Съединението - Идея за целокупна България

Съединението е новият завет на българската национална бъдност!

Идята за Съединението е едно от най-върховните тайнства в историческата посветеност на нашия национален дух. Всеки народ има свое национално вaлмо – духовна субстанция, която не само съдбата я направлява, но и предназначението `и дава основание съдбата да бъде колкото жестока, толкова и благотворна. Затова на съдбата винаги ще се каже: „Добре дошла и... иди си!“, защото тя е преходна. Но делата са, които една национална съвест трябва да остави!

В същината, в психологията на нашия народ е сложена идеята за единство. Тя се проявява, когато нацията ни има нужда от дела, които оставят бъднини – това е величието ни. И на 6 септември 1885 г. българският народ показва, че има идея и път за живот, а не поведение на мъртвец – обявява Съединението на България. Майорите Николаев, Филов и Муткуров влизат с войските си в Пловдив с викове „Да живее Съединена България!“, „Да живее княз Александър!“.

След това волята на цезаря утвърждава Съединението, молитвата на жреца го благославя, а жертвата на воинството ни прави гробищата на Сливница, които са светлина и път на бъдеща България! Така българският народ показва историческа отговорност, а българската държава принася жертва пред олтара на бъдещето. Затова нашите предшественици трябва да бъдат потачени с поклон и признание – „Българийо, за тебе те умряха...“.

Великият акт на Съединението не е проблем само на признание на онова, което един народ като Дух, мисъл и дело осъществява. Защото история се прави с волята на цезаря, с молитвата на жреца и с ръката на съдбата! Тази воля изявява Александър Батенберг, роден през 1857 г., който на 20 години участва в Руско-турската война в битката при Плевен, а на 22 години сяда на овдовелия в продължение на столетия трон на България. И то на скъдна част от онази България, която се е ширела от Карпатите до Бяло море, от Охрид до Черно море. Скъдна част, в която обаче едно кандило на светение е преливано в столетията от патриарси, князе и царе; светение, чието величие е искало обединена България! Защото ние получаваме освобождение по силата на един стар завет и на едно егоистично поведение. Разкъсват тялото на една България, която във Фермана на султана е призната в нейната диоцезна цялост. През 1870 г. тя е определена като църковна общност и през 1871 г. в Устава на екзархията също се казва къде са българските епархии, което дава основание за определяне границите на бъдеща държава. Тези църковни диоцези чертаят още тогава целокупна България. В съзнанието на Османската империя тя е такава, каквато е била, преди да е сложена в нейно подчинение.

Великите сили дръзват да унищожат тази България. Те нямат доблестта да подкрепят една наша устойчивост – с тезата да не позволят на Русия да владее Проливите. Считат, че българите, получили освобождението си от Русия, ще бъдат нейни верноподаници. Но ние не сме верноподаници – имаме самобитност, с която столетия сме отстоявали България тук, когато Русия още не е съществувала. Русия е след нас и ние `и даваме грамотност и религия. Така че ние, българите, получаваме едно освобождение, което е историческа необходимост, но и жестока съдба.

Какво казват видните френски историци – Ернст Лавис и Алфред Рамбо, когато получаваме Берлинския диктат, а не Санстефанска България? Те наричат акта на Берлинския конгрес „паметник на егоизма, породен от взаимната завист, дело неморално и жалко..“ Затова го определям като старозаветен – око за око, зъб за зъб! Дори ние не смеем да оценим така събитията, макар че само няколко месеца след това вдигаме Кресненско-Разложкото въстание, подготвено от комитетите „Единство“. Тези комитети са създадени още през лятото на 1878 г. в Северна и Южна България.

Българският народ е понесъл много унижения и страдания, но позор – не! Затова преди още да е изсъхнало мастилото на Диктата, волята на народа ражда идеята за Съединението.

Съединението е историческо прозрение и лична доблест на българите!

България е била достатъчно горда, за да поеме отговорността на своя народ като съдба и за да позволи наши предшественици да бъдат принесени в жертва. Народът има право на отговорност, държавата има право на принос на жертви! За борба за обединена България още през май 1880 г. в Сливен се създава Централен народен комитет (воден от Константин Величков), а през февруари 1885 г. в Пловдив – Таен революционен комитет (с председател Захари Стоянов)...

Олтарът на нашата история трябва да бъде не само помнен, но и дълбоко глиптиран в съзнанията ни. На този олтар винаги са принасяни само човешки жертви! Следователно делото на Съединението трябва да се запомни с отговорността, която носи българският народ в готовност да прави този принос.

Така че България, трагично разкъсана от Берлинския диктат между небе и земя, култура и морал, перо и меч, молитва и труд, извършва Съединението, което е новият завет на българската национална бъдност, новата тайна на извървян Голготски път! Няма народ, който да е извървял с такова достойнство Голготския си път, както българският! Петстотин години ние не погребвахме, а възкресявахме, защото знаехме тайната на самокръщението! И когато искаме да видим историята на нашия народ като олтари на жертвоприноси, в страниците на българската история можем да намерим три съдбовни олтара.

Първият олтар е Основаването на България! Той е идеята за земя и държава, която кхан Аспарух донася. Аспарух Основателя взема пръчка от снопа на баща си Кубрат и се разделя с традицията! А ние продължаваме като социология на възпитанието да повтаряме коленопреклонението – „Не разкъсвайте снопа!“. Легендата е хубава – да не се къса, но ако Аспарух си беше останал в снопа?... Никой не признава в историята ни, че българите правим тук държава против казаното от Кубрат – неговият син Аспарух разкъсва снопа и си взема пръчка въпреки традицията. Социалната общност е инертна – личностите нарушават традицията!

Така първият олтар е издигнат в сърцето на Византия!

Вторият олтар е Покръстването на България! Княз Борис I до такава степен е пленник на бъдещето на България, че дори жертва и първородния си син, за да създаде това, което сега светът се опитва да прави – етнически мир. Борис Покръстителя намира взаимност. Това, което на политически език се нарича мост между различията – между митологията на славянството, в която е имало един доста разнообразен букет от божества, и тангризма на прабългарите – едно изповедание, което в хилядолетията (единствено в света) е чисто монотеистично.

Пред този втори олтар народът ни трябва да се защити в историческата си потреба за присъствие на европейския континент!

Третият олтар е Съединението на България! Не е Освобождението ни, защото ние нито свобода получаваме, нито цялостно освобождение. За Съединението се жертва княз Александър Батенберг, който много добре е знаел съдбовната предназначеност на България и на нейните синове. Затова, пряко волята на Русия, Александър Батенберг обявява акта на Съединението с пълното съзнание за себежертва.

Тук е величието пред третия олтар – когато жертвата освещава бъдещето!

Свещени личности осъществяват трите съдбовни акта в историята на България: Основаването – кхан Аспарух, Кръщението – княз Борис, Съединението – княз Батенберг!

Осъществяват ги в своя исторически път заради копнеещата душа на българския народ да има отговорност към бъдещето!

Съединението като преценка за поведение и реалност е наистина един нов завет на българския народ, който, изходил своята голгота, прави възкресение. Така че идеята за Съединението е акт, на който не можем да не правим преклонение и не можем да не сложим неговия деятел в редиците на безсмъртниците, които са съдбовност за новородената България. Александър Батенберг Съединителя има своята безспорна заслуга – идеята да изпълни волята на извикана съдба – България в бъднини!

Княз Александър Батенберг е един от избраниците, който прави не само жертва – той осветява идеята за служението с чувството за отговорност! Това чувство е белязало много личности, но не всички са имали подквасата, за да правят хляба на свободата. Ако в едно начало не лежи идеята за свобода, новото не може да бъде понесено!

Идеята за свобода на българския народ започва с прокламацията на една война, след която съдбата в ръцете на престъпността отнема правото ни на държава, която народът ни е имал стотици години преди робството. Нямаме своя държава – държавата я донася Съединението! В този смисъл княз Александър Батенберг е дарение от изключителна щедрост на Небето, предназначен да влезе като ъглов камък на едно бъдещо светилище. И той като държавник принася изключителна жертва. Жертвата не е само на хилядите в идеята на признанието ни. Княз Александър I облича дрехата на националния ни дух, поема отговорността, дава съгласието си и подписва споразумението на Съединението, за да види обединена България. Защото руската политика не иска нашето Съединение и се противопоставя. Противопоставя се и дори низвергва и детронира княза...

Неимоверна, неизмерима е себежертвата, която извършва този мъж, белязан по предназначение като княз на България. Това е много странно като култура – култура на държавника, за разлика от културата на политика. Доблестта му дава измерението за жертва! Но той не само жертва онова, за което копнежът често прави престъпления в историята – трон и династия, той оставя и великата тайна – личното си смирение: Мен може да ме забравите, но никога Сливница! А под указа за детронирането си този благороден и достоен човек написва: „Бог да пази България!“. И моли бъдната съдба, когато умре, да бъде пренесен в онова свещено място, което той нарича милата България. Този велик човек извършва епохално дело и поисква костите му да почиват в страната, която обича и за която казва: за благото `и посветих най-скъпите години от живота си и пожертвах най-скъпото от живота си – честта си. Така един народ дължи почит не само когато има трон, а и когато има гроб, който е достоен за уважение!

Съединението е белязано не само с думите на княз Александър Батенберг – „Бог да пази България!“, но и със знаменитите думи на генерал-губернатора на Източна Румелия Гавраил Кръстевич, който, когато е арестуван и свален от поста си (от Захари Стоянов и Георги Данчев), в деня на Съединението казва: „И аз съм българин!“. Какво величие – да изрази съпричастност, когато Руската империя е против... Гавраил Кръстевич, за когото се премълчава, е един перфектен правист и голям църковен радетел. Той е в сърцевината на отработването на Екзархийския устав не само с величието на своя български дух, но и със своята изумителна правна ерудиция.

Тези две достойнства – Бог да пази България; И аз съм българин, светлеят в третия олтар на българската бъднина!

Дързостта на княз Александър Батенберг, осветена с право на принадлежност да създава историзъм, е изумителна – на 8 септември 1885 г. в Търново той издава манифест към българския народ за съединението на Княжество България с Източна Румелия; на 9 септември влиза в Пловдив и след това в София подписва нота, чрез която уведомява представителите на Великите сили за акта.

Разбира се, Съединението, ако не е благословено, поне е решено от английската и френската политика срещу руската – Великите сили предупреждават Турция да не влиза в Източна Румелия. И Турция наистина не влиза – признава тяхното искане. Гърция също е предупредена и пази неутралитет. Но Сърбия, която винаги е питаела ненавист към България, подхранена от Австро-Унгария и с благослова на Русия, ни обявява на 2 ноември 1885 г. война. Защо? Защото тази България пречи на Австро-Унгария да отиде в Солун, а на Русия – в Проливите. А Сърбия, на която сме направили толкова благотворства, ни обявява война, защото иска да `и дадат по-голямо парче... Ето нейната „дързост“! Но понякога съдбата се усмихва твърде иронично, както и тогава го прави към сръбската алчност.

Много евтино ни обвиняват или много евтино се извиняваме, че сме шовинисти, когато искаме онова, което историята, султанските ирадета, Цариградската конференция, Санстефанският договор са казали – ето това е България! Тя е и Македония, и Беломорието, и Добруджа и т. н. Но в българския народ никога не е лежала идеята за панславизъм – панславизмът никога не е бил в нашите пазви. Не защото нямаме своята част славянска кръв, а защото имаме прекалено много чувство за себесъзнание, без да имаме чувство за шовинизъм.

Чакаме нападение от Турция – там стоят войските ни. (За щастие, когато се сключва договорът на Съединението, голяма дипломатическа битка се води да не се позволи на турската армия да влезе в Източна Румелия.) Тази граница браним, но ни напада Сърбия по внушение на Русия. Русия се противопоставя на нашето съединение и изтегля офицерите си от България. Тогава командният състав на армията ни се формира от млади български офицери, най-вече капитани. Но за три дни войнството ни изминава пътя до сръбската граница. И Сърбия е победена – Сливница е знамение!

Сливница не е гробовете, както Иван Вазов я възпява; тя не е трагедията, с която той се опитва да иронизира българската добродетел – че са забравени и че „Над сянката ви клета не мисли никой днес освен поета и майките свети“. Не!

Сливница е идея – идея с името Съединение!

То прелива градуса на бъдната потреба – обединена България! Каква неовладяна воля и жажда за свобода носи този народ, че воиниците ни за три дни пеша да отидат от южната ни граница на западната. Защото чакаме нахлуването на вековния си поробител, а получаваме сабята от брат си – от славянска държава. И това е, което в една притча за блудния син стои – не толкова покаянието, което ще прави този, който е ял жълъдите на измамата, а ужасът от завистта на по-големия му брат, че баща им е щедър към по-малкия. Както Сърбия – винаги живяла с непреодолимото негодувание на завист срещу България. В нейно лице ние имаме свой уж събрат и в идеята за съединена България. Защото България е била потребна на всички свои съседи, за които вече е давала жертви. Потребна, защото те са можели да намерят защита вън от границите си за сигурността на малките си държави. Затова идеята за Съединението не е мечта за Велика България – тя е реална възможност и сигурност за съседите `и...

Ние оставяме едно осветено гробище на Сливница. Осветено, защото побеждаваме, което е невероятно. Светът се чуди! Победата внася стрес в Австро-Унгарската империя; победата смущава Руската империя (в лицето на цар Александър III – неприятел на България). Победата поражда смут и респектира всички. Това е отговорността на един народ – да направи подвиг и жертва в името на бъдното. Защото жертва без път не е подвиг! Но победата ни е спряна. Дипломатическата взаимност между Великите сили изиграва другата подла роля – ултимативно е предупреден княз Батенберг, че ако стъпим още един метър по-нататък, ще срещнем австро-унгарското оръжие! (Защото Белград щеше да стане български...) И, разбира се, нашата дипломация, ведно с княза, спират войската ни. Спират своето възшествие, връщат се и се сключва договорът.

Дали това е цялата причина в бъдност да не видим обединена България?... Турция ни признава, но Русия – не! Този път английската политика, ведно с френската, изиграват една положителна роля в историята и пътя на България – подкрепят Съединението. И под натиска на западните държави Русия иска да се свика конференция (в Цариград), на която казва, че би приела Съединението само без княз Александър Батенберг. Каква „братска“ прегръдка още в ранните дни на нашата неосъществена бъдна съдба – целокупна България... Руските искания, в края на краищата, е трябвало да бъдат задоволени. И тогава държавният ни глава си отива в името на Съединена България.

Принуден да абдикира, княз Батенберг жертва това, което никой във вековете на монархии и империи не би пожертвал! Не съм намерил в историята някой да притежава такава добродетел – заради битието на един народ да се откаже от трон и династия...! Това действие е измерение на добродетелта като израз на величие. А свидетелство за величието е достойнството! Князът на България, когото се опитват да унижат, че бягал от Сливница, е имал достойнство тогава, когато и престол, и пътнина е трябвало да бъдат защитени, за да се предостави път на българина. Лишава се от всичко, с което едно Небе го е наградило, но оставя историзъм! За това се изисква доблест, познаване на историята ни. Упрекнат е, че бил „чужд агент“, че не е син на България, че не е плът от плътта ни, а той е дух от духа ни! Да се приеме и да се служи на една история – това е роднинство! Посветените водачи се жертват заради бъдещата история! И Батенберг Съединителя прави историята на България своя история и се жертва за нея. А много от тези, които минават за нейни синове, се колебаят в идеята дали да приемат Съединението! Защото имат съображения като политици или като държавници, на които други държави им плащат... А умението на големия държавник е да види съдбата на своя народ!

Някои даже упрекват Батенберг заради Съединението. Колко неблагодарно се бил отнесъл към Русия, като е предварил – можело е руският цар Александър III да поиска признание на Съединението и бъдещо обединение без неговата намеса; така с неговите действия нямало да има помирение с Русия... И през август 1886 г. се стига до военния заговор на онези русофилски офицери (начело с Бендерев, Груев, Димитриев), които се считат за „достойни българи“ Разбира се, историята не може да им признае „достойнство“, граничещо с чуждо вмешателство. А оценката на някои историци, че ние не е трябвало да направим обединенията си „на парче“ (както се казва), е мисловен недоимък. След Съединението даваме жертви, но не берем плодове!

Ако актът на Съединението не се беше осъществил, то след войните, които водим, едва ли бихме взели земя. Защото доктрината на статуквото е била жестока. (И тя още действа.) Щеше да си остане Княжество България без това единство, което се получи. (След това, в идеята на Обединението, имаме само една малка прибавка на част от Северна Добруджа... )

И така, когато Княжеството се съединява с Източна Румелия, България се сдобива с 33 569 кв. км земя и заема вече 96 345 кв. км, с едно общо население – 3 000 000 жители. Дори и онези, които в своята политическа идеология са изповядвали тезата за Източна Румелия, не упрекват княза, а техните противници го осъждат...

За съжаление светът живее повече с идеологии, които са оглозгани идеи и тенденции. А история се прави с проницание за отговорност, не със съображения и идеологии! Това трябва да научат някои, които и сега още не искат да свалят дрехата на миналото. Ако и сега те искат да носят овехтялата си дреха на славянско събратство, трябва да помислят, че всяка тъкан гние. А отговорността като психология на един народ всяка пролет изкласява! И този, който не знае да жъне, ще събира само остатъци...

Ние спокойно можем да кажем, че вършим нещо, което е само наше дело. Със своята воля, с народната дързост, тези мъже изминават разстоянието от турската граница до сръбската с готовността да мрат за своята родина и земя, за да осъществят Съединението. (Затова Пенчо Славейков ще пише до Мара Белчева: „Сбогом Москва!...“ – сбогом тревожност, донасяна на България!) Своя воля, своя България – срещу воинството, подхранено от руската имперска политика, от Австро-Унгарските намерения, срещу попълзновенията на крал Милан. Не е достатъчна само доблест, потребна е жертва – и нашите воини я дават. На тях дължим поклонение!

Актът на Съединението е венец на будителското дело на Българското възраждане!

То се води от будността на национална потреба, на исторически дух и на жертвени мъже, без които историята не може.

Не е въпросът да спомняме всички онези, които са оставили имена, а да ги живеем! (Този, който най-често говори за Бог, се утешава, но не живее Бог!) А когато държавата ни не искаше да ги почете, бе в ризницата на страха... Пътят на една държава е признанието, животът на един народ е отговорността!

Съединението е историческо прозрение, лична доблест и една голяма война – не война с мечове, а война с идеи.

Съединението не е единение – то е идея за цялост!

То не е обединение, нито проява на сила. Не, идеята за целостта е, която го изнася! Урокът, който историята ни оставя, е да можем да пожертваме най-важното от живота си в името на социалната общност, която един национален дух е обособил и сътворил – общност, наречена България.

Княз Александър Батенберг – Съединител, утвърждава бъдна България в култура за света. Тайната на нашата родина е да остави култура за още хилядолетия на тази земя! И Александър Батенберг, който дарява живота си на бъдна България, пожелава неговите кости да бъдат тук, най-малкото като образ за признание и като отговорност за благодарност!

Щедростта на Небето праща този свой син да оглави освободена България и да освети бъдната `и свобода. Дано се раждат повече такива велики жертвеници, защото тяхното възкресение е изходен Голготски път. Те не само правят история, но и създават историзъм, който носи бъдеще! Светостта като жертва, копнеж и поклонение импрегнира физическата, мисловната и културната цялост на националния дух.

България има право на своето достойнство за единосъщие с предназначението си!