Покръстване

Покръстването на българите е една сакрална революция!

Историята има своя ръка — има своя орисия, както се казва, която е неизбежна за личната ни пътека и за социалното ни битие. Но националният ни дух не може да не се преобразява! А той като енергия се осъществява в това, което наричаме събития — събития исторически.

Покръстването на българския народ обаче е нещо повече от историческо събитие! Защото не само историята го отбелязва, за да имаме паметници, които говорят, но и вън от историческата зримост — там където Съдбата ръководи, там където Духът чертае, Покръстването оставя битие. Историята си има велики закони, но Духът има още по-велики!

Една идеология, която дава идея за безсмъртие, не може да бъде определяна само от това, че има исторически факти. Не, в наличие са и други предпоставки — идеята за безсмъртие е духовен живот! Историческият период може да бъде потвърден с културата си, с оставените живи материални паметници на духовността, но отвъдността не може да бъде исторически факт. И не можем да се отречем от идеологията, която ни е учила на безсмъртие и наричаме религия, защото тя е Духът в сътворение и живот у нас!

Покръстването е не само историческо събитие — то е и духовно явление отвъд нашето зрение!

Безспорно е другото ни живеене — отвъд земното битие, което наричаме задгробие. Всъщност животът няма невидима страна, той е видим и тук, и там. Вярващ или невярващ в това, човекът има своята неоспорима, но досега неопровергана смърт. А религията му дава както поведение тук да се осъществява (за да прави исторически деяния), така и основание да прави живот там, в отвъдността. И тук е конфликтът в битието — духовен или верски — това, което мога да нарека душевен и религиозен живот.

Когато знанието, когато културата от едно вероизповедание не е достатъчна, тогава човекът прави преобрат. И българският народ е имал нуждата от преобрата Покръстване! Дали наистина му е дадена една по-висша религия, една по-висша етика — тук вече проблема го решава онова, което наричаме съдбовност...

На нашата земя е имало три религиозни дадености преди да удари онзи специален камбанен звън на повик за единство. Имало е едно небе с три олтара, но живи са били два — славянската митология и българският тангризъм — отминала е тракийската митология. Всяко от религиозните гледища е лежало в душата на съответните поселници тук и е изграждало един светоусет у тях. Радостното е, че те са сменяли, както казва Христос, старите мехове — и ще ги сменят. Защото няма нищо обидно, че световете могат да еволюират, че съзнанията могат да се променят, а олтарите да се освещават и да гаснат. И безспорно новият олтар, какъвто е християнският, е трябвало да смени славянския и тангристкия. А това ново религиозно съзнание, изграждайки светогледа на поселниците на тази земя, остава, както виждаме, в трайност вече почти хилядолетие и половина.

В историята има моменти, които са раздели, прощения — трагични или радостни, но безспорни. Трябвало е българите и другите народности тук да минат в купола на християнското вероизповедание, за да може в една хармония с европейската християнска култура да осъществяват своя исторически живот.

Историческият живот не е поредица само от събития — той е и осъществена култура!

А култура не може да се прави без религия! Ако говорим за египетските пирамиди или за индийските мъдрости, говорим за религия. Оставям настрана посветените, оставям настрана великите тайни — въпросът е за онази всеобщност, която ушите могат да чуят. Не за Хермесовото начало, че устните на мъдростта са затворени за непосветените, което е тайната, а за онова, което и с очи, и с уши се възприема — видимото, то също е религия.

И аз, когато разглеждам Кръщението, говоря за религия, на която куполът е видим — това е християнската религия в нейната вече отработена догматика, каноника и обредно-приложна страна. Защото, когато християнството влиза като легално, а след това и като самоопределение за държавна религия, то изгражда своя кодекс — кодекс на догмите чрез т. нар. Вселенски събори, които характеризират битието на една институция — битие, изведено от Учението на Христос. И Византия, и Рим имат осъществени такива кодекси и се надпреварват кой да вземе този център тук, за да го направи своя църква.

Още преди да въведе българския народ в купела на християнството, кхан Борис има благоволението на историята той да го осъществи. Но той оголена пустиня от религиозности на християнството ли е наследил, или те вече са имали присъствие в българските земи? След раждането на християнството имало ли е то свои огнища тук, имали ли са тук християните свои църковни общини; борила ли се е Българската държава с християнски общности, които преди Кръщението са били тук? И цели пет века след приемане на християнството как са гледали на нас Римската и Византийската империя и уповавали ли са се на своя инвазия чрез мисионери, вършили ли са те асимилация, покръствали ли са българите?

По всички информации и по въведеното летоброене, в 33-та г. Иисус Христос е разпнат, погребан и възкръсва... Но преди това казва на Своите ученици, които трябва да станат апостоли, т.е. вестители: „И тъй, идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светаго Духа.“ Той създава една нова религиозна доктрина за триединство и с усета за универсалност на света: Научете и кръщавайте всички народи... Тази мисъл като изповедание и като учение, което тепърва ще стане религия, поема своя път.

Онези, които чакат Христос, не могат да Го приемат — те, юдеите, които са най-близо, остават вън от будността. А Учението Му поема своето шествие по света. И още в I в. апостолите започват своята вестителска дейност. Не остава вън от погледа им и Балканският полуостров. Той е посетен дори преди имперската столица Рим. В град Филипи, близо до Кавала (където още има останки от развалини), идва ап. Павел. След това вече и той тръгва към Солун, Берия, Атина, Коринт...

Така че едно от първите вестителства на европейците за Христовото Учение и една от първите отворени врати на Европа е Балканският полуостров. Ще видим в Егейска Тракия да проповядват Тимотей, Тит, Лука. Следователно европейското християнство започва от нас, от нашата Тракия, от тази Небесна твърд! Тома отива в Индия, други апостоли отиват на други места, но тук стъпва ап. Павел. И се създават религиозни общини. Разбира се, християнството е споделяно най-напред от еврейски общности, след това вече бивши изповедници на многобожието съставят свои християнски общини.

Някои от житията, сказанията или апокрифите казват, че в нашата земя, специално във Филипополис, още в I в. св. Ерм — ученик на ап. Павел, създава християнска община. Друг ученик на ап. Павел — Карп, е бил епископ на македонския град Верия, или Бер (западно от Солун)... По-късно вече, през II в., има учредяване на християнски религиозни общини в Анхиало (Поморие) и старото селище Девелт (на запад от Бургас, където също се намират известни развалини), което е епископско седалище. (Затова после — при кхан Тервел и кхан Крум, ще намерим да се говори за девелтски епископски център.) Сега тези диоцези и епископии не съществуват, но става въпрос за онези първи запалени свещи по нашите земи. Дори се счита, че епископите в Девелт и Анхиало започват и борба с една ерес, наречена „монтанизъм“...

Трябва да се знае, че всяко учение още с раждането си започва да има различни оцветявания и оценки, които създават онова, което правоверността счита за ерес и нарушение. Така че още през втората половина на II в. се започва една борба срещу сектата на Монтан — един „нов върховен пророк“, който изповядва, че Параклитът, или Светият Дух, се намесва, като се явява на нови пророци. Безспорно, ниспосланото от Светия Дух не е еднократно благоволение, а се отнася за осенения, които намираме в цялата профетност, в цялата пророческа линия на Старозаветието. Но ето, че с основаването на християнската религиозна община се явяват и тези борби.

Говори се и за християни, които са имали своя епископия в Сердика и чийто представител — Протоген, Сердикският епископ, присъства в Първия вселенски събор, който е през 325 г. в Никея. Дори през 343 г. в Сердика е свикан поместен събор, който подкрепя и решенията на Никейския събор.

Това са стъпала, по които тръгва християнството в нашите земи. (Тогава те са римска провинция.) И свещите на християнското вероизповедание светят в неучредени още, неизградени храмове. Защото докато са тук римляните, ние имаме доста информация за апостолски посещения и отработване на християнството, но нямаме оставени значими материални паметници. Това обаче е логично, защото християнството не е било легализирано в Римската империя до 313 г., когато Константин I Велики издава Миланския едикт, който дава религиозна свобода в империята.

Следователно това, което са вършили първите апостоли и техните следовници, е една нелегална работа. И знаем за тези, които са желаели утвърдено да изповядват новото религиозно убеждение и не са искали да правят идолно поклонение на старите гръцки или римски божества, че са ставали жертва — свидетелство, че не е било позволено. Така се слага началото на агиографията, т.е. на житията на светците. Както е със св. Димитрий Мироточиви, който е назначен от императора за солунски управител — но от малък е бил покръстен и, оставайки християнин, е убит; както е със св. Георги Победоносец, умрял мъченически, и ред други. Това са хората, които преди легализацията на християнството са негови ревностни изповедници.

Следователно, когато изискваме материални свидетелства от онова време, ние трябва да ги търсим като обредни места в катакомбите, където са правени моленията, или в някои подземни храмове в българските земи, но не и в манифестирани и учредени институции — църкви и пр.

Ето защо, когато сега се разкопава и на много места се разкриват християнски сгради и параклиси, те са основно след IV в. А вече след Покръстването можем да посочим Голямата базилика в Плиска (строена до 893 г.) — 99 метра дължина, 29,5 метра широчина. Ето един манифест за историчност на вероизповедание! Може би в началните векове при липсата на славянска държава не е имало достатъчно устойчивост, за да се победи езическото изповедание с прояви на християнизирането. Защото е нямало мащабност на християнското изповедание и е зависело от санкцията на племенния вожд едно религиозно убеждение да се направи законна религия, противовесна на племенното изповедание, за да може тя и да гради...

Затова през IV-V в., каквито и да са намеците на някои от осведомителите, ние нямаме мащабно християнизирано население тук. И ето защо, когато прабългарите идват насам, безспорно те не намират компактни маси християни, въпреки че е налице известна християнизация на местното население в отделни огнища. Това до определена степен ги улеснява в устойчивостта им да направят нехристиянска държава в сърцето на Византия.

Така на тази земя, макар и да са изградени християнски общини, до легализацията на християнството не ни е оставен нито един голям материален паметник, който можем да потачим. Има, обаче, писмени паметници. Някои още се считат апокрифни — като жития на съответните светци; налични са свидетелства и в книжнината на римляните, и в книжнината на византийците...

Византийската империя, след като легализира и изгражда вече своята институция Църква, започва да материализира Христовото учение. Византийският император Юстиниан I, или Юстиниан Велики (527-565) изгражда през 532 г. знаменитата църква „Св. София“ в Константинопол. За да освети обаче своето родно място, построява там голям град с привилегията да бъде наречен Първа Юстиниана (Prima Justiniana) — църковно седалище, административен център, автокефална архиепископия. Първа Юстиниана е основана около 535 г., но много скоро след това е разрушена, защото последната информация за съществуването и е някъде към 601 г. — повече данни за нея нямаме. Известно е, че варварски нашествия са я унищожили. Като се има предвид, че в нейния диоцез влизат Дакия, Македония, Горна Мизия, Панония и пр., то представете си какъв канделабър е имало над земите ни за християнизация!

Нашите историци са търсили и сигурно ще продължават да търсят къде се е намирала Justiniana Prima, защото не могат да намерят мястото — основите на мащаба, за който се говори, че е представлявала. За съжаление, никой досега не го е определил. Чуждите автори историци също не могат да `и намерят териториалното обозначение, но като факт е съществувала. Според някои е около Охрид, други считат, че е в Скопие, трети — до Кюстендил... Няма определена локалност. Както казвам: Науката е бедната сестра на Истината! Това е VI в. сл. Хр. — и да нямаме уточнено къде е Първа Юстиниана, която е архиепископия, а това е най-големият акт на християнизация на тази земя (която по-късно става българска)... С идването на славяните и на аварите дори там, където е имало изградени известни молителници, те са били разрушавани...

Така че на Балканския полуостров има присъствие на проповедници на християнството, но преди Покръстването няма още официално изповядвана християнска религия. Каноните и догмите, които изработват Вселенските събори — правилата на поднасяне християнството на света, улесняват разпространението му. Пращат се мисионерски групи, но за Балканския полуостров ние оставаме доста неубедени в мащаба на една такава дейност.

Така Източната империя — Византийската, в своята християнска мощ започва да завладява; естествено и Западната империя — Римската, от своя страна. Европа се християнизира. Но когато идва Аспарух Основателя тук, вече почти три века и половина има християнско присъствие без да е християнизирана тази земя. Кхан Аспарух идва със съдбовна обреченост, фактически като прозрение получена. Знае, че съдбата го е отредила; знае, че е потребен! Той не е осъдил баща си, че е покръстен християнин, но прозрението и белегът му са били да устои на асимилацията. Затова България много късно приема християнизиране, понасяйки неудобството за съжителстване с един християнски свят. Много неудобно е било да се живее, но необходимо е било този народ да се защити с тангризма, когато Аспарух основава тук държава. Затова той поддържа храм и оставя светилище — Мадарският конник е храмът на прабългарите! И те се противопоставят на християнството с тази духовна сила. Славяните от страх за асимилация също опазват езичеството си. Тогава се явява съжителството им с българската религия...

Единобожието на тангризма е нещо много особено — той е в основна конфликтност с многобожието, но никога не е бил мисионерски и с цел завладяване. И ние намираме в една историческа необходимост социалните общества съединени, макар и с различна религиозна пътека. Тук кхан Аспарух намира великолепна почва и изгражда държава на съвместимостта на две религии, да не кажем и повече, защото има вече и други религиозни течения. Персийската религия — в нейното двубожие, ни е гостенка; т. нар. масалианство и павликянство, ширнали се във Византийската империя, търсят там, където има нещо непросветено, да му дадат идеята на своето схващане за християнското учение; гностицизмът също има тук култура...

Далновидността на нашите кханове в неукрепналата историческа позиция е да си пазят духовността, защото нищо по-подкопаващо няма от променено съзнание за отношение към божества и история. А това прави християнството и различните му ереси — те променят светоусета както за история, така и за социалност. И точно може би това прозрение на нашите държавници ги опазва цели две столетия в една религия, която е несъвместима с християнството. Безсилна е Византия; безсилен е Рим — много опити за пробиви тук са правени, но неуспешни...

Християнството влиза обаче под други формули в живота ни — чрез войните. Кхан Крум (802-814) например пленява 50 000 византийци — те са християни... Пленените пък българи във Византия се връщат с култура християнска. Значи нашият държавен и религиозен живот е подложен на депресия и на ферментация — но все пак е достатъчно устойчив! Това е несмутената воля на българите, както казвам: идея за държава и земя! Ето кое ги прави устойчиви срещу вярването, което е носила Византийската империя.

Така че нашата история и исторически живот са подложени на натиск, но въпреки всичко ние не намираме направен пробив. Едва при кхан Омуртаг (814-831) се появяват вече известни по-устойчиви позиции на някои покръстени в християнството. Затова той води една политика на мир, но за първи път при него започва преследването на християните. А ако се върнем малко по-назад, ще видим, че един от водачите на племената на прабългарите, когато са край Азовско море — Велика България, вождът на кутригурите (защото имаме три клона на прабългарската народност), т. нар. Грод (или Гродас, което по-скоро е на латински), е наистина покръстен. Покръстен е през 528 г. във Византия, която си има своите пипала. Връща се и иска да покръсти племето си, но то счита, че от него е избягала великата сила на Танг Ра — Орендата. Тогава, според обичая, вождът Грод е убит.

Разбира се, прабългарите имат прозрението за защита, защото още Волжка България е нападната от юдаизъм и мохамеданство и България на Балканите е трябвало да бъде опазена. Когато получаваме кръщението си, също започваме тук борба срещу мохамеданството и срещу юдаизма. Юдаизмът, или ереста на жидовстващите, особено във Второто Българско царство, има цяло течение, което ведно с богомилството и с варлаамитството правят своите деления на религиозното ни убеждение.

За кхан Кубрат — прабащата на Българската държава (всеизвестен със своя „сноп на единството“), също има информация, че на младини е покръстен в Константинопол. Но когато се завръща, той не предлага кръщение или християнизация на народа си. Информацията е ясна — има достатъчно доказателства. Налице са и специални свидетелства на един от епископите — Йоан Никиуски, след това достатъчно документи има за близкото приятелство на византийския император Флавий Ираклий (610-641) и кхан Кубрат. Така че Кубрат е покръстен, но не кръщава своя народ. Оттам в тази земя устойчивостта на прабългарската воля още две столетия стои. Но тъй или иначе историята прави своето. И още кхан Терелиг (768-777), бягайки в Константинопол, се покръства…

По това време Византия е на върха на религиозното мислене; Рим няма такава култура в християнството, няма дори една ерес. Сега като чуем „ерес“ и „секта“, настръхваме — внесен страх като ужас от ония, които нямат прозрение. А Византия кипи от религиозни формации и това ражда идеи, създава доктрини... Рим е, бих казал, в заник слънце, а Константинопол е в блестящия изгрев на съчетание на няколко култури и най-важно — на няколко религии, които са утроба на култури.

Християнството във Византия се мотивира от философията на древността: от египетската мистериалност; от персийската култура и религия; от старата еладска школа, която не е умряла. Съвършенството на идеята за Триличието влиза в конфликт с индийската идея за прераждането, с персийския дуализъм и с еладската философия. Това създава рояк от брожения и апострофи на новата вероизповед, на която в седемте Вселенски събора се отработва целият статут: метафизично зрение за нейната космогония, догматиката, канонът, правилата за осъществяване... Ето какъв вулкан от ценности е тук Византия! Това всичкото е култура — цялата древност е сумирана. И колко далновидност (отделен е въпросът дали има грешки), и какво прозрение и гениалност са нужни да се отработи всичко това. Това е Византия! А какво е Рим? Погребална церемония! Рим е бил велик, но тогава когато несмутен във всемирната си имперска доктрина владее света; тогава когато стотици каменни божества са на власт...

В кристала е вложено цялото битие! Той е микро-макрокосмосът! Затова и онези, които са изповядвали божествата на своята митологична вяра, са решили да ги направят от камък, за да ги оставят во веки веков; затова канарата е послужила за приковаване на Прометей (Прометей е огънят на едно ново битие!). И в Старозаветието, когато евреите отиват на Синайската планина, на каменни плочи са написани Десетте Божии заповеди, и жезълът на Моисей от скалата дава вода...

Римската империя наистина е владеела света със своите митологични божества като доктрина и със своята философия за всемирност. Тя е имала големи философи, големи поети и големи нравствени учители. Един Сенека, например, е изумителен; Марк Аврелий също е едно изключение, да не говорим за Вергилий, да не говорим за техните сатирици... Тази империя, обаче, рухва!

Римската империя рухва под напора на идеологията на копието, станало кръст! Копието, което пробожда (а то е римско!) и прави петата рана на Христос (рана, от която е събрана в Свещения Граал свещената кръв), става кръст! Това същото копие е вдигнато и чрез неговата повеля тревожната империя, под напора на новата идеология, сменя своето изповедание. Така че велики са Сенека, Цицерон, Цезар... но преди християнството, а Византия е рояк — кипи, има вулканически изригвания от големи идеи, от големи концепции...

Европа сега е модерна с рационалното си мислене, но не и с доктринерства, които Византия е имала. Трагично е, че българското общество след Освобождението от турско робство не можа да усвои (Църквата ни се хвърли в политически брътвежи) богатството на византийската епоха на християнството!

Като казвам ценности във Византия, не разбирам тези на древните гърци — те са били също така бедни мислители на концепции. Не, имам предвид ония там страни — Персия и Египет, където се създават големи школи; където са един Манес, един Арий; където има големи мислители. Да вземем нашите свети отци — Василий Велики, Григорий Богослов, Йоан Златоуст... Това са страшни мислители, доктринери — изработват от Христовото учение доктрина след доктрина. А в Рим провеждат още четиринадесет Вселенски (свои) събори, но не извеждат нищо повече. Затова по-късно Католицизмът си прави харакири с реформацията, която превръща християнството в мисъл, но не и в прозрение — това е Мартин Лутер. Да се опростят тайнствата значи да се практицизира едно религиозно кредо, да се даде право на мисълта над прозрението. А гениалността е прозрение, не мислене! Не мисленето — само интуицията може да преценява!

Така в действителността на прабългарите навлиза постепенно необходимостта от хармонизиране на това изолирано островче с европейската (и извъневропейската) цялост.

Българската мистична душевност е трябвало да се съвмести с насилието и лицемерието на римо-византийската култура!

Но как идват тези християнски огнища, които вече застрашават държавната цялост? Племенният състав на славяните, който е нямал прозрение и организаторски дар да направи държава, не се е тревожил от други тенденции, защото едно племе много лесно може да задуши в пазвите си нарушителя — в пазвите си то задушава всяка свобода. Но наличието на държава е вече закон. Държавата е не само етническо цяло, тя е и историческа даденост, която и на другия осигурява право. Племето — не, то е хомогенно, а държавата може да бъде хетерогенна.

Християните, както казах, идват от плененото войнство, идват и от влиянието на мисионерите, макар че Източната църква не е била агресивно мисионерска. (При нея инвазията е била върху съседните държави, докато Западната чак в Америка изпраща свои представители.) Така християнството започва да навлиза в нашите земи. Защото действително имало е фенери, които са минавали по тези земи, светлеели са (без да са били диогенови...) и са търсили човеци за християни. Създават се предпоставки да започне преследване, борби. Най-фрапантният случай в нашата история е със сина на Омуртаг — Енравота, който приема Христовата вяра и се покръства. Брат му Маламир, когато вече е на престола, влиза заради това в конфликт с него и нарежда да го убият. Ето защо Енравота се счита за първия християнски светец в българската житиейна култура.

Всичкото това има както своето оправдание, така и заслужения укор, когато го гледаме от идеята за църква. Но ако го погледнем от идеята за държава, ще видим приложените усилия за защита в съвършено друга светлина. И когато Борис I трябва да наложи християнството, в жестокия конфликт той има прозрението, че религията може да отмине, но човекът и държавата трябва да останат. Социалният порядък и религиозната изповед в безспорния исторически ход се променят, но държавата и човекът, който е нейна съставка, остават! И предназначението на държавника е осъществяването на националния дух!

Много тежка е била, безспорно, формулата на Покръстването — когато Борис I е трябвало да приеме новото вероучение и да създаде нов олтар на своя народ, а и на тази бъднина, която ние споделяме сега. Защото знаем колко изчистена, колко непорочна и достойна за почитание е религията на прабългарите, особено в нейната метафизична теза за единобожие и най-вече в нейната нравствена догматика: чистота, липса на лъжа... Танг Ра е слънце и Бог на истината! Прабългарската религия няма таблица на добродетелите: не убивай, не кради, не лъжи... Защо? Защото Танг Ра вижда. Не му приписват добродетели — приписват му будност, всезнание! Ето какво съзнание е отработено в този народ като тенденция чрез вярата си да прави история.

Танг Ра е безспорно велик, но християнството дава идеята за царство Небесно, дава идеята за борбата между Дух и материя (каквото представлява символният му кръст); то ражда една нова концепция, която никоя доктрина е нямала, дори древноиндийските (които са много мъдри) — те имат три божества, но нямат идея за Единосъщие! Тези, които са се докосвали до висшите проблеми на метафизиката и реалностите, могат да разберат величието на християнството като световна доктрина с идеите царство Небесно и Единосъщие; с идеите Обичай врага си и Възкресение. Колко тайни дава Христос, които човечеството има да осъществява!

Покръстването снема Орендата и извежда Светия Дух в служение!

Именно това е промяната, която Борис I върши. Онова, което епохата и културата налагат, е извоювало най-същественото — дързост, уплътнена в смелост. Не да имате смелост само, дързост трябва! Тя е потокът на идеята, която смелостта ще направи. Така княз Борис със самородството на наложената вътрешна потреба сменя изповеданието. Покръстването е една сакрална революция!

Колко много усилия са трябвали в националния ни дух, за да се превъплътят тенденциите, с които нефизиогномираното, неперсоналното божество, каквото е Небето, с всичките свои дадености и тайни, да бъде сменено с персоналност. Учението на Христос е най-голямата истина на човечеството и първата дързост Аз и Отец сме едно! То е един нов Път — не само: „Всички сте синове Божии...“, а и т. нар. Синовност. Иисус Христос е Синовност. Той е плът и в същото време Единосъщие — Богочовек и Богосиновност! Това никъде другаде не може да бъде намерено.

Колко много е трябвало да се отлъчи и да се индивидуализира, за да извърши Борис I покръщение с Христос! Само това е достатъчно, за да видим какво значи национален дух, който се въплътява в цялост, и какво значи да бъдете вече духовен образ, какъвто е княз Борис Покръстителя, когото с основание включвам в поредицата от 13 безсмъртни българи. Той не е оценен, само му се правят молитви. Безспорно това не е достатъчно! Наистина, колко много е трябвало да се индивидуализира, за да накаже син, да промени народа си като религиозност, за да му даде Христос!

Христос не е отрицание на Танг Ра — Той е едно друго Небе!

Ето как се въплътява националният дух в духовна будност, в историческа битнина, в лична жертва — да се изгражда един народ, да се изгражда една държава, да се изграждат личности!

Каква разпра е било в душата му, каква необходимост в историята и каква повеля в Небесата или в съдбовността на българския народ е настъпила, за да направи княз Борис великото Кръщение! Това е проблем, който е бил много тревожен и труден. В една велика, мощна държава: от Карпатите до Егейско море, от Охрид (където след това ще видим своите просветители) до Черно море — в една обширна земя с всичкото `и величие, нейният вожд, нейният държавен мислител и отговорен за съдбите и човек изживява тревогата на неудобство и страх от утрешния ден. Умението на големия държавник е да види съдбата на своя народ! Това е най-тежкият проблем и мисля, че по-разкъсана гръд от неговата, при който и да е от нашите царе, няма да намерим. И няма да го намерим никъде! Няма, според мен, в историята на човечеството по-тежка и драматично изживяна позиция от тази на Борис Покръстителя в българската история. Това, което световната история постави като величав проблем: То be, or not to be?, бледнее пред величието на този строител на държава, култура и бъдеще! Ще се смущава и ще се пита един Хамлет (като концепция, разбира се, в знанията на Шекспир): Да бъда или да не бъда? — дотам свършва цялата колизия. А тук — цял народ се възправя, неговият болярски съвет, собственият му син... Няма място за То be, or not to be, няма! Каква тревожна гръд е разкъсана! Животът е на собствения му народ и държава; животът е на националната и на личната му съдба.

И защо трябва да го реши така, кое го застрашава? Византийската хиена, немският крал, папската анатема! Но има и прозрението да сменим културата, да сменим духовната си валенция, защото мистериите на Тракия са затворили вече вратите си! Трябва да направи покръстване, а след това — книжнина, школи (тогава когато Европа още говори на латински).

Покръстването пререгистрира мистичния дух на българина в признание на олтар!

И княз Борис се възправи срещу съвестта и битието на собствения си народ, за да му намери право на Възкресение в един континент, в който след това продължаваме да живеем вече почти хилядолетие и половина. Така че какво прави — жертва всичко! С каква идея — с идеята на Възкресението! Защо? Защото с това е белязан белязаният ни народ. Борис I схваща една голяма тайна — тайната, че страданието е развитие! Това може би е най-големият опит, който носи българският народ в своите скитничества преди това. В своите хилядолетни скитничества, където е получавал посвещения и е давал и оставял олтарни храмове.

Няма в световната история по-трагичен и по-върховен момент от Покръстването на българите! Българската история го отминава; нашата драматургия като че ли се е родила и с двете очи сляпа; литературата ни също не можа да види това. Никъде не може да се намери по-недалновидно поведение по отношение на собствената си история, а най-вече и на собствената си Църква. А това е неописуемо явление — да се разкъса един държавник заради своя род, заради сина си, заради съпругата си, но да има идея за единство, идея за историческо бъдеще: Как да оцелее тази държава!

Димитър Съсълов дори въстава срещу Кръщението — това било „остър и нещастен завой в пътя на България“. В това отношение връх на най-голямо отрицание извършва именно той — нарича „най-голямата грешка“ действието на Борис Покръстителя. В историята нямало по-гибелно дело от извършване на Кръщението... Други също приемат тази теза. Проф. Петър Мутафчиев ще пише, че християнизацията ни отнема онази специфика на тангризма, която ни е защитавала от културната инвазия на Византия. Не можа да се разбере островът на самотния! Да бъде българинът вечен поклонник на трона на Танг Ра и да не може да изведе Диханието на Бога, или онова, което наричам Божията човечност, вложена у нас... Не можа да се разбере срещата на Човешката божественост с Божията човечност в идеята на Христос Аз и Отец едно сме! — това, което нарушава културата на света. (Юдеите не смеят дори да изрекат името на Бога.)

За Кръщението, което според мен е и великото прощение на кхан Борис, има информации, че той е бил подготвен и не го е направил само като политическо съображение. Бил е подготвен поради срещите, които е имал с християни. Наличен е и един домашен шепот, една интимност, която му донася неговата сестра — исторически се знае, че тя е християнка (пленница преди това във Византия). Някои от историците, особено богословите-апологети на нашето християнство, слагат ударението в това негово преждевътрешно кръщение, на този белязан пробуден дар като нужда от християнство, както е казано: „Anima humana naturaliter christiana“ — „Човешката душа е християнка по природа“. Но за мен държавните му дела и отговорността пред историята са стояли на преден план и по-основателно в душата му, отколкото шепотите на пътуващите свещеници и на добрата му сестра.

Много лесно е един факт да се приема за свидетелство на историческо събитие, но много трудно е от историческия факт да се изведе душевността. Това, което хората са навикнали да възприемат за реално, са фактите, но никой не ги дебушира, за да види енергиите, които ги правят. Защото в историята, когато има една битка, тя не е само започване и свършване — тя е потреба някой като белязано предназначение да завоюва територия, от която да прави държава, или пък да се роди идея за възмъжаване в съзнанието на човека пред страха му да умира... Много други подтекстове се крият; много са енергиите, които определят едно събитие, което става след това сух факт.

За да може да се разбере тайната, която е извела една такава игра на историческата сцена, трябва да се види провиденцията на Духа. Хората няма да навикнат да търсят провиденцията, докато някой не им каже. Историческият факт кристализира от много енергии с различни тенденции, които трябва да се дебушират!

Така че ние не сме можели да оцелеем с Танг Ра! Затова другите съставки на прабългарските племена или са унищожени, или стават мохамедани. Тангризмът може да се трансформира в мохамеданство, защото то има само един бог, както и юдаизмът, но жестоката етика на юдаизма и на мохамеданството нямат нищо общо с душевната благост на християнството (макар че и то много жестокости извърши).

Можем да направим нарицателно българското покръстване, защото то е по-странно и по-различно от общия исторически ход на кръщението в християнство на другите народи. Почти всички са приемали кръщение като се освобождават от своя митологичен свят. Така и от страна на славяните Покръстването е посрещнато дори с известна благодарност. Обяснението е, че славянинът, с приемането на една християнска религия с един Бог, се освобождава от десетките стихийни божества, които го разкъсват — днес е денят на Перун, утре на Лада... — не, имате само Един! И заради това той приема с лекота, без съпротива християнството. Славяните могат да говорят вече за един Бог, за институт, а не да имат разпиляно почитание като религиозно съзнание, както преди. Затова при тях Христос влиза много дълбоко. Славянинът е немотивирано покорен, защото няма основна идея за предназначение (като прабългарина).

Прабългарите, макар да имат култура като идея за един Бог, трудно приемат християнството, много трудно. И то за институтите официалното е било по-скоро дипломация и култура за приспособяване, за да не ни погуби Европа, отколкото потреба на народа. Конфликтът за прабългарина е много голям — не само като социална несъвместимост, а като душевна травма — защото той има един Танг Ра само, няма други митологични божества, нито същества. А му го вземат — отнемат му единствената опорност. Дават му Христос — ама кой е Христос за него?...

Тук е големият конфликт между прозрението и традицията, между кхана и династическата култура, вярна на Танг Ра; конфликт между капищата и още неизградените храмове, между жертвоприносното животно — кучето, в идеята на гадание, и евхаристийното служение в идеята на причастие...

Представете си каква обемност е трябвало да носи в себе си кхан Борис, за да намери сили да се противопостави на тази цялост от ценности, но ценности, хранили душата на гадатели, живели на пътища, които историята трябва да затвори заради Път, който трябва да отвори! Това е голямата трагедия, това е непоносимото битие на този човек — да акумулира всичката енергия на огромната си страна — едната част, желаеща християнизиране, другата — въставаща срещу него! И това се изразява в големия конфликт Покръстването на българите.

Когато говорим за християнството, не трябва да изпускаме, че заедно с него се прави и държава. Държавничество и богослужение са добре познати на Борис I, защото едновременно е върховен и водител, и жрец. (За нашето предхристиянско вероизповедание връзката между държава и религия е неразкъсваема, тъй като кханът е носителят на Орендата, а жреците са само служители.)

Покръстването е помирение между религиозните и държавните цели и идеали!

В народната душа влизат нови духовни потреби, нова морална градация, нови социални тенденции. И прозрението, с което се прави това, е, че ние — българският народ, ще пребъдем живи!

История се прави от волята на цезаря, молитвата на жреца и ръката на съдбата! Цезарят е власт, която прави историята; жрецът е моление, което благославя историята! И често, когато тронът прави история, правото на власт се употребява със сила. Със сила, но не с насилие! В пълномощията на водещия, който трябва да прави история, в градирането им е неограничеността — абсолютната власт. И за да се оправдае поведението на облечения в абсолютна власт, винаги се говори, че тя е от Бога — езически или личен, единобожнически или не. Формулата, при която властта е като Божия даденост, ще я намерим в Египет — всеки фараон е пратеник на боговете; ще я намерим в Рим — всеки цезар дори е бог; ще я намерим във Византия — императорът е богоположен. Може да се каже, че това е едно много удобно средство. Но наистина приложната власт в идеята за държава е хранена от онова, което се нарича историческо предназначение и пълномощие на националния дух за история. А много голяма част от личностите с водителско начало ги наричат „грешници“ и „престъпници“ — тяхната воля в името на историята е ограничена само от добродетелите, без предопределението им.

Така че ние с особена съдбовност и с особена жертва приемаме християнството. Малцина са имали прозрение, доблест и величие, както и готовност да принесат своя собствен син в жертва на народа си! Като изключим библейския Авраам (и, разбира се, Отец, Който праща Иисус на Разпятие), няма друг водач в световната история, завел сина си на жертва. Авраам завежда сина си, за да получи благослов, а княз Борис ослепява сина си, за да даде зрение — Христова светлина и благословение над своя народ! Доколко този мотив е основателен, доколко този акт е оправдан, доколко тази голяма драма може да се понесе от всеки баща, е проблем на прозрение и на йерархия на мястото, на което човек е поставен да прави история, а не да е само личност с нейното битие.

Историята има свои жертвоприносни олтари и там личността се губи! Ако е величава — като бащата на народите Авраам, ще остане в историята; ако е велика — като княз Борис Покръстителя, ще се впише в аналите и, макар неговото сърце и неговата история да са трагични. Личната му история е трагедия — голяма, несравнима! Да жертва и да няма онази надежда, че Бог ще предвиди, както при Авраам... Но готовността дава на Авраам правото на преблагослов, жертвата дава на Борис Покръстителя битие на равноапостолност.

Равноапостолен — това е голямата тайна! Трябва да правим разликата между „светци“ и „равноапостоли“. Светецът върши личен акт, а апостолът — социален акт. Княз Борис е равноапостолен, защото въвежда цял един народ в нова религия. Той си е знаел дали му е било скръбно, но историята го иска от него, поисква го националният дух и бъдна обединена България, която прави и великата култура след това.

Историята може да ви признае много прояви, но когато Духът ви даде признание — това е нещо съвършено друго. Историята признава неестествения „героизъм“ на Нерон, но Духът признава само (и то донякъде) лирата с неговите стихове (които са твърде бледи) — това е историческата истина. Княз Борис не е искал признание, а живот в бъдеще!

Така в купела на едно християнско вероизповедание този, за мен изключителен и неповторим, държавник слага целия си народ!

Покръстителя има три важни задачи: репрезентативност на България в Европа; единство между славяни и българи; стратегия за култура!

Тези три големи проблема са стояли тук!

На Борис I нашата Църква приписва Богоръководство. Но социалната история и политическата формула не говорят само за това — говорят за държавник, който е имал да преценява една историческа действителност за легализация и репрезентация на собствената му държава в европейски мащаб. Така той извършва Кръщението с една тенденция за историческо бъдеще и присъствие на България, която тогава е една от трите големи сили на Европа.

Покръстването е репрезентативност на България в Европа!

Така че пътя към Европа ние сме го правили в IХ в.!

Другата подбуда, която също така е утешното възглаве на неспокойните нощи на Борис I, е да потърси единство между две племена, между две етнични групи в целостта. Това е неговата видима, зрима проницателност за бъдещето на България. Идея за единство! Огънят на двете големи клади да гори в една клада, молитвите на двата различни олтара да са събрани пред един олтар (да не говоря за молитвите на другите малки етнически групи, каквито е имало тук). Водач, който не може да помисли за хармоничното единство (независимо от йерархията на културата), не е държавник!

Имало ли е все пак тук социални етнични конфликти? Твърде малко са отбелязани, но понякога историята премълчава спазмите, когато те са неудобни за нейния просперитет. Така прозрението на държавника и осенението на Светия Дух над Кръстителя е да даде трапеза, на която нито единият народ има право да се хвали и да каже: „Ето ние...“, нито другата етнична група има основание да каже: „Ето, ние сме...“ Това е великата трапеза на агапията, ако мога така да се изразя, трапезата на Учението на Любовта, за да може, като извика едните, да дойдат и другите.

Борис Покръстителя не ражда идея за асимилация, ражда идея за обединение! Защото от славяните трябва да вземе гълчавата, словесието, а от прабългарите трябва да приеме кремъчната воля за държавност, за национално битие. Кое може да направи спойката? Религията! Генетичното обединение става с една духовна обединяваща връзка.

Покръстването е етническо сродяване между славяни и българи!

Безспорно Покръстителя преценява, че Византия е етнична конгломератност, но религиозно единна. За да бъде оцеляваща една държава, трябва да има една духовна връв, която нанизва народа. И многоетнична Византия чрез християнската религия прави единството с една вяра. Ето какво прозрение е било необходимо тогава и на княз Борис, който поне на две-три етнични групи в тази земя е трябвало да намери единство чрез религията. Това е видял той и тук държавникът и събуденият божествен огън в него правят голямото чудо — покръстват българския народ!

Това единство, обаче, този нов олтар, трябва да бъде осветен с нещо, което е много по-особено — Азбуката! Прозрението на държавника не може да се простира само до упражнения закон, който укротява физика и ум. То трябва да намери кандило, в което да сипе горивото; верското изповедание трябва да бъде писано, за да бъде усвоено и приложено. Паметта на един народ се уморява в хилядолетията, които са били достатъчно изтощителни. Необходимо е да се даде на ръката динамика, за да напише знака, да се роди буквата, която да запечата душевността на миналото и провиденцията и откровението на бъдещето!

Историята е израз на осъществен живот! И княз Борис прави най-голямото чудо в историята на България! Тази изумителна личност преценява обстоятелствения свят, за да даде промяна на мироглед, да даде грамотност; предвижда нещо, което световната история крие — властта на културата, с която големите държави владеят. Не че народът ни е бил непросветен; не че българите са нямали своите „чертами и драсками“. Имали сме своя самобитна култура, която е етнология, но не сме имали още дух, освободен чрез слово и буква. Ние сме били по-културни от другите народи, но нашата култура е била на психологията, не на реалността. Защото светът вече е имал друга култура, друг морал, друга преценка.

Покръстването е идея не само за религия, а и за култура!

Когато с чужди знаци се подписваме, не можем да скриптираме душевната си тайна, не можем да дадем и на подвига си историческо име. И колко, може би, гениални незнайни българи в продължение на два века тук не са могли да напишат онова, което ги вълнува, онова което е откровение или вдъхновение... Защо? Защото освен „чертами и драсками“ нямат друго писмо. Елитът е работил с гръцки език, но за обикновения остава т. нар. фолклорно богатство. (Сега, когато в Копривщица или в смолянските подножия правят надпеви и надговаряния, са точно от тези, които някога не са могли да пишат — това е част от народната памет.)

В средата на Европа, в средата на една християнска култура, почти цели два века Танг Ра е жив, несменен и велик! И можем да си представим колко болезненост българите изживяват, когато е трябвало величието им, непомраченото им Божество (с нищо по-малко властно от Христос) да бъде сменено, защото светът е друг. Тази необходимост от промяна наричам глад за друга култура, наричам дрезгавия глас на времето.

И в „Рамаяна“ е казано в „За познанието и вярата“:

„О врано, веди и пурани и мъдреци богоизбрани

твърдят, че знанието може в делата хорски, а и божи

да вниква, да ги обяснява. А ти дотук въздаде слава

на вярата, на него — не. Кажи ми, има ли поне

различие, о птицо стара, между познание и вяра?“

И княз Борис прави единство от ново познание и нова вяра! Не е смутена вярата му, а е обедняло познанието му. Той трябва да тръгне на „кръстоносен“ поход срещу културата на Византия, защото тя има една единствена цел — да владее, да асимилира. И не само силата е служила за асимилация, а именно нейната културна инвазия — това, което нашите кханове изживяват като тревога. Не можем едно да оспорим — онова нарицателно на Византия — византийщината. А тя се е дължала на културата им, която е най-добрият фермент, който преобразява и асимилира. Точно тук ще се познае далновидността на княз Борис, когато приема изгонената култура като азбучно начало чрез светите Седмочисленици...

Светът никога не лишава от прозрение оня, който е готов. Колкото и да е далече — преди 3000 години, ето идеята в химна: „...има ли поне различие, о птицо стара, между познание и вяра?“ Всъщност не трябва да има различие, защото една държава трябва да добие религия, а една религия — живот!

Християнството получава живот тук — съединяват се познание и вяра — заради идея за държава и религия за съвършенство!

Това прави големият държавник! Не е достатъчна само идеята за оцеляване. Една социална единица трябва да бъде посветена — в това, което иска умът, в това, което иска сърцето, в това, което иска Творецът!

Нищо по-властно няма от идеята, когато на някого разширите съзнанието, да го освободите от пояса, който го привързва към миналото. И тук е тайната, която княз Борис съзира — свобода от невежество, просвета срещу византийщината. Неграмотността оправдава невежеството, но Покръстителя иска да освободи от неграмотност, за да няма основание културата чрез невежеството да ни направи роби. Това е величието му — преди да замисли Кръщението, той е помислил за познанието! Така че далновидността му не се състои само в идеята за Кръщението, а и в идеята да се скриптира онова, което един народ изживява, за да получи „оръжие“, защото наистина най-лесна плячка е невежеството. Много добре го е знаел!

Голямото прозрение на дипломата и голямата му зримост за необходимост от защитна стена можа да роди култура като стратегия, култура като бъдеще! Трябва срещу Византия да имаме своя грамотност и наука, защото непобедими сме, когато имаме Аз, Буки... Това е стратегия за култура! След това в неговото още живо битие и в неговия син — Симеон, тя прераства в стратегия на културата!

Стратегията за култура и стратегията на културата правят българския народ живо историческо същество!

Така непосредствено след покръстването си създаваме култура, и то нещо неповторимо в историята — Златен век на българската книжнина, който е щит срещу инвазията и срещу преобрата! Само в Древна Индия, когато говорят за епохи, изброяват златен век, сребърен век... а ние правим Златен век на книжнина! Ясно е, че имаме потенциални психически сили, които само за някакво десетилетие правят чудеса в мисленето. Нека сложим на преценка и това!

Ето предпоставките, които този държавен и духовен мъж Борис трябва да сложи в своята активизация като право, за да му даде нов път и да го избави от невежество.

Той ползва конфликтите между Немското кралство и Византия, между Западната и Източната църква, за да осъществи своята мисия. През 863 г. Борис I в съюз с Людовик Немски печели победа над Великоморавия и поема задължение към немския крал да приеме християнството по западен образец. Византия е смутена от това, което научава, и през есента нахлува в България. Водят се преговори, които завършват със сключването на „дълбок мир“. Византия отстъпва областта Загоре, но в замяна император Михаил III поставя условие България да приеме християнството от Константинопол.

Така Борис I е в обстоятелствения свят на историческата необходимост да се защити, защото инвазията на Немското кралство, папският апетит и нотата на Византия да приеме християнството от нея са три меча в снагата на една от трите големи държави на Европа — България (другите са Византийската и Римската империи). Тогава се определя тактиката от голямата стратегия — на коя река да отиде да извърши кръщението си и кръщението на своя народ?

Колко трудно наистина се е изживял един държавник — трябвало е да се съвмести аскетичния дух на българина с хероичното начало на римското насилие и с византийската лицемерност! Защото двата бряга вече съществуват — Западно и Източно християнство, макар че векове след това ще дойде анатемата, която ще ги раздели и обособи като неприятели. Но още в IХ в. патриархът — Фотий, и папата — Николай I, си отправят проклятия. А безспорен е и фактът на различие между Цариградската църква, която е на принципа цезаропапизъм, т.е. църквата е подчинена на императора; и обратното — Римската църква с принципа папацезаризъм. Ето между тези два бряга, между тези два огъня един голям държавник трябва да направи нова религия. И започва дебненето и голямата борба между двете църкви...

От своя страна великоморавският княз Ростислав търси спасение на славянското си ядро от немското духовно влияние и моли през 862 г. император Михаил III да изпрати учител, който да обяснява християнската религия на славянски език. Императорът на Византия с радост нарежда да им се даде писменост. Защо? Защото това е вал, с който се пази и от папското надмощие, и от България. Византия два века не може да покори България нито с войнството си, нито с византийщината си. Остава и едно оръжие — оръжието на причастието, християнството. И затова тя затичана прави азбуката в лицето на двамата братя славяни.

Отделен е въпросът, когато трябва да характеризираме делото на Кирил и Методий, какво бихме казали за тяхната велика мисия и с какво основание ние съхраняваме писменост, като вземаме азбуката им и ги ознаменуваме. Това, което двамата братя дават, е, на което българската престолнина дължи хилядилетия съществование — култура!

Азбуката, предопределена за Великоморавия, е предназначена за България!

Тя се пише заради моравците, а обслужва нас, българите. Това е голямото прозрение на държавника — че когато иска да приеме едно религиозно кръщение, той намира опорност в просветното дело!

Така през 864 г. пратеници на Борис в Константинопол получават кръщението си, а в Плиска се извършва кръщението над княжеския род от византийски духовници. Покръстилият се Борис I приема християнското име Михаил и титлата княз. Някои от историците твърдят, че в столицата Плиска е пратен епископ. Твърдението на Лъв Граматик е, че самият император е кръстник на българския владетел. Отделен е въпросът за пълната историческа достоверност. Едно е истина — че една държава е трябвало да добие религия, една религия е трябвало да добие живот!

Невъобразимо е — какво е за един държавник този път на възземането! И наистина е странно как е могъл Покръстителя да понесе на плещите си тази тегоба на отрицанието! Защото част от нашето болярство приема Кръщението на Борис като измяна и още в 865 г. прави бунт. Не става въпрос за историческото признание на акта, става въпрос за душевна даденост, която не се подчинява. Трудно е човек да намери морално основание дали да спре, или да благослови ръката на Борис, когато унищожава без милост 52 болярски рода. Много е трудно! Особено когато липсва прозрение за историческа бъднина, когато епохата на времето ограничава пътя в далечината. Но князът го извършва, не се спира! Държавникът има една задача — бъдеще, да създава епоха, която още не е живяна!

Така Борис води една тежка битка със своята аристокрация. Когато говоря за аристократизма, имам предвид онова, което е имало повече грамотност и е водило делата на държавата — не за класово разслоение, а за една йерархия на знание и дори на посвещение. Така че идеята за Българска църква или за приемането на християнството става casus belli, т.е. „причина за война“ не само с външните сили, които враждуват помежду си и с нас, а и в сърцето на собствената ни държава, на собствения род на Борис.

Нещата трябва да се гледат в тяхната предназначеност. Те не могат да бъдат разглеждани нито само като правно-наказателни, нито само като геноцидни. И действията на княз Борис нямат нищо общо с геноцида, който вършат други народи. Той жертва именно културата в лицето на болярските родове. Не наказва никого от простолюдието, защото то не може да направи само нищо. Но има проникновението да схване идеята, че причинява смърт, за да узакони безсмъртието! Страшно виждане — престъпление, което е виждане! (Защото идеята за безсмъртието не лежи, например, в юдаизма и макар да стои в митологиите, там не е позитив.) Покръстителя осъзнава, че величието е да живеем в безсмъртието! Имали сме неговата далновидност на водач да направи трона си едновременно меч и молитва и смелостта да сложи бариера на довчерашното изповедание в душите и да даде нова култура.

България живее с тангристки меч, след това — и с перо, което Покръстването донася!

Може ли отделният човек, ако не носи корона, ако не носи величие, да прати в забвение онова, което довчера го е съпровождало, собственото си сърце да прати в забвение...

И упрекът от страна на болярите към княза е: Ти ни даде недобър закон!; Ти си отстъпник от бащината чест и слава! Защото християнството донася законите на Църквата и модерното тогава византийско право: Номоканон — църковният закон и Еклога — гражданският закон. Ето как е оградено със закони, сложена е ризницата, но никой не пита душата на Борис, която е смутена, че е нарушил една от тези заповеди — Не убивай! Кръщението е един акт моментален: „Кръщаваме те, потапяме те във водата в името на Отца и Сина и Светия Дух.“ Да, но вътре?! Безспорно болярите въобще не са били свободни от Танг Ра, щом вдигат бунта... Но княз Борис вижда държавата си, вижда историята; вижда потребата от храмове, от академии, от онова, което след това прави — школи... Нещо, което е било величие на Византия.

Проф. Петър Мутафчиев, когато говори за тези мигове, ще каже: „Принудени да се борим на живот и смърт с Византия, ние трябваше да се стремим да я достигнем и се изравним с нея.“ Но културата може също да е развратна, когато няма йерархия на посвещението. (Оттам е и тайната на окултните школи: „Мълчи!“ — защото малкото знание за големия избор е гибелно.)

Изборът на княз Борис не е нито само верски, нито само съображения на политическата ситуация, а е и диктат на националния дух. Може би голямата битка на националния ни дух е преди всичко срещу противопоставянето от страна на болярските верни родове на Танг Ра, срещу тяхното неприемане и ненавист. От друга страна е историческата потреба. И през 865 г., след като бунтът е потушен, се извършва Кръщението на българския народ от Константинополската църква — от византийски свещенослужители.

Княз Борис I пише писмо на патриарх Фотий с молба да му разясни как може да се сдобие със самостоятелна църква. Ответното писмо е пълно със съвети, нравоучения, реторика и панегиричност (Фотий е бил знаменит в това отношение), но не отговаря как трябва да се организира българската църква. По-скоро в писмото прозира идеята, че българският диоцез трябва да е подчинен на патриаршията в Константинопол.

Но князът не се храни с метафизика и тогава търси решение от папа Николай I. През 866 г. в Рим пристига българска делегация, която носи на папата писмо от княз Борис дълъг списък от въпроси — и най-важният от тях: Как България да се сдобие с независима църква? (Като голям дипломат Борис I изпраща по същото време пратеници и до Людовик Немски с искане за епископи и свещеници, които да въведат народа му в новата вяра.) Папата връчва отговорите си на българската делегация — обстойни, конкретни, практични (пълна противоположност на отговорите на Фотий). Той ще утешава княза, че унищожаването на болярските родове е грях простим, защото е за Учителя на Любовта... и дава обяснение как с времето можем да имаме първо епископ, после архиепископ и може би някога патриарх.

Колко висша е дипломацията на българите, която ползват с умелост! Защото, за да оцелеят почти 200 години, когато не могат да бъдат с византийския император на равноправни начала, трябва наистина нашите кханове и държавници да са били големи, изключително големи дипломати. И княз Борис в 867 г. праща нова делегация в Рим с искането папата да назначи епископ Формоза за български архиепископ, защото оцеляването и животът на религията е идея за самостоятелна църква. Князът води стъпка по стъпка политика за независима църква, за самостоятелна патриаршия. И в писмата си, и в делегациите до папата това иска. Другото е дипломация: Голям грях имам, че принесох еди-каква си жертва... Та цялото християнство е пълно със суеверия — още принасят жертви! Но голямата тайна, скрита зад дипломатическата завеса, е идеята за самостоятелни църква и патриаршия и папата да ги признае, но папата отказва...

Съдбата на Българската православна църква се решава на 4 март 870 г. на Константинополския събор, където има голям конфликт между представителите на Източната и Западната църква за юрисдикцията на Българската църква. На Събора пристигат български представители и между тях един от най-големите дипломати на българската история в средните векове — княжеският родственик Петър. Поставя се въпросът: Вие какво ще кажете? Той отговаря: Когато ние завоювахме отечеството си с оръжие, там заварихме не латински, а гръцки свещеници. И въпросът се решава с един материален правен документ, с който Константинополската църква намира основание да изгони папските делегати.

Така Съборът в Константинопол решава, че Българската православна църква е под юрисдикцията на Константинополската патриаршия. Скоро след това византийският патриарх Игнатий изпраща в Плиска за първи архиепископ Йосиф (Стефан). Следователно имаме вече Българска архиепископия. Тогава папа Адриан II (наследил Николай I) разбира грешката си. А княз Борис продължава голямата си дипломация — не прекъсва отношенията си с папата и оказва политически натиск върху Византия... Дори в държавните дела не може да се каже, че един порок е добродетел, но не може да се отрече добродетел, която някой иска да бъде опорочена.

Разбира се, спорове ще има. Някои още твърдят, че ако бяхме приели от Западната църква своята юрисдикция, щяхме да бъдем проспериращи. Аз винаги твърдя едно: Това, което има Източната църква като култура, като догматика, като философия, като космогония, като етнически култури, никъде не може да бъде намерено! Проблемното е не в този извор, а колко сме могли да приемем. И тогава, когато знаем колко сме пили от тази жива вода, няма да се учудваме, че можахме във всичкото това богатство, което е имала византийската култура, да направим собствен Златен век на култура.

И така, княз Борис I извършва Покръстването — има разкъсана гръд, бунт и никаква утешност. А той иска да направи единен народ — с една молитва, с един език, с една трапеза! Издига храмове, манастири... И чака провидението да му прати великия монах — Словесаря, Азбучника!

След кончината на Константин философ (869) Методий се завръща в Панония (Великоморавия) и става архиепископ. Има предположение, че около 880 г. княз Борис прави среща с Методий и още тогава има нашепот за Аз, Буки... Така че онова бебе, което Ростислав (князът на Великоморавия) иска, нашият княз може вече да го е люлнал. И във великия ден на Кръщението той е знаел тази тайна: „Аз трябва да направя култура, с която да избавя народа си, както в продължение на два века устойчиво моят Танг Ра устояваше!“ Танг Ра трябва да стане Христос, Който е благословение за Европа и за света! Методий става жертва на немското духовенство — заточен е през 870 г. в манастир, изгонено е неговото „войнство“, ако можем така да се изразим. Съдбата определя — тя вдига своята жестока ръка срещу учениците на братята и те тръгват да бягат, предназначението обаче ги е дало за българите. И идват в нашата страна трима, от които единият — Ангеларий, много рано почива. Климент, както и Наум, остават и създават големите школи — Охридската и Преславската. Радостта на княза е неизмерима: „Намерих оръжие, което не може да бъде победено — дайте книжнина, дайте писменост на моя народ!“

Така в душата на българина навлиза култура, самородна култура — Златен век на книжнина! Тя е не само преводно достояние на чуждо знание, защото там ще видим мнения и позиции... Но ще се говори: „Ние сме били толкова бедни, малко идейни и необемни в творчеството си, пък сме били направили Златен век?!“ Човекът може в целия си живот една мисъл да каже и тя да е по-богата от цялата световна култура. Стига да я има и стига да знае как да я каже. Някои по 40 години говорят и не могат три години да останат живи, а Христос само три години говори, но 2000 години живее!

Това са били българските книжовници — цветето на радостта на княз Борис! Така той започва своето велико дело: чрез писмо, четмо, както и чрез материалните образи на религията, наречени църкви и манастири — онова, което привързва, което държи човека жив в потребата на образа и служението. И всеки, който иска да отхвърли едно религиозно съзнание на своя прародител или на своето довчерашно служение, ще трябва да се запознае с тайната на обреда в служението, а не просто от модернизъм да си наметне дрехата на едно неусвоено съвремие, на едно дребно религиозно сектантско невежество. Човек трябва да е наясно, ако иска да прави преобрат, за да може да бъде цялостен, когато се жертва — както Иисус Христос! Когато решава да прави преобрат с юдаизма, Той взема кръста Си, ходи един Голготски път, прави едно Разпятие и след това извършва великото Възкресение — това е жертвата, която трябва човекът да направи!

Борис-Михаил се оттегля да търси утешна молитва в манастира и предоставя управлението на първородния си син Владимир Расате (889-893), който не е забравил млякото на рода Дуло (родът Дуло води началото си из далечните пустини — от Авитохолното начало). Така понякога историята си прави шеги. Това е големият конфликт между баща и син — синът извършва достатъчно престъпления към бащината нова вяра и към бащината историческа позиция и поведение. Като държавен глава Владимир Расате започва гонение към християнството — разрушаване на храмовете, преговори с немския крал Арнулф...

Борбата на Владимир Расате срещу Българската църква е проблем, който исторически е изяснен. Голяма е драматичността! Душевното спокойствие на монаха Борис-Михаил е нарушено — държавата в тревожност вика своя избраник отново, вика своя Кръстител на нов кръстопът. И наистина, той напуска монашеската килия, препасва пояса на войнството и отново тръгва в защита на християнството. Отново завзема властта, детронира своя син и го принася като първа жертва от старото вероизповедание на новоучредената църква. Голямата жертва, която Покръстването поема, е именно синът на Покръстителя! Това е единственото деяние в нашата история, което повтаря, по-скоро подражава на византийската казън „избождане на очи“. Но ослепена е не биологията на отделния човек, ослепен е не българският княз, ослепена е слепотата за бъдещето! Не можа да види бъдещето княз Владимир. Така бунтът на сина е потушен. Казват, че в историята поправителен изпит няма! Историята е изкупителка на безжалието на еволюцията!

Прозрението на държавника приема проклятието на своите си, надкрачва личната си болка — за да създаде онова, което историята налага и което бъдещето на Духа изисква.

Прозрението е, когато правите настояще, да сте включили в него бъдещето!

Ако това не може да извърши един държавник, един мислител, дори един баща в своя дом, той не може да направи крач напред. Така княз Борис жертва 52 болярски рода — изцяло; така жертва син — сваля го от престола, ослепява го; жертва и съпруга! Но Византия слиза от сцената на историята, а Борисовата кръстена България и днес я има! Може тогава и обикновеният човек да бъде справедлив съдник... Затова още от древността богинята на правосъдието, вечната Темида, е с вързани очи — да не бъде пристрастна, когато решава проблем.

Ако над себе си човек произнася присъда, не трябва да бъде смутен, че история и род могат да го похулят, щом бъдещето го извиква на живот! Такава е съдбата и на Онзи, Който създава християнството — на Иисус Христос. Как Го наричат — „богохулник“, а Той е имал мисия! И точно в този смисъл трябва да кажем, че наистина и княз Борис, кръстителят ни, наречен добре и вярно равноапостолен, има прозрението за мисия, която не се състои само в Покръстването.

Той извървява Голготския път на своето историческо служение — порутва дома си, но покръства нацията; извиква на един хоровод славяни и прабългари. Никой не е дал толкова много, както княз Борис Покръстителя, в идеята за цялостна, единна България!

През 893 г. княз Борис прави т. нар. Преславски народен събор, с който решава два големи проблема в историята на България — език и власт.

Първият — изхвърля се гръцкият език от употреба и се въвежда задължително в църкви и в администрация славянобългарският език. Ето кое ни събира за повече от 1100 години! Никой не е видял и няма да види вулкан без кратер. Наистина, българският род е един немирен чакащ вулкан, който един голям държавник активизира със своя изблик за духовна потреба. Това аз наричам Невечерен ден — великата причастна сила, която княз Борис дава на собствената си държава — да имаме собствен език, да имаме собствен олтар и собствено служение! Оттук започва т. нар. „приложение книг“, т.е. замяната на гръцките богослужебни книги със славянски.

С втория акт княз Борис обявява Преслав за столица и сваля отново бойния си пояс, като предава властта на третия си син — Симеон. Предава я на възпитаника на Магнаурската школа, когото готви за патриарх на България. Така че неговата стратегия за култура завършва с този венец — „приложение книг“. С Преславския събор вече можем да кажем, че той фактически привършва Кръщението и е свободен отново да се върне в монашеската си килия.

Една гръд, поселена със святост и с трагична отговорност — това е Борис Покръстителя! И никак не е странно, че отива да завърши в манастир живота си. Така той слага и наченките на институцията, която след това св. Иван Рилски освещава — монашеската. Българинът безспорно е бил аскетичен — аскетичен по вътрешно живеене, но преди това време не е имал монашеска институция, нито монашеско поведение. Носил е аскетичност, която е вътрешен проблем — на съвест и святост. Борис-Михаил създава първата формула на приложение на монашество. Не че преди него на тези земи не е имало християнизирани славяни, дори и българи, живели в отшелничество, но става въпрос за официална институция, става въпрос за историческа обител, на която бъдещето ни ще сложи своите духовни и културни опори. Така той дава и институцията монашество!

Княз Симеон I пък със своята дързост и смелост се нарича цар и предоставя на бъдната страница на историята стратегия на културата, която е родена от стратегията за култура. И българите тръгват на кръщение и просвета — Сърбия, Русия (Киевска тогава) и пр. Това е била мисията на българския народ, тук е величието! Българите дават култура, дават най-същественото, за което е плачело сърцето на княз Борис: Аз, Буки, Веди, Глаголи, Добро, Есть... — учи!

Борис Покръстителя и Симеон Просветителя правят славянството историческо битие!

Както княз Борис, така и княз Симеон започват борба за патриаршеска самостоятелност, за български патриарх. И през 919 г. Симеон ги обявява. Въпреки непризнанието патриарх Николай Мистик му пише похвални писма, пише му чедо мое, нарича го син на мира — защото е роден след Покръстването и следователно едно дете на мира не може срещу своя родител да въстане. Но Симеон не е вече дете, а мъж, който е минал през Магнаурската школа и знае всички византийщини... (Преди това патриарх Фотий ще нарича Борис в писмата си любими ми сине...)

По времето на Симеон Българската църква не получава признание за независима. (На 3 април 1860 г. нашите възрожденци пак казват „сбогом“ на Цариградската патриаршия и обявяват независима Българска православна църква, така тя получава пък схизма през 1872 г.) Официалното признание от византийците на Българската църква за патриаршия идва вече при Петър — синът на Симеон, който получава и царска титла.

Това са децата на Покръстителя, на равноапостола, който безспорно няма никога да залезе в съзнанието на българския народ! Никога няма да излезе от иконната му чинност „равноапостолен“ — заради пътя на историята му, на живота му, на присъствието му в нашето моление. Той е иконен в Православната църква и следователно е със съответните служба и житие, което го прави и светец. Но не е до иконата въпросът, а до историческата незаличимост. Княз Борис не прави Покръстването заради това, че иска признание, а заради историчността, с която тръгваме на едно друго историческо битие. Трябвало е да имаме достатъчно кураж и в същото време достатъчно проницание да си хвърлим старата дреха на традиционализма. Той не казва, че мехът е стар, но знае, че новото вино е потребно заради осъществяването на историческата тенденция и белязания път на българското племе!

Княз Борис Покръстителя е едно от най-големите дарения, които е имал българският народ! Но историците ни не можаха да го изведат и го оставиха само на Църквата, пък за нея е достатъчно да го направи равноапостолен и да каже, че е извършил велик подвиг в идеята на покръщението, а не в идеята на историческото ни бъдеще. Това е липсата на прозрение! А той е държавник, който съчетава два от големите Лъча, с които човечеството се развива — Лъчът на Жизнелюбието, т.е. на Волята, и Лъчът на Молението, т.е. на Религията.

Не може да бъде изчерпано величието на Покръстителя — достатъчно е да се каже само това, че той ни оставя глад за друга култура. Ако тази будност нямат държавниците — за друга култура, за друга духовност, тогава те ще изпълняват воля на малките сили, не на големите исторически прозрения и битиета!

Княз Борис Покръстителя прилага вярата като сила, църквата като опорност, храма като съхранение!

Една реална приложност на човешкото вълнение и потреба от признание на великото. А за великото се жертва, за божественото се възкръсва!

Потребността в историята някой да си отиде не е оскърбление, стига да носи съзнание, че дава път на друг, който може да не е най-добрият, но е потребният. Потребен! Така че християнството беше потребност в сравнение с нашия съвършен тангризъм. Колкото и да изглежда неудобно като нагледна историческата даденост, дори определено за жестокост, Покръстването е една необходима поточност от духовни ценности! Но то не е проблем на оцеляване, а право на историческо присъствие!

Бъднината е отредила на българския народ място за вечност!