Херметизъм

Устните на мъдростта са затворени, освен за уши, които могат да слушат.

Божеството и човекът Хермес, сгърнат в далечината на вековете като мистика, и в настоящето е една реалност за духовни ценности. Той е вечен и несменен в поточността на знанието, защото оставеното от него нито е преходно, нито е неисторично. Обикновено хората отминават със забрава онова, което не е направило дълбока диря в историята, което има временен характер като духовна ценност. Хермес не може да бъде отминат, защото е дал изобилие от мъдрости, и то с неоспоримо прозрение! От своите духовни пътешествия той оставя според преданията четиридесет и две книги, в които кристализира неговото знание. Разбира се, автентичността им се оспорва, защото е трудно да се приеме, че този, който даже и биография няма, може да остави учение. Но факт е, че това учение е наречено херметизъм, а не египтизъм или пък на някого от фараоните! Хермес е цитиран във вековете (и то с голямо вътрешно поклонение и признание); алхимичните школи визират точно неговото име, когато дават своите правила. Колкото и да се твърди, че учението на Хермес е неавтентично, не може да не се признае, че това, което е дошло до нас като легенда, има историчност, по-голяма от тази на суровия исторически факт. Защо? Защото в легендата са запазени будността на Духа и тайната на изповеданието, които фактът не може да съзре. Той капсулира енергията, която прави събитието, а с това се губи и стойността на кредото. От друга страна, светът е намерил формулата: „Народът казва!“ Да, но народът не ражда мъдрости, той само повтаря изреченото от мъдреци, които не са желали да афишират имената си.

Хермес е негаснещото слънце на езотеричните науки и ако Египет е огнище, което топли душите, ако е стълбата към Небето, по която се качват впоследствие посветените (човечеството сега я познава като Иаковата стълба), това се дължи на божественото пратеничество на този митологичен бог и исторически човек. Затова в световната история остана надписът: „Не Египет посвети Хермес, а Хермес посвети Египет.“ Едно огнище е свято, ако някой го е осветил. След това там се ходи на поклонение и се пали огън. Ако ние все още говорим за Олимп, то е, защото е обиталище на богове, имали своето реално присъствие тук, на Земята, оставили знания, които и сега ползваме, принципи, които и днес имат своята властност. Това, което тези митически богове са дали, показва, че те са имали своята причастна тайна от най-възвишеното — вътрешното прозрение и просветление.

Човешката мисъл трябва да се пази от буквалността, за да не приема, че идеята за олимпийските богове е само една обикновена трагедия — приковани прометеевци, потопи... Официалното мислене допреди век не допускаше, че може да съществува Троя и с една насмешка считаше „Илиадата“ за приказка. Но дойде един Шлиман и каза: „Аз ще открия Троя!“ — и я откри! Показа на света, че приказките са по-реални от „реалните“ му въображения и теории, че ако се отгърнат страници от митичното, ще се докоснем до един напълно реален живот. Троя излезе цялата не само като свидетелство, че Троянска война е имало, но и като факт, натрапчиво обиден за рационалното човешко мислене.

Друг един велик мъж, роден в края на ХVIII век — Жан-Франсоа Шамполион (носещ в себе си египтянин), дързостно казва още в детските си години: „Аз ще разчета египетските йероглифи!“ — и ги разчете!

Умението на големия творец е, когато от небесната пита взема тайните, демонстрирани в материята, с проницанието си да ги разтълкува. А защо да не видим в това и ръката на Хермес, която във висшите полета води тези творци, за да ни носят истини.

Какво всъщност оставя Египет на човечеството? Манифестира една материална изразност — пирамидата, като символ на безсмъртието и като хляб на мистериите. Но когато Хермес-Тот дава посвещение на самия Египет, това не е мистерия, а Божествена наука — Великата теургия. Хермес слага нейното начало и тя ще съпровожда човешкото развитие във всички коренни раси до онзи блажен миг, когато Брахма ще влезе в Своята нощ, както е казано в индийската религия и философия. Откакто човечеството е излязло из утробата на своя Отец и е започнало да се осъществява като Негова еманация, или като Негово раждане на тази планета, то е било и винаги ще бъде обучавано.

Хермес пръв донася науката за Божеството, а след това, просветени от нея, идват като Велики посветени Адепти и Учители, идват пророци и ясновидци. (Трябва да се прави разлика между Великите посветени, минали през школите на посвещение, и пророците, които имат само будност в различни полетата или са способни на медиумни контакти.) Великата теургия е кристализирала в мистериите, на които впоследствие гостуват будните души. Не могат да бъдат изброени всички известни исторически личности, получили посвещения в египетските мистерии, но сред тях са Орфей, Моисей, Питагор, седемте мъдреци на Елада, Платон... Така че големите учени от най-древни времена, философите, поддържащи огнищата на знания в Елада, а също и алхимиците, които в Средновековието насищат културата на Европа, извеждат своите знания от учението на Хермес. Тогава част от херметическото знание шества под името алхимия. Хермес се счита за неин баща, затова и алхимиците наричат своите гилдии хермесови. (Предполага се, че херметичната тръбичка е негово откритие.) Но доста популярното мнение (което често се среща във философската литература), че херметизмът е само алхимия, астрология и магия и че е традицията на старите магически науки, не е вярно. Няма само алхимизъм в неговото учение, а и религиозна философия за посветени. (Оттам е понятието „херметическо“, т.е. плътно затворено.) Затова Хермес-Тот се счита баща на окултното знание. А то се е предавало от ухо на ухо, от уста на уста само на достойните за посвещение. На мнозинството окултното също е можело да бъде разкривано, но под друг, по-приемлив вид — тайните са се обличали в допустими форми, без обаче да се освобождава енергията от тях. Затова всяко окултно учение има освен вътрешна (езотерична) и външна (екзотерична) страна. Всяка окултна наука оставя своите белези в паметта, а това, което и паметта е съхранила, и ръката е драснала, когато е стойностно, ще се намери път да бъде върнато. Направен бе опит да се запише гласът на Иисус Христос от Неговите проповеди. Възможно ли е? Безспорно, има го в акашиевите анали. Дали сега ще бъде реализирано, или след десетки години, не е важно. Идеята е възможна, подбудата, ако е достатъчно чиста, ще бъде съхранена от висшите сили. Човечеството не вярваше и в идеята за присъствие на субстанцията, наречена етер!

Така че Египет ни оставя и материални паметници, и метафизични реалности, които не могат да бъдат оспорвани. Те ни улесняват да приемем, че това, което изглежда невероятно, чака своето откриване, по-точно — преоткриване.

Ще разгледаме учението на Хермес — и като космогония, и като нравствен кодекс; ще разлистим онези негови трудове, в които са посочени пътят, правилата и степените на посвещения. Така ще видим, че тайни, разкривани от съвременните мистични дисциплини, в дълбока древност вече са били знайни. Ще се спрем и на нещо много странно — преди политеистичните поклонения и признания на стихийните сили, т.е. много преди монотеизма на юдейската религия, Хермес твърди, че Бог е един и че от Него е всичко — Има една единна Вещ, от която изтича светът. Ето че в онова незнайно време има форма на чисто монотеистично изповедание, потулено след това от историческата действителност. Всъщност дори и в митологиите начело стои един Бог, а проявите Му и начинът на възприемане и служение на изповедниците пораждат политеистичното съзнание, създават това, което ръстът на човешкия род и духовната му усвоимост позволяват.

Хермес с методична последователност разкрива на своите ученици тайните на света в неговите три пласта: физически, мисловен (наричан още небесен) и божествен. Онези, които имат само гледа, но не и прозрението, чрез външната форма получават великия закон на подчинение и признание на това, което Бог е демонстрирал. Тази демонстрация в една надсловност наричаме природа и тя ни открива проявата на Духа в един-единствен закон — органичния, по който всичко се развива (ето свидетелство за единобожие). Чрез външния свят обаче се върви към познание на същността — статиката на природата е осезаема в динамиката на вътрешната `и пулсация, изграждаща един свят, който ни води до обожествяване. Така познанието на Бога в материалния свят се осъществява чрез метода на наблюдението. След това идва другият метод — на съзерцанието, с който се познава светът на интелектуалното. И накрая, според херметизма светът на Божеството се опознава само с откровението. Откровението и екстазата, която води към него, не са събуждане на известни психични сили (каквато е целта на някои йогически системи). Екстазата е особено вътрешно състояние — цялостност в Божественото съзнание, докато степените на пробудени психически сили в съответната чакра (или колело, както се превежда терминът) могат да дадат само степени в познанието. А Бог според Хермес може да бъде познат единствено посредством избраници, които Той праща. По-късно и Христос ще каже: „Бога никой никога не е видял. Единородният Син, Който е в недрата на Отца, Той Го обясни.“ Ето потвърждение на тезата, че никоя религия не е чужда на предишните. Това не означава, че се преповтарят — те просто поднасят знания, които се усвояват в йерархичност.

Така чрез тези три метода ученикът ще познае физическия, интелектуалния и божествения светове. Безспорно различните знания предполагат и различни органи на възприемане, вгърнати в мистериалния Сфинкс. (Има хипотеза, че Сфинксът е оставен от червената раса — расата на гигантите, изобразени в каменните статуи на остров Пасха.) Човек трябва да мине през етапите на естественото развитие, за да потърси посвещение по пътя на изпитанията. И точно това Хермес разкрива — показва различните степени на посвещението. Минавайки през познанието на природата чрез наблюдението и през познанието на интелекта чрез размисъл, преминаващ в съзерцание, ученикът може да търси онова велико екстатично състояние, което Хермес преживява и описва. Ето защо някои от изследователите впоследствие ще кажат, че Хермес опознава света само в неговата външна форма, че работи само със статичната сила, но не и с динамичната. Но онзи, който може да „прочете“ виденията му, неговото скитане по небесния и божествения светове, знае, че Хермес е давал само това, което са били в състояние другите да понесат. Не казва ли и Христос на учениците Си: Имаше много неща да ви кажа, но още не сте готови.

Когато някой стигне до средата на пътя, не трябва да твърди, че пътят нататък не продължава. Това е трагедията на човечеството. Има различни форми на познание — себевлюбването на Нарцис, влюбването на Пигмалион в собственото си творение Галатея; сънят. (Сънят е метод на познание — има биологичен сън, но има сън-алегория, както и сън-откровение.) Трагедия на рационалното мислене е, че не иска да признае наличието и на интуицията като метод на познание. Така че тези, които обвиняват Хермес в първично, външно познаване на света, имат ли представа какво е знаел и зад вещите?!

Учениците на Хермес трябва да освободят мисълта си и да упражнят волята си, за да стигнат до посвещенията — да минат през входа, през коридорите, през отбулената Изида и да влязат в светилището. Чрез наблюдението, което разкрива света, може да се схване потайността; чрез знанието на словото, звука и числото се открива тайната на Боготворчеството. Числото е отработено като формула за познание от Питагор, звукът — от Орфей, словото — от Хермес. Но всичко това неоспоримо Хермес пръв открива и дава. Така че природата се усвоява чрез наблюдението, а мисълта и Духът ни откриват законите на словото, на звука и на числото — различни, докато се слеят в едно.

Бог е Бащата, Словото — Синът, Който поражда Живота, се казва в херметизма. И в християнството лежи Несменното, но в Евангелието на Иоан, както във виденията на Хермес, се казва: „В начало беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото.“ Следователно в космогонията на Хермес ще намерим и Христос, т.е. Логоса. В чистотата на първичните религиозни тайни няма непотребно знание — има обременяване, посипване с прах, има традиция, която капсулира. Божественото е вечно, но в различни светлини и в различни степени на откровение се разкрива и усвоява.

Светът никога не е бил статичен — или познанието човешко не е схващало промяната му, или религиозното съзнание го е изповядвало без идея за еволюция. Затова историята, а и сегашното религиозно битие свидетелстват, че всички духовни Учители са обявявани за еретици. Но еретик ли е Христос, когато подлага на промяна митологията и юдаизма?! И Хермес е носител на идеята за освобождаването чрез развитие. Ако в една религиозна доктрина или в едно окултно учение като неговото не можем да прозрем идеята за освобождението чрез принципите на познанието, ако не разберем смъртта и безсмъртието, пропускаме същината. Пирамидата не е само демонстрация на статичността на неорганичното, тя е и една смълчана духовност. В нейните подполия стои Сфинксът, който също е статика — на смълчаната мисъл и оверижената воля; на това, което трябва да бъде раздвижено, за да се извърши възземането. Сфинксът, Минотавърът и Кентавърът — това са еволюционни етапи на расите, през които минава развитието на човешкия род. Величието на неподвижния Сфинкс е концентрирано в една потенциална динамика — смълчана мисъл, чакаща воля и неизходен път!

Смълчаната мисъл и вкаменената воля на Сфинкса чакат своята еволюционност да премине в акт на революционно скъсване, за да може човекът от идеята за пирамидата да премине към идеята за възкресението!

А това не е ли двубоят между мисълта и материята, между душата и материята, между Духа и Материята?! Ето какво Сфинксът събира в себе си! Този двубой в християнската религия хилядолетия по-късно е демонстриран чрез Голготския кръст. Духът е властният, силният и той — Божественият, се представя в развитието, а Материята е чакащата, слабата и тя — искащата да се задвижи, демонстрира силата на живота. Без нея Божествеността не може да се изявява — Материята е потребност, без която не може да се демонстрира Духът! Затова пред пирамидата стои великият Сфинкс! Именно в борбата между Дух и Материя човечеството се надмогва, за да излезе от формата. По силата на вложената еволюция, с помощта на законите на прераждането и кармата ние постепенно вървим към познание чрез мисъл и усвояване чрез божественост. Това, което движи света на нисшите сили, е само изходна, но не още овладяна и приложена мисъл, която може да открехне вратата за божествено посвещение. Ето какво разпределение като тайна на познанието стои в космогонията на Хермес!

Двубоят между Дух и Материя лежи като принцип в основите на всички посвещения, защото той като потреба на Еволюцията води до божествено съществуване! Пътят не е Голготски, а Божествен!

Христос изнесе Кръста, но направи Възкресението като свобода на Духа от Материята — камъкът, който затуляше гробницата на Иосиф Ариматейски, падна; кръстът, на който Иисус беше разпнат, се дематериализира. А всеки човек е един кръст! Това дори е видимо, щом разтворим ръце.

Херметизмът много често е разделян на популярен и научен. Популярният херметизъм включва в себе си изследвания върху астрологията, алхимията и магията. (Разбира се, оставените от Вавилон магични знания нямат нищо общо със съвременната магия.) Тези дисциплини, които сега наричаме окултни, още в онези далечни векове са имали своята пълнота.

Научният херметизъм оставя трактати не само върху религията, а и върху чистата философия, чиито основни идеи се разгръщат по-късно в питагоризма, платонизма, гностицизма и неоплатонизма. През елинистичната епоха на Хермес се приписва създаването на свещени книги, като „Книга на диханието“, „Книга на мъртвите“. Негови са и „Виденията на Хермес“, „Асклепий“ или „Речи за посвещаване“, „Смарагдовата таблица“, „Песента на гласните“. Според Ямблих, Хермес е автор на двадесет хиляди книги в областта на медицината, химията, математиката, философията, музиката, анатомията, географията, риториката... Знанията на Хермес са дали възможност на човечеството постепенно да осъзнава своята духовност. То е разбирало чрез „Книга на диханието“ своята връзка с Космоса, усвоявало е чрез „Книга на мъртвите“ идеята за безсмъртието на душата, обитаваща различните полета, узнавало е тайните на Бога и Космичността чрез „Видението на Хермес“. Така с помощта на знанията в тези скрижали се е вървяло към великото посвещение, оставено от Хермес чрез неговото откровение.

Една от най-известните, но същевременно съкровено пазена от езотеричните школи като тайна, е книгата „Песента на гласните“. Това е изумителното пение на херметизма, съвършеният припев при посвещението. В епохата на Хермес, а и след това последователите му я пеят в обреда на тайнствата, за да се преобразят в момента на освещаването. Една сакрална молитва в християнството, която се чете при преосвещението на даровете хляб и вино в тяло и кръв Господни, много напомня на „Песента на гласните“. Тази близост говори, че нишките на духовните знания не са късани, когато се е пренасяло миналото в настоящето, защото тайните не са само съкровения, те са живот — живот не на човешката мисъл, а на Божествеността, доведена до възможност човекът да я осъществи.

„Песента на гласните“ е една мистична мелодия. Някои посветени чуват т. нар. музика на сферите, която има своята реалност в планетното движение. Нейното вълшебство преобразява и се изживява като вътрешен приглас на едно душевно състояние — мислене или откровение. Тя е манифестирана и в музиката на Орфей, чиято ритмичност укротява всеки звяр извън и вътре в човека. Неритмичността създава диспропорцията, хаоса. В такова състояние губим мистичната си зримост, ценностите отпадат и оставаме под навея само на случайното. (Всъщност нищо случайно няма — има един закон с обратно действие, закон, който унищожава съвършенството.) И точно поради ритмичността толкова песенност се крие в учението на Хермес. И тя е предоставена на седем гласни, изразяващи седем звука! По-късно толкова са струните и в лирата на Орфей, но изобретателят на този инструмент е Хермес. Хермес не може да не `и сложи седем струни, щом знае ритъма на планетното ни развитие. А то се движи и осъществява в седм`ицата, която неслучайно във всички мистични учения се счита за свещено число.

Седем са дните на Сътворението; седем са лъчите, от които изхожда светът на сътвореното — през тях трябва да мине всяка човешка душа; седем са планетите, чиято космична тайна разделя небето на седем сфери, всяка със своя мелодия. Седемте гласни звука съответстват на седемте имена на Бога и са символи на седемте сили, които му сътрудничат и са господари на седемте сфери. А тези сфери образуват света на Бога, там Духът е в своята небесна хармония. Разбира се, в галактическото ни развитие ще влязат в приложение още много принципи, но тази човешка битиейност ще преминава през седем планети, които с енергиите си ще формират плът и същества. Това е много добре разработено в астрософията, основите на която е положил Хермес.

Седем са и принципите, които Хермес дава.

Първият е принципът на магнетизма (умственият принцип). Умът е, който има магнетичната сила, той е, който може да сваля знания от висшите светове.

Вторият е принципът на съотношението, на съответствието — каквото е горе, това е и долу — принцип, който всички окултни школи след това приемат и прилагат. Следователно каквато пътека си изтъче човек тук, през земното си присъствие, по такава ще ходи и горе.

Третият е принципът на вибрациите. Нищо не е в покой, както казва Хермес. Известно е и Хераклитовото „всичко тече“. Не може в едни и същи води на реката на едно и също място два пъти да прегазим.

Четвъртият е принципът на полярността. Всяко нещо е двойно — не в диференциацията, а в принципа на развитието.

Петият е принципът на ритъма — всичко тече навън и навътре. Вътре се осветява, за да се изнесе навън. Изключително е въздействието на ритъма в думите, определян от съчетанието на гласните с другите букви. Като приложност на принципа на ритъма виждаме и в изкуството — магията в поезията, сенките и полусенките в една картина. Гениите са гении именно защото са открили тази тайна! Същността на живота е ритъмът!

Шестият е принципът на причината и следствието, каузалният принцип — всяко нещо си има своята причина и всяка причина е дала своите следствия. В индийските религиозни схващания и философия този принцип се нарича закон за кармата.

Седмият е принципът на създаването (възпроизводството). Това са мъжкият и женският принципи, волята и утробната любов, рушенето и създаването. Идеята за възпроизводството като принцип е сигурността и на планетите, възможността те да се възпроизвеждат след Нощите на Брахма.

Всяко нещо е един принцип. Но първо трябва да осъзнаем Божеството като Абсолютност и тогава да приложим седемте принципа на Сътворението!

Седм`ицата е в структурата на всичко. Със седем ноти и тяхното тониране са написани великите мистични творения на Бетховен, Бах и Моцарт. Не е чудно и че един Иисус Навин заповядва седем пъти да се обиколи град Иерихон, за да рухнат стените му от звуците на тръбите, наречени по-късно иерихонски тръби. Умеещият да внесе ритъм, може да направи с него това, което наричаме чудо. Но чудо няма, има Божия демонстрация пред очите на човека и когато човекът стане бог, ще се убеди, че няма чудеса.

И така със седем ноти се творят „чудеса“, със седем гласни се подчинява светът. Словото е звук, словото е мисъл, душевност, светлина — в начало беше Словото! Това знание чрез „Песента на гласните“ остави на човечеството Хермес-Тот. В староеврейския иврит, гласните са били само изговаряни, но не и писани (общо взето в семитските езици е нямало гласни)! Ето как звукът е предшествал зрението. По принцип съпроводът на светлината е в един по-късен етап на развитието и е подбудител на животното към зрение, докато звукът е усвояван още изначало.

Липсата на гласни в староеврейската азбука дава възможности за различни тълкувания, а по-късното им писмено въвеждане довежда до голяма промяна. Защото гласните са, които музицират — само със съгласни нито може да се изрази понятието, нито да се пресъздаде ритмиката на движението, вложена в него. А когато се изчислява ритмичната хармония на дадено име, именно чрез гласните се определя каква е аурата му и потенциалната му сила да изрази духовната същност на човека.

Едно от най-важните произведения на Херметизма е „Смарагдовата таблица“ („Tabula smaragdina Hermetis“), известна и като „Изумрудената скрижала на Хермес“. Произведението е наречено така, защото според легендата е намерено в една пещера, изписано с изумруди. Цитирано е от много алхимици, философи и мислители, цели трактати са изведени от него. В „Смарагдовата таблица“ в сбита форма е изразена херметическата философия. Бихме могли да я сравним със Символ-веруюто на християнското учение, съчетано изцяло от Божествени истини. Всеки от дванадесетте параграфа на Веруюто изразява една тайна, а всички заедно — духовната, метафизична, мистична и приложно-ритуална същност на християнството. Така и в „Смарагдовата таблица“ са съчетани ценности и метафизични, и приложни — всичко каквото чрез духовното си учение Хермес е трябвало да даде на човечеството. Там е казано: Вярно е без лъжа, вярно и най-вярно: това, което е долу, е също такова, като онова, което е горе. И това, което е горе, е също такова, като онова, което е долу, за да се изпълнят чудесата на едно-единствено нещо.

Ето идеята за Единната Вещ, наречена от алхимиците „философски камък“. Всичко произлиза от размишленията на Единното, от тях произлиза Логосът на Световното Аз. И така всеки е роднина на Единното или всичко е единство, изходно от Единната същност чрез приспособяване. Отлъченото в своето развитие се приспособява в тайната на закона на развитието, а след това в съвършенството си ще се върне към своя Вечен. В „Смарагдовата таблица“ се казва, че в това приспособяване и преминаване в отвъдното Слънцето му е баща, Луната — майка. Вятърът го е носил в утробата си, Земята го е отхранила. В тази космогонност Хермес малко размества нещата, но логиката на Домостроителството си остава същата. Бог Слънце ще намерим във всички древни религии (и в прабългарската също — Танг Ра). Луната е майка — това е съвършено вярно, защото Луната е била носител на живота на по-предишните ни съществувания. Но защо вятърът е носимата утроба на зачатие и сътворение — той не е нито Земята, нито Небето? Защото вятърът опложда в цялост! (Без вятър, само с насекомите, светът нямаше да бъде оплоден.) Природата ако има своето оплакване срещу него, то е, че е прещедър. Наистина в защитата си природният закон е дал изобилието на семето, но в статиката си то не може самò да получи плодност. Вятърът е динамичност, която сътрудничи на Земята. Така Хермес дава още един елемент в Сътворението, но той влага дълбочина във виждането си за целостта на този процес.

Според херметизма от Единната Вещ е силата на всеки, тя е, която прониква в нещата и побеждава всичко. Азовата светлина, произтичаща от Единното, остава в целостта си и тя превръща нещата (както земята прави своите преобрати); тя отделя Земята от Огъня, тя твори полетата — от най-финото до най-грубото — седемте пласта на развитието. Ето тезата за инволюцията — Божеството се Себеотлъчва и започва слизанията, докато се стигне до физическата, най-плътната материя.

Неслучайно Хермес е наречен триждивеличав. Той познава трите съставки на света, владее тайните и на трите части на Вселената. „Смарагдовата таблица“ е едно от най-важните и най-ценни свидетелства за познанията на древността. Разбира се, трудно е да се приеме всичко, но това, което Хермес учи, е как човек слиза като духовност в своето тяло и как може да излезе оттам. Ето защо тези скрижали са изумрудени, ето защо са веруюто на херметизма!

Друг също така значим и ценен труд на Хермес е „Асклепий“, известен още и като „Речи за посвещаване“, тъй като е във форма на диалог между посветения и неговия ученик Асклепий. Асклепий (Ескулап) е бог на лечението в гръцката (римската) митология. Той също има жезъл, но само с една змия. В този разговор между Хермес и Асклепий ще намерим причините за изграждането основите на храма, който трябва да победи смъртта. Там е дадено и зараждането на лъча на науката. Така ние получаваме (макар и от фрагменти) представа за идеите, които изграждат духовната, или божествената наука, в която виждаме предпоставките за всички бъдещи догмати за Великото Божество и Неговите изяви като ипостаси. „Асклепий“ е един особен първоизвор, от който са изведени правилата за тези, които могат да получат тайното знание, вътрешното познание за божественото кръщение!

Основният въпрос, който Асклепий поставя в „Речи на посвещаването“, е: Какво казваш, Триждивеличайший, за първоизворите на нещата? Хермес му открива велики тайни и с тях започва да го въвежда в посвещенията. Той казва, че боговете са много и различни и всеки от тях владее известна част от света. Има богове, от които произтичат всички видове създания. Следват ги богове, всеки от които е принцип. Те образуват нещата едно чрез друго, посредством чувствителната си природа, като всеки от тях осветява творбата си. Оттук следва, че всяко проявено съзнание е съзнание за богове, което има пряк докос до тях и то трябва да ги укроти. Затова наричам тези богове стихийни сили (не суеверия, както сега ги класифицират); оттук е и необходимостта да се овладяват стихиите. Над всичко обаче е Единственият, Който в херметизма се нарича Небесен Усиарх. (И в християнството Единосъщието се свързва с думата усиа — същност.) Усиарх значи Начало на съществата, Господар, а в съответните митологии е Върховният бог (в древногръцката — Зевс). Той разкрива тайните на Живота. Усиарх се нарича и всеки Учител, който може да отметне скрижали за едно ново знание — път на бъдещото развитие.

Усиархът на Слънцето е Светлината, казва Хермес. Тридесет и шестте хороскопи се намират в небето на неподвижните звезди, а техният Усиарх се нарича Пантоморфос (Всеобразуващ), защото той образува формите.

Седемте сфери пък имат за началници Щастието и Съдбата, които поддържат всички закони в природата при преобразуванията и при вечното движение. Всички неща зависят от единството или произтичат от него — казва Хермес — отделноста е илюзорна.

Асклепий поставя на Хермес и въпроса: Коя е причината на всичко това, о, Триждивеличайший? Хермес отговаря: Бог! Неговото име трябва да бъде свято за нас, но както и да го наречем — Бащата, Владетелят, Вселенният, това е породено от нашата разумност, воля или чувства. При съзерцанието на Бога Той не може да бъде сравняван и не може да бъде изказвано никое име. Във всички религии името на Великото божество се брани заради опростителството, с което човекът може да Го възприеме. Но с развитието се променя и представата ни за Него. Затова има йерархия на религиите: от тотемното животно се стига до съвършения Христос — Сина на Бога.

Цялата същност на Божието име се определя: като число — Единицата при Питагор, като слог — нотата в музиката на Орфей, като слово — Логоса в християнството. А кое служи за връзка — гласът, който изрича словото и числото; гласът, който чрез тона пее великото моление при посвещението! Ето колко единни са нещата, а колко различни в нашето зрение! Но колкото и да е сложен съставът на изказа, учи Хермес, не би могъл да означи Началото на всяко величие, Господаря на всички неща.

Друг труд на Хермес, изведен из дебрите на далечното минало, е „Девицата на света“, както са наричали душата. Там е поставен въпросът за емпсихозата (емпиричната психология), за нашия душевен свят в своето обиталище и в контакта му с Небето, за онази сила, чрез която наблюдаваме света. В този труд се разглежда и метемпсихозата — скитничеството и преселението на душите.

Душата — тази искра на Божествеността, преминава през зоните на различните свои обвивки. При вариациите на нотата тя приема някаква песенност, под името на числото става някакво същество и под въздействието на Словото се превръща в син Божий и син Човечески, т.е. в битие. Това е девицата на света — душата, която иска да се освободи. Но преди това тя трябва да се сгърне и осъществи, трябва да мине през своето очистение, като изгори ненужното в пътя между Небето и Земята, който обхваща различни области (т. нар. обвивки, зони, сфери, полета...).

На Небето според египетската човеконаука пребивават два вида души: освободените от тела и онези, които още не са придобили тела. В най-високите области се намират божествените и царствените души; по-ниските души се намират по-надолу и съвсем надолу; средните души се намират в средните области, казва Хермес. Девицата на света постепенно овладява телата, които отработва при своите преселявания, като йерархията на поселението се създава чрез личното поведение. Ето защо душите са в различни пластове, сваляни или издигани от върховното Провидение.

Херодот пише, че според египетската теория безсмъртните човешки души се въплъщават освен в човешкото и в животинското царство — преминават през телата на животни и птици. (При наличието на такава теза в схващането за метафизичните явления можем да си обясним защо за египтянина някои животни, като котката например, са на голяма почит.) След три хиляди години се връщат отново в човешка форма — при своя Озирис, за да започнат еволюция на по-висшия си свят. В тяхната наука душата познава повече живителността на телесното тяло (без да е лишена от рационалността си), отколкото висшия духовен свят. Това схващане за прераждането се различава от съвременната идея, според която, след като е отработен лъчът, по който се извежда човекът, връщане към животинско състояние е невъзможно — в краен случай може да се нихилира душевността, но не и да се върне в животно. Дали в третата коренна раса обаче в дадени моменти на своето преселение човешки души са се въплъщавали в животни, е отделен въпрос. Това трудно може да бъде удостоверено от едно ясновидско виждане, дори и от пророчество — подобни явления по принцип са на равнището на Логосно виждане. Метемпсихозата има известна идентичност с науката метапсихика, която изучава проявите на човешката душа вън от обикновените явления. Има феномени, които не са в границите на официалната психология, явления, пред които тя е безсилна (даже не може да обясни вибрирането при почукване по коляното). Психическите отклонения днес често се лекуват с шокове, без да се знае старата тайна, че шокът е стрес, резултат не само на повишаване нивото на адреналина, а и на пробуждането на специални центрове у нас. Метапсихиката обаче няма нищо общо с психиатрията, макар че може да има отклонения в начина на познание, както е например при някои медиуми.

И така метапсихиката и метемпсихозата като методика на работа имат известни различия, но са явления на странстванията на душата. Душата е, чрез която се реализират инволюционният и еволюционният процеси. Светът, за да се осъществи (и за да бъде видян като божествен) е нужен Адам — човекът със събудения ум. Пред него Бог заведе съществата, за да получат имена. Не ги заведе при ангелите, не каза на никой от тях: „Назови това животно!“ Адам е великата памет на природата, която вписа в нас имената! Човек има тази свобода на мисловността — да нарече света и да го развива. Той е, който трябва да строши камъка и да извади искрата; той е, който трябва да роди идеята, да създаде доктрината; той е, който трябва да усвои път към Божествеността. А такъв път за съвършенство дават религиите. Но за да постигне душата великото съзерцание, се иска от нея да се труди, както е определено изначало. Бог, когато изгони Адам и Ева от райската градина, рече: Трудете се, с пот на лицето си ще ядете хляба си. Много труд е нужен на човека, за да освободи душевната си тайна и да я направи мисловна приложност, а тя да го върне към божествения му произход!

С тези бележки върху творбите на Хермес, ние навлизаме в друга сфера на неговото учение. В египетската хронология на Манетон епохата, в която Хермес дава посвещение на Египет, е нарeчeна Царство на боговете. Точно тогава се вграждат в битието на планетата основите и знанията на божествената наука. Разбира се, доста от тези тайни са пренесени от Атлантида, защото оттам идват митологичните богове след нейното потъване. Тези божества-човеци — гениални в знанието, познават тайните на атома и свободно боравят с електричеството. Немислимо е за нас, но коридорите на египетските пирамиди са били осветявани от лампи, захранвани от атомна енергия. А можем да си представим какво знание има Хермес, за да се определи, че който го е усвоил, е в Царството на боговете.

Най-великата тайна, която Хермес дава чрез своите видения и откровения, крие в себе си творчеството на светлината. Fiat lux! — Да бъде Светлина! по-късно ще бъде казано и в Библията. Именно в неговото учение се дава началото на доктрината на Огъня като изворност на всичко сътворимо и на всичко оживяващо, на Словото като Светлина. Ето това е ядрото на неговото учение; това той предостави на човечеството, като остави Египет за център на посвещения! Там отиват на посвещение, както споменахме, окултни учители, които след това изграждат своите мистични школи. Разбира се, не всичко от египетската космогония и теогония е прието от другите учения. Всяка окултна наука има своето право, когато брани ума, но никоя няма привилегията на абсолютната истина.

Хермес дава огненото начало, той води света към посвещение, към едно възпитание, което събира разделеното — събира тяло, душа и Дух. Това е една религия, която от разума прави моление, от човека — божествен син. Посвещение минават тези, при които нуждата от вътрешна просветност надделява над удовлетворението, което дават очите. Удовлетвореният от информация не може да познае тайната, защото информацията задоволява само повърхността! А наука, която запознава със света на външното, ако не разкрие тайната на закона, вложена вътре в него, е наука без мъдрост. И затова често се изричат много красиви неща, в които обаче липсва мъдрост. Мъдростта е вътрешно сияние, вътрешно откровение — не напън на мислещия да формулира нещо. Всички наставления, правила, откровения на Хермес, които човешката памет успява да съхрани, а след това и ръката да скриптира, са белязани с мъдрост. Но Устните на мъдростта са затворени, освен за уши, които могат да слушат. Това в един друг образец е Христовото: Който има уши да чуе, ще чуе, който има очи да види, ще види. Сакралните учения не убеждават, те казват! Така Изтокът, явяващ се утроба на религии и мистични учения, поднася знанията си, за разлика от Запада, който се опитва винаги да доказва, че умът е царстващият, а не Духът.

Естествените науки игнорират душата, религиите — разума, но древната наука на Хермес не е допускала такова духовно различие. Преминаването през степените, които Хермес поставя в пътя на посвещенията, е едно цялостно познание, което е дадено, за да се извърши у човека освещаването и да стигне той до сияещата роза на гръдта на Изида, от която ще вземе огъня на Вечното. Тръгвайки дързостно към изпитанията, инициираният застава пред статуята на Изида, закриваща входа на храма, и главният жрец посочва: „Тук е вратата на свещената тайна!“

Пробуденият Дух винаги търси утроба за проява, а утробата е Материята. Нейната манифестация е плод на вибрацията на Духа. Затова са изграждани храмовете — човекът ги издига, защото душата, тази Изида в нашето тяло, трябва да има светилище. Храмът е потреба материята да приюти пулса на будността, за да се извърши посвещението. Така се изгражда вечното обиталище на индивидуалността ни. Сграден за божествата, той свидетелства за величието на Духа. В древната Тива имало храм на Амон с огромна зала, наречена хипостилна — залата на колоните. Десетте `и колони били невероятно високи. Какъв е този дух, обитавал това пространство и извършвал своите посвещения, само въображението може да отговори. Както пирамидите изявяват безсмъртието, така светилищата манифестират висините на Духа и помагат за посвещението. Освен това храмовете, посветени на различни божества, съхраняват и захранват определени принципи — Афродита, Меркурий, Аполон..., това са принципи за посвещения.

В храма в Мемфис се извършва и великото посвещение на фараоните, за които се счита, че са деца на боговете. Тази теза, съхранявана от монархиите, с времето постепенно се губи. Самите фараони са и велики жреци — те усвояват и прилагат божествената наука. (Ето защо един Моисей е отгледан от фараонова дъщеря — за да бъде обучен в тайната наука, да получи посвещение, което след това ще му даде възможност да изведе еврейския народ от египетско робство и да даде монотеизма.) След посвещението фараонът излиза от храма, носен на щит от дванадесет военачалници. В Източното православие в една възхвална песен Божията майка е наречена „дориносимая“, т.е. щитоносена. Това е велика благодат, която и византийските императори са получавали — били са носени на щитове като представители на Бога на Земята. Следователно вековете преповтарят в образи и нищо не се губи, стига ценността на това, което е вгърнато в новото, да е сакрална истина.

Пред фараона вървят дванадесет млади мъже, които носят на възглавница неговите свещени оръжия и скиптъра, знак на властта и сигурност за трона. Така по един „магичен“ начин се предава властта. И тогава, когато посветеният седне на трона, няма да се съмнява, че не е достоен — напротив, той ще знае, че носи благословията, че има чиноначалие в духовното си предназначение и отговорност пред историята, защото точно в Лъча на администрацията се носи отговорността. Затова са създавани фараонските гнезда и монархическите формули. А в прабългарската история, в която липсват дори приношения на животни (освен за оракулство), онзи хан, за който се считало, че губи Орендата — великата духовна сила на посвещението, публично безкръвно е бил убиван, за да не я разпилее. Ето идеята за отговорността пред Дух и история!

Все пак това са външни зрелища, а тайните знания ще потърсим в страниците на „Книга на мъртвите“. Тази книга е вътрешно откровение, един извод от виденията на Хермес. Слагала се е под главата на мумиите на фараоните за пътепоказване в задгробните селения. Душата започва този път с изкупление за нарушенията на законите. Първо преминава през една горяща земя, за да се пречисти нейната обвивка. Запознатите с астралното поле и пътуванията на човешката душа из него знаят за това. После се среща със злия лодкар. (Този образ е пренесен по-късно и в гръцката митология. Вергилий го описва в „Енеида“ като старец с нечиста брада и с вторачени огнени очи — лодкарят Харон.) Той превозва душите на покойниците в отвъдността при условие, че човек си плати за преминаването. Така за човека, който не е минал през степените на посвещенията, остава само фигурата. При изследванията на плащеницата на Иисус Христос, на която е изобразен Неговият лик, се установи, че на едното Му око е била поставена монета — явно с нея е трябвало да плати преминаването Си в отвъдността. Ето колко властен е обредът! И досега дори се спазва обичаят на мъртвия да се сложат няколко монети, за да плати и да премине през реката Стикс.

След това душата застава пред четиридесет и двама земни съдии. (Известно е, че четиридесет дни душата обитава земното поле преди своето възнесение; четиридесет дни обикаля своите земни поселища, но не е ясно защо в египетската митология четиридесет и двама са земните съдии.) Пред тях човек вижда своето минало, отговаря за всичко и се разкайва. (Не е казано обаче, че това е страшният съд.) Съдиите отсъждат и следва решението на Тот — висшият причинен свят трябва да реши! Най-после идва радостта на благодатта, часът на освобождаването — това, което ще се нарече по-късно Възкресение. Душата получава оправданието, което Тот дава на пътниците в пътя към Бога, получава свободата си и се преобразява в светлината на Озирис. Ето преображението — една от тайните и в християнството. Някой би казал, че е погрешно да се пренасят митологиите в християнството, но това е реална религиозна последица. И за идващите след нас, нашите възгледи ще бъдат митология. Толкова естествено е, но на някои им липсва усет, за да разберат, че наистина бързоногият Ахил може да бъде надминат от костенурката, както е казано в старата апория на Зенон.

Ето как откриваме в по-късните религии елементи от египетската наука, която е обозначавала вратите, през които човекът трябва да премине от своя земен праг до небесния си храм. Затова е казано, че Хермес е един посредник между подземното и надземното царства — между тялото и духовните ценности, които носи душата. Наистина в своите книги той дава указания как човекът може и трябва да направи кореспонденция с онова, което се нарича „отвъд Земята“.

По пътя на обожествяването си човек ще трябва да усвои знания, които го освобождават от неговите вибрации в света на физиката, в света на желанията и накрая в света на ума, за да влезе в Божествения свят. Ето защо инициирания го водят от външния храм до вътрешното посвещение, водят го пред вратата на храма на тайното знание, пазена от статуята на Изида. Богинята в размишление и съзерцание седи пред тази врата и държи на коленете си затворена книга. В Откровението на Иоан тази книга, наречена Книга на Живота, е със седем печата и само съзерцанието и себежертвата могат да я отворят.

Лицето на Изида е забулено (оттук е и изразът „забулената Изида“), а под статуята има надпис, че никой от смъртните не може да повдигне нейното було. Повелението е категорично, но действията, които внушава Хермес, а и другите посветени, са дързостни. Предупреждението към Адам и Ева е: Не яжте от плода на познанието, защото ще умрете! — Не се опитвайте да ме отбулите, защото сте смъртни!, ще рече Изида. Но какво може да прозре човекът? — „Аз, ялият плода на знанието, съм бъдещият безсмъртен и ще го отбуля!“ Речено е: Боговете са безсмъртни човеци, хората са смъртни богове, но олимпийските богове слязоха да вършат човешки дела, защото трябваше да инволюират, а смъртният Адам, на когото е казано, че стана като боговете, слезе да върши божии дела, за да еволюира към обожествяване.

Изида хилядолетия стоя забулена, хилядолетия никой не отмени това табу. Човечеството е трябвало да бъде подготвено, за да му бъде открехната тайната. И това време дойде — вековете дадоха достатъчно вътрешна зрялост, небесата — достатъчно щедрост, човекът прояви достатъчно смелост, за да може да погледне образа на Изида.

Излезе и великолепният труд „Разбулената Изида“ на основателката на теософското общество Елена Блаватска. Нашето физическо тяло бе булото — сега знаем вече зад него какво стои. Така знанията, които дълго са стояли в сейфовете на свещеността, вече са достояние на всички. Но трагично е, когато те са изнесени в живот, да се минава сънливо край тях. Скръбта на Изида трябва да бъде смекчена; нейното сърце трябва да бъде облекчено от тревогата за човешкия род; булото `и трябва да бъде отметнато. Така ние ще бъдем участници в еволюцията със знанията, които постепенно разгръщаме. Човечеството е в пътя на посвещенията и точно за това дължим благодарност на боговете-човеци, които са ни оставили зърната, дали вече плод. За тези знания Христос рече: посятото зърно даде тридесет, шестдесет, сто.

Пред вратата на светилището, в което ще се посвещава ученикът, освен статуята на Изида има и два стълба — червен и черен. Червеният стълб е възвисяването и изкачването към Озирис, а черният е заробването, потъването на Духа в материята. Идеята за възвисяването и заробването ще намерим и в двете змии на кадуцея на Хермес, ще намерим и в нашето самосъзнание, че сме Дух и материя. Червеният стълб е еволюционният, а черният — инволюционният път.

Преди обаче ученикът да премине вратата на посвещението, жрецът му казва: Който се докосне до нашата наука, рискува живота си. Слабите умират, силните стават безсмъртни! Колебанието решава — дали ще прояви слабост на духа и ще се върне, или ще се жертва, за да се обезсмърти. Този, който иска да прави една деятелна еволюция, трябва да знае това. Дори и в обикновения живот смелият, силният се обезсмъртява с акта на героизъм.

В човека има един дух, който се дели на две: на мощен — божият избраник, творецът, осъществяващ нашия път, и на слаб, който изразява човешката природа. „Слабия“ дух го наричат още „злия“, но той е двигателната сила на биологичното ни начало, представителят на развиващото се, на живителната сила. Това е етап в развитието ни и когато духовното озаряване победи чрез т. нар. в нашето поле съвест, ние одухотворяваме тази животинска сила и тогава можем да кажем, че светлината е, която ни дава познание, че един Озирис е у нас. Затова не приемам тезата „зъл дух“. Наистина там, където има по-малко лъчи, може да проявим неустойчивост, но това не е основание да се допуска, че е надделяло злото. Квалификацията „зъл дух“, вграждането `и в клетките ни противоречи на тезата, че злото е нееволюирало добро. А тази теза не е и идеята, че доброто е „изкупено зло“, защото изкупеното зло е нединамичност. Не трябва да се отрича принципът на развитието — обгърнати сме от материята, но духът ни се разгръща, възземането на този дух ни освобождава. Той, нашият дух, е един, а развитието ни е в полярността слаб-силен! Идеята за избраниците не е само идея на благоволението, а и на вложени възможности и усвоени знания. Това дава възможност и на този, който не е още всичко приложил, да върви в еволюцията. Еволюцията има своята властност, но широтата на усвоеното и приложеното може да ни даде неколебливост.

И така, червеният и черният стълб съществуват у нас. Ако ученикът, предупреден от жреца за трудностите и опасностите, които го чакат, поиска да научи тайните, то една седмица го подлагат на различни изпитания и пълно мълчание. Мълчанието е нужно! За определена култура, която човекът носи, за една нравственост, която упражнява, достатъчно е и малка тайна да употреби лошо, за да се самоунищожи. (И атомът е малък, но взривява планети!) След тази едноседмична проверка двама неокори (помощници) повеждат ученика през вратите на светилището, минават през мрачен проход със статуи, мумии и скелети и стигат до нисък коридор. Ученикът все още може да се върне. Ако той е непреклонен в решението си да продължи, помощниците го оставят сам, а те се връщат обратно. Значи само донякъде неокорите могат и имат право да бъдат водачи!

Пред входа на ниския коридор ученикът остава с една запалена лампа. Всеки от нас може да надникне в своето пътуване и да познае онази лампичка-съвест, която във висшите полета се нарича духовност или святост на душата ни. Водени сме докъде ли не, през какви ли не коридори и все пак никога не спираме, защото тази лампичка свети у нас. Това са фигури, жива реалност за посвещавания, за да събудим у себе си пламъка, който трябва да се превърне в голяма огнена лампада. А тя е, която спасява човека от страха от невидимото; тя е, която ни осветява и прави деца на Слънцето, разбужда ни за друг свят, за едно ново знание.

Когато посвещаваният пропълзява на колене в ниския коридор, чува смразяващ глас: „Тук загиват лудите, които са пожелали наука и власт.“ Наистина тези, които са пожелали наука или власт, но не могат да ги понесат, полудяват, защото човек трябва да е готов за велика наука и достоен за овладяна власт. Седем пъти се повтаря предупреждението, но ученикът трябва да върви — връщане назад няма. Постепенно коридорът се разширява и стига до стръмна стълба, водеща надолу. Тя го отвежда до бездънната тъмнина на един кладенец — кладенецът на нашата душа, неизчерпаемият кладенец на всемирната, незнайната тайна, от която всеки е черпил. Там е дълбочината на прозрението и всеки, който и капчица е изпил от него, винаги ще иска пак да пие, защото както Христос рече на самарянката, Аз имам жива вода! И точно нашата жива вода Той изведе в душата ни. Това учи и Хермес своите ученици — да влезат дълбоко в своя кладенец, да изведат от душата си знания, за да пият от живата вода и никога да не ожаднеят. Това е науката за дързостта! А няма по-голямо действие от дързостта — да наруши, да се освободи човек и от традицията, и от земното притегляне.

Инициираният, който преодолява страха си, открива до бездната на кладенеца почти незабележима стълба, която води нагоре до една галерия с множество стенописи. (Това е аналог на т. нар. от езотеричните науки музей на астралните тела — акашевите анали.) Там го посреща пастофорът, т.е. пазителят на свещените символи, който поздравява ученика за издържаното изпитание. Той му разкрива тайната на двадесет и двата символа, глиптирани върху стените на галерията. Символът е концентрирана енергия, която с хилядолетия не се губи, защото молитвата и поклонението на милионите, които го пазят, я поддържат. Един кръст ще еманира — милиони продължават да го изповядват! И тук е силата на Христос: Казано ви е „око за око, зъб за зъб“ — Аз ви казвам прощавайте! Ето как се руши енергетичната сила на концентрираното като изповедание, иначе то пребъдва.

Под всеки стенопис в галерията има буква и число. По това време двадесет и две са буквите, а съответно и числата, с които посветените работят. Това са абсолютните принципи и универсалните ключове, които, употребени с волята, дават своята сила и разкриват изворите на мъдростта. Тези двадесет и два принципа се отпечатват в съзнанието на човека и когато то след смъртта отива нагоре, си служи с тях, а когато се връща — ги носи. (Затова, който сънува едно присъствие в дълбоките пещери на такъв свят, може да се върне с подобен род знания.)

Всяка буква и число изразяват един троичен закон — божествен, интелектуален и физически. Например буквата А и Единицата изразяват в Божествения свят Абсолютното същество, от което е всичко; в интелектуалния те изразяват единството; във физическия свят — човека, връх на развиващото се, който ще познае своята същина.

В тази галерия ученикът за пръв път започва да разбира същността на нещата, стига до онзи момент, когато има не само зримостта на очите, а научава и вътрешните тайни на света, на буквите и на числата.

За Египет Единицата представлява първосвещеността, а оттук и първосвещеника. Той винаги е с бяла дреха, израз на чистота, със скиптър — воля на властта, и със златна корона — израз на всемирната светлина. (Когато някой в съновидение види бяла дреха, скиптър или корона, трябва да знае кое царство е обитавал и каква благодат му се е открила.)

Пастофорът води иницииращия се покрай стенописите — от Изида към колесницата на Озирис, т.е. към Небесния свят. Така го извежда към звездността, към вечното, символизирано с короната. Той му разкрива тайната на короната — всяка воля, която проявява истината, става съучастница на божествената власт и освобождава духа. Ето идеята за свобода — свободата като присъствие на Божеството у нас! Това човекът трябва да усети — този докос, който го прави свободен дух, а не да мержелее и да се себевъзхищава от евтини измами, че е голям дух. Ето защо не така лесно се дава лавров венец на твореца, не така всекидневно се слага корона.

А всеки първо трябва да е властник над себе си! Властник е нашият дух над душата ни, а душата — над тялото. Онзи, който не може себе си да освободи, не може и да освобождава. Затова по-късно при посвещенията жрецът казва: Само онзи, който е свободен, може да освобождава! Наистина, ако роб ни освободи, той ще ни сложи в своите граници на робско мислене, защото няма размерността на свободния.

Само онзи, който заповядва на себе си, може да заповядва и на другите, продължава жрецът. Човек може със заповедта си да умъртви личността. А който контролира себе си, съхранява личността си и остава в приложна изява — затова може да заповядва и на другия! Така че ученикът първо трябва да усвои тайните, които са в състояние да преобразят физическото му тяло, после да отвори каналите, приемащи духовната енергия, с която той изгражда своя свят на идеите. Тогава ще мине през идеята за Сътворението, за да може, когато води стигналия до физическото поле свой брат, да му покаже пречките в изкачването и подстъпите на едно слизане.

След като посвещаваният научава тайната на символите, пастофорът отваря една врата, зад която бушува огън. През него трябва да премине ужасеният ученик. Този огън е илюзорен, но виждайки огненото море, посвещаваният мисли, че то ще му донесе мъчителна смърт. (И Моисей се стъписа пред горящата къпина.) Тогава пастофорът му казва, че смъртта плаши само слабите натури.

Човекът ако няма съзнанието, че е безсмъртен, винаги ще живее със страха на своята мимолетност. Идеята за безсмъртието не е още плът от плътта ни, макар че е властна във всички религии. Затова езотеричните школи събуждат у човека безсмъртното, за да няма страх от горящото смъртно. А Хермес пръв дава идеята за смъртта като път на знание, с което освобождава човека от страх от отвъдното. Тази идея се крие и в нарцисизма — Нарцис се вглежда в огледалния си образ, във водата, т.е. в себе си, за да се познае и да каже: „Аз съм Ти!“ Това е вечното безсмъртно, което стои във всички митологии, във всички доктрини за сътворението на света и човека.

Този, който е имал път в идеята на Сътворението и познава еманацията на Сътворителя си, не може да има съмнение в обратното връщане. В такъв случай наистина смъртта плаши само слабите натури — тези, които могат да родят съмнение, които са пред състояние духовността да ги напусне, или онези, които са невежи. Невежеството не е само признак на неусвоено богатство в ума — повече е липса на будност, отколкото на знание. Някой може да е усвоил много знания и да няма будност. Тогава естествено по отношение тайната, това е страница от невежеството.

След като се престраши и прекоси буйните пламъци на илюзорния огън, за ученика идва изпитанието с вода. А когато премине и през застоялата черна вода, водят го в тъмна пещера. (Неслучайно книгата с откровението — „Изумрудената скрижала“, е намерена в една пещера, където според легендата било погребано и тялото на Хермес.) Там има легло с формата на мозък и ученикът трябва, почивайки си, да осмисли преживяното. Преди да се отпусне на леглото, двама души го измиват и обличат с чиста бяла ленена дреха.

Ритуалното измиване присъства в почти всички религии. Дори когато една велика личност ще излезе пред света, за да даде ново духовно учение (родено от духовна вълна), минава през кръщението във вода. И Христос е кръстен във водите на река Иордан, а след това идва низпосланието на Светия Дух, за да се каже: Това е Моят възлюбен Син, над Когото е Моето благоволение. Такова измиване е една потреба — не на физиката, а на душевните, на мисловните, на астралните ни изяви. Какво обаче казва Иоан Кръстител на Христос: Как ще Те кръстя? Аз имам нужда от кръщение — не Ти! (Ти Си достатъчно чист, за да се кръщаваш.) Но Иисус му отговаря: Свърши делото си — за да остане потвърждение на всичко, което науката на посвещенията иска.

След този ритуал — умиване и обличане с бяла ленена дреха, оставят ученика да си почине и да чака главния жрец. Тогава пред зрението на посвещавания минава натрапчиво едно колело. (Тайната на колелото също присъства във всички мистични учения.) Той вижда двете полярности — доброто и злото. От едната страна на колелото се изкачва Херманубис — духът на доброто, а от другата пада с главата надолу Тифон — духът на злото. Това са принципи, които не са персонални, но са, както казахме, необходими противоположности в развитието, пулсации с вътрешна предназначеност. На върха на колелото между двата духа седи сфинкс, държащ меч, с който трябва да се събуди смълчаната мисъл и нединамизираната още воля на сфинкса у нас. За този меч говори апостол Павел — меча на словото Божие, с който той отиде да събужда света. (Безспорно, много знания са имали Христовите апостоли.)

Унесен, ученикът даже и не допуска, че е пред най-великото изпитание — жената. Тя се приближава до леглото и той я вижда във всичкия `и разкош, с чаша питие. Причастие или блудство; жената — избавителка или жената — прелъстителка; великата утроба, от която се ражда светът на съвършенството или вавилонската блудница?! Жената с чашата на удоволствието ще го изкушава. Изпитанието е дали ще я докосне сладострастно, дали ще потопи своите устни в чашата и ще потъне в материята, или ще отмине всяка съблазън и в нея, жената, ще види майката, ще види творящата. Ето колко прецизна е оценката — дори само да потопи устните си, е проява на колебание, той губи всичко и става роб в храма. Но ако може да изрече: „Великата любов е велико отричане!“, бива подет от йерофанта — главния жрец, с поздрава: „Ти победи!“ Тогава дванадесет неокори с лампи го заобикалят и го отвеждат в светилището на Изида. (Ето пак дванадесет — дванадесет воини носят фараона и дванадесет млади мъже го предшестват. В школите на посвещението учениците трябва да бъдат пет, седем, девет; или дванадесет, и с учителя тринадесет.)

Така ученикът ще премине великото посвещение и ще види в дъното на храма отново статуя на Изида. Тук тя носи златна роза на гръдта си и седмоъгълна диадема, а в ръцете си държи своя син Хор. Розата е символ на лотоса, на хилядолистника — седмия център, който е реализираното безсмъртие. (В индийската митология също се говори за розата.) Още по-странно е, че когато за ученика след години обучение се вдигне булото на Изида, тя му се представя като петлъчева звезда и му дава тези лъчи. Затова теософското общество сложи за свой символ петолъчна синя звезда, наречена „Звездата на Изтока“, и така Ани Безант кръсти школата на теософите. Нека не се счита, че петолъчието е теза на марксистите — още в херметизма го има като идея на петата коренна раса.

Накрая новопосветеният трябва да даде клетва пред статуята на Изида, че ще се покорява и ще пази мълчание, ще съхранява научените тайни. Колко дълъг път делата, чувствата, мислите, душата е необходимо да извървят, за да дойде повелята да се мълчи! Христос казва дори на тези, които цели три години Го следват: Не сте готови, а днес всеки с някаква будност е словоохотлив „пророк“. Сега вече ученикът, преминал първата степен на посвещение, може да каже, че е брат на посветените и обитава света на истината. Дотук е посвещението за себепознание — това е да се прекрачи първият праг!

Преди обаче да се устреми към небесната Изида, инициираният трябва да мине още един праг — да изучи земната Изида. Той започва да усвоява различни природни и антропологични науки. Дълги години ученикът е оставен без помощ самотен и разкъсван от съмнения — послушно да работи и чака. Това земно знание трябва да се победи с много търпение и размишления, но то не е още последният осветителен акт.

Когато посвещаваният мине и това изпитание, когато потуши страстите си и развие достатъчно усета си, той поисква да узнае истината. (Виждаме кога чак инициираният е обхванат от копнеж за истината, а ние я използваме само като понятие, прилагаме я като етична норматива, което поражда нейната релативност и понякога смешната `и приложност.) Отговорът на неговите учители е: Истината не се дава, човек или я намира в себе си, или не я намира! Оттук е и спекулативното мислене на някои, че идеите им са правилни. Действително, истината трябва да я намерим в себе си, но когато тя е неизмеримо малка спрямо Божествеността — нека я пестим за собствения си живот. Според сетивността, според йерархията на концепцията, с която възприемаме света, ние се заблуждаваме, че я имаме. Така че истината в себе си трябва да я търсим, а от Великите да се учим, защото те са за нас компасът, с който ще открием част от Истината! Затова Христос с всичката Своя посветеност отминава въпроса на Пилат що е истина. Той казва: Само Истината ще ви направи свободни, но не дава нито етимологично обяснение, нито пък формира теория за Истината. Още Хермес слага за нея знаци, но кога трябва да бъде открита и кога дадена, е проблем на йерархия. Ако е нужно, казват жреците, лотосът ще цъфне; работ`и и се мол`и! Това може да бъде подкрепено и от думите на Гамалиил, казани пред Синедриона, когато искат да съдят учениците на Христос: Ако това учение е Божие, няма да го спрем; ако то е човешко, само ще се разпилее. Това е тайната — не само предреченото (то може да дойде от устата на посветения), но и онова, което Творецът е сложил в пазвите на Сътворението. Неведоми са пътищата Божии, но търсенето е от нас! Ora et labora! — Молитва и работа! Затова и един от принципите в окултните системи е: „Когато вие сте готови, ние сме при вас.“ Искането не бива да предварва възможността за приложна готовност и да създава настроение на неудовлетвореност. Нищо не е избягало от реалностите, които са разгърнати в метафизиката и приложени в обредите на посвещение на Хермес. Затова той е тъй необозрим, неуловим в своите обяснения, затова е баща на посветените!

Така ученикът в усвояване на истината извършва една бавна и пълна метаморфоза на своя земен „аз“ и е готов на себежертва. (Ето колко път е извървян, за да може да се каже на една Голгота прости им!) Сега остава най-същественото — да овладее смъртта и възкресението. Никой не е отишъл при светлината на Озирис, преди да е минал през тях. Това научава ученикът от великите жреци — човекът не може да избегне смъртта и душата му не може да се отрече от възкресение! Те го въвеждат в подземията, в зала, крепена на четири стълба, поставени на сфинксове. Тук е положен мраморният саркофаг на мистериите, в който посвещаваният е погребван за три дни. Това е вратата на посвещението — смърт и възкресение! И Иисус казва на учениците Си: Никой не може да дойде при Отца Ми, без да е минал през Мене. Тази е тайната, другото са само украсени изрази. Идеята за възкресението е една дълбока мистерия — и човешка, и всемирна. Възкресението не е състрадание към човека, то е идея за Живот. А живее само Бог! Тук, в този гроб, в този саркофаг, иницираният трябва да надделее уплахата и да стигне до прага на Владичеството. Душата му отлита далеч от тялото в небесните простори, за да търси Светлината, Истината и Живота.

Така, победил всичко, той вижда Изида със свитък в ръка, и тя му казва: Аз съм невидимата ти сестра, божествената ти душа и този свитък е книгата на твоя живот. В него има изписани страници от твоето минало и бели страници на твоето бъдеще. Свитъкът — Книгата на Живота със седемте печата! Двадесет и четирите старци не смеят да я вземат и отворят, за да разберат тайната `и. Само Христос — Великият помазаник, Агнецът, разчупи печатите `и!

Лежал в саркофага и познал Изида, инициираният възкръсва, връща се в тялото си. Тогава последния праг, който трябва да прекрачи, е този на обсерваторията в храма, където го въвежда йерофантът. Какво е храмът — човекът; какво е обсерваторията — нашият хилядолистник или седмият център. В тази обсерватория първосвещеникът разяснява на ученика виденията на Хермес, които само устно се предават. Тези видения обаче са описани по времето на Александрийската школа в част от книга, наречена „Поамандрес“. Дали авторите на тези фрагменти са нарушили забраната, или в по-късно време табуто е загубило своята стойност, това е спорен въпрос, но в „Поамандрес“ се описва как божествената мъдрост се открива на Хермес.

Един ден той след дълги размишления върху произхода на нещата се отдава на молитви и медитация. Постепенно изпада в екстаз и неговият дух се устремява към трансценденталните полета. Там Хермес чува глас, който го вика. Кой си ти? — пита Хермес, потресен от страшната Безпределност, която усеща. Аз съм Озирис, Умът на Вселената, Абсолютният Повелител. Когато човек е в светлината на събудения хилядолистник и когато види своята форма там някъде оставена, идва това велико питане: Кой си ти? — Върховният разум. Какво желаеш? — Да ми бъде разкрита същността на Вселената и Източникът на всички същества, да позная Бога.

Каква неограничена дързост е да иска човек да усвои пространството между Бог и Неговите творения, да иска да носи звездите в ръцете си, да иска да съзерцава Източника на съществата! Такова искане може да звучи невероятно, дори налудничаво, но този, който е в йерархията на посвещенията, знае реалността на подобна дързост — Да позная Бога! Това не е само преживяването на пустинника, това е огнената потреба на тръгналия на посвещение до крайна себежертва. Но тогава, когато поиска да съзерцава Твореца си, трябва да е на такова йерархическо ниво, че да не изгори. Всеки, който пожелава, без да има готовност, пламва, става пепел. Но за да има човек дързост, трябва да има Тайна. Подбуда, която се мени с времето, не може да роди дързост. Дързостта като сакралност ражда посвещение — във всички други случаи има непресметната смелост.

След като Хермес моли Върховния Разум да му позволи да съзерцава Източника на съществата, той е облян от лъчезарна светлина и вижда образите на всички същества, след което светлината се поглъща от зловещ мрак. Пространството се изпълва с въздишки, стонове и рев. После се издига стълб и прозвучава мощният глас на светлината. Въздух и огнени езици се извисяват из дълбините и се устремяват към етерните висини. (Тук етерът не трябва да се свежда до модерното европейско схващане за етерното поле, а цялата междина между Небе и Земя.) Вода и земя образуват неподвижната твърд. Тогава Озирис пита: Какво разбра?, а Хермес отговаря със смирение: Нищо още. Значи има нещо, което е зад възможностите човешки.

Ще узнаеш и ще разбереш! Ти видя Вечността — казва Озирис. Светлината, която видя, е Божественият разум, който съдържа всички неща и носи образа на всяко същество; тъмнината е вещественият свят, където живеят земните хора; Огънят е из дълбините на Словото Божие. Бог е Бащата, Словото е Синът, Тяхното сливане е Животът! С това се дава тази великолепно очертана лествица, която и Христос по-късно посочва на човечеството: Аз съм Пътят, и Истината, и Животът. Докато не извървим Пътя и не се родим в Истината, ние не живеем. Човекът още не живее, той съществува. Кога ще живее? Когато види Бога като Баща, Словото като Син и Тяхното сливане като Живот!

Божественият човек, обяснява Озирис, възлязъл по пътя на Словото, е вече Светлина и Огън. После той разкрива на Хермес как Върховният ум чрез Словото е създал сферичните форми и е превърнал Тъмата в наредена Вселена. И точно когато научава всичко това, Хермес възкликва: Аз не виждам вече със своите телесни очи, а с духовните! — това е извод за безсмъртието! Тогава Озирис му отвръща: Така е, защото Словото вече в теб чува и вижда! Ето в тези далечни времена какво се знае и каква пътека на посвещения вървят хората: Словото е вече в тебе — „Словото беше у Бога, и Бог беше Словото.“ Това вече е победа на безсъмненото — събрано е преходното с вечното, доказано е безсмъртието. Няма религия, която да не го вещае, а методът е екстазата, не експериментът или разумната логика. Те в земната наука ще ни послужат, за да удовлетворяваме ума, искащ доказателства, но в духовната нямат приложност. Само в екстазата човекът живее. Тогава той вижда Сътворението и това вече е върховно знание, а не робуване на принципи. (Мисли се, че принципът е всичко, а той е една примка.) Така се пише битието в душата, за да се знае, че то няма свършек, а Извор Несъхнещ.

На Хермес се разкрива и тайната за възникването на Небесния човек. Сътвореният от Върховния Ум безсмъртен и хермафродитен Човек, обикаляйки различните сфери на Сътвореното, веднъж пробива седемте кръга и вижда на Земята сянката си, в която се влюбва. Така Той слиза в илюзорния свят на страданията. Тъй като Седемте ръководители на седемте сфери са дали своите сили на Небесния човек, от тези сили възникват седем земни човека, които възпроизвеждат от себе си седемте раси. След това по волята на Бога хермафродитите се разделят на полове и така се плодят, множат и търсят себе си.

В Библията е казано: „А земята беше безвидна и пуста; тъмнина се разстилаше над бездната, и Дух Божий се носеше над водата.“ Ето изначално присъствие в Сътворението. Странно ли е тогава, че Духове като Христос могат да кажат, че са сътворители, че са били при сътворяването на света?! Тогава ние наистина бихме разбрали израза в книга Битие: Да сътворим човека! В наличност са различни духовни принципи и сили. Тези души, които са спрели да гледат с очите си, а прозират с Духа, са и участници в Сътворението на света!

Хермес след това пожелава да види пътя на душите в небесните селения. Тогава в миг пространството се губи. (Димчо Дебелянов в стихотворението си „Миг“ казва: „И нямаше там ни пространство, ни време...“ — изумителна духовност, за съжаление неотбелязана.) Той с един поглед вижда седемте сфери, седемте небеса над себе си като прозрачни, концентрични кълба. Във всяка сфера се движи планета, направлявана от един дух, наричан гений. Това са седемте Логоса, седемте лъча на Словото, които ръководят планетите. Всяка една от тези планети или всеки един от тези гении има свое предназначение, а оттук и самата планета със своите енергии разгръща у човека съответен принцип и влияе при формирането на едно от седемте му тела. (И затова когато ги разглеждаме в астрологията, в зодиакалните им предназначения, виждаме, че те отговарят на структурата, вложена още в Сътворението.) Така Хермес вижда седемте области, видимото и невидимото, седемте лъча, светлината на Единния Бог. Но той иска да разбере как се извършва пътешествието на душите на хората през световете. Тогава Озирис му казва, че след смъртта земното тяло се възвръща към материалните елементи, а божественият човек се понася към своята Небесна утроба — Осмата сфера, преминавайки през седемте кръга, където възвръща там нисшите си сили. В Лунната сфера възвръща способността си да преувеличава или умалява, в Меркуриевата — хитростта, във Венерината — страстта, в Слънчевата — амбицията, в Марсовата — глупавата смелост, в Юпитеровата — жаждата за богатство и накрая в седмата сфера — Сатурновата, възвръща лъжата. Така освободена от наслоенията си душата отива в Светлината или Осмата сфера. Оттам, слизайки надолу, душите попадат на Млечния път. Виж как светлинното семе пада от Млечния път в седемте кълба. Това са зародишите на душите. Те живеят като леки пари в Сатурн без грижи, без щастие, без познание. Падайки от сфера на сфера, се обличат във все по-тежки дрехи, докато стигнат до физическата плът и се сдобиват с нови телесни чувства, с жизнености и енергии, които ги отвличат, които ги далечат дори до забрава от небесния им произход. И така, тези души минават през скръб, любов и смърт в своя земен затвор, в своето земно тяло.

Това е тезата за инволюцията — душите слизат, губят своята божественост, материализират се, идват до човечност. Ето защо има и безбожие. Материализацията може да се отрича като божественост, но еволюцията отново ще върне светлината на душата.

Небето със своите седем сфери, свидетелства за седемте лъча, чрез които се работи за развитието на света като единство. Нищо не е така единно, както идеята за Сътворението (изразена в българския език с хубавата дума Домостроителство) — от Божествения до природата, която е Негова демонстрация! А това е една изумителна космогония!

Хермес поставя и един въпрос, който има малко по-приземен характер — дали душите могат да умират. Във фаталното слизане или в някои по-специфични случаи душите умират, отговаря Озирис. Душите са дъщери на Небето. Ако се загубят обаче в материята, божествената искра у тях се завръща в етерните области като атом без живот, а душата се обхваща от вихрушката на грубите елементи и така тя губи своята възвратност. Най-хубавите души живеят на Слънцето, най-могъщите на Сатурн. Някои от тях се изкачват до Бога, защото самите те са творци. (Ето пак тезата в книга Битие „Да сътворим!“) Защото там, където всичко свършва, там всичко започва и това се извършва вечно за нашите измерения. Затова Христос рече: Аз съм Алфата и Омегата! Забележете какви посвещения е имал Иисус Христос, а не са Го признавали за Син Божий! И древните не са имали друг изход освен да кажат, че Хермес е син на Зевс. Дори да е син на някакъв овчар, това няма никакво значение. Хермес с това, което е носил, е син на Върховното божество! И затова той казва: Бог е моето право!

Седемте концентрични сфери образуват една схема от принципи — продължава Озирис. Това са Мъдростта, Любовта, Справедливостта, Хубостта, Блясъкът, Науката и Безсмъртието. Седемте сфери, свързани със седем планети, са символи на седемте различни състояния на материята. Това е, разбира се, за нашата еволюция. Влизайки в състава на галактиката принципите могат да бъдат много повече, но в Сътворението, в което ще мине човешка битиейност, са определени седем планети, седем сфери. През седем планети ще премине нашата физика, астрал, ментал, нашата монада; планетата ни с културите, които ще разгръща, ще усвои седем принципа с техните енергии, за да формира своята плът и своите същества. Само една от тези сфери да е носил Хермес, един от тези принципи да е останал властен в него от световното му видение, е достатъчно!

Ето всичко това е видял Хермес, казва йерофантът, когато предава тайната на достойния ученик. Видял е великия закон на Троичната единност — Словото, Светлината и Божествената статичност. Видял е и Божествеността в динамика, т.е. деятелността `и, видимата и невидимата Вселена.

След като ученикът премине всички тези етапи на посвещение, йерофантът му казва, че той вече принадлежи към възкръсналите живи, че Пътят е избран и той трябва да се изкачи до Чистия дух. Съществуват два главни ключа в науката, продължава йерофантът. Първият е: външността на нещата е като тяхната вътрешност; малкото е като голямото; нищо не е голямо и нищо не е малко в Божествената власт. Вторият ключ е: хората са богове смъртни, а боговете са хора безсмъртни.

Аз възкръснах като жив Бог и стоя в редиците на боговете, казва ученикът. Това е дързостта, право на победителите!

Хермесовото видение дава чистотата на Духа като пълен израз на откровението и основание за възкресение. А възкресението е вложената възможност на човека да събира и пръска своята материя.

Ето какво Божественият син Хермес дава като страница в битието на човешката история. Човекът лесно не може да се надмогне, но не е лишен от свобода да изяви Бога в себе си. И този, който може да слуша, получил знанието на боговете, трябва да усвои и етичната повеля на херметизма: „Знанието, както и богатството, са предназначени за употреба.“ Това носи посветеният като дълг — да употреби знанието! И Христос по-късно ще осъди онзи, на когото даде талант, а той го скри и не го разгърна, не го умножи и така капсулира енергията, която е получил. Ако държим едно зърно вън от земята, умъртвяваме енергията на неговия кълн.

Белязаният има едно достойнство — да служи на другите! Именно това са целели огнищата на посвещение, от които винаги възкръсва фениксът на тайните знания — да пратят посветените по света, както Христос казва на учениците Си: Идете по света и благовестете! Да се носи белегът на избраничество не е съблазън, а отговорност!

Хермес Трисмегист е и цар, и законодател, и жрец. Едно е да бъдеш господар на посвещението, друго е да го направиш достояние като закон и трето — да осветяваш с жречество. А Хермес остана в историята и като бог!