Исихасти

Една религия няма за задача да прави държава, но от държавата трябва да направи религия!

Исихазмът е една мистична религия, едно духовно учение, което българският дух оставя в световната култура и най-вече в сърцето на българина! Едно изключително учение, осъществено и официално признато като живеене на вероизповедание.

Българите в своето духовно битие имат няколко пристана: започват от мъдростта на азиатските пустини, минават през дуализма на Персия, след това ги облъхват веянията на Византия, за да стигнат в нашите земи до съвършеното единобожие на християнството. А тук, в Тракия, мистичните учения имат свои корени много преди християнството и оказват силно влияние върху българския дух, оттам върху тези, които жертват изповедания в промяна познанието си за Бога. Като хранилница и плодница на духовността българската земя дава много на човечеството; дава няколко духовни течения, браздили историята не само на нашия, но и на много други европейски народи. Тя откърмя белязани личности, отглежда достойно признати учения, от които най-значимото е исихазмът.

Всяко речено слово, всяка родена мисъл влиза в историята като плът, защото напоява природата със своята еманация, изгражда материални паметници и създава образци, на които човечеството прави поклонение. Такава е магнетичната сила на св. Иван Рилски, който е пъпната връв на духовността ни за столетия; такава е тайната на Мадарския конник, който дълбоко в своята гръд още крие енигми за Танг Ра — единния Бог на прабългарите. Следователно, оставят се резки не само в душите, не само в ядрото на националния и историческия дух на даден народ, но и върху природата и земната гръд. И ние трябва да имаме чувство на достойнство, че на българската земя е имало един вулкан от мислене, независимо упречно или възвишено е било, което е променяло — раждало е нови идеи, изграждало е нови поведения. Нашата земя е огнище на духовни идеи, от които наистина Европа се е учила — тези, които са отивали на клади, са били облъхани от вятъра на богомилство, подквасени от кваса на исихазма. Много по-късно в Европа ще намерим нотка на недоволство в редовете на католическото вероизповедание — протестантизма, който по-скоро опрости душевността. Исихазмът я обогати!

Историята, както казвам, е провиденция на Духа! И исихазмът е едно голямо историческо явление, едно живо духовно битие, което съпровожда Църквата ни и прави прорез в няколко десетилетия. Може би това учение щеше да остане столетия в живота на Българската православна църква, оттам и в душата на народа ни, ако турското нашествие на Балканския полуостров не беше прекъснало както политическия ни живот с унищожаването на Българската държава, така и духовния с отнемането независимостта на Църквата ни като самостоятелна патриаршия. Въпреки това, и без наличието на патриаршия като институция, която да администрира и в същото време да е олтарна утеха, Църквата като идеология, като молитвено действие остана жива в душата на българина през петвековното робство.

Исихазмът, макар и да е мистично учение, не е нито ерес, нито секта в Православната църква и в българската история. Докато адамитството, варлаамитството, богомилството, имащи свои гнезда и живот в нашата страна, са обявени и третирани като ереси, исихазмът през 1351 година на официален църковен събор в Цариград е признат, приет и приложен като църковно християнство и официално религиозно изповедание. Самите патриарси на Цариградската патриаршия — Калист I, а след това и Филотей Кокин, са исихасти. Белязани личности, като Теодосий Търновски и Евтимий Търновски, който става и глава на Българската църква, изповядват това мистично учение. Учудващо е, че след Освобождението ни всичко това се премълчава от Църквата. И странното е, че когато отгърнем дори „Жития на светиите“, не ще открием почти нищо за това, че Теодосий Търновски и Патриарх Евтимий са били исихасти. Защо се отминава? Институциите могат да затулят и да пуснат завеси, но историята — не! Тя винаги отбелязва, а как ще бъде разтълмен даден факт, е проблем на историческия дух и националната потреба в дадения момент. Специално исихазмът прави най-дълбоката бразда в духовния бит на българската народност и на българската църква. Ето защо можем да приемем упреците и с особена радост да благодарим за пробудата, която оставя това учение в пазвите на тази земя.

„Исихазъм“ буквално значи мълчание (произхожда от гръцката дума „ησυχια“ — „мълча“). Този смисъл не е най-добрият, по-вярно е да се каже безмълвие.

Мълчанието е упражнена воля на принуда — безмълвието е вътрешно съгласие, защото е съзерцание!

Да спрете гласа си като обетност е енергия на принудата, но да се съзерцавате в образа на мълчанието, това е да влезете в дълбочините си, където нищо не ви смущава в търсенето на Бога. Принудата може да срещне отпор — било отвън или отвътре, и да не бъде изпълнена, но безмълвието е вътрешно обещание и съзерцание. То хармонира със самата същност на учението.

В исихазма идеята за безмълвието не е тази, която един будизъм ще ви предложи, за да побеждавате своите страдания (така както Буда поднася учението си), а е идея да намерите докосване, сливане с Бога чрез вътрешно откровение, чрез екстазата като последен стадий на съзерцателното мълчание. Не е цел да надвиете, за да се освободите от страданието — не, а да сте единство с Бога!

На Запад исихазмът носи по-малко известното име „квиетизъм“, което също значи спокойствие, мълчание. Квиетизмът има своята пътека на съвършенство в любовта към Бога и в пълното спокойствие на дух и тяло. Той има много последователи, предимно в Испания, където се формира цяло едно течение. Един от най-посветените му представители е испанският свещеник Молинос, който (през XVII век) дава голям принос за развитието на това учение.

Може да се каже, че времето, когато исихазмът има своето развихрено присъствие, е една от най-хубавите епохи на църквите. Църквите почти се превръщат в идейно-философски центрове, в които непрекъснато има спорове. А това безспорно е един принос към онова, което отдавна е дадено в предишните векове, когато т. нар. Вселенски събори са отработвали физиономията на християнството — метафизичната, догматичната, приложната страна.

На българска земя исихазмът като разгърната система, като доктрина станала изповедание (със своя метафизика, ритуали и етични норми), се затвърждава през XIV век. Но каква е политическата и духовната атмосфера тогава? Това е времето, когато започва нашествието на турците, когато на Балканския полуостров крепост след крепост падат в ръцете им. В същото това време са налице и т. нар. унии — известни съглашения между Православната и Католическата църкви. Още през 1204 година Калоян дипломатично сключва такава уния (отхвърлена през 1231 година от Иван Асен II, който връща и самостоятелността на Българската църква като патриаршия) и с това утвърждава правото ни и на самостоятелна държава, а самият той получава от папа Инокентий III титлата „rex“, т. е. „крал“ на България — единственото кралско прозвище в българската история. Унията е голям смут за Цариградската патриаршия, която е „prima inter pares“, т.е. „първа между равните“, спрямо другите източноправославни църкви. Но през 1274 година и тя самата (по политически причини) е принудена да сключи уния с Римската църква с признание на първенството на папата и приемане на филиоквето.

Такава е политическата, духовната, верската страна по това време — един вътрешен смут и брожение в изповеданията. При това вътрешното смущение за изповеданието е резултат не толкова от прииждащото мохамеданство и униите, колкото от рояка нови духовни учения, наречени от Православната църква ереси. Големите метафизични проблеми са решени в седемте Вселенски събора, но после някаква личност ще дойде, ще отлисти някое старо писание, което ще вибрира на нейната духовност, на нейната минала същност, ще почне да го възстановява и разхубавява. И ето ви „нови“ тенденции...

И така, когато се ражда исихазмът като теза, като учение, а след това и като религиозно изповедание, много идейни различия и доктринерски схващания са налице. XIV век е наистина една палитра от духовни ценности, колкото и разнородни да са и като доктрини, и като приложения. Тогава ще намерим адамитите, варлаамитите, жидовстващите; ще намерим богомилите, които са най-голямата фракция извън официалната исихастка църква. В този век обстановката и негодуванието на големи теолози създават няколко религиозни формации с доктринерски различия, които обхващат цели векове.

Колкото и да е тревожен фактът, че са налице толкова много метафизични различия от ортодоксалното, той е и много радостен, защото там, където има ферментация, където има прекипяване, можем да чакаме и най-хубавото и чисто вино на духовността. Това че никоя друга църква не написа „Беседа против богомилите“ показва, че тук е кипял живот и то в една току що покръстена България — това е същественото, а пък нека са били отклонения, нека са били секти... Съществен е кипежът, вулканическото мислене, а не само неговата приемливост! Докато Западът вдига клади — не заради големите метафизични проблеми, а поради двубоя наука и религия (каквито са случаите с Джордано Бруно и Ян Хус), в България и във Византия кипи живот, тук са големите школи, великата мисъл. В този момент тук имаме една гигантска битка на гледища. Гледища! А не някакви отклонения, с които човечеството може или не може да се удовлетвори. Разбира се, винаги е било на преден план да се каже, че тези, които не споделят едно ново виждане, са еретици. Това е най-евтиното, с което може да бъде белязана една будност човешка. Това брожение на духовни несъвместимости създава тук търсене за религиозно единство не по пътя на разсъдъка, на рационалното начало, което лежи в основата на протеста на Мартин Лутер, а след това на Цвингли и Калвин (образували другите протестански течения), а по пътя на съзерцанието. Личностите, които чрез идеята за мистичност правят нова бразда върху културния, исторически, духовен и религиозен бит на Балканите през XIV век, по специално във Византия и България, са нещо изключително — и като дарение, и като осъществен живот!

Първите подсказки за исихазма намираме още в ранновизантийската епоха сред монашеските кръгове в Сирия и Палестина. По-систематично вече го откриваме в проповедите и писанията на византийския мистик Симеон Нови Теолог (949-1022), който още тогава открива необходимостта от съсредоточаване, от размисъл, за да стигне човек до онова вътрешно прозрение — екстазата, откриващо му знания за тайното. Той казва, че материята, по-скоро плътта (както говори и нашето християнство) не трябва да бъде убивана, унищожавана, а трябва да бъде обожествявана. Обожествявана — този термин употребява! И точно тук е голямата разлика на неусвоената величина на божественост и догматично даденото умуване — щом е казано, че Бог сътворява човека, сътворява го и с плът, защо ще трябва след това да приложим действие за унищожение на плътта, за омаломощаване на плътта (това, което факирите в Индия правят)!? Демонстрацията на Христос да пръска плътта и да я събира е едно от най-безспорните доказателства — самата идея за Възкресението е безспорно доказателство за освещаване на плътта! И историци, и богослови се спират на Симеон Нови в идеята за същността, но премълчават жестокостта, която упражнява Църквата върху този т. нар. Богослов (както и Иоан знаем е наречен Богослов). Заради „материята да се обожестви“ — заточение и смърт! Понякога най-непристойното е да се скриват действия на една институция — която всъщност иска да ви направи съвършени, иска да ви научи на истини — непристойно е да се скриват нейните престъпни деяния, защото не бивало да слиза от пиедестала си... А винаги съм твърдял, че свещен е човекът, не институцията! Само свещеният човек може да направи една институция свещена!

Така със Симеон Нови исихазмът има своето първо послание към човечеството, но разгърнат като система, като доктрина, като учение го откриваме вече при Григорий Синаит. Той се счита за баща на исихазма, защото първи прави школа, в която вгражда основните негови правила. Григорий Синаит е гръцки монах, роден в Кукуля (Мала Азия). Не са уточнени датите на неговото раждане и умиране и в различни източници те са различни. Може би е ръка на съдбата, когато иска да скрие великото достойнство, защото в достойнството има два принципа — за спасение и за величие. Достойнството за спасение е всяка вътрешна принуда, за да не бъде човек в смисъла на живота си унижен. Така историята може да направи едно достойно поведение за спасението или една външна принуда като достойнство за величието. Затова не всякога и датите могат да бъдат уточнени и не всякога причината може да е историческо недоглеждане или недописване. По-скоро това е провиденцията, която трябва да скрие от очите една велика тайна, за да не бъде предварително изчерпана. Придобитата опитност в духовната градация не бива да се разпространява; не бива да се свежда до всекидневие полученото като вътрешно възкресение, защото то има за цел да се извърши акт на вътрешно освобождаване, а не демонстрация. Христос демонстрира Възкресението, но с него нахрани човечеството, за да следва Голготския път. А човек когато има една малка или дори по-голяма опитност в духовните си разреди, трябва да я пази като вътрешна святост — да не хвърля бисерите в нозете на свинете, както казва Христос.

Макар и условно, приема се, че Григорий Синаит е роден около 1260 година и е починал през 1346 година в Парория. В ранните си години, посветен на Христовото учение и на монашество, той обикаля цяла Азия. Предполага се, че е наречен Синаит, защото е ходил в Синай (според житието оставено от патриарх Калист), където са били големите манастири на християнството. По-късно Григорий се установява на Атон и основава своя мистична школа. След едно нападение на турците той напуска Атон и се премества в местността Парория — гранична зона между България и Византия („парория“ буквално значи „крайгранично“, „пригранично“). Счита се, че тази местност е в Странджа или е някъде до Ямбол. Там Григорий Синаит основава свой манастир, който става ядро на душевни потребности и от много балкански страни се стичат ученици. Този манастир се превръща в школа, която обучава — така както в по-предишните векове са получавали своето посвещение в Египет. Ето как Парория става едно повторение на това ядро от посветени, което безспорно е трябвало да смени своето огнище, тъй като Египет отдавна е залязъл и следва да се създадат нови пещери на посвещението. Тук Григорий Синаит обучава учениците си в учението на безмълвниците. Той ги въвежда в науката на исихазма, която се изгражда върху две степени на монашеско служение — „деяние“ (праксис), т.е. приложността, и „видение“ (теория), т.е. идейната страна.

Друг голям мастит исихаст на Византийската империя е Григорий Палама (роден около 1296 година в Константинопол и починал през 1359 година в Солун). Григорий Палама е считан за най-големия теоретик и в същото време дава най-добрата схема за приложение на осъществяването на исихазма. Универсалната личност е била белег на Средновековието. Задължителна е била всемирната, универсалната култура. По това време богословите много подробно се занимават и с философия, и с наука. В Средновековието се ражда фразата, че философията е слугиня на религията, но това никак не обижда големите личности да станат „слуги“, защото знанието отваря врати. А как то ще бъде получено, кой е методът — дали този на съзерцанието, на екстаза, който води до откровението и контакта с Бога, или на философията, т.е. на знанието, което умът ще донесе, е проблем на преценка.

Именно в XIII — XIV век в Европа се формира промяната на християнското светоусещане по отношение както на тайнствата, така и на метафизиката — навлиза Аристотеловото начало (ренесанс и в религията на Европа) вместо Платоновото. Силогизмът дава убеждение, става доказателство, а не същността на идеята, не прозрението и откровението. Оттук може би до голяма степен възникват условията за едно практично християнство, което в XV — XVI век създава и възможната база за протестантизма.

Колко обилна е била Духовната вълна на Любовта и как е заливала постепенно народите, тръгвайки от Изтока, откъдето идва мистичността, за да мине в Европа, където рационалността взема връх! България дава на Европа богомилството, което в същината си е полурационално и интуитивно, но исихазмът е мистично учение, което няма нищо общо с рационалността — не приема нито Аристотел, нито дори Питагор. Всички търсения на исихазма да се създаде покой в душите за осъществяване идеята за съвършенството са едновременно и една негласна борба срещу Аристотеловото начало. Европейската култура подменя Платон с Аристотел, за да търси доказателството на ума, а не живака на усета, който може чрез божествената топлота да открие любовта на Бог у нас, но с исихазма се води една неписана борба срещу рационалното — не толкова в културата, колкото в религията. Така Православието се е освобождавало и от суеверия, резултат от спазването на външната страна на символа и догмата.

Църква без мистичност и екстатичност е само разумност, а вярата е свръхразумност, тя е знание за незнайното!

И неслучайно Католическата църква обявява всеки мистичен акт за вещарство. В Източната църква има събори за осъждане на някои от религиозните течения, но не на принципа на възприемането, а на нарушението на догмите. Защото да се каже, че Христос не е Богочовек, а „теофор“ — „богоносец“, е догматично различие страшно голямо. Втората ипостас в Троица Единосъщна е Божественост, не само носене на Бога — всеки носи Бог в себе си! А основателите на исихазма — Григорий Палама и Григорий Синаит, както и българските исихасти — Теодосий Търновски, Ромил Бдински и Патриарх Евтимий, са гениални по отношение концепциите за чистотата на Иисус Христос.

Българският монах, българският голям културен деятел Теодосий Търновски (1300-1363 г.) взема своето велико причастие в исихазма в Парория. Григорий Синаит има един от най-верните и най-културни свои ученици в лицето на Теодосий. Той е един от първите му последователи и затова е тъй мощно исихасткото движение в България. Теодосий след смъртта на Григорий заминава за Света гора. Света гора Атонска е била кладата на духовното знание, монашеската обител на пробудата. Въпреки че през Атон минават много учения, все пак оцелява православието, което изгражда там, в това обиталище на посветени, своя академия на знанието, сравнима с тези на Платон и Аристотел. Там Теодосий получава знания, завръща се в Търново и основава край Килифарево манастира „Св. Богородица“, където става учител и разпространител на голямото учение на исихазма. (Още от повелите на Египетската школа този, който е получил дара на посвещението, носи задачата да го пренесе и в царството на своята земя.) Постепенно „Св. Богородица“ става център на исихазма — Теодосий Търновски има ученици не само от България, но и от Сърбия, Унгария, Влашко. Това е вече лъчението на учението на Григорий Синаит. Безспорно там всички са свързани с едно аскетично монашеско служение, защото „пустинолюбието“ за тях е най-добрият начин за себесъзерцание и най-добрата форма на борба за укротяване на желанията, за обюздване на мислите и в края на краищата за екстаза.

Когато Теодосий прави своите моления, в момент на всеотдайно съзерцание получава едно от големите видения за Средновековието, свързано със съдбата на България. Той вижда приближаващото злокобие — покоряването на българския народ от турците. На своя доверен ученик Евтимий, бъдещ патриарх български, Теодосий предрича, че ще приеме съдбата на една страдна държава, която ще бъде завладяна от агаряните, а него като достойнство го чака верига и апостолско гонение. Това е видението-откровение на Теодосий Търновски — родителят на българския исихазъм! Патриарх Евтимий ще носи тежката съдба да затвори, да склопи очите на една хилядилетна държава. Можете ли да си представите вътрешната будност и историческата отговорност на единия и какво е било в душата на другия, който знае, който вярва на своя учител, че трябва да понесе бремето на историята и жестокостта над своя народ. Историята е изкупителка на безжалието на еволюцията! Но тя не е само мечове, тя не е само държавникът — историята е и църква, историята е и религия, но най-важното: историята е душевен живот на човека! А как е облечен и с каква отговорност... — толкова по-голямо е страданието му, щом носи това!

Друг един от тези големи, писали листа на исихазма, е българският монах Ромил Бдински (Видински) — изключителна личност в нашата религиозна и действено-приложна култура и живот (починал в 1371 година). Той също тъй ще отиде в Парория, в Атон, ще мине през манастири, ще извърши велики подвизи...

Най-голяма роля обаче има този, за когото казвам не възхвални думи, а частица от голямото му присъствие и име — Евтимий Търновски. Наистина неизмеримо голям по вдъхновение божествено и по възможности, защото той е не само богоносец, не само теолог, не само патриарх — той е една култура в историята на българския и другите православни народи. За неговото рождение не са дадени точни данни — приема се само, че е между 1325-1330 година. По исторически данни Евтимий е от големия род на Цамблаковци — търновски болярски род, в който е имало много будители (Григорий Цамблак е негов племенник). Обречен на монашеско служение, става ученик на Теодосий Търновски в Килифаревската обител. Този белязан от съдбата и подготвен от времето посветен заедно с Теодосий заминава за Цариград, където добива една от най-високите за времето си култура. Там пребивава в известния манастир „Студион“. По-късно минава години на обучение и в Света гора Атонска — във великата лавра „Св. Атанасий“, а после и в Зографския манастир. В Света гора Евтимий е обвинен от император Иоан V Палеолог в противопоставяне, заради което е заточен на остров Лемнос в Егейско море.

Когато приемете трите обета на монаха — послушание, нестижание и целомъдрие, не сте дали обет и за подчинение на честта и съвестта си! (Затова въставам срещу нашата поговорка: „Храни куче, да те лае.“ Щом не влизаш през вратата, ще те лае, ако е куче!) Това е достойнството на оня, който може да бъде подчинен, но никога съвестта му не може да бъде сменена, честта му не може да бъде продадена. Това извършва Патриарх Евтимий — опълчва се срещу императора! Заточен е, но всичко понася, защото носи знака на белязания. Може би някой ще каже: „Когато знаете, че сте белязан, нищо не ви тежи.“ Има нещо вярно, но всеки може да намери тон на своята лира, за да знае за какво е белязан; никой не е без предназначение и нищо не е маловажно, щом ви изгражда...

Спрямо българите византийските императори винаги са водили политика с асимилаторски тенденции, като са унищожавали или изкупували духовните ни ценности в услуга на Византийската империя. Това още Покръстителят княз Борис усеща и за да спаси България от елинизацията (в IХ век е налице мегаломанията и гърчеенето на някои от болярите), дава писменост и книжнина на славянски език, дава стратегия за културата!

От Атон Евтимий се връща в България, основава църквата „Св. Троица“, която става манастир, и през 1375 година (след кончината на патриарх Йоаникий приема предназначението да стане Търновски патриарх, духовен глава на Българската православна църква — да води нейния духовен, културен и социален живот с всичкото достойнство, с което може да бъде облечен един благословен човек. Той е една изумителна личност не само в тънкото познаване доктрината на християнството, но и в достиженията си в областта на науката — създава великата Търновска книжовна школа, която с векове предварва Ренесанса на Запада. Достатъчно красноречиво за тази предвара ни говорят иконите и стенописите в Боянската църква от XIII век — още тогава е загатната живителността на образа, без това да го прави прекалено човешки. Западът се гордее със своите достижения в XVI век в областта на изкуството, на културата, но нека не забравя, че в България в XIII-XIV век това вече е налице!

Евтимий Търновски е баща на една езиково-правописна реформа, с която коригира езиковите пропуски; внася нови понятия и категории във философското мислене; уточнява етимологията на много от християнските догмати. Той ревизира българския език, като го прави много уточнен по отношение смислеността. Да се намери в езика на т. нар. „варвари“ съответстващи думи на най-възвишените понятия, с които богатите езици са си служели като „усия“, а не „теофория“, това е израз на гениалността на Патриарх Евтимий! Той пише похвални слова и жития, служби и послания. За този наистина неизмерим книжовник в похвалното слово на Григорий Цамблак се казва, че е един нов законодател, един нов словесник и непоколебим страж на православните догмати срещу т. нар. ереси.

Патриарх Евтимий се сдобива с едно признание в православния свят — търсен е за съвети и отговори на неизяснени въпроси от митрополити и игумени, а в следващите векове е цитиран от почти всички известни богослови. Той дава и обяснения върху разликите в догматиката на предишното църковно служение и въведеното от него. Счита се, че има участие в преводите на трудовете на Григорий Палама, като прави и интересни съпоставки между него и Григорий Синаит.

Макар исихазмът да намята своята защитна багреница срещу външната философия, нашият най-бележит исихаст не остава чужд и на това знание. Той преминава, както казах, много школи, много огнища на обучение. И когато идва моментът да покаже своята жертва, не пощадява нищо от себе си, дава всичко в служба на родината си — нещо, което в известно отношение е в противоречие с основния белег на исихазма: пренебрегване отговорностите на материалния живот, отшелничество, себевглъбяване за себепознание. Но когато е нужно духът на един народ да бъде взет в ръцете на дадена личност, тя е длъжна да изпълни неговите вибрации. Служението е посветена отговорност и богожертва — знакът на служението е жертвата. Такова е и великото предназначение на Патриарх Евтимий — именно светостта на исихаста да поеме вибрацията на историческия и националния дух и да го брани до сетното дихание. Какво чувство за историческа отговорност и обич към отечеството има в душата си този мистик! Колкото и неудобен да изглежда този мистицизъм, този ирационализъм в онези години на страдание, на предречена скръб, той го изповядва, прилага и душевно отстоява.

Патриарх Евтимий проявява вътрешната устойчивост в съдбовния момент за държавата в 1393 година. Когато османските орди са под стените на Търново, а цар Иван Шишман е далеч от столицата, той поема защитата — затова го наричам мистик и воин! — отива в турския лагер и иска народът да бъде пощаден от заколение. Но измамата се знае — сто и десет боляри са събрани в една от църквите и тук подлостта и жестокостта вземат връх... Тогава идва величавият повик на Патриарха: „Ако трябва да се сече някой, то аз трябва да бъда на първо място!“ (Може би точно тук той изпълнява волята на Христос — Аз съм истинският пастир...) И го извеждат на Лобната скала, където трябва да бъде изпълнена присъдата. Тук има една легенда — ръката на палача се сковава. Възможна ли е такава проява? Да! Този, който владее силите, може да извика енергия, която да спре всяко действие. А Патриарх Евтимий владее тайната наука, владее т. нар. в исихазма „умна молитва“. Разбира се, рационалното мислене ще отрече възможността да се упражни такава властна духовна сила, че една ръка да се вцепени. И затова историята си служи с легенди — за да извини разума, че не може да схване всички тайни. Тя ще отбележи това, което очите дават, но ако то не съвпада с представите на разумността, ще остане като легенда или приказка. Но именно легендите, приказките носят по-голяма тайна за истината, отколкото историческите факти. Историческият факт може да бъде преценен като съображение на идеология, него може да го украси историкът, а в приказката като вътрешно изказване на уж простия народ има прозрение.

Нека остане в историята легендата за Патриарха, който е могъл с мисъл да вкове ръката на палача, а онези, които знаят, че има такива сили, да се готвят да ги упражняват разумно... Сега могат да кажат, че един екстрасенс излъчва енергиите — понеже имаме вече феномени, които се приближават до подобна енергия, по-може да се повярва, но тогава? Тогава пък е имало друго — едно дълбоко учение на исихастите, което говори точно за т. нар. енергия, с която много лесно се е работило... Така че, нищо не е пречило на Патриарх Евтимий..., а даже и да не е искал да прилага сили, ние не можем да оставим настрана това, което сътрудничи на човека извън физическото ни поле — това, което окултистите наричат „невидими помагачи“. Христос, когато искат да Го спасяват, казва една знаменита мисъл: Петре, скрий ножа, защото, ако искам, сега ще извикам сто и четирийсет хиляди ангели! Значи невидимите помагачи могат да направят своето... Това е предмет не толкова на демонстрация, колкото е идея за раждане и присъствие, присъствие с което един Патриарх Евтимий, живеейки още десетина години, е опорност на хиляди хора.

Така Евтимий остава жив, но е пратен на заточение. И както Григорий Цамблак ни свидетелства, с един нестихващ поплак — един цял народ плаче! — го изпровождат от Търново. Той е оплакан не като страдалец, а като загубена опора: На кого ни оставяш, добрий пастирю? На Светата Троица ви оставям — и сега, и навеки! — е отговорът му. Ето колко живително тази проблема тогава е стояла в съзнанието на хората. Европа се гърчи в борбата за филиоквето; Светата Троица е разделният бряг, талвегът на голямата река християнство — между Православието и Западната църквата. И Патриархът с каква уточненост казва на своите търновчани, когато го повеждат в заточението: Оставям ви на Светата Троица! Това е една наистина голяма будност, с която той прави на своите път, въоръжава ги с търпение и им вдъхва вяра, с която след това будителите ни ще се наредят в онова голямо огърлие на нашата история.

Патриарх Евтимий поема предречената му страдална пътека с изумително достойнство — изпълнил дълга си към църквата и към държавата, той приема социалната верига и апостолското гонение. Робството на неговия народ е робство и на неговите физика, душа и мисъл. Григорий Цамблак пише, че Патриархът умира някъде в тогавашна Македония (обширната територия между Одрин и Охрид), а според други източници той е изпратен в Бачковския манастир и там умира около 1402 година. В началото на нашия век (1905 година) игуменът на Бачковския манастир обявява, че е намерил плоча, част от жезъл и пособия (инсигнии) на погребания Патриарх. Но когато плочата с надписи се предоставя на специалисти (на проф. Йордан Иванов и проф. Васил Златарски) за професионална експертиза, се оказва, че игуменът не е знаел кои носовки как са употребявани в XIV век!? Това е голямата трагедия — невежеството не може да имитира, колкото и да иска да получи признание! За мен Патриарх Евтимий не е погребан в Бачково; гробът му е в нашата страна, но всяко нещо ще си дойде, когато трябва. Засега българската история приема, че някъде в Бачково е гробът му. (Това послужи може би и като мотив да се създаде пантеон на патриарсите — там през 1971 година бе погребан и патриарх Кирил.) Същественото обаче е не да знаем къде е гробът на Патриарх Евтимий, а че той и като дух, и като тенденция в учението на исихазма никога не е напускал България; хранил е в столетията идеята, че тя е утроба на велики духовни съдби. А неговите последователи и ученици продължават духовната и книжовната му дейност и извън пределите на страната ни.

Има още много следовници, вършили великото дело на исихазма. Безспорно такава личност е и Григорий Цамблак, който оглавява Киевската църква. Този Цамблак, който присъства на събора на съденето на Ян Хус, е един от големите ни книжовници. Ще намерим след това в същата тази поточност да върви и един Константин Костенечки, който е най-голямата личност на сръбската култура тогава и затова ще се каже, че той не е само богослов, не е само философ, но е и учен. Ще намерим и един Киприан — митрополит на Москва и цяла Русия, който е изумителен духовник. В ХIV век ние сме живот, ние сме битие — нашата държава е мощна, но не само това — ние сме култура!

Другото голямо движение, което смущава както България, така и Европа, това е богомилството. Може би професор Петър Мутафчиев има основание, когато казва един много интересен израз: Тогава когато държавата ни е слаба, имаме богомилство, когато е мощна — нямаме богомилство. Богомилството има един период през X-XI век, след това известно заглъхване и отново през ХIII-ХIV век излиза на преден план и участва срещу нашествието на турците. Богомилството се разгръща в размерност, която минава границите на България. В същността на това учение лежи дуализмът, дуалистичното начало — бог на доброто и бог на злото. От доброто, т.е. от Бога, изхождат началата, които правят човешката душа, а тялото — което е порочно, е подвластно на бога на злото, на дяволите. Класическият дуализъм на Зороастър е характерен с двете божества, толкова категорични и ясни — Ормузд и Ариман, но още там откриваме наченката на едно монотеистично начало — на бога на злото времето на битието е ограничено и според „Зенд Авеста“ (Свещената книга на персите) той ще бъде победен в третата фаза (всяка фаза е период от 3000 години) на голямата борба между доброто и злото — Ариман ще го няма и само Ормузд ще остане властник на живота. Да се признае сатанинското като едно от първичните начала е нещо, което може за известно време да владее съзнанието на човека (защото зрението му, че в света има зло е в състояние да го задържи на плоскостта на едно такова теоретично убеждение), но тъй като идеята за безсмъртието е невъзможно да бъде отречена, преходността на злото е очевидна. Ето защо една такава доктрина на двубожието няма дълъг живот.

Като философска концепция, като метафизична теза богомилството е било вече един анахронизъм при наличието на монотеистичната християнска теза, макар и с триипостасното характеризиране. В своята социална политика, в социалното си поведение и етични норми богомилството е антидържавно и антицърковно — отрича и държавата, и църквата като дело на сатаната. Тезите му са вече твърде опростени за времето си и за наличните знания и доктрини. Първом една държава е вложена същност на социалното битие. Тя може да бъде извратена в приложността си, но не бива да се отрича социалната формация в нейната същност. За съжаление в наше време при разглеждането на богомилското учение (и то от известни интелектуалци) се поставя ударение само върху социалната му политика — борба срещу богатите боляри, срещу неправдата, лицемерието и корупцията в църквата, без да се прецени неговият ретрограден характер по отношение метафизиката. Да се предостави идеята за два антипода в човека, в природата и в сътворението е връщане назад. (Даже съвременната материалистическа философия приема диалектиката, но не и двойствеността.) Не трябва да се противопоставя Духът като субстанция на Материята и да се създава от Материята божество на антитез, а да `и се предоставя възможност за еволюционно развитие. В Старозаветието има грехопадение, но в същото време е дадена идеята, че ще дойде Спасител, Който ще го поеме — ще има спасение, изповед, съд. Не е казано, че Материята е друг бог! Дори когато сатаната изкушава Адам и Ева, не му се дава божествен характер — той излиза от Бога като Негов най-върховен ангел и е сгрешил пред Бога.

В България богомилството има своите общини с три степени на йерархия: съвършени, верующи и слушатели. Съвършените отричат всичко от земния свят, включително и брака. Другите предоставят порочност на тялото, което е подвластно на сатаната, но приемат известни нормативи.

В същото време когато богомилското движение взема големи мащаби, се извършва един много странен акт — започва се масово покръстване на българи от Западната църква. И както исторически е отбелязано, покръстените са предимно богомили и павликяни. Каква е предпоставката — дали страхът е надделял, или е следствие от отрицанието към собственото кредо, е въпрос на тълкуване. И все пак, това е много смутително. Да отречете официалната си вяра — православната, и да подадете ръка на друга, не по-добра от вашата, е липса на национално достойнство и като черта в един народ е опасен елемент, който може да връща отмъщение, вместо възмездие. Неудовлетвореността е в състояние да събуди липсата на достойнство, а оттам обезличаване в момент за спасение. Около двеста хиляди българи са покръстени тогава в католическата вяра. Това свидетелства (дори само половината от тях да са богомили), че богомилството има значителна маса изповедници, които обаче променят качествения си състав. И докато през X-XI век то се изповядва предимно в по-нисшите слоеве, през XII-XIV век бележи вече свои представители от по-висшите слоеве, от аристокрацията. Разбира се, усвояването на самото учение от този нов състав му придава и друг престиж.

Голямата част от прогонените от България богомили-аристократи се преселват в Европа и там дават значителен културен принос — не само идейно съдействат за възникването през XII-XIII век на албигойството (в Южна Франция) и катарството (в Северна Италия), не само подпомагат някои от големите борчески реформаторски движения, но и работят за развитието на културата и правото. (Един от най-блестящите прависти на Италия през XII век — Булгарус, както и един от големите поети на Франция — Пиер де Ронсар, който за първи път във френската литература пише поезия на френски, а не на латински език, са българи.) В много области богомилите изиграват ролята на фермент. Те катализират една духовност, която обаче в повечето случаи в Запада остава разумна, а не интуитивна. И макар да е имало големи размери, богомилството не прераства в държавна религия, а си остава само една школа, която пътува от място на място. Несъвместимостта на реалността и доктринерството не могат да направят едно учение живително приложно. (И точно това е прозрението на Гамалиил, когато казва в Синедриона: Едно учение, ако е Божие, не може да го спрете, а ако е човешко, то само ще угасне.) Тези, които са ръководили богомилството и другите сектантски движения, не са могли да преценят приложната тайна спрямо идеологическата невъзможност!

Двамата големи проповедници на богомилството в България през Второто българско царство са поп Стефан и Кирил Босота, които са изправени пред църковен събор, на който самият Теодосий Търновски води диспута за същината. Там те са отхвърлени, анатемосани и препратени от България. (Дори по царско искане са белязани с нажежено желязо, че са еретици.)

Друго религиозно-мистично учение през XIV век, което е по-слабо разпространено, е адамитството. Има данни, че негови ядра се формират още от II век, но тогава то няма нито избистреност, нито просторност като учение. В България адамитството е с най-разперени криле — то е малко познато на Европа, макар че има моменти, когато и там гостува. Идеята му е, че човекът трябва да се върне към първичния си чист живот, и не само в този аспект, в който се говори — голотата. Не толкова голотата е предмет на учението на адамитите, колкото необходимостта от първична чистота, т.е. всеки да поведе една борба срещу грехопадението, срещу своето откъсване и отдалечаване от Божия път, за да се върне в своята истинска родина, каквато е Раят. Разбира се, мотивът да тръгнат тук голи не е достатъчно обоснован, защото когато Бог гони Адам и Ева от Рая, им съшива дрехи. Но дали същината на един небесен Адам се състои в „грешката“ да посегне и да яде плода на знанието, или на земния Адам в това, което адамитите твърдят — липса на първичната чистота, на божествеността ни? Каква тогава е тази божественост, която има ограничение от Самия Бог — Не яжте плодове от дървото на доброто и злото, това ли е божествената свобода и цялост?! Голямо недомислие има в същината на самата доктрина на адамитите. С какво човек ще се върне в своето адамово състояние — с ограничението?! А къде е тогава свободата на божествеността? И какво е трябвало да правят Адам и Ева в този свят на сътворението им, след като нямат никаква друга задача, освен да спазват една заповед; къде остава идеята за еволюцията им?! Кога Адам и Ева се виждат голи — когато нарушават закона, когато слизат да се развиват; преди това не правят констатация. В чистотата на едно райско състояние човек би трябвало да няма дрехи, а не когато е тръгнал чрез учение да става чист! Но адамитите си свалиха дрехите преди да са осъществили чистотата си... (Както и сега, в по-модерни времена, т. нар. нудисти.) Ако бяха чисти, нямаше нужда да го демонстрират, защото чистотата не е предмет на констатация, тя сама за себе си е същност. Човек може да бъде в райско състояние, без да е в онзи Рай, защото раят е поведение на надделяване и състояние на душевна чистота!

Религиозно течение, което съпровожда историческата ни епоха от XIV век, е и т. нар. „ерес на жидовстващите“ („жид“ буквално значи „евреин“). Те приемат някои от нормите на Църквата, но отхвърлят решенията на Никео-Цариградския събор, който дава Символ-веруюто на Светата църква. Жидовстващите отхвърлят догмата за двете природи на Иисус Xристос и допускат само едната — Божествената, т.е. сродяват се със старата теза на несторианството, което признава едната само природа на Xристос. Жидовстващите са против църквата, кръста и иконите. Те не приемат, че хлябът и виното при преосвещението се преобрaтяват в тяло и кръв Господни, а ги считат за обикновени хляб и вино. В този смисъл причастието губи своята предначертана жизненост, защото то като тайнство не е само преосвещаване, а и приемане на живот.

По това време се явява и варлаамитството. За Варлаам (ок. 1290-1348 г.) информациите са, че също е един гръцки монах (от Калабрия) с много голяма култура — той е дипломат, политик, философ, теолог. Император Андроник III го ползва за дипломатически мисии. Варлаам е включен в мисията за водене преговори с Римската курия (с тенденция за ново униатство, въпреки че то в 1274 година е предпоставка за раждането на антитезите). Той е съпроводен и от един малко известен, но много важен за българската история и по-скоро за Варлаамовото учение българин — Григорий Акиндин (предполага се, че е роден в Прилеп). Акиндин разгръща колосална както теоретична, така и практична дейност за разпространяване на варлаамитството в България. Двамата имат много ученици и това е предпоставка през 1360 година да се свика църковен събор в Търново, за да бъдат осъдени и прогонени от страната.

Така през XIV век е налице един странен букет от религиозно-етични гледища, които съпровождат Православната църква като брожения срещу нея. И затова макар в същността на исихазма да има нещо, което е в противоречие с някои от догмите на Православието, историческото време диктува на имперската власт, а тя, от своя страна, на Патриаршията да приеме примирителност с него. Защото независимо от своя блян на пустиножителство исихазмът не е нито противодържавен, нито антицърковен — не е антисоциален.

Една религия няма за задача да прави държава, но от държавата трябва да направи религия!

Религията като молитвеност е не само мощна потреба, но и далечен исторически ход. С оглед оцеляването както на религиозното цяло, така и на държавата исихазмът е признат и изповядван от Източната църква. Освен борбата, която се води срещу ересите (дори и от самите исихасти), има нашествие и то голямо нашествие на формираната нова религия, която прави пробиви на социалното поприще, на географските територии. Напорът на мохамеданството идва твърде много обслужван от вътрешните разкъсвания. Ето в една такава обстановка, в един такъв, бих казал, мащабен кризис на религиозни стойности, Православната църква намира ясна позиция за мистичната чистота като най-доброто, което можеше да остави при наличие на идващо робство. Защото мистичността когато влезе като насъщност в изповеданието, понася по-леко раните, които нанасят физическият свят или чуждото мирогледие.

Нашествието на мюсюлманството ликвидира държава и институция, но нещо, което винаги съм преценявал като стойностно за нашата устойчивост във вековното робство, това е исихасткото начало в душите ни. Исихазмът е бил жива духовна храна на българите. Затова те понасят робството — имали са религия на търпимостта и безмълвното моление. Ето откъде идват соковете на българина за неговата културна, историческа и етническа устойчивост! В робството българинът е безмълвник — има своята пещера! Някой може да каже: „Да, но българи се помохамеданчиха.“ Насилствено някои бяха помохамеданчени, докато богомилите в Босна приеха мюсюлманството без насилие! Това са страшни моменти в историята. Светът имаше да изживее един голям лъч — България трябваше да погълне азиатската не само нашественост, а азиатската варварщина, за да омекоти удара и да даде възможност мисловната енергия на Европа да прави цивилизация. Тепърва хората ще разберат този лъч колко много отговорности носи и защо са потребни известни катаклизми, за да каталириза една духовност. Вярно е, че ако бяхме живели в един свободен свят тези пет века, може би щяхме да имаме не само изключителни паметници, но отровата на робството създаде нещо, което малцина знаят...

Така в Средновековието е налице един разцвет от концепции с най-съществените проблеми, които никога няма да оставим далеч от душевността си — проблемите за Бога и човека. В тази неизмеримост между Бог и човек се ражда учението, наречено исихазъм, чиято доктрина покрива всичко — от безсмъртието до тленността! И българският народ има основание да живее радостта, когато се говори за това учение. Исихазмът е, който дава характеристика на нашия ХIV век, защото другото е всекидневие. Изключението е една нова идея, една нова духовна сила за вътрешен живот — безмълвието като живот, безмълвието като идеология, безмълвието като социална теза! Не можеш да направиш един народ безмълвен, но можеш на един народ да му дадеш идея за мистично вживяване; невъзможно е всички да влезат в пещерите и да изчакат своя екстаз, но могат да знаят, че чрез екстаза се живее висш духовен живот! Това е голямото — да се знае, че има екстаз, да се знае, че има учение за безмълвието, както се знае голямата тайна на Христос Обичай врага си! Не го обичат още, но знаят; знаят, че има и учение за безмълвието и то влиза в кръвта, влиза в плътта. Кога, кой и къде ще го направи — времето ще избере!