Питагоризъм

Учение се прави с духовна щедрост и душевна будност!

Цялата наука на Питагор за Боговете, за Космоса и за Човека е една рационално-мистична истина. Учението му и като метафизика, и като нравственост има своя дълъг живот в духовния път, в религиозната история и в културното битие на човечеството. То е една философия, която освобождава мисълта от чисто антропософското в религията и прекрачвайки света на митологичното, минава и над първичното човешко познание. Така се стига до онази незрима тайна — знание не само чрез очите, а чрез съзерцателния поглед, в който фигурата отстъпва място на символа. А символът според философията и религиозното битие на питагоризма е числото. Числото като сътворител на космичността е безспорният венец на знание и духовност в това учение. То е не само материален израз, количествено измерение, а и една мистична символика!

Тезите, които твърдят, че човек си е създал Бог по образ и подобие свое, не съвпадат с Питагоровото въззрение. Бог е в същината на човека и няма защо той да Го извежда от своя образ, та да направи образа си божествен. Ето тази свобода от антропософското, тази идея — Бог у човека, надмогва митологичното познание. Това Питагор (както Орфей) дава на гръцката култура — съвършено друга преценка за бит, митология и история!

За европейската мисъл, за историята на философията Питагор е по-скоро светският учител на Елада, а Орфей — духовният. Когато се определя мястото на техните школи, се приема, че Орфеевата е духовната страница на гръцката древност, а Питагоровата — научната. Разбира се, подобно обособяване е дотолкова вярно, доколкото европейската мисъл го прави. То е релативно, защото по това време религия, философия и наука са вървели ръка за ръка. Ако прегледаме внимателно древната философия, ще видим, че тя е толкова философия, колкото наука и религия.

Въобще трудно можем да разграничим приноса на Питагор от този на Орфей, но все пак Питагор наследява (макар и да променя) Дионисово-Аполоновото начало, което е не само затулено и хвърлено в забравата, а и потъпкано дори. За разлика обаче от Орфей, той поставя в учението си доминанта върху Аполон, а не върху Дионис. Така Аполоновото начало се връща в храмовете, а оттам и в душите на хората. Може би точно това дава някакво основание на изследователите да считат, че учението на Питагор е научната страница на древногръцката култура. Но обявяването на Питагор за светски учител не снема нищо от неговия ореол, от цвета на неговата мисъл като творец и реформатор в областта на културата, религията и моралните ценности. Той ще си остане един от големите езотерични учители, един от големите душевно битуващи в древногръцката култура, а оттам — и в световната история. Големите учители не са обвързани нито с веригите на етническа принадлежност, нито с местожителство. Те винаги прекосяват границите, защото науката им е космична и знанията, които дават, са за всемирни действия и съзнание.

Религиозното битие може да изхожда от един основоположен мироглед, но в еволюцията човек има задължението да се освобождава от навика да бъде привързан! (Иначе и досега нямаше да имаме свобода от митологични богове, от стихийни сили.) Това правят в историята известни учители — събуждат в човека необходимостта от нов Бог. Макар и предшествениците им да са имали същото чувство на отговорност, то когато старата идея за Божеството е усвоена във възможността за развитие, я освобождават, за да се качи човечеството и на друг Олимп. (Трагедията на европейската цивилизация е, че остана в древногръцкия Олимп, като се опита същата дреха да облече и на християнството. От религията се направи бойно поле, а не „леката колесница на душата“, за която говори Питагор!)

В продължение на десет века с известни падове и възземания учението на Питагор властва не само над културата на Гърция, а и над цялата цивилизация на Европа. Неговото влияние е освен в религията и философията и в областта на науката (математиката и астрономията).

За същността на Питагоровото учение свидетелстват оцелелите фрагменти от „Златните стихове“ на Лизид, коментариите от Хераклит, откъсите от двамата големи негови последователи Филолай и Архит, както и диалогът на Платон „Тимей“, в който почти изцяло е разработена космогонията на Питагор.

Питагоризмът в историята на древната философия има два етапа на развитие, наречени старопитагоризъм и неопитагоризъм. Старопитагоризмът обхваща периода VII — IV век пр. Хр., като оформя своите школи и събира привърженици с тезата за синтез между религия и философия. Но от IV до II век в Елада властно име е Платон и затова постепенно старопитагоризмът се разлива в големия океан на Платоновото учение, като остават идейните му начала — „числото“ в питагоризма става „идеята“ в платонизма.

От II век пр. Хр. започва да се развива неопитагоризмът, като в III — IV век сл. Хр. вече е обогатен с една много по-дълбока, много по-близка до мистичното зрение концепция, каквато е философията на Плотин.

Основополагащото в концепцията на Питагор за Космоса е числото като мистична сила, като извор на енергетичности, които образуват космичния порядък. И понеже паралелно с вътрешното съдържание числото има количествена същност, погасяват се противоречията между енергетични възможности, количество и пространство (независимо разликите, които Питагор прави между тях).

Израз на Бога за Питагор е Монадата — Единицата. Тя е Върховният ум, Причината за всички неща и тяхната сила; началото и краят, но сама за себе си без начало и край. Единицата е четна и нечетна, от нея излиза Диадата — Двойката, символът на полярността.

Всемирната драма е раздвоението на Единицата в нейното всемогъщо движение за себепознание в предметността.

Това движение е в този низход и възход, наречени закон на инволюцията и закон на еволюцията! Макар избистрено и структурно Питагор да не разработва тезата за инволюцията и еволюцията, именно той дава идеята за низходящото и възходящото. И всяко самосъзнание е в междината на възможната за него драматичност, на конфликта чрез идеята за свобода, който е средство за творчество и за надмогване. Ние познаваме света със зрението си, с ума си, с Духа си, но само преценката, сваляйки завесата му, ни освобождава.

Единицата се интерпретира и като Абсолют или както Древна Индия казва: „Нищото, от Което е всичко.“ (Когато се дава образност, има ограничение, а Абсолютът — Нищото, не може да бъде ограничен.) От Единицата, която е неделима като същност, се ражда множеството, от Единното се създава многообразието. Чрез различните категории на познаване на света се освобождаваме от множеството в по-горната степен, защото материята в разнолицието си само прикрива Единството. За Питагор Единицата е единство, но в същото време е хермафродитна — Вечният мъж и Вечната жена, раждащи битието. Тя сама за себе си става биална и носи към Двойката своето оплождащо начало. Двойката е утробна и като производителка носи всички съзидателни енергии, които проявява в творческото си осъществяване във време и пространство. Монадата е Божественият Баща, Диадата — Всемирната Майка!

За Питагор Единицата като начало в принципа на Сътворението съответства на точката, а Двойката — на линията. (Единствено разделеното може да стане геометрична фигура, точката е само знак.) Така се стига до Тройката — равнината, върху която може вече да се твори; плоскостта, върху която Космосът трябва да слезе.

Триадата — Тройката, се състои от Единицата и Двойката и олицетворява Боготворчеството, символизиращо се чрез триъгълника.

Изявената Единица в Двойка и Двойката чрез Тройката създават трайността! Тройката е формула за трайност!

Троичността според Питагор властва навсякъде — тя е всемирен закон. Човекът е троен — дух, душа, тяло; Вселената е тройна — природен свят, човешки свят, божествен свят.

В метафизичното мислене на християнството Бог се изявява чрез Своите три ипостаси, като Единицата е Бог Отец, Двойката — Бог Син (за Когото в светото Евангелие е казано, че е съучастник в сътворяването на света), Тройката — Светият Дух. Те всички сами за себе си съществуват и определят една мистична личностност, без да са отделни личности. И затова християнството казва „Троица Единосъщная“! Официалната християнска църква обаче не приема идеята за трихотомията, т.е. за наличие на тяло, душа и дух в човека, макар че апостол Павел я дава в посланията си.

В концепцията на Питагор както всеобщата троичност е съсредоточена в Единицата, така човешката троичност е съсредоточена в съзнанието на Аза и във волята, която събира в единичност всички способности на тялото, душата и духа. Разбира се, волята не е в състояние да действа пълно и едновременно над цялото същество на човека, поради което той само относително осъществява собствената си единичност. И оттук в зависимост какво доминира във възприемането му — дали инстинктът, душата или чистият разум, той усвоява в различни аспекти Бога.

При възприемането чрез инстинкта и чувствата Бог е множествен и безкраен като своите прояви. Така когато се погледне, възниква политеизмът, т.е. митологичното съзнание с десетките си богове. Това е първото виждане — осезаемото, при което идеята е да се оцелее. Но в школите на обучение и посвещение са учили ученика не да оцелява, а да се обожествява. Мисълта да се оцелява на всяка цена, предоставя битието на човека не на величието, надкрачващо всичко, а на отрицанието — той трябва да се бори непрекъснато, за да може да живее. А в стремежа си за оцеляване само една стъпка го дели от предателството.

При възприемането чрез душата Бог е двоен — Дух и Материя. Оттук се ражда дуализмът, в който вече идеята е не оцеляване, а разграничаване. В този случай дали рационалното начало ще бъде оплодено от ирационалното, дали тялото (което има вече живот на душата — не инстинкт, не чувства само) ще предостави на духовното да бъде основната нота, е въпрос на преценка.

При възприемането чрез чистия разум Бог е троен. Тогава човек, познавайки Троицата във Вселенната цялост, се освобождава от зависимостта на инстинкта и чувствата, надмогва разума на душата. (Чист разум е понятие по-близко до европейското схващане за вътрешната мистичност — в окултен смисъл не се говори за чист разум, а за интуиция.) За човека, усвоил и приложил тази идея, вложена в него, има вече едно друго понятие за света — Троичността като Единство. За него дух, душа и тяло са единство във Вселената и не може тялото да го надмогне, нито Духът и Материята да го разделят — той има овладяна и подчинена троичност.

Троицата в различни формули се среща във всички стари религии. Например в индуизма тя е Брама, Вишну и Шива, но най-съвършено сублимирана я намираме в християнството. Идеята за Троица Единосъщна е Бог като Единство! Това и като концепция, и като живеене е най-голямата тайна, която Христос разкри на света! Християнската ипостасна Троица е много по-съвършена и от едноличното божество в юдаизма. В юдейската религия се казва „вие сте синове божии“, но липсва идеята за Единосъщието и Синовността. Синове божии сме всички, но Синовността е вече осъществено Единство. Тогава въплъщението на Сина не е закономерното идване и отиване по силата на законите за кармата и прераждането, а е Пратеничество! Пратеничеството на Въплътения не е закон на задължението, то е Единосъщие! Това е голямата тайна на християнството!

Освен чрез инстинкта, душата и чистия разум, човекът може да прозре света и чрез волята. Тя, сумирайки способностите на тялото, душата и духа, му открива великата тайна, че Бог е единствен, т.е. Абсолютен. (Разбира се, това не е волята за живот в тезата на Шопенхауер, нито волята като мощ за власт в концепцията на Ницше, а волята като излив на Бога в Единството.) Оттук следва, че монотеизмът е най-съвършената религия, но като социална доктрина може да има съвсем други отражения. Юдаизмът, макар и да даде монотеизма, изигра потискаща роля в историята на човечеството — уж Бог освобождава, а Го ползват да внушават в човека страх от наказания!? Самата метафизичност обаче е нещо коренно различно — когато имаме волята на Абсолютността, тогава ще имаме чистия монотеизъм, в който човечеството в следващите свои духовни раси ще се осъществява.

И така, не в Бог е различието, а в еволюцията! В политеистичното схващане не Бог се губи, а развитието ни Го представя в многоцветна светлина. После, когато Духът започва да формира, ни освобождава от знанието за многото стихии и се изявяват две божества, като постепенно преминаваме към Единния Бог, усвояван в триединност. Така Го осъзнаваме — от двуизмерно към Единосъщно триизмерно, а оттам към Питагоровото четириизмерно Същество (вече се говори за наличието и на четвърто измерение).

Когато към Тройката се прибави господството на Единицата, т.е. Абсолютът, образува се Тетрадата — Четворката. Тя за Питагор е най-съвършеното число, което е в основата на Сътворението като крайност на процеса „Едно — Две — Три“. Тетрадата е първото геометрично тяло — тя е многостена. Свещената четворка е коренът на всички неща — в нея се съдържат и принципите на науките, и начинът за еволюция на съществата. Тя е ключът на Всемирността!

Четворката графично лесно се преобразува в Единица, а също и в Свещения кръст. А ако в кръста с дясната отсечка се съедини горната му лява страна (така се освобождава дясната страна в творчество), се стига до Четворката. Тя в Христовия кръст даде двубоя между Дух и Материя и така стана символ на новата духовна култура, на новата цивилизация, която не отрече нито разумното, нито духовното начала. Единствено тази цивилизация даде идеята, че Бог Син и Бог Отец са едно, както и идеята за прощението и обичта към врага — защото духовната култура не се изразява само с изобретенията, а и с йерархиране метафизиката и нравствените ценности!

Четворката като Универсум изразява Духа като творец, Материята като майка, Сина като присъствена видимост. И оттук можем да разберем колко точно християнството формулира, че Синът Божий е една демонстрирана видимост, а Светият Дух се манифестира само в осенение. Светите Отци — тези зидари на християнската метафизика и догматика, които носеха в душите си знанията на неоплатонизма, а следователно и на питагоризма — извеждат тезата за Троица Единосъщная от Свещената четворка, като „отпада“ Абсолютът. Троицата няма нуждата вече от някой, който да събира Ипостасите — той да бъде свещеният, а те да са съставът, защото за първи път в световното мислене и религия влиза Единосъщието!

И така, Четворката променя и дава път, тя може да води човека в причинността, за да търси светостта в разумността — разумност, търсеща мъжкото и женското начала и така откриваща двата принципа — на откривателството и на съхранението.

Затова питагорейците се заклеват: Кълна се в Онзи, Който е начертал в сърцата ни Свещената четворка — неизмерим и чист символ, източник на Природата и образец на Боговете! Ето къде Бог е чертал — в сърцето! Там е съхранен Азовият представител на земята — кръвта. Затова в свещените книги ще открием, че орган на мисленето е било и сърцето. (Сега идва нова епоха, отворят се дверите за интуицията. Сърцето предсеща — но не онова, което интуицията дава!)

Свещената четворка — образец на Боговете. Идеята за боговете винаги е била по-съвършена от идеята за човека, но ако отгърнем митологията, ще видим, че там боговете и като словесност, и като действия не са по-добри от човека. Трябва обаче да ги вземем като символи, за да можем нещо да разберем или от нещо да се освободим. Всъщност такъв стадий човечеството е минало — стадия на богочовека и човека-бог. (В митологията се срещат още и животното-човек, и животното-бог, които трябва да се измъкнат от плътта си.)

За Питагор душата на човека също е четворка и притежава четири сили — ум, знание, мнение и чувство. За него и Четворката като Единицата е израз на Бога, защото е символ на първите четири числа — поредицата 1, 2, 3, 4, чийто сбор образува Декадата, т.е. Свещената десятка. А Десятката в учението на Питагор е осъщественото битие, защото е Единица и Нула. (Най-свещените числа в Питагоровата философия и религия са едно, четири и десет.)

Така поставени от Питагор числата съставляват цялото Боготворчество: Единицата представлява същността на Бога; Двойката — неговата съзидателност (Майката в някои философски доктрини, а в други — Синът); Тройката — устройството на Вселената; Четворката — Универсума, съхранил в себе си Сътворителя; Петицата — Природата; Шестицата — процеса на сътворяване на Природата.

В учението на Питагор за числата Седмицата също има решаваща роля в пулсацията на космичното и на човешкото развитие. За разлика от Тройката, която за него е закон, управляващ състава на нещата, Седмицата е закон, насочващ еволюцията им. (Ето защо за седем дни е сътворен светът!) Тройката е същност в развоя на нещата, Седмицата — управлението им. Те двете ръководят всемирната драма — чрез низходящето, или инволюцията, и възходящето, или еволюцията.

Седмицата обозначава и единството на човека с божеството. Затова с нея работят Великите посветени — не защото тя присъства във всички религии, а защото е предназначена. Седмицата отделя известен сектор от Космичната цялост, където Посветените работят.

Осмицата за питагорейците е любовта и хармонията, а Девятката е символ на несъвършенството. Но Девятката е, с която всичко предназначено за тази планета, ще се осъществи. Тя е сърпът в ръката на човека, изкласилото вече от посятото зърно, а то, както казва Христос, трябва да умре, за да даде плод. Това е жътвата, която е необходимо да извършим!

Вселената за Питагор има сферичен характер, а в нейния генезис той поставя Огъня. Огънят е в центъра `и, а не Слънцето, което е само негово отражение. Огънят е знакът на Божеството, на Всемирното съзнание. Той е ядката на Сътворението, вселенната сила, от която идва и Земята; от неговите пламъци се извеждат числата на планетите. Във всички езотерични учения Огънят е свещен.

В индийската митология, във ведическите химни Огънят е Божество, наречено Агни. А в херметизма, във видението на Хермес „гласът на Светлината“ е Живият огън, за който и в книга Битие е казано: Да бъде светлина!, за да започне битието. Затова трябва да се свали булото на Изида — за да може светлината от очите `и да започне живот! Затова и Хестия в храма на музите е пазителка на Огъня — пази основата на битието. Огънят е всеобединителната сила, защото само той носи Целокупния живот — от изворното начало до космичното тяло на Бога!

В древната философия на зороастризма в Огъня лежи онова вечно семе, което създава живота. Там той е наричан Митрас — мъжкият огън (езотеричната страна), и Митра — женският огън (екзотеричната страна). За поклонниците на Зороастър до такава степен огънят е свещен, че за да не бъде омърсен дори мъртвите не са подлагали на изгаряне.

Големите знания на Питагор за светоустройството са отбелязани от известни учени и философи. Колкото и странно да прозвучи, самият Аристотел (известен повече като научен, отколкото като мистичен мислител, каквито са Платон и Плотин) свидетелства, че питагорейците са знаели, че Земята се върти около своята ос и обикаля около Слънцето, а не Слънцето около нея. Тази дискусия едва не изпрати на кладата Галилео Галилей, а Джордано Бруно и някои други учени стават жертва на идеята за геоцентричната система. Самият Коперник отбелязва, че тезата за въртенето на Земята около оста `и му хрумва, когато прочел от Цицерон, че някакъв си Хицетав от Сиракуза (именно Питагор) говорил за еднодневното движение на Земята. Значи теорията на Коперник за хелиоцентризма съществува поне шест века преди християнството!

Голяма част от това, което в съвремието наричаме открития в различните области на науката, са бедните сестри на духовните откровения на наши предци, Велики посветени. И ако се отгърнат страниците на древните науки (теогонията, космогонията...), изучавани в египетските пирамиди, ще намерим знания много по-положителни и точни. Показателно е, че Питагор в областта на космичните тела е знаел повече, отколкото Европа до XVIII век. За разлика от другите астрономи той приема (с оглед на Свещената десятка), че в Слънчевата система има десет планети. Девет от тях вече са открити, но съществуването на десета поне досега не е потвърдено.

Питагор за първи път в света изчислява годишния земен цикъл и с една учудваща точност заключава, че той е 365 дни, а месечният — 30 дни. Но откъде е безспорността на тези негови знания? От двадесет и двете години, прекарани в мистичните кладенци и пещери на египетските храмове на посвещение! „Чудесата“ в пирамидите — отворените прозори, от които се виждат определени небесни тела, изчисленията на диаметъра на Земята, на разстоянието от Земята до Луната..., са знания, донесени от Атлантида. Атлантите са имали пряк докос до астрала и дори повече астрално познание за света, отколкото физическо.

В областта на музиката Питагор открива т. нар. „монохорда“, т.е. измерване на тона с дължината му, както и настройването чрез тежест при една и съща дължина на кордата. Ето за онова време какво е владеел! Безспорно в човешката история музикални инструменти винаги е имало, защото човекът е сътворен в една песенност на божественото мислене. Един от лъчите, в които той трябва да познава света — не само във физическата му образност, а и във вътрешната — това е изкуството. А най-прякото докосване до хармонията и до песента на сферите е чрез музиката.

Всички тези знания Питагор ги вгражда в своята школа в Кротон, в която обучаващите се минават през четири основни степени на посвещение.

Първата степен е подготовката (параскейе). Тя е траела от две до пет години с един много строг режим. Основното и най-отговорното за този, който влиза в първата степен на посвещение, е усвояване на мълчанието и пазенето на тайната. Докато на статуята на Хермес, стояща пред вратите на школата, е било написано: „Нечестивци, назад!“, тук музата на мълчанието — статуя на жена с було и с пръст на устните, постоянно напомня на ученика за неговото клетвено задължение: мълчание за поверена тайна. Неслучайно идеята за мълчанието е изразена чрез женски образ. При жената и като принцип (а според теорията за превъплъщението всеки е и мъж, и жена), и като плът, определящо е емоционалното начало и следователно тайната е по-малко съхранена. А мълчанието е най-сигурното клетвено обещание за пазене на знания, които не бива да излизат от кръга; които трябва да бъдат защитени, защото злоупотребата с тях може да доведе до унищожение. Мълчанието, по-точно казано безмълвието, прилагано в исихазма, има друга степен — да не смути съсредоточаването, водещо към екстазата, а не е подготовка за знание, пазено в тайна.

Това повеление за мълчание в школата на Питагор е толкова строго, че изневерилият на тайната е изгонван от школата. Издигната гробница свидетелства за неговата изневяра и връщането му към порочния живот. Подобна участ постига и всеки, който не можейки да понесе изискването, сам напуска школата. Така Питагор наказва неустойчивото поведение, което може да роди колебание и да внесе съмнение, а точно това той иска да отстрани в учениците си.

Заедно с тази първа воля на изпитанието — мълчанието, се прилага и обучението ученикът да бъде руган и унижаван от по-големите ученици, за да се провери неговата търпимост и послушание. Тази степен в школата на Питагор може да се сравни с египетското посвещение, когато иницираният е трябвало да влезе в тунелите на мълчанието и послушанието. В монашеските ордени едно от първите изисквания също е послушанието. Ето как нишките от старите мрежи на посвещенията не се късат! Учениците на Питагор, възпитавани по този начин, не трябва да събуждат в себе си гняв. За нашето време мълчанието, пазенето на тайните също е потребно и изпълнимо, но чувствителността ни е достатъчно реактивна, за да не прощаваме, когато някой ни каже обидна дума. Затова обучението на Питагор може да ни изглежда твърде неприемливо, дори унизително — особено за европееца, който е предимно мислящ и достатъчно неовладян в своето астрално честолюбие. Трудно му е да не отреагира с ропот, с един протест — било дума или жест. Точно това е искал Питагор да угаси у учениците си. Оттук евентуално можем да съдим кой е минал през неговата школа и проявява търпимост не защото е безчувствен и няма достойнство, а защото е изградил това ценно качество. (Разбира се, такава преценка, може да направи един окултист, но философът или социологът ще кажат, че подобно поведение е унижение на личността — и ето Хартата за свободата, Хартата за правата на човека...)

Данте в „Божествена комедия“ има една такава фраза: Плюй и отмини! (Той вероятно взима идеята от Питагор, но това не значи, че плагиатства, а че има широка култура и дълбочина в мисленето.) Този израз на пренебрежение показва, че не може да бъде унижен онзи, който има достатъчно духовно величие, та да се принизи в онова, което иска да го оскърби. И затова учениците на Питагор отминават всяка обида. Те знаят великата тайна, че може да бъде обиден нашият ум, но същността ни — никога!

Така Питагор дава една таблица на възпитанието за европееца. Разбира се, той не подлага психиката на своите възпитаници на онези безмилостни изпитания от египетските посвещения, тъй като тръпността, чувствителността им е по-ясно изразена. Затова не ги поставя пред ужаса да минат през един уж изпепеляващ огън. А това Питагор преживява в пирамидите — минава през огъня, който трябва да събуди в инициирания въображение, да извика вътрешния му огън. И затова нищо не може да го смути в правото му да ражда нови хора; да събужда чрез търпението в душите им живия огън, който трябва да изгори събраното отрицание в телата на желанията и мисълта, да изгори всяко роптание и тщеславие в тях. Разбира се, да не се роптае срещу един закон не значи още, че вътрешната му същност е позната, защото тайната на закона не е в буквата, а в духа му, казва Христос.

Чрез победата на себичното Питагор изгражда в школата си едно братство, поставило в основата си духовното родство. А когато е изграден такъв човек, вече е лесно в Христово време да му се каже: Брат, сестра, майка ти е този, който слуша словото на Отца! Следователно езотеричните школи са благодатната почва, хранила класовете, за които Христос казва на учениците Си: Жътвата е готова, но не сте вие, които сяхте. Значи преди тях някой е сял — това е голямото битие на тези школи! И когато ги разглеждаме, трябва да ги видим точно в духовен принос, в едно начало, което е мъжко — творящо и търсещо, и в един пластичен принцип — на схващане и приложение (принципи на онези весталки, които съставляват кръга около Веста). Никога и нищо не е било късано — всичко е идвало с неизбежна, съдбовна последователност. Ние ще видим лодката на Харон да преминава Стикс, за да пренася в други светове своите нови плодове; ще видим и булото на Изида, и наметалото на Кибела — пространството, където нашите души имат езика на взаимността.

В първата степен на подготовка за учениците има и правила от нравствено естество, дадени в т. нар. „Златни стихове“. Сутрин и вечер като молитвена броеница те трябва да преповтарят тези правила, разкриващи им един по-висш свят. По този начин учениците създават предразположения в душевността си (а оттук и в своята физиология) за приемане на все по-висши знания. Запазените откъси от тези стихове са достатъчни, за да свидетелстват, че те са и ключ, който отваря вратата за едно друго знание. Ще разгледаме част от тях.

Почитай най-напред безсмъртните богове, както е установено от закона. Законът е верига за мъдреца, но е парапет за развиващия се! Той е ризница, пазеща от вулгаризиране и изстъпление социалната общност. Ако ние създадем в душата на човека беззаконие, анархизъм, то разрушаваме неговата вътрешна хармония. Законът не е създаден само да ни забранява да крадем и убиваме външно, а да ни научи и вътрешно да не крадем, вътрешно да не убиваме — да не убиваме съвестта си, прогонвайки светли мисли, дошли да ни напомнят, че сме сгрешили!

Почитай родителите си и ония, които са ти близки. Измежду всички добродетелни избери за приятел най-добрия. Един от основните закони, които трябва да научи ученикът в школата на Питагор, е, че родителите се почитат, а приятелите се избират. Разбира се, за Питагор е била знайна тайната, че и родителите също могат да се избират — но само от онези Велики посветени, които идват, за да създадат ново битие. Такива души, за разлика от слизащите поради законите за прераждането, кармата и еволюцията, си избират сами и историческото време, и мястото на пребиваване. Но това знание Питагор го спестява, защото за Великите посветени много малко се е позволявало да се говори. Вратата на посвещението е била заключвана, както и Книгата на Живота, със седем ключа. За да се влезе през седемте врати на Тива, трябва да се отговори на въпросите на Сфинкса — всички тези прагове са йерархия за посветеност.

Така че не бива да се роптае срещу закона (къде и при кого сме родени), а сме длъжни да почитаме родителите си — повеля, изведена от египетската тайна наука. Неслучайно в Десетте Божии заповеди, дадени от Моисей, който също минава през египетските посвещения, стои: „Почитай родителите си!“ Ето приемствеността — и Моисей, и Питагор са включили наученото от Египет в ученията си!

Когато се касае до приятелите, тогава човек има правото вече на избор, защото това е поведение на съгласувано действие. За Питагор Приятелят е нашето второ аз и той трябва да бъде почитан като бог. Ето колко отдалече се е раждала идеята за духовното единство! Именно в този смисъл Христос казва на учениците Си: Само вас мога да нарека приятели. Той като бог в нашето съзнание и всеки от нас като бог в неговото, изграждаме постепенно идеята обичайте враговете си. А всеки трябва да бъде почитан като бог, защото във всеки живее Бог!

Тези аналогии не са, за да потвърдим тезата, че наистина езотеричните школи предшестват Ученията или за да докажем думите на Христос — вие не сте сели, но елате да жънете, а защото това е истината за единството на религиите. Религиите не се късат — макар взаимно да се отричат, гонят, преследват, тайната на взаимността им не може да се премахне. Те са като мънистата — всички заедно съставят огърлието!

Но в сентенцията на Питагор за приятелството идеята за целостта не е дадена пълно, защото, избирайки приятеля си, ние преценяваме своето благо, но когато носим отговорността за Всемирността или идеята за еволюцията, трябва да понесем и този, когото не сме избрали. В тезата на Питагор няма това виждане, но може би и времето не е имало искане за такова посвещение, за такава еволюция на човека. А както подчертава Питагор: Народите са такива, каквито ги правят техните Богове, но Боговете се явяват само пред онези, които ги призовават. Това не е тезата, че човек си създава Бог, но боговете наистина са такива, каквито ги осъзнаваме, каквито ги викаме. Всяка религия е точно тази потреба, която дадена общност е готова да изповяда. В този смисъл Христос казва на учениците Си: Имаше още много неща да ви кажа, но не сте готови. Той спестява не затова, че те са невежи, а защото не са готови. Невежеството се проявява тогава, когато човек може, а не иска да приеме. А това наистина е беда — духовен мързел, апатия или трагична скръб по отживяна потреба — да нямаш куража да хвърлиш дрехата на миналото, за да си повикаш нов Бог!

„Златните стихове“ пазят светостта на вярата на ученика и от всяко посегателство, което отвежда в измамните прегръдки на Месалина: Привикни се да обуздаваш следните: най-напред лакомството, сетне съня и разврата, после гнева... Научи се да водиш живот чист и умерен. И отбягвай да правиш неща, които възбуждат завистта... Последното е необходимо, ако човек иска да бъде само нормативен. Но ако върши едно велико дело, той не бива да се спира от това, че някой може да му завиди. Христос спира ли се от завистта на израилевите учители — тези, които нарича „варосани гробници“?! Действително, нямаше да бъде обявен за богохулник и разпнат, но нямаше и да възкръсне. Така че, когато дадена личност има предречена съдба да прави път за човечеството, не може да се грижи за завистта на дребномислието!

Никога не допускай до очите си сладостта на съня, преди да прегледаш с разсъдъка си всичките си дневни дела: какво съм нарушил; какво съм направил; какво съм забравил от онова, което е трябвало да направя? Започвай от първата си постъпка... В езотеричната школа всеки ученик трябва много строго да се пази да не изневерява на полученото посвещение, на стъпалата на подготовката, които е изходил. Той може да роди благородна завист към по-напредналия, но не бива да се връща назад от приетото и от възможното за него.

Втората степен, в която Питагор обучава своите ученици, е катарзисът или пречистването. Чистотата е стремеж на всички езотерични школи, на всички религии. Пречистване човек може винаги и навсякъде да прави — това е една равносметка, когато личната енергия (можем да я наречем съвест) вземе участие в преценката; когато чрез вътрешния огън той изгори онова, което през деня мисълта и желанията му са родили. В това е смисълът и на думите на Христос: Когато те съблазни окото — извади го. Пречистването е вътрешен процес, но може да се върши и чрез моление и тайнство (т. нар. в християнството изповед или покаяние). Този катарзис трябва да доведе човека до едно одухотворено виждане — надмогвайки физиологията, желанията и мисълта да получи знание на вътрешното откровение.

Във втората степен на подготовка Питагор (както Орфей) приема учениците си в своя дом. Тук той им разкрива тайни от битието на числото, а оттам и от битието на сътвореното. След като една непринудена йерархия на осъществени възможности и на приложена отговорност определи поведението на ученика, тогава се чака и дарът на благоволението — новопокръстването за космични тайни в личния дом на учителя! Защо там се дават такива знания? Защото личностността е ценностна в космичната си цялост, а не във временната си проява. Разговорите в личния дом на Питагор учениците никога не забравят и този щастлив ден се е наричал „златният ден“. Наистина какво щастие е да бъдем въведени в тайната що е Космос и какво сме ние вътре в него!

Когато двама ученика питат Иисус: Учителю, къде живееш?, а Той им отговаря: Дойдете и вижте, те отиват, връщат се и събират останалите апостоли, защото Той ги въвежда именно в този „златен“ ден — ден на съпричастието, и им разкрива космични тайни.

От момента, в който учениците са приети в дома на Питагор, започват да им се откриват знанията за вътрешната, скритата страна на света. Но преди те да узнаят тайните на висшата енергия, започваща с учението за числата, отново дават клетва за мълчание — мистичното знание трябва да остане в сърцето на посветения!

Същността на свещената наука Питагор излага в книгата си „Хиерос логос“ — „Свещена дума“. Тази негова книга, вгърнала ключа за тайните, е изгубена, но трудовете на питагорейците, Филолай, Архит и Хераклид Понтийски; диалозите на Платон, трактатите на Аристотел, Порфирий и Ямблих свидетелстват до днес за нея. И това е достатъчно, за да открехнем страница от свещената математика, изучаваща сакралната същност на числата! Питагорейците считат аритметиката не само за основа на всички математически науки, но и основа на музиката, астрономията и т.н.

Една голяма част от европейските учени (дори Хегел) поставят под съмнение съществуването на трудове от Питагор. Но факт е, че част от неговите научни открития са достояние на човечеството, факт е, че тези „Златни стихове“ са един ритъм на посветен. Изискването в първата степен на посвещение — мълчанието, не означава непременно, че няма скриптиране на тайните. Но записани, те безспорно са пазени далеч от очите на непосветените!

Голяма част от езотеричните знания излизат вече на историческата сцена пред човешкото зрение — Изида се отбули, открехнаха се вратите на окултните храмове. Човечеството ще разбере тези тайни, но трагичното е, че още ги научава само като информация, а не ги осъществява като живот. Общо взето цивилизацията ни даде малко знания — кръгът на информацията не е кръг и на знанията! Знанието трябва да се роди (макар и чрез внесена отвън информация), за да може да се сключи договорът на пребиваването тук на човека като служение. Човекът е предназначен за служение, а служението е един голготски път.

В тази втора степен на обучение Питагор разкрива на учениците си и прехода от човека към боговете. Обяснява им, че зрението, което имат, трябва да ги освободи в преценката за привързаността към земното като преходно, за да не бъдат пленници на всекидневието. Разбира се, не могат да бъдат освободени от присъствието на своето тленно земно тяло, но онзи, който само негов пленник остава, не познава развитието. Питагор открива на учениците си астралния образ на количествеността на числото. Много нагледно им поднася енигмите и тогава, макар и мистични, защото олицетворяват висши сили, те стават една вътрешна реалност. Така постепенно върховността на Божеството започва да влиза в тяхната система за познание на света. А не е равнозначно да познаваме света само с очите си и да прибавим и мисълта — една възможност да увеличим светлината в себе си. А когато се погледне и с вътрешното знание, разумът започва да дава други преценки.

Освен в личния си дом, другото огнище, където Питагор дава топлина за човешкото развитие, е храмът на музите — едно светилище, издигнато в средата на школата му. В него на учениците се откриват енигматичните сили, които крият в пазвите си музите. В центъра на храма, заобиколена от деветте музи, стои тайнствено забулената Хестия — пазителката на свещения Огън. С лявата си ръка тя пази пламъка на едно огнище, а с дясната сочи небето. Ето Четворката! И който иска да се устреми към Небето, трябва в свещения огън да изпепели всичко, каквото му пречи, трябва като феникса — изгаряйки, да се роди отново! Хестия е пазителка на всяко домашно огнище, но освен това за Питагор тя е и символ на божествената наука, на теогонията.

Така учениците се запознават с една наука, която можем да наречем музогония, т.е. раждане на музите. В нея същността на Полимния (Полихимния) — музата на химните, отразява науката за душите в задгробния живот, а оттам и науката за гадателството; Мелпомена — музата на трагедията, се въвежда като наука за живота и смъртта, за трансформацията и за прераждането... Различните музи изразяват космогонията, небесната метафизика и земна физика, науката за елементите и т. н. Този храм на музите е наистина духовен вулкан на свещените изкуства и окултните науки. Всяка една от тези девет музи има своя окултна сила, която дарява на човечеството, и то се храни от нея; всяка една от тях трябва да открием в себе си. Ето къде е енигмата! Но защо всички музи са обърнати към огъня на Хестия? Защото оттам произхождат — от Божествения огън на Вселената; защото от Хестия те вземат своята сила!

Довеждайки учениците си до това знание, Питагор им разкрива реалностите зад времето и пространството, разкрива им тайните на числата.

За Питагор числото не е абстрактно количество, а естествено и активно качество на върховната Единица! Всяко число е една цялост в съставността на Космичността.

Числата са живи сили, принципи в същността на битието и действат както в човека, така и в Космоса — в микро- и макроизмеренията. Питагор учи, че великата Единица е израз на несъздаденото Същество, а нейната проява — Божият лик, е творящият Огън, който поражда троичния свят: Природа, Човек, Божество; поражда и човека — тяло, душа, дух.

Ние схващаме Природата като пространственост и количество, а тя е едно — проява на Единицата. Когато така осъзнаем света, тогава ще познаем и себе си в него. Ако под Едно разбираме Бог, ние сме родили света, а ако търсим измерения, количество, тогава безспорно ще имаме закона на метаморфозите — себеосвобождаване от материални обвивки и преобразяване според съзнанията.

За Питагор безсмъртният човешки дух изхожда от Бога и чрез душата създава и движи тялото, което е смъртното разчленение на духа. Ето как идеята за безсмъртието е манифестирана в материалност. Смъртта е победима, защото носим Безсмъртното! Това всъщност разкрива Питагор на учениците си, за да не бъдат смутени в идеята за безсмъртието — най-съществената теза във всяка религия. Идеята за безсмъртие ражда идеята за свобода, а тя — път за съвършенство. Идеята, че не сме съвършени е предпоставка за развитие, а в развитието смъртта като преходност свидетелства непреходността на живота.

Религията може да каже, че сме безсмъртни, но трябва и да изведе в убеденост душите ни. Откъде обаче ще дойде несъмнението, ако една религия не приема прераждането, за което говори Питагор?!

Ученикът трябва да се освободи от телесния свят с познание на тялото, душата и духа. Това е енигмата на мисълта, че материята не може да бъде отречена — било като физическо тяло, било в някое от по-висшите си разслоения, а само побеждавана в пътя към съвършенството. Погрешно е да се мисли, че трябва да унищожим тялото си, да се откажем от него — не! Ако с душата се познаваме във всичката си божественост, не може и във физическото тяло да не се познаем, макар и понякога то да ни носи скръб. Тогава трябва да работим не за да премахнем скръбта, а да увеличим знанието си, че като Божия даденост и това тяло е Негово. Светът е потребен в еволюцията на човека, но когато не можем да го осъзнаем, започва да ни тежи и го наричаме непоносим, груб. Отричащият материята не е научил законите на развитието. Той създава дуализъм, който човечеството още продължава да изповядва — и като религия, и като философия, и като нравствено разграничаване с идеята за антитезите „добро“ и „зло“. В някои доктрини злото е дори родено от Бог или пък е бог, равен на бог на доброто. И все пак, ако вникнем в класическата форма на дуализма — зороастризма, ще открием, че е вложена тенденцията за единобожие, защото богът на злото (Ариман) има ограничено време на присъствие за разлика от бога на доброто (Ормузд). Разбира се, двубожието е временно съзнание, през което човечеството трябва да премине.

Третата степен на посвещение е усъвършенстването. В тази степен Питагор открива на учениците си принципите на науките — посвещение, чрез което те трябва да видят с очите на пробудата, с ум, хранен вече от висшия разум. Това е познание, което ги прави свободни от завесата на материалния свят. Така Питагор разкрива на учениците си как да преодолеят илюзията на очите; как да проникват чрез висшия разум във вътрешната хармония, за да виждат не фигурата, а символа; как да осъзнаят пулсацията на Истината, която огрява трите свята: физическия, духовния и божествения. Питагор им открива и тайните на Огъня. Учи ги как да владеят енергията на електричеството и как да изгарят вътре в себе си всички съблазни; дава им знания за по-фините енергии, за реалности отвъд видимостта. Така символите стават обясними и подтик за прозрение. Това знание получават учениците — отмятайки завесата на екзотеричното, те преминават към езотеричното — знание, което Хестия позволява! Пръстът на устните ще стои, но все пак някъде ще се напише с йероглифно писмо, за да четат само посветените!

В тази степен на посвещение Питагор запознава учениците си с езотеричната космогония. За него видимата вселена — небето, земята, звездите, е мимолетна форма на Душата на света, на великата Майа. Слънчевата система е едно въплъщение на тази Божествена душа, а планетите са дъщери на Слънцето, надарени с полусъзнателна душа, произлязла от слънчевата. Всяка планета има свое предназначение в еволюцията. (Ето още къде е загатната тезата за планетните култури и за преминаването на духовните раси през тях!) Точно това са знаели мъдреците, когато са давали на планетите имена на велики богове и богини. И големите астрономи, когато открият ново небесно тяло, му дават име на някоя богиня или бог! Това е вътрешно мотивирано — тези учени не могат да върнат в съзнанието си спомена за миналите си съществувания, но и не могат да избегнат повелята на вътрешния си глас!

За Питагор освен елементите земя, вода, въздух, огън, от които се твърди, че е съставен светът (познати на древногръцките философи), има и пети — етерът. С това той променя тезата за четирите елемента. Етерът е животоносна материя, толкова фина, че престава вече да бъде атомична. Етерът, етерното тяло е занимавало всички окултни науки, защото то е посредникът между душата и тялото. Достиженията на съвременната физика показват вече този посредник (в края на XIX век проф. Шарко засне етерния двойник). Разбира се, Питагор не е боравил с модерна апаратура, но е имал в себе си „апарат“, който вижда, имал е откровение, което му е донасяло тайни.

Друга енигма, която той разкрива на учениците си, е небесната история на Психея — човешката душа. След като им дава познание за принципите на науките, след като им разкрива езотеричната космогония, той вече влиза в техния вътрешен свят — живота на душата. За Питагор Психея е искра от Божествения дух, която, преминавайки през всички полета на развитието, има своите страдания и възторзи и своето осъществяване като дете на боговете. Тя трябва чрез дух и материя да отработва инстинкта и чувствата, да развива разсъдъчността си — от пещерното мислене до гениалността, и чрез чистия разум да се стреми към безсмъртната Единица.

Така Психея ще се разгърне от какавида в разкошна пеперуда, така тя в своите облекла — телесно, етерно, астрално и ментално, във всичките свои възможности ще пропътува пътя до безсмъртния Дух. А Духът според Питагор се манифестира чрез духовно тяло, наричано от него „леката колесница на душата“. (Идеята за колесницата намираме и в приказките за принцовете и пепеляшките. Наистина прекрасна е Психея, достигнала царствеността на своето развитие!) Душата чрез леката колесница броди от тяло на тяло, сменя поле след поле, царство след царство. Тя запознава своите тела със света, знаейки повече от ума, както Духът — повече от нея, както Свещената четворка — повече от Тройката! И именно, одухотворявайки тялото, Психея ще направи от него лека колесница, ще направи живота си с крила.Ангелите могат да летят, а засега човекът, както е казано в един от псалмите, е малко по-ниско от тях . Но в един стадий на властничество над материята, т.е. с усвояване целостта на божественото у нас, с крилата на Психея той ще може да надделява дори инертността на своята анатомия. Материята ще се одухотворява и в бъдеще човекът ще лети. Неслучайно понякога сънуваме, че летим! Борбата за перпетуум-мобиле ще се осъществи, когато с висшата си енергия — Кундалини (вложеният Бог у нас), ще работим безпрепятствено. Тогава изчерпаемост не може да има, защото ще сме единство с Четворката!

След като запознава учениците с присъствието у тях на Психея, Питагор ги въвежда в нейния друг живот — живота `и след смъртта. Това в митологията най-реално е изобразено с легендата за Евридика и Орфей.

Душата е безсмъртна и Питагор, както древните поети, учи, че сънят е брат на смъртта. Древността има Танатос — бог на Смъртта, има своите божества, но бог на Живота няма! Има Извор на Живота — Безпричинната Причина, Абсолютът, Необозримостта, Неуловимостта, но бог на Живота — не! Защото божеството физиономира, конкретизира поведение, индивидуализира частица от Всемирността и следователно то е частен случай, а не Същността! Такъв е Танатос — божеството, олицетворяващо смъртта. Той е частен случай в Излива, в дълбините, в които никой не е влизал. Така смъртта е само една индивидуализирана, персонализирана сила. Тя, вгърната в потока на Вечното, в пулсацията на Еволюцията, играе ролята на другата, втората майка на човечеството.

Танатос е брат-близнак на Хипнос. А кой е Хипнос? Богът на съня, син на Нощта и брат на Лета — реката на забравата. Хипнос е можел да приспи дори Зевс. Ето каква власт има сънят! Затова е мразен от върховния бог. Затова и ние понякога ненавиждаме забравата, защото в съня има частица от Лета. А колко благородна е тази роля в отвъдното — забравяме, за да се развиваме. Забравяме, разбира се, след като на везните са сложени делата на нашето минало.

И какво е държал в ръцете си Хипнос? Рог — рогът на тайните, и главичка със семената на мак. Тези семена символизират упойката, приспивателното, сънят на битието, другото знание. В идеята за Сътворението виждаме нещо много странно — Хипнос предварва Танатос. И в книга Битие преди Адам да стане смъртен е приспан, за да бъде изведена от него Ева, т.е. живот. Това е великата тайна — преди да има смърт, има сън, от който се извежда живот!

И така, кога имаме смърт? Когато животът е започнал вече своето развитие. Тогава подтиците, пробудената потреба като желание за плода на знанието, довеждат до великата идея, че смъртта е закон за познание. Всяка нощ сънят ни дава частици от голямото знание (разбира се, има сънища, както и знания, които само ни разхищават). Така Питагор чрез съня поднася на учениците си познания за отвъдността. А като ги освобождава от бездната на неизвестното, защото всяка нощ имат своя брат до себе си, той внася в тях идеята за безсмъртието. Ето колко умело е поднесена тезата за спасение и колко смело е свалена дрехата на страха от смъртта, защото щом от съня се връщаме, то можем и от смъртта да сме постоянно будни! Докато орфизмът дава потребността от несъмнението, в питагоризма определящ е фактът на достоверността, че се връщаме — теза, която винаги служи като щит срещу страха от смъртта.

На това е учил Питагор учениците си, давайки им идеята, че са свързани с нещо негаснещо, неуловимо — нещо, което отразява, но само за себе си е повече от отражението. Ние отразяваме едно чувство, една мисъл, но сме повече от тях, защото носим онази лека колесница, която вози душата ни към вечността. Няма гроб за вечното, има полет на Живота!

Заедно със закона за еволюцията, учениците се запознават и със закона за възмездността (закон за кармата в индуизма и будизма), за да нямат негодувание от нерадостите, които могат да ги доведат до идеята, че Бог е отмъстителен или жесток. Ето как Питагор разкрива битието в отговорност със знанието, че личният път определя мястото и броя на съществуванията, определя и социалното, и историческото предназначение, както и отвъдния живот. Така той извежда постепенно учениците си до големите знания, разкрива им крайната цел на човека и човечеството според тайното учение. Всяка душа трябва да се осъществи в духовните вибрации, вложени в нея. Тя ще намери в себе си началото, от което е и за което е родена; ще намери творческата си деятелност, върховното си съзнание — че е чист Дух и приложна същност на своя Творец! Но тогава, когато душата ще бъде в своя Божествен апотеоз, когато е станала чист Дух, същност от Същността, ще се намери ли пак в началото или ще бъде в края на нещо; ще трябва ли още нещо да прави или окончателен е този предел? Тук Питагор дава един много странен отговор: Духовната вечност има други мерки, които не са сходни със слънчевите времена, но тя също има своите етапи и цикли. Това е идея за едно друго живеене след нашето планетно привършване. Ето историята на божествената Психея!

Въвеждайки учениците си във всички тези посветености на тайната, Питагор ги води и до четвъртата степен — самосъзерцанието. Това е прякото виждане, което можем да наречем Богоявлението в човека. Ако е реално усетено и съвършено познато, то тогава човекът вече е и проява, и носител на Всемирността. (Оттук по-късно гръцката философия изведе тезата за микрокосмоса.)

Себесъзерцанието почти всички езотерични школи прилагат в схемата си на посвещение, само че са различни подстъпите към него. То е една от последните фази — когато човек е минал подготовката, извършил е своето пречистване и е познал света чрез прозрението, тогава стига до себесъзерцанието. Тази последна степен на посвещение при Питагор въвежда учениците в Космичността, във Всемирния храм, в безграничността на видимия и невидим свят. Те трябва да вселят Истината вече в на битието си — и като знание, и като живеене. А тайната на Истината е да даде свобода. Тогава душата ще бъде съзерцавана в Бога, в цялата Всемирност! Това вече не е някаква интелигентност, добродетел на душата или чистота на тялото — това е повече от битие, защото е живот, а не съществуване! Осъществява се качеството, което в православието се нарича Пантократор, Вседържител. Затова Иисус Христос се изобразява в иконописта със земното кълбо в ръка — степен и на победност, и на единство! Тези аналогии ни убеждават, че нищо не е вън от нашата душевност и никое достижение на Духа не е чуждо на духовността ни. Нужно е да знаем, за да бъдем утешно убедени, че можем и да го правим. А онзи, който се страхува да каже, че божественото е възможно осъществимо и трябва да се постигне, той проявява невежество.

Питагор е дал тази тайна в четвъртата степен, а доколко неговите ученици са я усвоили, е отделен въпрос. Но като духовност и път, като възможност, която ще се реализира, лежи в учението му и то храни душите на будните. Усвоилият това посвещение, има безпречно ясновидство — не от нисшата будност, а от онези вътрешни откровения, от онзи излив на едно знание, което не може да бъде оспорено. Така той осъществява пълната тайна на посвещението — нещо, до което стигат малцина.

Познавателният процес, методите за съзерцание и познание трябва да бъдат придружени от висшия закон на нравствеността. А нравственият път на човека граничи с един от най-големите проблеми, които човечеството има да решава и е решавало под различни предлози и в различни формули — произхода на доброто и злото. Няма учение в религиите без своя нравствена система, без свои закони за доброто и злото (наречени божествени или публични); няма и философска система, която да не е отработила своя аретология, т.е. наука за добродетелите. Тези повели имат за цел да възпитават морално човека (а публичният закон — граждански и социално) в мисленето му по отношение нарушаването или създаването антипода на доброто. Така се поражда закононарушението в публичното право, нравственият пад във философиите, грехът в религиите. По времето на Питагор в юдаизма съществува тезата за грехопадението, но езотеричните школи въобще не се докосват до нея, защото я считат за невярна — особено когато законът за превъплътяването се приема, няма място за такава идея. Проблемът добро — зло продължава да занимава и най-големите философи, и най-големите етици — той е Хималаите на човешката цивилизация! Безспорно, без морал не може — моралът обхваща съдбините на човечеството от върховете до низините. Но кои са пружините, които разграничават човешкото поведение; коя е същината на този проблем?

Питагор като посветен в тайните знае, че злото е една разноликост от закона за божието добро, но съществуването му е относително и привидно. За него душата без Бог, т.е. без същността на нещата, е окована във вериги, защото егоизмът и страстите я правят пленница на материята. Оттук следва, че безверието и личното поведение на човека носят робството, а не че предварително е обременен с товара на първороден грях!

За Питагор в света на материята над животинското в човека господства Съдбата. Това не е още личното поведение, не е пълното участие на отговорност, а тласъците в развитието, действието под импулсите на тялото, на материалното. Тогава битийността му определя в бъдещето възмездност чрез Съдбата. Защото, докато се изживее човекът в своята многопластовост, трябва да го брулят стихии, за да изведе в по-голяма финост възприемателните си органи.

В света на Духа, над йерархията освободени души, които сами определят поведението си, властва вече не Съдбата, а Провидението. Според Питагор между тези два различни свята има само един пристан — Свободата! Когато човек се освободи чрез истината от заблужденията, когато е надмогнал слабостите си, той се издига до Провидението.

Съдбата, Свободата и Провидението определят произхода на доброто и злото. Злото е един импулс по силата на материалната ни субстанция без преценката на по-висшата ни духовност, а доброто е светлина, която сочи пътя на Духа. Съдбата господства над миналото, Свободата — над бъдещето; Провидението — над тях.

Съдба има — това е нашето минало. Но Свободата като потреба на духовна зрялост и приложена Истина е нашето бъдеще. Над тях в настоящето е Провидението не в смисъла на божествено поведение, а на лично достижение на разума и волята. Така ако Съдбата отреди наказание, Провидението дава преценка и може да смекчи тона, защото еволюцията е по-властна от закона за възмездието. Еволюцията е цялостният процес, а личното присъствие ни подтиква към преоценка на ценностите. Затова Провидението поощрява — за да търсим идеята за бъдещето, т.е. Свободата. Бдителността на Провидението, която стои над настоящето и бъдещето, е наречена от Питагор „бегливост“. Много странна, но точна дума, защото Провидението трябва да бъде бегливо, а не устойчиво; то трябва да прости там, където съдбата наказва, и да поощри истината, когато е потребно.

Древногръцките трагедии много релефно ни дават гърча на страданието от отреденото възмездие, при което не боговете, а Съдбата — Ананкето, решава проблема. Това наистина е непрозрение — да се даде път на Съдбата, вместо на Провидението!

Колкото и да е гениален Шекспир, той също не можа да се освободи в творчеството си от тенденцията да възпява гърча на страданието и в един митологичен порядък да прави своите пиеси, в които доминира борбата между доброто и злото, а не Провидението. Тази доминанта даде на Европа завеса вместо път. И най-гениалните `и творци не можаха да намерят ключа на Всемирността, не можаха да намерят Свещената четворка. А за Питагор страданието е възможност, чрез която божествата махат дрехата на съдбата ни. Разбира се, не е било още време да се каже, че страданието, трансформирано в развитие, не е белег на болка, но като принцип е съществувало и посветените са го знаели.

И така, Съдба, Свобода и Провидение — битие, което човекът е ходил и ще ходи, за да стане бог осъществен. Път му е дала Съдбата, пристан — Свободата, еволюция — Провидението! А Провидението ще извика на живот Мъдростта. Ние все още се сблъскваме с конфликтността, която разделя човека в принципите на светлина и тъмнина, ляво и дясно... Но с принципа злото е нееволюирало добро ще се потуши полярността в едно вътрешно единство. Тази полярност няма да се загуби, докато зад гърба си имаме Съдба, пред себе си — Свобода, и над себе си — Провидение!

Съдба, Свобода и Провидение — тези три тайни определят неравенството и на условията на живот, и на индивидуалностите в стълбата на личната, социалната, националната и световна битийност. Ето защо в „Златните стихове“ е казано: Ти ще видиш, че нещастията, които измъчват хората, са плод на техния избор, и че тези нещастници търсят надалеч извън себе си добрините, чийто извор са самите те.

Има една първоначална разлика в същината на това разпределение на възмездието и на тази йерархия на страданието по силата на закона на еволюцията. Този закон наистина поставя хората на различни места, докато законът на кармата дава възмездието. Но първоначалната същностна разлика между индивидите би трябвало да я търсим и в друга битийност — вън от нашата планета, и тогава ще приемем, че има различен тласък на Божествеността за създаване на това, което е наречено човек. Ако изходим от писаното в книга Битие за Сътворението — че от Адам се извежда човешкият род, това няма да бъде вярно. Такова сътворение в същината си е само една промяна, а там е казано: Да сътворим, което значи, че има и други сътворители.

Другото различие, в рамките вече на нашата планетност, също се дължи на духовната еволюция, до която душите са достигнали. Според питагорейското посвещаване можем да определим четири степени на човешкото развитие.

В първата степен волята действа в тялото и тогава умът преобладаващо се развива в материалния свят.

Във втората степен волята съзнателно работи в душевността на човека и тогава имаме будност, която се осъществява в изкуство, във философия..., която сътрудничи на културата.

В третата степен волята действа главно върху чистата разумност, което носи освобождаване от тиранията на тялото. Но тайната не е да отхвърляме телесността като несъвместимост — не може да има несъвместимост, когато Бог слиза в Своето най-нисше поле! Материалното, видяно през очите на духовното, защитава своята еволюция, живее в нея. Затова са дадени и моралните кодекси, които всяка религия изработва. Тогава извинението не е в това, че не сме знаели, а дали сме се победили, за да позволим не Съдбата, а Провидението да ни определя място в живота. С чистата разумност работят обикновено мъдреците, гениалните поети и истинските философи.

В четвъртата степен вече има един съвършен, възвишен идеал — да се реализира господството на волята над цялото същество, т.е. Божествената провиденция върху цялата ни същност. Тази степен на божественост под различни имена във всички епохи я има, но това, което тя може да осъществи, е изграждането на Велики посветени, които дават на своите питомци знание от притвора на храма до Светая Светих!

Питагор, макар да разчленява в учението си идеята за йерархията, не формира касти. Кастите имат друго предназначение — да опазят светостта на мъдростта и тогава благодатта да даде своя плод. Но когато мина времето на благодатта, кастовият характер получи наследствен белег, което е една трагедия и отрицание. Затова Индия стои още в това застинало състояние, въпреки че самият Буда протестира срещу кастите.

И така, Питагор даде на своите ученици наука, която можем да наречем наука на Великите посветени. Той показа Божеството, слизащо в своето най-нисше поле, за да даде, възпламени и опази онази огнена главня, която Хестия държи. Питагор рече в своето златно правило: Народе, не търси добрината далеч от себе си. Ето какво е нужно да разберем: у нас е всичко — и звярът, и Богът; и ръката, която руши храмовете, и ръката, която зида светилищата.

Ако вземем поне един бисер от огърлието на ценности, които Питагор остави със своето учение, е достатъчно. Но най-същественото е да сътворяваме!