Трети март - съдба (Духовните дарове)

Трети март е освобождение, но не и свобода!

Трети март 1878 г. е съдба! В историята на всеки народ има съдбовни моменти. Те са една велика провиденция, в която националният дух, социалната потреба и личната воля на присъстващите определят това, което наричаме историзъм.

В нашата история, не само като обикновено мислене, а и като исторически регистър, стои Трети март като Ден на Освобождението ни. Безспорно Трети март е ден на освобождение, но не и на свобода! Има много голяма разлика между свободата и това, че могат известни вериги да паднат от човека. Могат да паднат веригите от снагата на една родина, може един Балкан да въздъхне и да каже: „Моите чеда имат право вече да приберат сабите си в ножниците“ – народът може да бъде освободен, но в никакъв случай това още не значи, че живее в свобода! И фактът, че след Освобождението ние осъществяваме много други исторически национални необходимости, показва, че не сме удовлетворени.

Освобождението не е още свобода! То при нас е акт на отмятане на робството в потребата за национално самосъзнание. Освобождението ни дава право да правим своя социална политика, но само свободата може да създаде нова психология! Това е тайната, с която ние тръгваме да живеем. Свободата е мистично живеене! Ето защо нашите бунтовни трибуни красиво са написали: „Свобода или смърт“.

Един народ, който е под робство, има само една религия – свободата! И олтарът на свободата приема само една жертва – човека! Там няма други кръвни жертви. Човекът е олтарният дар на свободата – различен от него дар тя не приема! (И точно тук е илюзията, когато човек продаде свободата за някои други свои потреби.)

Колко тънко е казано: „свобода или смърт“! Тайната на този повик е човешката жертва пред олтара на свободата. Човекът може да извоюва свобода, но не и да прави смърт, а само да понася или да причинява смърт. Тя е най-великото тайнство в еволюцията, защото само смъртта може да даде безсмъртие! И неслучайно този, който иска свобода, се жертва, макар да не съзнава пълнотата на това велико тайнство, което му дава право на безсмъртие. С голяма усетност е сложено на бунтовното знаме „свобода или смърт“ – защото човек има смъртта като дарование, макар да се страхува от нея...

Свободата е устойчивост на личната независимост и упражнена воля кога и къде да сложим своето олтарно моление. Всяко поведение, което ни освобождава от веригата на зломислието; всяко явление, на което сме поставили знак на духовна чистота – както в личния живот, така и в семейната добродетел, в социалната градация и в националния път, е свобода! Свободата е приложена съвестност в тенденцията за себеосъществяване в историческото ни пътуване!

Следователно свободата не е само да бъде махнат чуждият поробител. Не е проблемът, че тя е болезненост в душевността на всеки, когато я загуби – тя е потреба и тогава, когато я имаме, за да може да бъде осмислена и възкачена в служение на националния дух. И отговорността ни е, че свободата е негова присъщност. Но не всякога един народ може да поеме поточността на енергията на националния дух в себеосъществяването му през хилядолетията в своето историческо битие. Националният дух се осъществява в пълнотата да се осмисли жертвата за свобода! Ако един народ не осъзнае, че свободата е по-скоро бъдеще, отколкото само налична употреба заради благополучие или просперитет, той загубва правото си на съществуване – нещо, което българският народ, за радост на неговата духовност, не загубва в своето право на присъствие.

Ние имаме живот не само над 1300 години тук – на тази земя, която носи името България, но сме обитавали и много далечни земи, оставили сме много отговорни и одухотворени паметници. На тази земя идваме с идея за държава и овладяваме земя, която правим територия, носейки именно идеята за свобода.

В българската духовна принадлежност да се прави история стои идеята за свобода!

Тя е най-същественият елемент в националното ни духовно валмо. Заради свободата като психологическа даденост и като историческа последователност никога българският народ не е правил роби – никъде никого не е оробявал. Затова, независимо от протяжното време, което той прекарва тук в робия (почти седемстотин години от своята тринадесетвековна история), оцелява, защото свободата е в душата му. Когато някой иска да пороби тялото, трябва да знае, че свободният в душата си може да робува, но никога не е роб! Защото оробяването е социална формула, а робството е проблем на психология! Не е унижение, когато принудата склони ръката да извърши едно дело, но духът е останал достатъчно горд, за да не покори човек главата си.

Българите сме живели в робство, но българският дух никога не е бил робски!

Народът ни е имал вътрешното прозрение и устойчивостта, та поробител да не може да го покори! Покорството е обезличаване, когато са загубени духовни ценности!

Послушание не значи още покорство – послушанието е не губене на личността, а прилагане закона на доброволната жертва! И доста небрежна е словесността, че българският народ е робски. Не! Ако някой за себе си носи робско съзнание, би трябвало да понася позора си, а не да го вменява на племето си. Такова твърдение в същината си е погрешно, то е социално безотговорно и дава възможност да се живее с тревогата за безличие. Може да бъде робска една мисъл, но не и един народ, който прави историческо чудо със своето Възраждане!

Когато искаме да погледнем идеята за освобождението на България, ще трябва наистина да видим какво сме имали и какво сме създали за тази потреба. Тогава, когато другите народи се кланят на каменни богове, старата религия на българите – тангризмът, е най-чистата монотеистична религия! Ние почитаме Небето и имаме великата култура на висшата духовна сила – Орендата; имаме културите на Първото и на Второто българско царство; създаваме Златен век на книжнина, когато европейски народи дори не знаят да четат и да пишат; даваме кръщение на други и спасяваме Европа... Правим една континентална социология, каквато Европа е нямала! Тази социология е израз на потребата ни да сменим Танг Ра с идеята за един нов национален път.

Но каква е нашата социология в робството? Тя е един много особен глед на преценка тогава, когато се надяват, че сме забравили своята история. Отец Паисий Будителят написва историйца, в която един израз служи като знаме в пътя на готовността ни за будна жертва: Имали сте... Това е взривът, това е големият атентат – имали сте България! Това е динамиката на събудената отговорност за жертва.

Така че Трети март, който ни донася освобождение, не е плод само на волята да ни освободят, а и една извикана причина.

Трети март е обреченост на българския народ – свидетелство, че той има характер!

Не качества на отделния воин, какъвто е бил българинът в историята си, а достатъчно характер да понесе едно неимоверно историческо страдание в робствата, без да наруши своя вътрешен свят! Така той дочаква оня ден, в който един акт му дава освобождение, но който е едновременно и открадната радост на хиляди въжделения.

От какво е предшествано Освобождението – защото то не ни е дадено даром? Две големи идеи има в пазвите на нашето Възраждане, които будят възхищение, тъй като те плодят и извикват жертвата. Идеи, които са големият вик, за да се събуди Европа в своята безсъвестност по отношение съдбите на поробените от Османската империя – идеи, узрели вече в съзнанието на българите. Едната е идеята за Освобождението като историческа съдба и лична потреба, другата е идеята за целостта на нацията като духовен излив и културна самозащита.

Първата идея – Освобождението като историческа съдба и лична потреба, е както социална категория, която прави свободно общество, така и път за личности, които в протежението на робството излизат на бунт, когато е досегната лична или семейна чест! В даден исторически момент, носила в пазвата си свободата, личността се е бранила, показвайки характера на българина – че той има поведение на подчинение, но не и на покорност. Нашето бунтарство, нашата лична съвест винаги се е възправяла в готовност да отиде на битва, без да преценява стойността на жертвата си. Това е история, която като свобода на личната потреба вика за живот!

Втората идея – целостта на нацията като духовен излив и културна самозащита, изразява цялостно първият ни будител Паисий. Какво прозрение носи този „монах бледен"! Прозрението на културната самозащита в национален и в исторически път, за да създадем онова, за което упречно ни рече: О, неразумний... защо се срамуваш да се наречеш българин? Ето това е духовен излив и културна самозащита за целостта на нацията. Така преди да получим освобождение, ние вкусваме от една голяма идея за свобода – свободата като култура. И други народи са били под робство, но не са имали зрелостта за нацията като цялостност. (Изключвам еврейския народ, който се е губил, но не е загубвал тенденции.)

Така се ражда в народа ни идеология за освобождение и в същото време – опорност в идеята за цялост. Никога в съзнанието на отделните градивни личности в идеята за свобода не се е губила тезата за целостта. Свободата има цялост – тя осъществява националния дух.

Тези две идеи имат дихание, имат огнени езици в притежанието на народа ни, който се намира в робство, но прави своите велики клади. Именно тези идеи очертават три постулата, обосновали и осъществили Освобождението: осъзнатата необходимост за свобода, жертвената готовност и ръката на провиденцията.

Осъзнатата необходимост за свобода издига тезата за държава! Когато не е извикана на живот тезата за държавата като необходимост, идеята за освобождението трябва да я роди. Защото без освобождение ние не можем да осъществим държава. А държавата е идея не само за сигурност, но и за просперитет! Тезата за държава извиква на жертва и път воинство и опълчение, жени и деца. Имали сте държава!, както рече Паисий, не е внушение, а историческа реалност, която се е губила в съзнанието. Не поради невежество, а поради унищожението на ценностите, с които една наистина велика държава – Второто българско царство, е съществувала. Унищожение, а не невежество! Срещу невежеството Първото българско царство издига „Аз, буки, веди, глаголи...“ и спасява България от асимилация.

Жертвената готовност е, с която светът ни познава, след това се прекланя, после се възмущава и събужда собствената си съвест! Жертвоготовността! Като се започне от онзи елементарен акт на лично самосъхранение – когато е посегнато на имането, когато е опорочена вярата – да излезе човекът там някъде, с някакво пушкало. Пушкало – но идеята е важна! Идеята за жертвата прави бунтарството, тя извиква войводата, тя призовава момата-бунтовник... Защото скверност душата и съвестта на българина никога не са понасяли! Жертвата не е само изпитание на готовност, тя е себесъзнание за изграждане!

Ръката на провиденцията е същностна необходимост, която е гонг за свобода! Може след петстотин години да е, но е ръката на Божията благодат. Благоволението на Небето като че ли е пратило всичките си дарения, защото в някакъв един век – на Възраждане, се раждат гении – гении, които зидат стълб на жертвената готовност по пътя на Будителството. Будителството е една голяма провиденция – то е запалено кандило, пробудена съвест и жертва!

Голямата идея за Освобождението е имала тези три постулата и народът като в интуитивен сън, като в една психоза ги е носил и реализирал. Без съчетанието им ние трудно бихме се осъществили в тезата си за свобода.

Твърдението, че свободата не сме получили даром, можем да подкрепим с онези събития, които сами за себе си са исторически (защото не всяко явление, отбелязано в пътеката на даден народ, има характера на историчност). Ние, носейки свободата си като вътрешна необходимост, за освобождението си правим достатъчно много деяния, които могат да бъдат характеризирани като воля на търсенето му. Тази воля съхранява националната ни енергия в Балкана, където се ражда четничеството, войводството; след това в емиграцията и в революционните комитети се ражда идеята за общо въстание...

Волята за Освобождението се излива в три посоки: лъча на религията, лъча на просветата и лъча на борбата!

След това въстанието като цялостно национално будно чувство, изявено в приложност, в края на краищата като неизбежна необходимост извиква и войната...

В лъча на религията Българската православна църква показва устойчива борбеност срещу фанариотството. Тя изиграва и голяма роля за организиране на българския народ в неговата борба за изтръгване на привилегии, които формират геополитическите и етническите граници на българската държава – политическата ни свобода е предшествана от църковна независимост. Диоцезите, които определят правото на църковната независимост, са етническата ни граница. Така с поклонението пред олтара ние намираме осъществено и демонстрирано правото на териториалност. И необходимостта от свобода с тезата за държава е подкрепена с подписа на султана. Изтръгваме свободата на Църквата и чрез нея очертаваме териториално плът от нашата историчност – плът, наречена държава (макар че след това не ни я дават). Ние не се борим само за освобождение като вътрешна потреба, а и за исторически път след Освобождението – обединена етнична България (за която един Васил Левски ще каже: „Искаме да живеем човешки, да бъдем свободни с пълна свобода в земята ни, там, дето живее българинът: в България, Тракия и Македония!“).

В лъча на просветата народът ни е извикан да допълни част от образа на една връщаща се в съзнание за свобода България. Просветното дело обслужва националната ни кауза за историческа свяст и онази гръмогласност на съдбата, която Паисий изрича, е идейната същност на просветителното движение. След това ще я намерим в тези, които правят историчност: създават Априловската гимназия; написват „Рибен буквар“; правят читалища и пр. Именно тези хора дават будност и дори гърчеещи се се връщат в лоното на българската свяст и градят училища с българско знание вече. Всичко това е готовата, подквасена съвест на българския народ да получи свобода. Ето как цялостно един океан от просветност обхваща нашата страна.

В лъча на борбата негодуванието в личното оскърбление преминава в бунт (защото личното оскърбление може да се изрази само в отмъщение), то е вече недоволство в действие, което дава идеята за освобождаване. Не е стоял на преден план принципът на отмъщението, а на защитата на чест. Трябва да се прави разлика между брадвата на отмъщението и вдигнатия меч за чест – може да не се постигне възмездие, но без чест не се живее! Това е дързостта на хайдутството в българската история, това е голямата сила на бунта. Сумират се волята за свобода и будността за чест. После идва разгръщане на тази теза в четничество, във въстания, чрез които националната ни гордост е изразявала недоволството си.

Явява се и един великан на мисълта – един стратег и теоретик на тази борба да сведе клоните на бунтарството в идеята за въстание – Раковски! Човекът, който има дързостта да посещава чуждите дворове – той е княз на България, преди да имаме княжество. Раковски – един будител, който няма равен, защото той не е само идеолог, а е и учен, и поет. (За съжаление, умира твърде рано – на 46-годишна възраст.) Негова е тезата, че прабългарският народ има индийски корени, че от този народ и Наполеон е излязъл...

И така духовността, просветността, бунтарството – всичко набира сили, за да направи онова, което можем да кажем, че е чудо. Ражда се едно голямо въстание – Априлското, което смущава съвестта на Европа. Априлското въстание е причастието на българския народ! То е последица на редица въстания. Имали сме въстание само няколко години след оробяването ни (около 1408 г.) – въстанието на двамата князе Константин и Фружин, синове на последните ни царе, Търновския и Видинския. Не е могло още да бъде забравено величието – изключителната култура на Второто българско царство; школите, които са го предшествали – Охридската и Преславската... И всички въстания – Търновските (1598, 1686), Чипровското (1688), Старозагорското (1875), са израз на бунтовност, която полага жертва. Но Априлското (1876) е във време, когато имаме очертана и призната етничност и търсени постижения. То е един от най-великите моменти в историята на нашия народ.

Априлското въстание е жив пламък на жертвалите се за свобода!

Върховното право на историчността е съдбовността! Това е Априлското въстание – право на историята, която въплътява себе си чрез ръката на съдбата; право на този белязан народ, което той изявява в присъствие на цялата си национална мощ. От личното негодувание и четничеството – към стратегията на голямото въстание. Една година само преди него – през 1875 г., избухва Херцеговско-Босненското, но никъде няма като Априлското въстание! Защото, преди да имаме държава, ние имаме парламент – заседания в Оборище; имаме правителства; имаме столица – Панагюрище; и най-после – една „Кървава песен“ , която възпява една кървава сватба в идеята за свободата. Няма в световната история невеста на свободата, която да отива на кървава венчавка с булото „Свобода или смърт“!

Българите дават образци на доблест и достойнство в жертва за свобода! С готовността си за жертва нашите възрожденци зидат тухла по тухла трона на свободата ни. Този народ е имал право на свобода и се е борил за нея. В приложност е тезата на големия стратег на българската идея за въстание – Васил Левски. Той организира и възпламенява 200 комитета и групи, раждащи огъня на свободата. Априлското въстание е въздишката на тези вулкани за свобода! Неслучайно Левски казва: „От никого странного нищо се не надяваме и никому за нищо не се молиме“.

Ако нещо предизвиква недоволството на Европа за издевателствата на турците, това се дължи на духа на българина във всичките тези сияния, с които той прави своите огнени дири. Бенковски изрича дързостните думи: „В сърцето на тиранина аз отворих такава люта рана, която никога няма да заздравей“.

Не можем да забравим една църква Баташка, една църква Перущенска, които са костници на светци. Ако съберем костите на жертвите за освобождението на България, ще имаме една втора Стара планина! Но няма човешка мъка, която може да убие Бог в човека!

Априлското въстание наистина е една кървава сватба на българския народ в изява за свобода, така добре описана от Пенчо Славейков в неговата „Кървава песен".

Априлското въстание е сублимация на необходимостта, която има само един образ – свободата!

Европа нарича правителството на султана „ятаганско“. С негодувание няколко будни съвести извикват: „Избива се, коли се безмерно един народ – спи ли Европа?“. Виктор Юго разбужда Националното събрание на Франция – няма ли съвест Европа; Уилям Гладстон вдига митинги в Англия; Макгахан пише за ужасите; Достоевски и Тургенев надигат своя глас... Това е последствие от социалния ни кураж да се огледаме в бъдната си съдба. Може да се жертва само този, който не е загубил идея за бъдеще – който няма идея за бъдеще, живее в люлката на апатията!

Така това въстание, този взрив от воля изтръгва отговорността, като разбужда небудното. Кара Европа да се разтревожи – Европа в съвестта си е смутена, но в политиката си е достатъчно коварна...

Големи политически тенденции са търсили своето осъществяване. Проливите са били политическа съновидейност на Руската империя за сигурност и излаз на големите морета. Затова са ни подкрепяли не толкова като психология на жалост и състрадание, отколкото като потреба на стремежите си. А стремежите на другите европейски страни са били сомнамбулни. Все пак през декември 1876 г. се събира Цариградската конференция, за да реши този проблем. И Великите сили се споразумяват – за да не се споразумеят... В тази конференция се изработват началата на една автономия в границите на етническо-религиозното битие на българския народ, но султанът не приема споразумението и така фактически решенията на Цариградската конференция остават безрезултатни.

Предприема се един последен опит от страна на руската политика, в лицето на граф Игнатиев – да обиколи столиците на Европа. И в Лондон, през март 1877 г., се постига едно споразумение с Лондонския протокол, който потвърждава вече взетите решения на Цариградската конференция. Въпреки всичко, султанът ги отхвърля с една много интелигентна измама – с т. нар. „Османска конституция“, която щяла да даде определени свободи във всички нейни области. С тезата за реорганизация на империята султанът поставя пред свършен факт голямата политика на Русия, Франция, Австро-Унгария и, разбира се, жестоко е измамена България. Това са били последни възможности и светът в безизходност е трябвало да премине от разбирателство към употребата на оръжие.

Идва краят на възможната търпимост – идеята за свобода на християните, осторожно пазена и поддържана от страна на Руската империя, е провалена. И тогава на 24 април 1877 г. Александър II, цар на Русия, със свой манифест обявява война на Турция. Ето как започва прелюдията към нашето освобождение.

На Балканите дотогава са водени много войни, без ние да постигнем поне автономност или възможност за някаква форма на свобода. Резултатите са плачевни. Ние подпомагаме освобождението и на Гърция, и на Сърбия, но когато става въпрос за нашата свобода, тях не ги намираме в нашите редици...

Руско-турската война започва със стратегията и тактиките си, с успехите и неуспехите на различните фронтове. Но това, което е чутовно в тази война, е Шипченската епопея. Там, на Шипка, героичното българско опълчение, ведно с руските сили, отстоява трите върховни дни – от 21 до 23 август 1877 г. За тях Иван Вазов подчертано пише в своето стихотворение: О, Шипка! Три деня младите дружини... В нашето съзнание сега, когато кажем опълчение, мислим за старци, накичени с ордени, но те са били осемнадесет-двадесетгодишни младежи. (Там големият български патриот, общественик и държавник Димитър Петков загубва на 19 години едната си ръка – на опълченската линия на битката.) На Шипка се решава свободата на България!

Опълчението е огнената сила на българската събудена отговорност за свобода!

Неповторимото и незабравимото е, че когато свършват бойните средства, както Вазов възкликва: „Камъни и дърве изчезнаха там... и трупове мъртви фръкнаха завчаска“. Тези герои на Шипка шепнат на своите паднали братя да бъдат бойци и когато ги хвърлят мъртви надолу! Нещо, което смущава човешката чувствителност, дори и мохамеданското изповедание. Да хвърлите собствените си братя като оръдие в борбата...! И опълченците спасяват прохода и войната. Разбира се, ако е нямало и другите войски, не е можело да го удържат, но огънят е поддържан и с човешките жертви.

Спасението идва именно от това, че са спрени войските на маршал Сюлейман паша (на когото турският съд скъсва пагоните, разжалва го и го праща на заточение). Спасена е руската армия, защото, ако Сюлейман паша беше минал през прохода, тя е щяла да се окаже ударена в гръб край обсадения от нея Плевен. И неслучайно е казано, че този връх осветява свободата и става изкупител и победител. Разбира се, това в никакъв случай не отнема величието на жертвите, които са дадени, и стратегията, която провеждат руските пълководци. Но има нещо друго, което се нарича съдба вместо събитие.

Не всяко историческо събитие е напоено със съдбовност, защото не всяко събитие е увенчавано с величие!

Опълченците са били белязани, за да може съдбата да даде своя плоден израз – другояче победата е необяснима. Българското опълчение дава не само дан – то извършва провиденция чрез Божията ръка и чрез нуждата за свобода!

На Шипка, където се решава съдбата на България, има три символа. Те стоят незаличени от картата, от душата и духовността на българския народ.

Има един паметник – гонг за свобода, зидан от войнство и от жертва – там кръв и земя са хранили дървото на свободата ни.

Има един храм – костница за поклонение, над който е ръката на провиденцията.

„На Шипка всичко е спокойно“, В. Верешчагин

Има една картина – „На Шипка всичко е спокойно“ – спокойно не за приспиване, а за отговорност. (Наименованието на картината е крилатата фраза на ген. Радецки, докладвана ежедневно – знак на изпълнен дълг.)

Шипка е изходно битие на новата българска държава!

И ние не можем, нито имаме право да я отминем!

Друг важен стратегически момент за успешния ход на войната е боят при Плевен. След освобождението му руското воинство тръгва към Шейново и София... След превземането на Одрин е и битката пред вратите на Цариград. Тогава европейските страни спират пълния разгром на турската армия...

В малкото селце Сан Стефано на 3 март 1878 г. се подписва Санстефанският т. нар. прелиминарен (предварителен) договор между Руската и Османската империя. В него се дава първата глътка за свобода на един народ, понесъл почти пет века неимоверно тежко робство. Затова поетът Ивайло Балабанов казва:

О, Българийо!

...Пет века посърнала, боса и гола

във медни бакъри сълзите си ля.

Пет века изпраща моми в Анадола,

пет века чада за войводи люля!

Наистина не само бакъри – цели езера със сълзи е пълнила България. Пет века открадната радост и беда в културния ни бит! И с прелиминарния договор е върната на българския народ етническата цялост (имал е църковната и тя е благословила със своята литургия битието на нова България). Европейската дипломация е трябвало да коригира своите карти – да впише едно ново име, и европейците ровят в своите архиви, за да го напишат правилно...

Българският народ има три върховни ценности – род, вяра и език, които носи несменно и жертвено!

Той има род – род, който е царствен по величие и достоен да погълне отрицанието, за да даде на Европа право на живот!

Той има вяра – вяра в разпятие, което празнува като идея за възкресение!

Той има и език – език, чиято гъвкавост и песенност, чийто молитвен мълвеж може да пише изумителни творби, може да създава епос неповторим!

Само ние сме казали, че нашият херой – Крали Марко, стъпва от една планина – Пирин, на друга планина – Хемус. Това е въображение. Народ, който има неограничено историческо въображение за държава, не умира!

Народът ни носи въображение за бъдеще и го постига – подписва се Санстефанският договор. Какво обаче се осъществява? Какво смущава света и кой ни продава? Европа не може да приеме величието, което ни чака като бъдеще. И палачите изиграват съдбовната си роля – унищожават Санстефанска България.

Свиква се т. нар. Берлински конгрес, който изработва Берлинския договор и на 13 юли 1878 г. той се подписва от Великите сили. В него крайниците ни са отрязани, но страшното е, че искат да ни вземат и сърцето – идеята за свобода и държава. Решават да имаме едно политическо автономно Княжество България – само от Дунав до Стара планина, с благоволението София да бъде столица. Наистина, с право да изберем княз, но княз, който трябва да бъде признат първом от Великите сили на Европа и след това приет и признат от султана. А после правят нещо много странно – земята ни в Южна България е наречена Източна Румелия и оставена в границите на Османската империя... Това е изобретението на берлинските недомислия.

Така се създава Княжество България с примиреното съгласие на Руската империя, която иска да завоюва земи в Мала Азия и да вземе Южна Бесарабия, като дава Северна Добруджа на Румъния; със съгласието на Англия, която иска да вземе Кипър от Турция; със съгласието на Австро-Унгарската империя, която получава властност над Босна и Херцеговина; с мълчанието на председателя на конгреса – Бисмарк, за да чака трагедията на Европа и да прави след това каквото може за своята кауза. Франция покровителства Сърбия, на която предават част от западните български земи (Нишко, Пиротско, Вранско); Тракия и Македония остават в Османската империя, след като тя е загубила войната... България е обезкървена.

Ето това е Берлинският договор, подписан от „хуманистите“ и от нито един българин! Освобождават една държава, създават едно самостойно, но васално Княжество България и една административно-автономна провинция Източна Румелия, под властта на султана. И нито един български представител не е поканен на Берлинския конгрес да изложи исканията ни. Ето откъде е тезата, че освобождението ни не значи свобода!

Оттук-нататък бедите са повече от възможностите ни. Трагични събития! Не е проблем само, че жизнените пътища на една победа са погромени, че бойната слава и културата ни биват разпилени, че онова духовно съкровище, което почти век и половина прави Българско възраждане, е погребано, а че е оскърбена радостта ни и омърсена честта ни. Само на Шипка остава олтарът на свободата ни...

Така ние принасяме своите опълчения в жертва, но не получаваме цялост. Не участваме в съдбата си, макар да сме я издействали. България, разбира се, негодува. Много скоро – на 5 октомври 1878 г., в Македония избухва Кресненско-Разложкото въстание за освобождение от османската власт. Недоволството ни е в жертви, успехът ни е в непримиренчество – идеята за свободата не напуска българите! Оттук – от Трети март нататък, трябва да говорим за вродената ни дързост и никога незабравената ни потреба за свобода. Българският народ, макар и разкъсан, поема идеята за обединението – съединение на Княжество България с Източна Румелия. Поточността на историческия дух в националната ни потреба дава пулсациите и динамизира комитетите за съединение. Образци имаме – Левски ги оставя, и Захари Стоянов оглавява таен комитет за съединението на България...

Ето идеята за държавата. Държавата е вложена същност на социалното битие! Тя не е можела вече да не мине през плета, въпреки че той е така гъсто сплетен. И провиденцията го разсича с победата при Сливница! Тогава българският народ показва, че наистина е достоен за свободата си. Сливница е чутовна! Оттам за покойниците имаме един знаменит военен траурен марш, но покойниците са оставили живи – и то повече от столетие обединени!

Стратегията на Европа се води от доктрината на статуквото, датираща още от победата над Наполеон и приета на Виенския конгрес през 1815 г. И докато тази доктрина не се разруши в цялост, ние няма да можем да направим онова, което се нарича братство и единство на Европа! Времената сменят не само границите, но и доктрините. А щом сменят доктрини, то мирогледите могат да приемат сега идеята за една обединеност, в която националното самосъзнание на етническите групи може да намери своята удовлетвореност, без идеята за интернационализъм. Точно това върши религията – всяка религия признава равното право на духовност! „И тъй, идете, научете всички народи...“ – рече Христос.

Щом хората приемат изповедание, което ги прави единство в техния Бог, няма защо тогава да се делят на етнически групи, за да се създават крамоли в личните души, семеен страх, социални конфликти и национални войни. Ето това е, което трябва във времето, в което живеем, да бъде наша зрялост. И тогава, когато потърсим историята в нейната провиденция, няма да сбъркаме пулса. Защото българският народ няма Стена на плача, неговият ден на прощение в национален мащаб е повече, отколкото страданията, които са му причинени. Знаменити са думите на кхан Крум към император Никифор: Като не щеш мира, ето ти секира! (Никифор унищожава столицата ни – всичко разсипва, но намира и своята гибел.) Българинът има вроденото чувство за съвест! Ето тези неща трябва да изнесем като живот, така че, когато някой се опита да ни наложи покорност, да знае, че ние не можем да се подчиняваме...

Победата при Сливница ни увенчава и историята ни оставя поне гръд, в която живеем повече от столетие. Българският народ е получил обединение, но още е нямал свобода. Свобода като независимост и потреба получаваме с манифеста на княз Фердинанд едва през 1908 г.

Това е дългият път на България – от деня на Освобождението до деня на Независимостта сме ратували за йерархия на свободата! Народът ни прави своето съединение в страдание и в една наистина мъчителна за времето епоха – разкъсан (без да е забравил, че е гръд на ония части, които му вземат) и непризнат от страна на Великите сили. Неговият държавен глава повече от 20 години също не е признат. Руската империя сваля от престола княз Батенберг, не иска цар Фердинанд... Въпреки всичко не се уморяваме и не изхабяваме вярата си в борбата и в края на краищата извоюваме Независимост чрез културната си защита!

Ако ние не бяхме съзрели идеята си за културна самозащита, с която сме превъзхождали и давали битие на другите, ако не бяхме потърсили този духовен излив, който наистина идва тук, и не бяхме проявили гостолюбие към щедростта на Небето, нямаше да можем да осъществим историческата си съдба и да удовлетворим личните си потреби!

На Трети март не можем да не дадем признание и да не направим своя смирен поклон на тези, които са ни дали отворени врати да се осъществим в идеята за свобода. Народ, който иска да забрави светците на своето битие в историята; народ, който бърза да съблече националната си доспеха, за да се облече в дрехата на модата, много често ще се види гол в историческото време!

Българите никога не са губили свяст, нито ще я загубят; не са плакали, че имат оскъдни радости, но са се пазили от омерзение на семейството. На бедни скърби жителите никога не са били! И именно в защита на своята семейна чест са предпочитали огнените езици, не личната мъст. Ние нямаме в историята си позорни страници, нямаме владетел като Василий Българоубиеца. Това мерзостно дело, което се извършва над историческата съвест и народа ни, не се е повторило от нашите основатели, радетели и големи държавници. Когато Самуил е видял ослепените си воини, е получил сърдечен удар и е починал. Починал е, защото съвестта на българина е неговото огледало за нравствена чистота – така го е учил Танг Ра (преди да бъде с Христос), който е бог на истината, бог, който всичко вижда. Затова българинът не може да извърши мерзостно дело в историята на своята държава. Нравственото му величие ще го видим във всички актове, които революционното ни движение отбелязва – няма грък, няма турчин... И тогава, когато някой се опитва да сведе поведението на един стратег в революцията, какъвто е Левски, до поведение на мъст (защото убил аргатина), той върши низост върху историята ни. Този, който прави идеята за революцията своя плът и жертва, не може да бъде сведен до омерзението; едно въстание и една битка да се мине Рубикон в идеята за свободата не могат да го спрат и не бива да бъде считана за престъпление защитата ѝ.

Историята не бива само да се спомня!

Историята трябва да бъде търсена като провиденция, за да се изведе смисълът на признанието!

Един народ като нашия не е преживявал безкритично унижение – но винаги е прощавал! Ние се срамуваме от това, което са извършили гробарите на нашата история, но идеята за прощението е най-велика в нравствените ни отношения. Защото прощението е освобождаване! Трябва да е освободен човекът от зломислие и мъст, когато се напътва да върши голямото си дело. И такъв велик акт на прощение е прозрението на големия държавник и дипломат Калоян. Той се съюзява с онзи, който е убил брат му – болярина Иванко (поставен от византийския император за управител на Пловдивска област), в името на просперитета на България. Същото поведение ще намерим и след Освобождението – не се извършва акт на възмездие към онези, които омърсяват делото на Априлското въстание. Вместо отмъщение предателите получават само позора на съобщени имена, за да се знае кой с каква пъкленост си е послужил. А възмездието, както казва в един от псалмите си пророк Давид: „И у тебе, Господи, е милостта, защото Ти ще въздадеш всекиму според делата.“

Не можем да отминем без чувство на признание онези, които слагат своята бранна слава и своите уморени кости. На цар Александър II паметниците свидетелстват, че в съзнанието на българския народ той е тачен и му се поднасят цветя; на воинството, което той довежда тук, се издигат храмове и се правят признати костници, равни с тези, които са в Баташката и в Перущенската църкви. Такива костници имаме за витязите на руската армия. А за нашето опълчение каквито и знамена да издигаме, каквито и паметници да зидаме, колкото и поклони да правим, не го ли осъзнаем като вътрешна потреба, не го ли употребим при нужда и с достойно прилежание, нищо не сме направили. То не може да погасне, не може да не бъде и потребно. За род и родина измерения в жертвата няма!

На Трети март нацията ни се осъществи в своята историческа последователност като държава! И ние имаме основание да не губим съзнание за бъдещата си отговорност – че трябва да празнуваме Освобождението като тържество на националния ни дух, който се търси в осъществяване, защото е бъдеще. Неговото признание ще е тогава, когато като култура, като изградена история и като постамент направим това, което наричаме обожествяване, защото човекът е развиваща се божественост!

Трети март е ден, в който българският народ се намери в своето духовно единство!

Едно тържество винаги свършва, но тържествеността трябва да остане. Проблемът е да има тържественост в психологията на народа ни. (А тържествата понякога стават неудобни, когато в съзнанието на един народ се внушат чужди на националния му път и дух тенденции.) Формулата на Освобождението е тържество, но идеята за свобода е тържествеността!

В историята няма малки и големи народи, когато принасят жертвата си за държава и път. Народ без отговорност към национално съзнание и без историческа принадлежност не може да излезе из пепелищата на едно многовековно робство. Тази вътрешна потреба за историческото ни съществуване е мотивирана от идеята за свобода. Свободата е вътрешна потреба и национална отговорност! Когато се съчетаят, те подготвят хората за жертва. Ние носим идеята за жертва както за свободата на една социална общност, каквато е държавата, така и за свободата на личностите, каквато е потребата на вътрешното им дихание – като Дух, който може да твори и да създава бъднини! Освобождението е жертва, свободата е творчество! Това е голямата разлика. Затова Бог иска от нас жертви – за да ни освободи. И когато човек съзнае необходимостта си за свобода, тогава той прави съ-Сътворителство!

Свободата не е жертвата на освобождението – свободата е посветеност – тя е единство между Дух и материя!