Орфей

Аз умирам, но боговете остават да живеят!

Учители, белязани синове, Велики посветени — това е личностният свят на езотеричните школи и мистичните учения. Тази странна проблематика (както и цялата окултна наука) е непосилно да бъде изчерпана. Затова някои биват отминавани, на други се дава почетно място, но историята на философията подчертава онези имена, които са по-ярко глиптирани в душевността на народите. Безспорни в това отношение са личности като Кришна, Хермес и Орфей. Трудно е обаче, когато трябва из пазвите на древността да се изнесе частица от образи, внушаващи представа повече за митическо, отколкото за историческо присъствие. Наистина, биографиите им може да са митология, но делата им са жива реалност. Те оставят учения; бележат, и то дълбоко в съзнанието и културната ни история, големи концепции. Езотеричните им школи, макар да не са от йерархията на духовни вълни, са стъпала във възможното усвояване на тайните, оставили своята духовна енергия като богата трапеза на знанието. Тези Учители не могат да бъдат отминати, а и няма кой да ги отмени!

Знайното за личността на Орфей е крайно оскъдно. Разбира се, митологията (която крие в себе си много истини) е доста богата и ще се опитаме от тази далечна страна, от онова време на незнайното, от въздуха, напоен с мислите на Орфей, да му направим портрет, както художниците, когато възпроизвеждат образи на светци или учители на живота.

Не може да се каже къде е люлчиното място на Орфей, освен че е в Тракия, по-точно в Родопите. Тракия е едно от достойнствата в световната история (земя, на която имаме радостта, а и достатъчното чувство отговорни да живеем) — във всички времена тя е утроба на ценности, най-вече духовни. Защо обаче такава посветеност е сгърната и съхранена в нейните пазви, каква е била тази земя? Самото име Тракия има финикийски произход (макар че малко автори споделят това) и идва от Ракхива, което значи етерно пространство, в смисъл на духовното пространство между Небето и Земята. („Ра“ значи „слънце“, „кхва“ — „пространство“.) Така че Ракхива е небесна твърд, тази твърд, за която се говори в книга Битие. Логично е, че по онова време не са могли да `и дадат по-висше наименование, но е очевидно, че жителите тогава на тази земя имат реален контакт с онези, които вече са я напуснали. И тогава е разбираемо защо древните народи са гледали на Тракия като на избраница, поселница на велики мъже, както те са наричали траките. Тракия е духовно огнище — едно етернохрамно изповедно и душевно състояние за народите, които идват тук. (Във Веда Словена пише, че и част от индоевропейците, наречени инди, минават оттук и тогава отиват към Хималаите.) Ясно е тогава защо тази благодатна земя е родина на Орфей, който, безспорно, е от първа валенция на духовна посветеност.

В границите на обитаваните от траките земи влиза и Касталският извор (намиращ се в подножието на Парнас до Делфи) — гнездото на деветте музи, покровителки на изкуствата. Счита се, че една от тях — музата на епичната поезия и красноречието Калиопа, е неговата майка. (Цицерон и Демостен са ненадминати оратори, защото водят своето вдъхновено начало от благослова на Калиопа — ако тази вълшебница на словото не беше ги докоснала, те нямаше да бъдат така прочути с красноречието си.) Според една от версиите баща на Орфей е Аполон (според друга той е син на тракийския цар Еагър). Тогава можем да си представим съчетанието на проницателя, ясновидеца Аполон с музата от Касталския извор Калиопа!

Не е толкова странно, че Орфей е син на бог, защото Аполон, както и всички олимпийци, е бил една реалност.

Митологичните богове са реални стихийни сили, участвали във възможността човешкият род да акумулира енергии и да се учи на съвършенство в приложност!

Те в своята манифестация преминават в образи, които не са плод на някакво необуздано въображение, а реални личности, владели тайните на атлантската наука. Свидетели сме и на човешкото в тях, когато четем попътните им дневници — понякога дори са по-невъздържани и от хората. Макар и наречени богове, те вършат човешки дела. Аполон — богът на Слънцето, на поезията, на ясновидството, учи хората как да отглеждат стада, как да сеят и жънат нивите си, за да не живеят в нищета. Не е ли тогава и той историческа личност?! (Иисус също е наречен митичен, а е една реална личност, изключителна с големите Си прозрения.) Дори Аполон да не е баща на Орфей, дори Калиопа да не е негова майка — негов баща е Духът му, негова майка е душевността му. Нищо в човека не бива да бъде отричано, но несъвършеното трябва да бъде пулсирано в развитие! Митологията е част от плътта ни, част от нашия мироглед! Можем да не я приемаме, даже да я опровергаваме, но не и да избягаме от нея.

Когато се ражда, Орфей е съпроводен с един химн на цялата природа — това е призив на душевността и будността, в която взимат участие различни йерархии посветени. Една тънка нишка сочи, че той се учи в храм на остров Самотраки. Там Орфей овладява тайни науки, но онова, което го тревожи, е как да намери Единството. И тъй като противоречията в душата му са по-големи от получените знания, неудовлетворен, той тръгва да търси нови тайни и посвещения. Орфей участва и в аргонавтското пътуване за Колхида. Всеки е един аргонавт, когато има дързост да преплува океани, за да се радва на благодатното златно рухо от духовно знание. В представите на човечеството търсенето на Златното рухо остава с външните си белези, с Язон и неговата Медея, но това, което Орфей написва за аргонавтиката, е сакралната страна. А златното руно, златната дреха на овена, символизира тайното знание за посветените (затова без Медея Язон не може да го вземе). Значи Орфей има своите и физически, и духовни пътувания до велики места.

Но какво има да вземе Орфей и какво донася от Колхида? Може би тайната, която Зевс не можа да научи от Прометей (за което го прикова)?! А Прометей знаеше кой ще събори Зевс. И виждаме, че Орфей по-късно събаря стари божества. Неговият престой в школите на Египет (в Мемфис) му дава велико посвещение — знанията на посветените, ценности непреходни, които след това той предава на свещена Тракия. В онези далечни митологични времена властва представата, че Олимп — Hебесното царство, е само за боговете, а човекът обитава земното царство и след смъртта си — подземното. Това е вградено и в легендата за Евридика — любимата на Орфей. Тя е умъртвена от зловидието на вакханките (жрици на Луната) на злотворното божество, т. нар. Тройната Хеката — коварно е отровена! (А малко ли души умъртвява зловидието?!) Според друга легенда Евридика е ухапана от змия. И както всички души в митологиите, тя е отведена във владенията на Хадес (Аид). Болката на Орфей е неизмерима. Той не може да се примири и започва борба — слиза в подземното царство, за да измоли освобождаването на Евридика и да я изведе в слънчевото царство, на Земята. Колко интересно размерна скръб — да влезете в царството подземно, за да търсите душата си! Голямото знание от египетските му посвещения се прилага в действеност. (Това е погребването на инициирания в саркофага, за да излезе от царството на тялото си, да вдигне след това булото на Изида и да види реалността на Духа.) Един Платон по-късно ще каже, а и Хегел ще повтори, че тялото е гробница на душата ни. Ето колко много взаимност има между тази гробница и гробника, за да тръгнем да го търсим и да го възкресим!

Там, долу, Орфей с обаятелността си, с омайната музика на своята лира успява да склони Хадес и Персефона да освободят неговата любима. Но те поставят две условия. Едното е Орфей и Евридика да бъдат предвождани от Хермес, а другото — Орфей да не се обръща назад, докато не напуснат подземното царство. Обърне ли се, ще я загуби.

И така, Хермес води, Орфей го следва, а след тях е Евридика. Но на крачка от слънчевата земя Орфей дочува някакъв тропот, нещо шумва зад него, той се обръща — било поради съмнение или несигурност, било дори поради прекалена обич — и Евридика се връща долу. Винаги ще характеризирам съмнението като лично невежество или чужд шепот. (Може би падналото камъче е този чужд шепот.)

Вятърът на съмнението люлее клона на вярата, която се загубва и преминава в безверие. Човек не бива да се обръща назад, когато иска своята Евридика. Той трябва да се освободи от страха си — да знае, че ще я изведе! Тук е идеята за казаната от боговете дума — като несъмнена и вечна! И Христос илюстрира необходимостта от несъмненост, от неотклонност с великолепния израз: „Никой, който е сложил ръката си върху ралото и поглежда назад, не е годен за царството Божие.“ Ралото прави браздата на живота — води ни да сеем! А който сее, има бъднина, че ще жъне; който няма упование да жъне, ще стои с ръка на просяк. Още по-силна е фразата Му: Ако имате вяра колкото едно синапено зрънце и кажете на тази планина да се хвърли в морето, тя ще се хвърли! Христос познава човешката душа! Тези, които четат във висшите полета, знаят, че човекът в своите възгледи е един ветропоказател. Затова се явява необходимостта от нравствени категории, които да го отработват не само във вярност, а и в устойчивост.

Има различни начини на докос с божествените енергии. Единият е да ни осени вълната на одухотворяването с послание от висшите полета — тогава сме пасивна страна. Другият е, когато активизираме духовността си и извеждаме душата си да ни води в съприкосновение с Божествеността. При извеждането на Евридика от царството на Хадес, проявилият съмнение Орфей губи този докос. А съмнението и страхът сочат не божеството, а човека още. Орфей наистина е жрец, учител, има своите посвещения, създава голяма школа, но няма още всемирното съзнание.

Трагедията обаче не е в съмнението само, а и в липсата на смелост да се върнем; трагедията е да приемем резултата за предрешен. Именно тук е прагът на жертвата. Жертвата не се интересува от резултата — тя не трябва да зависи от несполуката. Жертвата винаги е с бъднина — предприетата дейност може да е неуспешна. Естествено човек има и възшествия, и падения, защото има развитие. По този проблем създателката на теософското общество Елена Блаватска казва: Не е страшното, че човек пада, а че не иска след това да стане, за да тръгне. Ще пада човекът! Падна ли Адам?! А като слезе, работи ли? — работи!

Разбира се, Орфей отново води жестока битка за своята душа. Решението е космичната мистерия като тайна на живота — шест месеца в подземното, шест месеца в слънчевото царство, илюстрирано с мита за Персефона. Ето идеята за отиванията и връщанията — битието ни като съзнание в сомата (тялото) и като съзнание в духовността. Орфей има и тази задача — да подскаже закона на прераждането, чрез идеята за извеждане на своята Евридика от царството подземно. Именно затова той слиза там. (В доктрините на Древна Гърция, като изключим знанието на посветените, идеята за прераждането не стои. Но тази теза е изявена като философско мислене в школата на Питагор VI век пр. Хр., след това на Платон и Плотин.) Евридика не е само съпруга на Орфей, физическият образ, за който той се жертва — тя е душата му, с нея е космичният му брак и обреченост! Всяка интерпретация ще ни наведе към този извод. В легендите е казано, че Евридика е нимфа, а някои автори приемат душата също за нимфа. Древността няма друг начин да даде известни познания освен чрез алегорията, с която продължаваме още да си служим, защото очите на прозрението носят доминото на ума. Наистина Евридика е личната ни душа и ето защо в един от химните на Орфей е казано така:

Забравена прастара наша дума,

почитана от славните предци,

е „Евридика“... Евридика не е

едничко име на жена, о, не,

то значи изначална светлина,

възторжена любов и свобода —

едно едничко слънце... Него никой

и никога в тъма не ще удави...

Толкова ясен израз, че Евридика не е само име на жена, а любов и свобода — символ на човешката душа. И ако нямаме съмнение, можем да я изведем на живот до светлината на познанието. Душата ни е в тръпката на една вселенност, която изгражда идеята за дух — исторически, национален и личен. Това е пътят на Евридика, свидетелстван от онова, което наричаме подобие, от свидетеля, който трябва да я изведе — Орфей. И неслучайно една от големите тайни на Орфей е любовта му към Евридика! А тя е безспорно любима — човек може да се разсейва къде ли не, но винаги се връща при нея! Затова определението „певец на изгубената любов“, което времето слага на Орфей, наистина хармонира на учението му — изразява цялото му служение и жертвеност. В такъв смисъл всеки от нас може да прецени колко пъти в земното си живеене е пял песента на изгубената любов; колко пъти е имал съмнението, когато е влизал в своята пещера, за да изведе на живот душата си!

Образът на Евридика е свидетелство и за безсмъртието. И какво познание може да даде душата? Познание на свободата, т.е. познание на живота в Бога. Затова уговорката е с боговете и затова я води Хермес — синът на боговете. А ние, както е речено в свещените книги, сме синове на Бога, докато изведем своята Евридика в живот, за да бъдем богове. И макар в далечните митологични времена контактът с божествата да е по-непосредствен, въпросът за безсмъртието на човека стои по-открито в по-късните и избистрени религии. Така Евридика ще слиза в царството на тъмнината, ще губи Бог — за да Го намери отново в друга светлина. Затова Орфей в смъртния си час казва: Аз умирам, но боговете остават да живеят! Това е вечното, което ще остане!

В защита идеята за безсмъртието на душата ние намираме в митологичния свят достатъчно доказателства за влизане и в трите царства. С тази теза Орфей преустройва теогонията.

Човекът никога не губи своето безсмъртие, но ако идейно остави душата само в състояние на смърт, без да `и даде право на живот, то пресича закона на еволюцията, а оттук и едно от неговите задължения – преражданията. Орфей точно това връща и така нанася тежък удар върху съществуващата теогония (описана по-късно от Хезиод и от Омир).

Освен идеята за безсмъртието, в нравствените правила на митологията трудно можем да открием и тезата за съвършенството. Новите доктрини носят идея за спасение, но митологиите — не, защото няма какво да спасяват, митологичното съзнание носи организирана физика, организиран душевен и отвъден живот. Но в Орфеевото учение е подсказана дори идеята за Небесата. Така митологичният човек не е вече само в Ада. (А цялата митология, както и юдаизмът, сочат на човека път само надолу — към подземния свят.) Това е промяна, която ражда една плаха надежда, че не само Ад (и не само чакан съд) има, а и някакво царство в Небето. Следователно Орфеевата идея се родее с Христовото схващане за Царство Небесно като присъственост на душите ни. Ето как се явява нещо, което започва да води към монотеизъм, уж липсващ в политеистичните религии.

Религиите не се лъчат, те са непреривни, а присъствието им е според йерархията на човешкия род. Потребното за развитието се дава в определен момент. Затова идеята, че ще се живее в трето царство — Небето, не е изповядвана още в този древен свят. Но щом за Орфей има три царства — адово, земно и небесно, значи той минава през три степени на посвещение: познава своя свят в неговия първичен момент на развитие; овладява своя храм — тялото си; получава висшата степен на посвещение — възможността да изведе своята Евридика. Това знание е резултат на почти двадесет години посвещения и борба, за да може да изпълни голямото си предназначение — да смени олтар и божества!

Орфей в съзнанието на хората остава като творец на изумителна поезия и музика. Наистина, като служител в Лъча на изкуството той слага (в откъса на нашите знания, получавани от Великите посветени) крайъгълен камък на храма му — храм, през който трябва да мине всяко човешко съзнание. Затова е наречен не баща, не дядо, а прадядо на поезията и музиката. Може би Тракия някъде пази поезията му в неразчетени скрижали (има Дионисов храм в нашите земи, още неоткрехнат).

Тракийските предания говорят, че тук е имало една люлка на свещената поезия и още, че поезията е изобретена от Олен. Същият корен има думата „Аполон“ (Ап-Олен). „Олен“ на финикийски значи „всемирно същество“, а „Ап-Олен“ — „всемирен баща“.

Понякога Аполон се отъждествява с всемирността, която като запалена свещ е вградена в Аполоновия храм в Делфи — „Познай себе си и ти ще познаеш Вселената и Боговете“. Първоначално в Делфийския храм се покланят на всемирното същество Олен. Но с времето е извървян един еволюционен път, физиономирано е всемирното същество в един Аполон, бог-баща на изкуствата, на слънчевата поезия. Бащата е извор вече, той е индивидуализиран, белязан и естествено е в неговия син Орфей да лежи началото на поезията — вложената енергия и голямото въображение. А поезията е нарушена разумност чрез въображение! Може би затова историкът Страбон твърди, че древната поезия е езикът на алегорията. Тя се счита и за език на боговете, защото крие в себе си и тайна, и магия. Това го доказва самата дума поезия, която има няколко етимологични изхода.

Някои етимолози считат, че думата „поезия“ произхожда от гръцкия глагол „pоiео“, което значи „правя, създавам“; други приемат, че тя има финикийски произход (а известно е, че старогръцката писменост изхожда от финикийската) — от „pohe“ и „ish“. „Pohe“ значи „глас, реч, уста“, а „ish“ значи „висше същество, бог“. Такъв е коренът и на етруския Аес или Аезар, галския Аес, скандинавския Асе, коптския Ози (коптите са християни в Египет), на Озирис, бащата на боговете в митологията на Египет.

Така че етимологията на думата „поезия“ крие в себе си идеята за божеството. Такова е и нейното предназначение — поетът е ясновидец, дарен с божествени знания. Но нека правим разлика между изкуство, поезия и писане. Изкуството е озарение, даващо вдъхновение, което може да премине в откровение. А вдъхновението е едно нарушено биологично състояние — губи се съзнанието, за да се сведе творчески импулс. Този импулс може да е от минало съзнание или да е породен от някой, който има грижата да прати отвъдно послание.

Орфей именно чрез вдъхновението получава химните на откровението — божествени тайни и уроци за развитие на човечеството; те са, бих казал, богослужения, защото съхраняват тайни, които трябва да минат в тайнства. Сред тях е „Сватбен химн“, а сватбата е един обред, една мистерия от космичен характер — всемирното съчетание между Дух и Материя. Сватбен хоровод на небесата правят и самите звезди! Чрез това съчетание Вечната девственост, Майката-девственица, откърмяща детето, дава слънце, път и живот на човечеството. Затова Орфей пее със своята лира „Сватбен химн“:

О, моя лира...

Аз неведнъж, зареял взор в морето,

въз мачтата опрян, на теб съм свирил,

вдъхни ми песен сватбена сега

и тя да зазвъни във бъднините

на времето неведомо с крилете.

Отново те зова, о, моя лиро...

О, моя лира, Аполонов дар,

утеха в тъгите на човека,

съзвучна на честитите му дни,

отново те зова: запей със мен,

че аз и ти за химни сме призвани...

Каква хармония и съвършенство има в този тържествен химн! Орфей е създателят на хeроическата метрика в поезията. Химните му са изтръгнати от седемструнната лира, на която Хермес е откривателят, а той безспорно — най-виртуозният аед. Някои изследователи пишат, че лирата му е деветструнна, без да знаят тайната на седмицата, защото седем са основните музикални тонове (с горно „до“ завършва цикълът и стават осем), а всяка струна от неговата лира нотира съответна дължина на тона. И необикновеното в музиката на Орфей е това, с което остава завинаги в световната култура — прозрението му да измери звука във времето, а не в пространството. Не протяжността на тона е съществена, а степента на вибрациите му. Така Орфей слага ключа, без който не може да се напише нито една песен. А всяко учение има свой ключ! Без музика не може да се извърши и нито едно тайнство — не само орфическите, всички тайнства имат своето нотиране.

За Орфей тонът прониква в индивидуалността, а движението му в мелодия — одухотворява.

Това е голямото му откритие! Седем струни има лирата му; седем полета има структурата на Мирозданието; седем духовни култури ще осъществяваме с по седем пласта; седем планети определят астрологията (не хороскопа) на битието ни. Следователно това, което определя живота на нашата планета, е свещената седм`ица. Значи Орфей извежда чрез лирата си действието на планетата като същност! (И неслучайно в храма Соломонов има седмосветещ свещник с формата на лира.) Всяка от седемте струни съответства на едно от полетата и телата ни (физическо, етерно, астрално, ментално, идейно, причинно, духовно); всяка от тях е едно от седемте състояния на човешката душа. Те разкриват по различен начин енигмите на живота, които се усвояват чрез седемте лъча — делотворство, преданост, изкуство, наука, философия, религия, администрация — седем начина за обожествяването, т.е. за усвояване тайните, които има тук, на Земята. Така човекът чрез седемте свои струни носи в себе си целостта — тялото на Бога Сътворител.

На всяка поотделно той може да композира и пее песента на съответното тяло, но съвършен е онзи, който може да свири на всичките струни божествената песен на седемте сфери! А мнозинството си опъва една, две струни, пее си песента на страстите, песента на мисълта — но голямата песен още не е чута!

Не е известно дали един Бетховен е бил орфеист, но душата му пее толкова мощно и властно за света! Казва се, че неговото пиано е най-благозвучното — да, защото той е свирил на него! И ако се опитаме да видим в картини изумителната „Девета симфония“, то ще съзрем части от Троянската война. В тази симфония той удря гонга на съдбата! И неслучайно — Бетховен е прероденият Лаокоон, жрецът на Троя, който заедно с прорицателката Касандра известяват троянците за наближаващия погром. Изключително е и прозрението на Бетховен, когато поисква в последния си земен път, след кончината си, да бъде придружен с тридесет и шест горящи факли. Ето как са го изпратили. Така че душата му със сигурност е познавала Орфей, въвел ароматните факли в жертвоприноса.

Легендите казват, че с омайната си музика Орфей укротява света, укротява дивите зверове. Наистина, с вибрациите на седемте си тела можем да укротяваме онова, което е вън от нас, но най-същественото е да покоряваме дивите си мисли и желания — змията на страстта, плахостта на заека, лъвът на тщеславието и властника. Това Орфей владее, с това лекува и в името му ще открием точно тази тайна.

Всички Велики посветени имат имена, които носят в себе си огромна енергия (както атомът). Разбира се, във всеки човек е вложена частица от тази енергия, защото като пратеник и като дете на Бога не може да съществува без нея, но Орфей я носи в изобилие. Името „Орфей“ има финикийски произход — изхожда от „aur“, което значи светлина (известна е думата „аура“, с която се означава нашата вътрешна същност, еманацията, която ни обгръща, брани и легитимира), и „rofae“, което значи лечение. Следователно „Орфей“ означава „лекувам със светлина“. Оттук може би идва и сливането между предмета на музикалната изява и самата душевна същност на Орфей. „Онзи, който лекува със светлина“ е и Иисус, защото Йешуа буквално значи лекуващ, и то със светлина. Промените в различните времена са проблем на езиково различие или на разминаване на наречията, но ядката и същността на битието е една — светлина, т.е. божественост.

И така, в името на Орфей са кодирани две тайни: дължината на вълната на светлината, която той еманира, и силата на енергията, с която върши своето дело. Орфей е не само име, а и вибрация (както Христос и Буда) — един символ, определящ предназначението му, а след това волята му върши и изпълнението.

Орфей наистина лекува чрез своята музика, защото в тази музика, която разтваря цветето на вдъхновението в заобикалящия го свят, е тайната на неговото знание и учение. Логично е тогава да надмогне и всичко у себе си, събирано хилядолетия в преражданията му, в преминаването му през различните царства: от растителното през животинското до човешкото и оттам — до Божественото. Това трябва да направим — с една или друга струна на неговата лира да победим и укротим животното у нас, за да минем, както казва Ницше, моста между животното и свръхчовека, наречен човек!

А как се укротяват зверовете в природата? С вибрацията на тона, внесена в телата им. Ето какво владее Орфей! Съвремието ще нарече това чудо или магичност, а то е едно дълбоко знание как личната воля, реч или песен могат да се хармонират с друга форма и така да я владеят.

Нашият рационален век отрича не само тази „магия“. Но един Айнщайн казва: Има „чудо“, което все повече се потвърждава с развитието на нашите знания. То разбива позитивизма и догматичната представа за свeта, лишена от чудеса. (Айнщайн, магьосникът на знанието, нито миг не оставя душата си без Бог — той Го търси, а Бог го дарява с щедростта Си.) Разбира се, за Айнщайн, както и за всеки знаещ, чудото е необяснена разумност, свещена тайна, известна на посветените. А само геният може да оцени гения. Той има достоянието да улавя такива вибрации и не се страхува от т. нар. чудеса. Именно чудесата предават чистата истина за това, което наричаме мит. Ние без смут трябва да дадем признание на митологията като една истина. А нужда от чистата истина имаме (макар за съзнанието ни да изглежда още митична), затова нека не ни липсват чудеса! Загадки винаги ще има и трябва да се радваме, ако такива още стоят, защото желанието ни да ги разгадаем е процес на развитие; винаги на преден план ще е въпросът какви антени в човека могат да уловят една просветност, едно знание, което да махне завесата на невежеството. Който не се лишава от възможността да търси, той ще намери!

В доктрината на Орфей същественото е да се надмогне колективното съзнание, докато се стигне до индивидуализацията чрез метода на посвещението, получавано в мистериите.

Постепенно в Древна Тракия през тези векове започват да считат Орфей за спасителя на хората, за безсмъртния владетел. Той е тайнознаецът, триждиувенчаният — нещо, което намираме при Хермес, от когото Орфей взима посвещения. Божеството Дионис започва да губи своето присъствие, на преден план излиза Орфей. Живее се повече, ако можем така да се изразим, с Логоса. Както в християнството — Бог Отец се „губи“, акцентът е върху Христос като Логос, като месианство.

Трудно е изцяло да се очертае географският портрет на земите, населявани от траките, но може да се каже, че границите им стигат до Карпатите, двуречието Днепър-Днестър, Егейско море, обхващат част от Мала Азия, както и дяловете от Средна и Северна Елада и плодната сегашна Тракия. И в това пространство има гнезда на светилища.

Няма по-възхвална, по-чиста песен от тази, която Омир пее за доблестните мъже, наречени тракийци, за светлите им доспехи и дългите им копия. Те дават подслон на Еней, който по-късно създава великата Римска империя.

Траките са белязани с един решителен характер и както Херодот ги описва, не са признавали никакво робство и не са се покланяли на никого освен на Слънцето. Това е странна психология — една душевност, която се изявява в дадени моменти и в късната ни история. Траките не присъстват като компонент в историческо-етническото ни ядро, но като психологическа даденост са в сърцевината на българския национален дух. Може би тяхната магнетична сила извиква Аспарух в тракийските земи за посвещение. Той най-напред минава през тракийските светилища и тогава отива при своя баща, да си извади пръчка от снопа и да доведе тук този белязан народ, който още из утробните си дни носи предназначение. (Това е много интересен въпрос както за историците, така и за духовно посветените и трябва да бъде изнесен.)

Българите започват да вземат капка по капка от амброзията на свещена Тракия и залък по залък от нейната мъдрост, за да може България, въпреки седем века робство, не само да оцелее, но и да дава струи на просветност на Европа. Много тайни учения излизат оттук. Европа няма такива, тя подражава. Дава изобилие от философи, а философията е преповтаряне — мъдростта е раждане! Едно е да се отгледа дадена идея, друго е да бъде родена.

И досега дълбоко в пазвите на Родопа има храмове, в които тлее един невидим огън (както в горящата къпина, към която се напъти Моисей) — огън, който не пояжда, но свидетелства! Тракийските тайни не са разкрити още в цялост. В пластовете — душевни и физически, ментални и астрални, на тази благодатна, хубава земя много енергии са ни оставени. И тракологията, която през последните няколко десетилетия изнесе странни знания, ще ни донася още много богатства. Освен тракийските Дионис и Орфей, излизат и имената на трима големи поети, душевно съпричастни на Орфей, направили бразди върху небето на Тракия (макар в историята ни да не са отбелязани).

Един от тях е Тамирис (Thamyris). Той дръзва да се състезава дори с музите (които за това го ослепяват). Тамирис е олицетворение на принципите на една социална, политическа и философска поезия. Във времето, в което живее, властта като доктрина е по-важна от личността като индивидуалност. Това поведение — социалната даденост като доминанта над личността, много добре се мотивира с наличието на някакво божествено учение. Така доктрината е властна, не времето и личността; доктрината дава образ за възхищение, а в дадени моменти и за поклонение, и то на хиляди души. Трябва обаче да се прави разлика между доктрината на властта и доктрината за колективност (каквато е комунистическата). Ръководството на една гениална личност може да бъде изява на доктрината на властта, но без идеята за колективно съзнание!

Ето каква проблематика лежи в творчеството на един Тамирис. Светът възхвалява Ахиловата смелост и Одисеевата хитрина, но в Тракия има философия, която говори за социалното начало като доминиращо над личността. Тази доктрина дава Орфей чрез изграждането на Аполоно-Дионисовото учение — тя е пълната вибрация на историческата същност на траките и техния културен дух. Тамирис — големият поет, мислител и философ, пее възхвални песни и за войната между боговете и титаните (както Омир по-късно възпява Троянската война). Ето какви ценности открива Тамирис по отношение на едно от най-големите събития в планетната еволюция, ето какво е било трапезен хляб на тракийците. Тази битка изразява идеята за промяната — Кронос трябва да си отиде и да дойде неговият син Зевс. Легендата е много подсказваща. Великият закон на промените носи и велики личности! Кронос се страхува за властта си, защото е предсказано, че някое от децата му ще го събори. Затова той ги поглъща веднага след раждането им. Но скърбящата Рея успява да го измами, като му дава повит в пелени камък вместо Зевс, когото скрива.

Всяко тронувало божество се бори бъдещите да не го сменят. Тук се вижда доктринното начало срещу личността — доктрината Кронос срещу личността Зевс. А след това Зевс ще стане доктрина срещу личността на Прометей! Но щом Ананкето (Съдбата) е казала нещо — то ще се случи! Този епизод подсказва промяната на съзнанията и доктрините — цели културни епохи се сменят!

Другият поет, оставил резка върху тракийското небе, е Лин (Linos) — една изключително фина личност в поезията. Има данни, че Лин е син на Калиопа и Еагър (считат го и за син на Аполон, т.е. брат на Орфей). В световната култура много често се казва, че метричното слово, словото на поетите идва от Елада, но Тракия го има като вибрация в своята плът. Тя ражда и най-красивата поезия — елегичната. Лин внася меланхоличната песен, елегичния тон на една себевглъбяваща се тракийска душевност. Разсъмващата, изгряващата зора, идващото в мекотата на чакания хубав ден слънце и изведнъж... някакъв облак го засенчва, за да отекне и тъжната скръб на чакаща радост — това е елегичната песен.

Българската елегична поезия остава ненадмината в световната култура. Недостижими са елегичните тонове на един Теодор Траянов (неговият „Пантеон“ е нещо неповторимо), на един Лилиев — вопъл, сияещ като образ и стимулиращ в болката да живеем, защото вътре, в душата си, имаме слънце. Облакът, колкото и да засеня слънцето, не го лишава от светлина. Българинът носи в душата си елегичност, която наистина съответства на ритмиката на траките; меланхоличност, пораждаща въображение, която не го прави песимист, а копнеещ. Тази меланхоличност не е страх от живота, а близост с вътрешната будност и затова с една страдалческа усмивка той надкрачва всяка тревога. Който мисли, че един Димчо Дебелянов е песимист, проявява явно незнание за тайните на поета, за мекотата на мъката, с която той отхвърля булото на измамата! Нито траките, нито ние — българите, сме пели песни за мирова скръб, както направи Байрон. Ние имаме елегични поети, но не и скръбни плачове! Един Пенчо Славейков в някои от своите картини е по-мощен дори и от Омир. Мощен и масивен (като канарата, която дава на Моисей вода, за да утоли жаждата на своя народ) със замах и проницание той можа да види Бог и България — единство в двойна плът!

Тракия има диханието на надземното пространство! (Затова гласът на българина в поезията, в песента, речитатива е наистина магичен!) Душевната `и плодност е трапезен хляб и на самия Орфей. Тракия е свещена земя! Точно това не могат да разберат онези, които правят история, като се опитват да ни унищожават. Траките са наистина богоизбрани и това влиза в кръвната ни картина!

Голям поет на Тракия е и Амфион (Amphionos) — душевен брат на Орфей. Амфион има толкова мелодична, ритмична и напевна поезия, че както Орфей успява със своята лира да укротява всички отрицания; да раздвижва камъните и от тях да вади звук, от растенията да взима цвят, за да даде на словото си багра. Той е така живително врастнат в самата същност на природата, че животните го придружават, а с песните си разплаква и камък, и дърво.

Тази вибрация, с която Амфион оживява камъка, милва дървото и укротява звяра, е същата, с която са вдигани многотонните каменни блокове на египетските пирамиди! Така той със звуците на своята песен, с ритъма на поезията си изгражда душевни храмове. И когато се открие тайната как тридесеттонни каменни блокове са издигани при строежа на пирамидите, ще се види, че безтегловността може да бъде управлявана от човека с подобни звуци. Тези явления се считат за мит, за илюзия, но са една реалност. Бъдещето ще ги потвърди, а настоящето дава достатъчно доказателства как може да се ритмизира материята; как вибрациите — излъчената музика, мисловната вълна, могат да освободят физическото тяло от земното притегляне. Това е възможността човек да се надмогва! И тя е у нас, защото носим вложени криле, които могат със своя мах да преодолеят гравитацията. Ние носим потенциално скоростта, която науката дълго търси, за да изстреля в космичното пространство своята ракета. Такива тайни дава Тракия! (Сега в България се появяват много феномени — отделен е въпросът за тяхната степен на посвещение, но трябва да знаем, че ги носим от земя на творци.) И неслучайно още от древността тя е считана за страна на чистата наука, на свещената поезия, свят на божествения разум. Забележете, никой не я лишава от присъствието на божествени достойнства и в историята тя винаги показва, че стои на стража за почтеност и чистота.

Самият тракийски народ, както навеждат някои данни в историческото търсене, има древен арийски дух. Траките основават и обитават светилищата на Елада. Подобни сведения се откриват за Делфийския храм. Те свидетелстват, че по онова време има класа (не каста — кастите са в индийската философия, религия и жизнена реалност) на жреците тракиди, които пазят висшето знание. Гръцката култура с насмешка говори за съсловието на жреците на тракийските служения заради тяхната мистичност. Насмешката е логична, защото Гърция остава рационална, макар в нейните тракийски пазви да се изграждат много окултни учения. Даже се използва ироничното „тракизирам“ за привържениците на древните учения, на окултните знания. Но наличието на такъв термин, на такова нарицателно показва, че има нещо, което дразни, което внася смут в душите. (По-късно и за изповедниците на християнството някои с ирония ще кажат: „Този е християнизиран, вярващ“, а такава ирония е награда.) Висше духовно знание носи „тракизираният“! Ето каква мантия, каква аурност има тази земя! И всичко това дължим на Орфей, който можа да оплоди духа на траките и да създаде нова религия, нова философия и нов храм да сгради!

Той, духовно посветеният, отдаденият на всемирното си служение, минавайки през различните полета, в различни места разнася вестта за едно ново учение. Орфей трябва да поеме борба срещу жреците и жриците на Луната, борба срещу тройната Хеката за свобода от магията и магьосничеството; трябва да свали дрехата на почитанието и от Бакхус, за да се приеме само Богът на смъртта и възкресението. Затова Орфей води тежка битка със старото изповедание, като обикаля храм след храм — извършва промени, разкрива нови тайни.

Разбира се, не закъснява и отмъщението — дивите вакханки, водени от тесалийската магьосница Аглаоника, го разкъсват. Защо разкъсване? Заради степента на посвещението му. Той поиска нов живот за човека, несвързан с разгулите на вакханките и сатирите, а тези събития символизират двубоя между Духа ни и жриците, които са в телата на нашите желания и мисли. Ако човек не може да свали дрехата на миналото си, за да потърси бъднина, той никога няма да изведе своята Евридика. Този двубой ще продължи, докато се извика живителната сила на душата да надделее плътното живеене тук, съизмеримо с онези царства, които трябва да надмогне. Започва се от царството на Хадес, докато се отхвърли съмнението — това, което Орфей не успява. И затова този певец на изгубената любов, връщайки се от царството адово с ненадделяна болка, остава до края на дните си скръбен. Но това не му попречи да бъде служител.

Така се виждат два различни принципа — неизведената душа до богослужение и богослужението, или жречеството на Орфей. Неизведената Евридика е съпътстващата Орфей душа, но жрецът Орфей, безспорно, не остава без душа. Той казва: Живата Евридика ме дари с любов и блаженство, мъртвата Евридика ми посочи пътя на Истината. Ето колко светлина има в закона за смъртта и затова, преди да познаем Истината, ще минаваме през смъртта. Реалността показва две врати: гроб и майчина утроба — еднакво необходими и достатъчно потребни. Не можем да фиксираме живот тук, ако не дойдем от майчината утроба; не можем да осъществим битие в отвъдността, ако не преминем през гроба.

Не с оръжие, а с думи се защитават боговете, казва Орфей и в часа на раздяла ни завещава: Аз умирам, но боговете живеят! Разкъсват го магьосничките, поклонничките на Хеката, хвърлят главата му в реката Хебър (Марица) и тя плува към остров Лесбос, където я поема Аполон. След това главата изрича пророчества, става лечителка и чудотворка. Така се създават реликвите до които, докосвайки се, болният получава изцеление, а сложени в зида на храма го правят устойчив, защото еманират енергия.

Смъртта на Орфей е една наложена необходимост. Действително как може посветеният, учителят, който сменя битието на човечеството като събира две божествени начала, който извежда и дава познание за закона на присъствието ни в подземния свят и в Небесата, да се остави вакханките да го разкъсат? Себежертвата не е безсилие — себежертвата е предназначение! Посветен не значи защитен, защото жертвата е над неговата личност — тя мотивира поведението на бъдещето. И ако трябва да бъде разпнат Христос — ще Го разпнат; ако трябва Орфей да бъде разкъсан — ще го разкъсат! Дори и в историята на обикновеното, на непосветеното: ако един държавен глава трябва да прояви достойнство — той се жертва. Това е приносът на жертвата — щом е необходимо едно дело да се освети и се иска жертва, тя ще бъде! Разбира се, ще се сменят тези формули за освещаване, когато прозрението надмине ума като съображение и не се проявява страх от страдание.

Орфей завършва земния си живот, оставяйки в Родопите няколко големи огнища — храмове, в които проповядва и обучава своите ученици. Там той дава за вековете знания, влезли после в страниците и на други езотерични школи. Учение от една такава личност разгръща пространни духовни крила. То напоява нашите Родопи — най-гостолюбата планина. Тя е мека, каквото е учението на певеца на изгубената любов — онзи, който е скръбен в радостта си и радостен в скръбта си.

Орфей сгражда крепостта на тракийската духовност, на духовната мощ на траките, която не позволява на никого да ги ороби. Тази мощна сила след това преобразява служенията, прогонва вакханките от светилищата. Тогава се създават новите тайнства и се оформя религиозната душа на Тракия, извежда се националният, етническият дух на траките, който е тяхната защитна крепост.

В легендите се казва, че има още една белязана личност на Тракия, която считат или за ученик, или за син на Орфей. Това е другият голям митически певец на траките — Музей (за когото и Платон споменава в труда си „Държавата“). Музей има син Евмолп, един от първите жреци на Елевзийските мистерии и митичен основател на рода на евмолпидите — потомствените жреци в тези мистерии. Оттам старото име на Пловдив е Евмолпия. Виждаме още откога човечеството носи посветености! Нито един знак някъде сложен не е безсмислен, нито едно име не е без същност. Затова с чувство на святост, а понякога и с вътрешен смут, трябва да стъпваме върху земята, на която живеем. Не става въпрос за страхопочитание, нито за поклонение, а за будност, с която е необходимо да приемем отговорност пред това, което уж е митология. Реалност е Евмолпия, реалност е духовната висота на Родопа — планината, сгърнала храмове на велики посвещения! Така възкръснал — и в Елевзийските мистерии, и в Евмолпия, и в Родопите, виждаме Орфей.

От името на Орфей са изведени по-късно няколко термина с различно значение. С понятието „орфика“ се означават многобройни стихове с космично и теогонично съдържание. Тези творби съдържат в себе си много от тайните, оставени от Орфей — пророчески химни, видения, песни за очистване, свещени слова, а и обреди (такива всички религии вграждат в себе си), с които си служат посветените.

Друг термин е „орфизъм“ — името на тайното учение на Орфей, което е в основата на елинския орфизъм, въпреки че има принципни различия с него. Било е следвано както от посветени в тайните, в мистериите му, така и от мнозинството. Орфистите вярват, че светът е сътворен чрез Любовта — Ерос (и тук има родственост с християнството); считат душата за божествена и безсмъртна. В своя път те имат само една цел — да се подготвят за отвъдния живот, който наричат живеене. Затова техният аскетизъм е не само доктрина, не само теология, а и приложна етика, нравствена скала за присъствие в другия свят.

Да обърнем поглед към един от Орфеевите химни — хвалебния химн на бог Пан:

Аз призовавам Пана,

всеобща същност на света

— тебе, о, небе, дълбоко море,

многообразна земьо и вечен огън.

Защото там се намират членовете на Пана.

Колкото и да звучи одично, така се разкрива лист след лист от тайната наука — науката за целостта на Природата. Това ни дава Орфей — прародителят на химнологията. А тя, безспорно, трябва да бъде посветена на боговете, за да имаме контакт със силата им — сила, която избраникът провежда през себе си. Защото ученията се изливат като послание на Отца, а след това личност, която има готовността за това знание, го дава като възможна енергия, носеща пробуда, като религия, по-късно следвана. Това прави и Орфей за светостта на душата, за човечеството, на което оставя едно многообхватно учение, сплело философия, поезия, музика и най-важното — теургия, наука за Бога.

Орфей живя, броди по нашите земи. Днес ние не можем да приложим езически ритуал и да кажем: „Кланяме се в твоя храм“, но трябва да имаме вътрешната признателност, че на тази земя той ся благодатта на божественото знание!