Розенкройцери

От Библиотека Ваклуш

Посветените са единици, но те са достатъчни да бъдат витлеемски звезди!

Всички учения — крити или некрити, имат една цел: да изведат човека до Бога! Знайно или незнайно розенкройцерството без да е религия, работи като религиозна мотивация в социалното общество и в личния свят на човека. Но като повечето мистични учения стои в някаква мъглявина — произходът му е неуточнен, не е установен еднозначно неговият основател...

Според някои автори розенкройцерството има своите корени още в Древен Египет. Счита се, че названието „розенкройцери“ се е давало на окултистите, на адептите от по-висока йерархия, и то хиляди години преди да се появи християнската църква. През X-XI век започват да се формират окултни ядра на розенкройцери и в Европа, в Германия. Но за начало на т.нар. Братство или Орден на розата и кръста се приема XIV век, когато някой си Николо Барно предприема пътуване из Германия и Франция с мисията да обедини мъчениците на „философския камък“, т.е. на алхимията, в нова херметическа общност. Това негово начинание слага началото, но такова братство все още няма. Затова за действителен основател на Ордена на розенкройцерите или Ордена на розата и кръста се приема Христиан Розенкройц.

За Розенкройц историята не е запазила почти никакви информации; това, което има като бледа сянка на биографичния му портрет, по-скоро минава в областта на легендите. Но в легендата понякога се крие повече истина, отколкото в историческия факт... От някои непълни данни, които са запазени, Христиан Розенкройц е починал през 1484 година в Германия. Според легендата гробът му е открит в подземните коридори на Братството и в него е намерен сборник, написан със златни букви, съдържащ тайни и откровения. Имало и предсказание за бъдещия край на света. Възможно ли е обаче един посветен да бъде толкова илюзорен: да няма знанието, че в Петата коренна раса, в нейната Западноевропейска култура — петата подкоренна раса, в която човечеството е, това не може да стане; възможно ли е да не познава света в неговата цялостна идея за еволюцията — планетното развитие през седем коренни раси, всяка със свои седем поделения и култури?! Трагичното е, когато някои, без знание за духовните пътища на човечеството на нашата планета, се обвързват с подобни предсказания. Ако известни катаклизми свидетелстват за някакво битие и обосновават определени пророчества, това не дава основание да се изричат по-смели неща от обикновените предсказания. Какво казва Христос за свършека на света: Това нито Аз знам, нито ангелите, а само Моят Отец. Така че да се приписва намереното пророчество на Христиан Розенкройц (за когото някои от езотеричните школи твърдят, че е прероденият след това граф де Сен-Жермен — този, който взема участие в импулсирането на Великата френска революция) е недопустимо. Един велик посветен като Розенкройц, създал братство на адепти, не се мами така евтино с подобни предречия!

Според други исторически данни Христиан Розенкройц е живял и починал през XIII век. През този век папата подема нов кръстоносен поход, насочен предимно срещу българската ерес в Европа — богомилството, в лицето на т. нар. там албигойци и катари. Вследствие на това замъкът на семейство Гермелсхаузен в Тюрингия (едно от последните богомилски убежища) е опожарен, а семейството — избито. От кървавата сеч е спасено само петгодишното дете на господарите на замъка (разбира се, ръката на съдбата го запазва), а това е именно Христиан, наречен впоследствие и Розенкройц. Според легендата Христиан има по-късно своите скитничества на Изток, където е посветен в тайнствата на светилищата (както са посвещавани рицарите кръстоносци, масоните, въобще мистиците от различните епохи).

За първи последователи на Розенкройц се посочват трима бедни монаси, към които след това се присъединяват и още четирима. Така това братство, обединено от идеята за световна промяна, започва да разпространява идеалите на розенкройцерството.

Има едно странно и доста спорно твърдение, че след пребиваването си на Изток Христиан Розенкройц посещава със свои съратници България и в древния окултен център Търново поставя основите на своето учение[1]. Все пак вярно е, че големи личности са идвали в България — защото тук има огнища на духовност и са вършени посвещения!

Според друга легенда през 1610 година в Париж се събират седем неизвестни лица (говори се, че са били невидими), които, тревожни за съдбата на човечеството, донасят седем книги с тайни знания, даващи власт над живата и мъртвата природа и над човешките души, създаващи законите, по които живеят и се разрушават държави и общества! Тези неизвестници били неподвластни нито на времето и пространството, нито на глада и жаждата... И с една благородна мисъл — да освободят своите събратя за един вечен покой. Ако са казали думата „покой“, нищо не разбират! Покоят е тинясване! Ние не можем да различим живота в труд и почивка — има живот само. Какво значи „покой“?... И евтино се съблазнява някоя бедна душица, че горе ще наследи покой, както в будизма — нирваната. Що за илюзия и измама... Нирваната е активен духовен живот.

Така оставят знания на човечеството тези седем безименници, желаейки освобождението му. Но те е трябвало да направят и отговорен избор — да намерят свой заместник, достоен за великото посвещение. Тези седем неизвестници се приемат за отците-основатели на розенкройцерството, дошли да върнат на човечеството тайното знание, похитено в хилядилетията. Макар отчасти то да е разкривано от алхимията, в края на краищата тя привършва своята дейност без да изгради онази будност, заради която голяма част от посветените поемат голгота. Фактически Орденът на розенкройцерите се явява в една пълнота на живеене, след като алхимиците вече привършват битието си като тайно общество.

Мисията на розенкройцерите се състои в това да подпомогнат човешкия род да се отвърне, да отвори очи към Духа, да прогледне в сиянията нагоре и да се изпълни със светлина и истина. Това е техен устав — да се преизпълнят с вътрешна светлина и висша истина! (Неща, които впоследствие теософията, антропософията и другите окултни общества изповядват и изнасят на преден план.) Това те наричат духовно рицарство; счита се, че този орден е едно рицарско поведение към светата земя.

Според някои съвременни изследователи Христиан Розенкройц не е основателят на Ордена, а названието „розенкройцерство“ е само символично — едно нарицателно име в смисъл на християнски орден на кръста и розата. Положителността на това твърдение може да бъде оспорена, защото все пак нарицателното идва, когато една действителна личност е дала учението. Можем ли да мислим, че не е съществувал Иисус Христос при наличието на християнство?! Следователно, за да се създаде един голям орден, какъвто е розенкройцерският, е нужно да бъде вградена в него сянката на голяма личност (както в българското поверие — за да бъде една сграда устойчива, едно дело трайно, трябва да се вгради в основата му сянката на някой любим). Така че тези, които трайно в душите си владеят мистичните пътища и вътрешното съзерцание, не са минали без изявена личност!

Въпреки различните версии за основаването на Братството на розенкройцерите, съществува общото мнение, че то става явно и има значителен брой последователи едва през XVII век.

От запазен достоверен текст се вижда, че през 1610 година пред йезуитския съд немският нотариус Хазелмайер свидетелства за съществуването на съчинение „Fama Fraternitatis“ — „Слава на Братството“, което съдържа устава на Ордена на розенкройцерите. През 1614 година се разпространява друго съчинение — „Всеобщо преобразуване на света“ (в себе си то включва „Слава на Братството“), в което се споменава вече за Христиан Розенкройц като основоположник на Ордена.

Друго сакрално съчинение на това общество е „Изповед на Братството на Розовия кръст“. Тази творба представлява едно обръщение към всички добронамерени хора да се присъединят към тяхното движение, за да се извърши обновяване на света. Това е идея, която безспорно има своя зародиш във висшите светове. Доколко розенкройцерите са сполучили, колко са били добронамерените, ония, които са тръгнали да обновяват света, е въпрос, но идеята е факт и като падаща звезда на небосвода това учение слага една ярка диря.

През 1630 година в Лайден (Холандия) излиза трудът „Най-секретните тайни на природата“ на Петер Мормийо. В него розенкройцерските аркани (тайни) са разделени на три дисциплини: вечно движение (перпетуум мобиле), трансформация на металите (идеята за философския камък) и лекарство за всичко (панацея). Ето колко ясно са очертани пътищата на този орден!

В „Тайни общества, съюз и ордени“ от Георг Шустер пише, че основната задача на ордена е да намали земните беди чрез довеждане човечеството до истинската философия, която Адам узнава след падането си и която следват Моисей и Соломон. (Това има близка родственост с масонството и кабалата.) Да, но великият мъдрец се върна към езичеството си, а пророкът изпълни волята на жестокостта на расовия Йехова... Как може след това да се каже: ...което Адам узнава и която следват Моисей и Соломон... Моисей налага една идея за монотеизъм, но с много жестокост, а Соломон строи храма, но само с кърви го маже — това нищо ли не значи?! Но кое е същественото в този апел — че мистичните знания са дадени още на Адам. Следователно те са нещо като кодирана, чакаща своята изява тайна.

Първата окултна тайна, която получава Адам след „грехопадението“ е, че става равен на боговете, защото научава полярността зло-добро (а ние вече се освобождаваме от проявата `и), която е тайна на еволюцията. Дори ако вземем Адам само като принцип, той значи битие на Бога, сложено в мисъл. А дали Моисей и Соломон са познавали и прилагали, както е казано „истинската философия“, е под въпрос. За Моисей строгостта на закона е необходимост да изгради социална общност, но той не влиза в Ханаан, в благословената земя. Соломон като миротворец получава правото да изгради прочутия Йерусалимски храм (някои източници подсказват, че още в него са сложени знаците на масонството — чук, триъгълник и пергел), но връщането му от единобожието към политеизъм не говори за голяма посветеност. Разбира се всеки може да прави грешки и да се върне — възможно е да има и девето посвещение, но щом е пропуснал една шупличка на някое стъпало в стълбата на възземанията, ще бъде върнат, за да си я попълни. Това обаче е другата страна на проблема.

За някои автори произходът на Ордена на розенкройцерите е съмнителен, тъй като те приемат, че по традиция духовно-рицарските ордени са от светата земя. За други, като един Хекърторн например, Орденът на розенкройцерите е обкръжен от поетичен блясък и магическата светлина на фантазията, а тайнствеността му придава очарование, напомнящо блясъка на метеор.

Според потребите в даден момент както в отделни континенти, така и в цялата ни планета, макар и малки, звезди от този род са поддържали равновесието на универсалното духовно развитие с еманацията на своята идейност. Светът може да бъде крепен от единици — еволюцията се върши от мнозинството. Посветените са единици, но те са достатъчни да бъдат витлеемски звезди! В края на краищата Витлеемската звезда води само трима мъдреци при Христос — не се пита човечеството!

За Братството на розенкройцерите пише и Йохан Валентин Андреа в своята повест за основателя на ордена, за рицаря Христиан Розенкройц. С нея той цели да се присмее на алхимиците, както Сервантес чрез Дон Кихот осмива рицарството. (И все пак Дон Кихот ще остане олицетворение на едно необходимо въображение за реалности, по-реални от тези, които човечеството все още вижда!) Културата на алхимиците не може да бъде осмяна, нито пък тайните знания опорочени от несъгласието — те имат своето и историческо, и верско предназначение. Присмехът може да обслужи един Мефистофел, когато се надсмива над Фауст. Но въпреки че в тщеславието си подписва договор с Мефистофел, във Фауст ще остане неудовлетвореност — той ще има своите търсения и открития. И какво е странното в този договор — че Фауст го подписва не с обикновено мастило, а с кръв! А кръвта е азовият представител на човека, чрез нея се легитимира индивидуалността. И затова в предишните законодателства кръвното отмъщение е било пряко задължение на потомствата — нещо, което е трябвало да се победи с будността на ума и със силата на интуицията. С далновидност е трябвало да се освободи човечеството от кръвта — да се скъса веригата на кръвното родство, нещо което по един безспорен начин Христос решава: Мои майка, братя и сестри са тези, които слушат словото на Отца Ми!

И така Фауст трябва да се подпише със същността си, за да му открие Мефистофел тайната — тайната на питието, даряващо го с вечна младост. Тук е грешката на Фауст, тук е и недалновидността на цялата алхимична доктрина, когато подхранва идеята, че пробудата може да дойде от един изкуствен подбудител, а не от зрелостта на човека, от овладяване на силите, вложени в него.

Алхимиците са предмет на осмиване и от Себастиен Брант, който написва една пародия за същността на алхимията в следната форма:

    Алхимията пример дава

    как глупост с хитрост се сдружава...

    Които таз наука учат,

    в реторти, значи, ще получат

    и злато по изкуствен път —

    ако умеят да търпят.

    О, глупави лъжци! За миг

    се вижда всеки техен трик

    Които честно са живели,

    парите си са пропилели,

    в глупави реторти, в тигли,

    но злато те не са добили.[2]

Ето до каква степен е било отрицанието на обществото към тайното, окултното знание. Да се наричат алхимиците глупави лъжци, които правят в реторти трикове, е наистина липса на прозрение, беда на невежеството! А невежеството е аборт на безплодието! Само безплодието на обикновената мисъл може да нарече окултното знание безплодно, защото не знае какво владеят неговите представители. Известно е как те са заклеймявани като магьосници, на които дяволът гостува, но точно те така здраво държат вързан в себе си дявола, че той нищо не може да им направи!

Розенкройцерите като херметическа (вътрешно затворена) общност живеят в дълбока нелегалност. На това може би до голяма степен се дължи разминаването както в историческите датировки, така и в тезите на учението им. Вярно е обаче, че те не оставят тайни от чистото окултно знание, а само формули, с които непосветените не могат да работят, докато алхимията все пак е възможно позволеното да се покаже, защото идеята за т. нар. философски камък е една открита прокламация. А какво всъщност е философският камък — идеята да се преобрати и най-обикновеното в съвършено! За разлика от химията, боравеща повече с материята, в която принципът на живота е бездеен, алхимията борави с този принцип като формиращ и възбуждащ към съществуване. Когато в материята започнем да действаме с живота като енергия, като Божественост, тогава ще можем да променяме, да направляваме, тогава ще създаваме света на Мъдростта!

Идеята да се преобразят неблагородните метали в злато и сребро е да се внесе енергия, която да промени и формира, и то в най-ценното. Това се е считало за чудо, защото е чакан външният белег само, а не вътрешната тайна — от обикновеното човек да направи химн, химн на радостта: „Обединете се всички“, както казва Шилер и както възпя Бетховен. Тайната е желанието да градира в мисъл, мисълта — в духовност, духовността — в божественост!

Алхимията е всемир на наука за преобращението — тя дава идеи, които плодят. Алхимията цели да намери и онова универсално лекарство (идея за цялост), наречено панацея, което може да изцели всеки; с което може да бъде всичко лекувано! Не става въпрос само за болестите — става въпрос и за знанията... И както реалната роза мени цвета си, но не мени своята същност (универсалната), така човешката душа стои в цялост, сменя се само нейната аура: червена — борбеността на човека, зелена — копнеж за знание, жълта — търсене на мъдрост, виолетова — крилатостта на Духа! Това е трансформацията — една велика идея. Засвир`и една песен и зверчетата в теб стават кротки... — това е, когато почнеш да махаш тръните от розата. Но трябва ли да се бърза, за да остане розата без тръни? Не, тя още трябва да ги има, за да напомня на човека — това, което фигуративно го дадоха и физически го изпълниха: тръненият венец на Христос... И щом на Христос на главата сложиха трънен венец за освещаване на божествеността, тогава защо човек се страхува? Той трябва да си направи собствен венец от тръни, за да може да се надмогне в невежеството!

Алхимията търси осъществяването и на идеята за перпетуум мобиле. Но то може да се намери не вън, а вътре в човека. Само човек има неизчерпаемата енергия, своя вечен Кундалини, за непрекъснатото си движение и развитие. За тази сила добре е казано (поне от тези, които са знаели що е Кундалини), че може да се нарече събуждане на силата на Змия-огъня. Безспорно този Огън е най-същественото, което човекът притежава, защото за мен това е Диханието на Твореца, Диханието на Отца, към Когото имаме напътено поведение. А щом е Диханието, не е ли Самото Божество у нас? Тогава имаме ли основание да кажем, че човекът е един бог в развитие?! Кундалини дори е Диханието на Онова, Което не можем нито да изречем, нито да квалифицираме, нито да спрем само в образа на Отца като Първа ипостас на нашата Троица или като първа ипостас на троица, обаче не единосъщна, каквато ни поднасят индийските, будистките и другите учения. Не, Кундалини е нещо повече. Той в човека е Безпричинната Причина, от Която всичко върви, за да направи това, което се нарича „венецът на природата“.

В историята на алхимията е известен един много характерен случай с Алберт Велики — най-големият алхимик на Средновековието. Той е изключителна личност в културата — като богослов, философ, учен естественик, голям изобретател. Изумителен със своите знания, Алберт Велики преподава философия и богословие в най-солидните университети в Регенсбург, Страсбург, Кьолн и Париж. Негов ученик е Тома Аквински — най-бележитият теолог на Западната църква (прочут с труда си „Summa Theologiae“ — „Теологическата сума“), който също преподава богословие в Париж.

Един ден Тома влиза в алхимичната лаборатория на учителя си, когато него го няма, и какво да види — някаква механична фигура раздухва меховете и огънят гори. Тогава той грабва една метла и изпотрошава всичко. Когато Алберт се връща и вижда трагичното унищожение на двадесетгодишния си труд, пита ученика си какво е станало, а Тома показва отломките на робота и отговаря: Ами, помислих, че това е дявол... Ето докъде е стигало нивото и на уж просветената мисъл — да живее с идеята за дявола; ето фанатизмът, невежеството — гибелта на човечеството! Онова, което не можеш да прецениш като стойност на божествен дар, приеми го тогава, че е на дявола. Това е и сега ситуацията, когато някои мислят, че вършат дело на Бога със своите „познания“, че помагат... Затова казвам, че неграмотността е позволено незнание — тя си е взела това, което може, а невежеството е непозволено знание — то не си е взело онова, което трябва. Но евтино е и, когато едно учение ви казва — коренът на злото се крие в невежеството. Не, крие се в липсата на динамика — затова съществува невежеството! А какво е динамиката — събуждане на духовни сили, които трябва да ви разлюлеят. (Какво е температурата, примерно казано — влизане по-близо на астрала във физическото тяло; някой измерил ли си е температура в астрала...)

Защо Тома Аквински не разгърна скрижалите на древногръцката митология, за да прочете, че бог Вулкан (изковал прочутия щит на Ахил) си служи дори не с механичен уред, с който да задвижва меховете в работилницата си, а с думи?! Виждаме какви тайни крие митологията. И това не е илюзорност — човек може с мисъл да въздейства! Но за съжаление, съзнанието е било в плен на полярността Бог — Сатана. Хилядилетия вече това разделяне е бреме за човечеството. То като социална беда поглъща много жертви, а като религиозно внушение милиони погребва живи. Така в един двубой между мистично и реално, при наличието на двете идеи: Бог и Сатана, Христиан Розенкройц основава Братството на розенкройцерите. Полярността е нужна, но признанието на личностно зло — не! И идеята, че злото е нееволюирало добро, е тайната, с която ще се преодолее раздвоеността.

Всеки носи в себе си една алхимична лаборатория и не трябва да допуска някой Тома да я разруши. Правоверността не винаги е достатъчна добродетел, нито като добродетел винаги може да е извинение. Щом вярваме толкова коленопреклонно в Бога, защо не Му позволим да бъде по-голям от нашите убеждения?! Идеята за дявола основно е повлияна от Инквизицията и от дуализма, които властват през Средновековието в Европа. Може би тази е причината Западът да не роди или да не даде възможност за изява на големи духовни учители (като един Парацелз например), а само на обикновени философски мислители.

За розенкройцерството същинският човек е мислещият принцип у него. Неслучайно Господ отрежда на Адам правото да назове растенията, животните, въобще всичко сътворено, защото само той има знание — знание за преобратяване, знание за свобода! Идеята да се преобразява е вложена в основата на създаването на човека — Да сътворим човека по Наш образ и Наше подобие. Образът е възможността, Подобието — еволюцията на осъществяването. И затова Адам яде от уж забранения плод — за да започне големият урок на еволюцията тук, на земята. И докато я осъществим, ние винаги ще се преобразяваме, винаги ще умножаваме валенциите си. Щом открием нов елемент, за който нямаме валенция, ще си изведем такава, за да направим и с него съединение. Ние носим всички дадености, неизведени на живот, за да си правим валенция след валенция. Това е алхимията на вътрешния ни живот — не механично рефлектиране и изразяване на мисъл, а раждане на жив фермент, изведен от вътрешната ни същност. (И сега щом нова валенция е необходима за новата Духовна вълна на Мъдростта, ще я родим!)

Като херметисти, розенкройцерите обещават на последователите си достъп до висшите тайни — посочват им основни стъпала за пробуждане и разгръщане на вътрешните сили; те дават и средство на прозрение — окултните символи.

Всеки окултен знак има три значения: външно, което може със зрението да се констатира и със събуденото въображение да се улови и дефинира; вътрешно, или тайно, което се обяснява предимно с ума; и чисто духовно, което не може да бъде обяснено, а се схваща само с интуицията. Всеки човек носи интуиция (малко или много в отделни моменти или постоянно в зависимост от своята вътрешна посветеност), всеки носи един първичен, естествен порив. Затова казвам: Бог не се доказва, Бог се живее! Ако човек иска да Го види с очите си, с външното, той не може да Го схване в целостта и понеже очите се съблазняват, дори може да Го отрече. Ако се опита да Го докаже с ума си, не е изключена мисловната спекулативност — да Го обкичи с различни възможности за атрибути. Само когато Го живее, т.е. когато Го усети с вътрешната си същност, с интуицията, Бог вече не е менлив, а вечен.

Отличителните знаци на Братството на розенкройцерите са розата и кръстът — два символа в единство. Те се сливат в едно, въпреки че всеки от тях има свое определено мистично предназначение и вътрешно съдържание. Това различие в единство съответства на двойнствеността в единство — Бог и Природа, Дух и Материя...

В тезата за генезиса кръстът е епоха в съответните духовни културни раси. Хоризонталната му страна представлява възможността за надмога над растителното царство и влизане в животинското, което има като най-съществен белег хоризонтален гръбначен стълб. А милиони години са били нужни от животинското царство да се премине към човешкото, т.е. хоризонталният гръбнак да стане вертикален, за да могат енергиите — и отгоре, и отдолу, да сътрудничат за изграждането на мозъка и развитието на умственото тяло. Кръстът ни дава и мистичната тайна на двубоя между Дух и Материя (всеки човек, разперил ръцете си, е един кръст), демонстрирана от Иисус Христос на Разпятието. Голготската мистерия е преобратната тайна на човека — от инволюционното слизане към еволюционното възкачване! Тя не е идея за страдание, а за свобода!

Надписът върху кръста на Разпятието: „Иисус Назорейски, Цар Иудейски“ — „INRI“, розенкройцерите тълкуват като: I — Igne, N — Natura, R — Regenerando, I — Integrat, т.е. „Природата обновява с възраждащ огън“. Това разчитане на титула „INRI“ създава голямо негодувание и протест от страна на официалните християнски църкви. Разбира се, подобно тълкувание не може да се приеме, защото означава да не повярваме на думите на Пилат — Писах, каквото писах, и да се снеме предназначението на Иисус Христос в цялата мистерия на Голгота, а оттам и на Възкресението. Иисус има за предназначение внушената необходимост чрез божествеността да разкрие Подобието. И Той се разкъсва — разкрива същността Си: Духът разкъсва една утроба — материята, която е нишката от минало към бъдеще. В такъв смисъл розенкройцерите казват, че Кръстът е разкъсване на себето заради света, заради отчаянието на хората. Точно този момент, когато отчаянието надмогва надеждата, всеки пратеник на планетното предназначение трябва да улови, всяка религия — да преодолее. Защото отчаянието е една ферментация, а надеждата отвежда в друго качество, в друга йерархия. Отчаянието е предпоставка и за безверието, но принципът на отчаянието като историческо битие е победим и това е символизирано в образа на Сизиф.

    Кръстът е едно настояще на себеосъзнаване и с тайната на розата е идея посветеният да се надмогне, за да се обожестви!

Розата в митологично-поетичното виждане е предмет на голямо възхищение и почитание. В древноиндийския епос и религия е описан интересен спор между Брахма и Вишну за това, кое цвете е най-хубавото. Брахма, без да е видял розата, се спира върху лотоса — цветето, от което произлиза светът. Но когато Вишну му показва розата в цялата `и многоцветност, многолистност, в неизброимите `и нюанси, в аромата, който носи, той признава, че е сгрешил в избора си. Това далечно известие, макар и като легенда, е много показателно по отношение смисъла на символа и неговата вътрешна същност.

В древността в Китай, Рим, Гърция розата е свързвана с една от най-големите добродетели — любовта, и една от най-пазените истини — тайната (думите „под розовия храст“ са били знак на любов, но и знак на тайна). Розата ще намерим възпята и като цвят на задгробния живот — един светъл знак на признание, на изпровод на починалия в неговия духовен път в отвъдността. Така тя е свързана и с живота, и със смъртта. А смъртта е най-неоспоримата реалност в живота — той може да се променя, но може и да се връща. Розата като идея на задгробния живот има царствената привилегия да носи възкресението!

Розата в своето многолистие и разноцветие е символ и на мнозинството в единство и на единството в мнозинството. В нейното символично значение се включват още съвършенство, изящество, радост, пламенност, гордост, слава, блаженство, мъдрост, молитвеност... Ето с колко много душевни състояния тя може да хармонира!

При арабите за разлика от другите народи розата е мъжки символ. Много е важно когато се поднася нещо, да се знае къде какво символизира, защото символиката е кондензирана енергия, духовният образ на реалността. (Нарцисът (роден от сълзи) например е цвете на оплакването, на смъртта, и не трябва при друг случай да се поднася.)

В Кабалата розата е образ на единството и символ на числото пет. Това е отразено и в католическите обичаи, в т. нар. обиходи, където се четат специални молитви, известни като „розарии“. Тези молитви, посветени на Дева Мария, са изведени от тайната същност на числото пет и съответстват на размишленията за „трите петици“ — петте радости, петте скърби и петте слави, от тайнствения живот на Богородица. В почитанието си към Божията Майка Католическата църква я поставя в някои отношения дори над Сина. За разлика от Източното православие там със специална була е обявен догмат, че тя също е непорочно зачната. И виждаме колко стабилно е укрепена тази догма с молитвите „розарии“. „Трите петици“ от живота на Дева Мария са образец, който може да бъде последван — на всеки е дадена възможността въздържано да се радва, достойно да скърби, несмутено да понася слава.

В Католицизма розата е символ и на св. Георги, св. Екатерина, св. Тереза... — въобще със своето многолистие е символ на Църквата. Символ е и на Иисус Христос, но като предпоставка на изповедание в различни християнски ордени. Католическата църква е виртуозна — когато някой си позволи да се отклони и внесе макар и незначителна промяна в някой от догматите, каноните, правилата, веднага му дават правото да направи орден. Така с благословията на папата орденът е в лоното `и и след известно време изхарчва своята бунтарска енергия. Това Източната църква не можа да прозре и приложи!

От XII век розата е въведена като хералдика в големи аристократични родове — тачена и признавана от тях и досега дори. В Средновековието тя е символ на небесно блаженство и постепенно изземва присъствието на монархическия знак на лилията в социалния живот. В XVI-XVIII век намираме розата и като израз на чувствените страсти, на еротиката.

В литературата розата влиза като мистична символика с прочутия „Роман за розата“ на немския поет Клеменс Брентано. В тази творба кръвосмешението трябва да бъде изкупено именно чрез розата — една алегорична фигура, свързана с тайното учение на розенкройцерите. Такъв начин на литературно представяне на окултните тайни ще намерим по-късно и в Англия — при Оскар Уайлд, във Франция — в творбите на Стефан Маларме... Дори се формира във Франция т. нар. кръжок на поетите розенкройцери.

Розата присъства и в „Божествена комедия“ на Данте Алигиери. Там, в Рая, има огромна пламтяща роза, чиито листа са душите на праведниците. (Ето че и Данте не е избегнал съблазънта да даде определение с илюстрация, познавайки, разбира се, вътрешната същност на розата.) Това е идея за блаженство и безспорно признание на преследваните тайни учения в Средновековието.

Затова как розата е станала червена говори древногръцкият мит за Адонис и Афродита. Този мит е зает от финикийците, но той има своя предобраз в легендата на вавилонците за богинята на любовта Ищар и прекрасния бог Тамуз — богът, който умира и всяка пролет отново възкръсва. Древногръцкият мит разказва, че когато Афродита търси тялото на своя любим Адонис, убит от глиган по време на лов, острите камъни и бодлите на трънка израняват нежните `и нозе и там, където падат капки от нейната кръв, израстват алени рози.

Също според легенда в Едемската градина розата е бяла, а когато Ева я целува (без да е уточнено дали това е преди, или след грехопадението), тя става червена. Коя е нуждата обаче, накарала Ева да целуне розата? Това е една тайна много съществена и съхранена през вековете. Ще я разберем, ако приемем, че т. нар. „грехопадение“ е инволюцията на Духа в материята, приключила със слизането ни във Физическото поле, за да дадем тук на ума си път, а на сърцето си — Азова страница. Азът чрез кръвта получава своята ярка изява, когато Ева — астралът, дава пламъка на физическото сърце.

Червената роза като християнски символ е свидетел за земния мир. Тя е емблема, която изразява и страстта на материалното, и материнското начало. Свидетел е също и на мъченичеството (известен мотив е, че пепелта на изгаряните християнски мъченици се превръща в червени рози) . Ето защо ще намерим червената роза и като израз на пролятата кръв на Иисус от петата рана.

Съгласно раннохристиянската теза до грехопадението розата не е имала тръни, а впоследствие те стават символ на грях, страдание и смърт. Оттам някои извеждат съпоставката на тръните с трънения венец на Иисус Христос и добавят роза на кръста в съпоставка с Неговата смърт. Това е липса на прозрение за предназначението на Христос! Тръните всъщност са будност — те събуждат в човека внимание към смущението от лоши желания и чужди мисли, а розата на кръста — свобода от отчаяние и блаженство на душата.

Елин Пелин има един разказ — неповторимо поетична проза, проза с много усет и ритмичност — кога една роза може да стане черна: „Тия странни рози растат в човешките души. Това са черните рози на тъгата.“[3]

Розата като символ на жертвена любов ще намерим в живота и на Заратустра, ще я намерим и в пътя на Мохамед към Аллах. Гирляндата от рози е атрибут на Ерос и е израз на блажена душевност, на небесна радост. И досега в Индия гирляндата е символ на възпоминание и благодат, на хвала и в същото време на единство. Когато розата е бяла, тя е символ на чистота, девственост, духовност, абстрактна мисъл, а съчетанието между бяла и червена роза символизира единство, съюз. Така и като девственост, и като духовност, и като мисъл розата дава основание да я правим присъствена в духовния си свят — най-вече заради идеята за единството!

Няма цвете, с което да можете така цялостно да дадете образа на Вселената, няма! Тя е най-листна, даже Църквата нарича себе си „Роза“ — защото в нея, в нейното съцветие има десетки, десетки листа, събрани в едно.

    Идеята за съчетанието на Розата с Кръста — Розата като символ на единството с множеството и Кръстът като двубой между Дух и Материя — е идея за служение на Всемира!

Някои интерпретатори когато превеждат наименованието на Ордена, което по традиция се свързва с името на основоположника — Розенкройц, т.е. т.нар. „Розов кръст“, използват латинските думи „ros“ (роса) и „crux“ (кръст) и се получава името „Росен кръст“ (това очевидно е едно свързване на Ордена с алхимията, за която росата е най-добрият разтворител на златото). През XVII век излиза книгата „Изкуството да се прави злато, наречено химия“, в която не се говори вече за „митичната роса“ на алхимиците, а за „rosa fhilosophorum“, т.е. за „роза на философите“ — идея за свобода на философската мисъл от оковите на средновековната схоластика и мистицизъм.

По устав Орденът на розенкройцерите напомня Ордена на йезуитите („Йезус“ — Иисус). Строгостта, с която се изисква встъпването там, е проверка на вътрешната потреба на неофита (новопокръстения), който трябва да поеме отговорността на посвещението (влизането в тези ордени е въпрос на посвещения, макар и показни). Има исторически данни, че възниква известен конфликт между Розенкройцерския и Йезуитския орден. Това е логично. Въпреки че йезуитите са ригористичен орден, те първом имат своето определено вероизповедание и пазят неговото статукво, като приемат догмите и всичко, каквото Католическата църква повелява. А розенкройцерството е общност, която в смисъла на официалното вероизповедание не е чисто християнска — признава прераждането, кармата и еволюцията.

Има седем различни степени, които розенкройцерството поставя, според индивидуалността и възможностите — изучаване знание на творческото въображение, вдъхновено знание или четене на окултни ръкописи, приготовление на философския камък, съответствие между макро- и микрокосмоса, вживяване в макрокосмоса и божествено блаженство. Тези степени то изисква, за да се получи посвещение. Атрибутите на посвещението при розенкройцерите са кръст и амфора. А трябва да се има предвид, че розата е четвъртият център, наричан още „чашата“. След като е вложена в човека огнената сила на Божествената енергия, тя формира в астрала му чакрите (естествено е това върховно знание някой от големите да го е знаел) и онова, което може да даде на обикновения ум прозрение за по-далече, е вече когато в Чашата, в четвъртия център, започне енергията на Кундалини да просветлява съзнанието за Мировост. Тогава можем да кажем защо е избрана и амфората, която се родее със свещения Граал, а в него според легендата са събрани капките кръв от петата рана на разпнатия Иисус. Защото петата рана е идея за Мировост — кръвта като свобода вече от индивидуалността! Христос дава една идея за свобода от родово и расово начало...

Сърце и кръст се срещат и при Католицизма. Православието няма подобни добавки, с това показва известна устойчивост в Христовото последование — тук не се търсят добавъчни елементи, които обогатяват очите и ума ти, а разсейват в съсредоточаването. Много е важно! — разсейването има стойност за набогатяване на ума, но не е цялостност във вярата. Може би затова Източното православие е най-близо до мистичността! И затова нашата църква си взема исихазма в ХIV век...

В различни исторически моменти в една или друга държава се явяват различни общества от розенкройцери, които имат и признание, и гонение от официалната християнска църква. Най-здраво розенкройцерите се укрепяват в Холандия и Германия. Германските розенкройцери стигат до легендарното време на крал Артур. Други, като шотландските и шведските например, основават братството „Мъдреци на светлината“, наричано още и „Братство на Ормузд“.

В края на XVIII век английските розенкройцери постепенно се вливат в редиците на „свободните зидари“, т. нар. „франкмасони“. През 1866 година братството в Англия е възродено от Робърт Литъл. Впоследствие то се води от Уни Уесткот, за когото се счита, че има девета степен на посвещение (отговаряща на титлата „магус“). Във Франция също е създадено (под давление на известния френски окултист Елифас Леви) братството „Френски кабалистичен орден на розенкройцерите“, което е обвинено в магически действия и дори е наречено „академия на сатанизма“.

В по-ново време братство на розенкройцери основава и Макс Хайндл в Америка (Калифорния). В книгите си „Розенкройцерската космоконцепция“ (или „Космогонията на розенкройцерите“ според по-новия превод) и „Послание от звездите“ той излага философията на розенкройцерите за еволюционните етапи на човека и Космоса.

Розенкройцерството учи, че всеки духовно просветен човек може да не вярва в догмите на официалната църква, защото всеки духовен процес, преминавайки в догма, започва да ограничава щедростта на духовността — пригажда се към формула за възприемане и действие за служение. И точно това искат да избегнат окултните школи като дават поверителната тайна и специалната формула не като догма. Както те казват — не може водата да се обърне срещу течението. И тук се крие една голяма тайна: Ева не може да се възправи срещу Адам, откъдето е иззета. Ето защо да се яде плодът на Дървото на доброто и злото не е грехопадение, а инволюция!

За розенкройцерите истината се открива не чрез знанието на ума, което обикновено е от очите, от експеримента, а чрез сърцето, чрез интуицията. За тях истината не се нуждае от аргументи — тя трябва да бъде живяна, да бъде позната чрез вътрешно откровение. Още от най-древни времена са давани сакрални знания, съхранявани в тайни книги (в книгите на Хермес, на сибилите, на магите...); давани са свещени науки, които скриптират тайни, разкривани само на малцина посветени — защото всемирната хармония не бива да бъде смутена. Развитието може да променя хармонията, може зрението ни да констатира нестабилности, но всъщност това е илюзия, въображение, както цялата природа според розенкройцерите е продукт на въображението на Божествения ум. Бог се Себеосъществява като единство в множеството — една реалност, която в Сътворителя е вечна, а преходна в нашето зрение. Тази тайна се разкрива на човека, когато мине прага от всекидневието към вътрешния духовен празник. Разбира се, с ума си ще констатираме „нереалностите“ в хармонията. Една „нереалност“ е жестокостта, но съпротивата е необходима заради развитието. Жестокостта е изобретение на човека, а безжалието — на природата! Ако така схващаме сблъсъците, тогава няма да имаме смут от констатациите, че светът е жесток. Има закони на справедливостта, където страданието на индивида е необходимост — това е тайната на развитието! Идеята да се спази законът на справедливостта, който защитава човека, е трябвало постепенно да отстъпи в процеса на еволюцията — процес, съхраняващ расата, не индивида. И затова личността ще бъде пожертвана; тя трябва да изпита дори жестокостта — Нероновото начало, за да може еволюцията с пламъка на революционната жертва да защити духовно-културните раси.

Ние винаги обособяваме, когато преценяваме, а в природата и в законите на божественото развитие няма спиране. Ако приемем, че насилието над индивида е еволюционност на расата, тогава ще разберем потребата и размерността на приложеното. След като осъзнаем тази тайна, след като стигнем до зрялост за такава преценка на събитията, те ще бъдат изменени, защото ние като енергия ще изправим своя китайска стена пред идеята за зломислие и злодействие. Ето към това — към зрялост, са искали да призоват добродетелните мъже, които правят Ордена на розенкройцерите. Затова се гради и братството на адептите, имащо за задача да донесе просвещение на човечеството.

Много странности човек трябва да се научи да открива. Сърцето ще си остане за нас вяра с познание, но интуитивна вяра и интуитивно познание, не преклонение и знание, изведено от очите, от доктрината на очите. Така ние трябва да търсим някъде из дълбочините как ученията са искали да изградят света на човека в по-близкото съприкосновение с вътрешната същност, вместо с обредно-показното. Обществата са изграждани, създавани са известни правила и изисквания, с които човекът е удовлетворявал своето битие и е мислил, че е най-правоверният служител на най-великото учение. Смелостта обаче да се освободи човечеството от бавното стареене на религиите и дългото тяхно стоене в старост се състои в дързостта на единиците, на белязаните, които търсят как да внесат едно ново причастие, една нова теза.

Външната страна на християнството в хилядилетията му не удовлетворявала онези, които са имали будност и посветено знание. Страшното е това, че мнозинството отива и прави своя принос на елементарната, ако щете, молитва — за него тя е свята, тя е чиста, отива и си я носи там, пред олтара в църквата, и си я бърбори... И това е със столетия, с хилядилетия... Някой, съзнателно разбира се, осемдесет години пее една и съща молитва — не се улавя, че не се променя! А човек когато не се улови, че не се променя, е точно това, за което говорих — липса на далновидност, липса на преценка.

За розенкройцерите целта на човека е безсмъртието — най-оптимистичната теза на всяка религия. Но безсмъртието на душата ще опознаем чрез Божествената мъдрост, чрез тази идваща нова Духовна вълна на битието! Трагедията е че когато официалната християнска теология говори за безсмъртие, представя човека като същество в завършен вид — родило се с недостатъци или с дарования веднъж и край. Как това няма да ни учудва, след като всеки ден виждаме и беди, и радости?! Теологията ни консервира, а от друга страна науката представя човека само като тяло и мисъл. Без душа, която може да пледира свое бъдещо живеене (било в относително безсмъртие), или само с мисъл, чиято преходност стига до гроба — какво ни остава? Да съпроводим елементите на творението си и да кажем, че сме били. Когато обаче се погледне на човека като идея на безсмъртието, тогава характерът му е същината на неговото битие. Следователно той трябва да минава през ученичество, за да има посвещения, трябва да се обожествява чрез стъпалата, давани от Ученията за Правдата, Любовта, Мъдростта... А основното, което отработват в ученика окултните школи, е характерът. Той се формира от зрението, което създава представите, от желанията, които подтикват мисълта към осъществяване, и от волята, която материализира потребата на мисълта. Голямото изкушение на човека идва от мотивите. Затова ако един човек иска да отиде в монашество, трябва да видим мотива, а не само желанието му. Когато мотивът е породен от волята на пробудения бог у нас и знаем пособията на религията, ние правим своя програма, избираме свой метод на работа, за да събудим розата в борбата на кръста за победа на Духа над материята. Това дават езотеричните школи!

Осъществяването на духовния човек не бива да зависи само от условията, които наследява и които всъщност е в състояние да променя. Молитвата например е една потреба, с която искаме да променим условията. Едно отшелничество, когато трябва да изведе божествения, духовния човек, може да се осъществи независимо от условията. Това е тайната на ордените, когато са извеждали на социално живеене с духовно светителство, и това е, което формира характера. За уединението трябва знание, а не от уединението да се търси знание! Ако един отшелник не е достатъчен на себе си, и да се уединява, всяко условие ще го смути. Следователно отшелник е всеки, който може по всяко време и на всяко място да се победи, а не в пустинята да бъде изкушаван и мотивите да го връщат към лоши мисли. Това предполага да се надмогне обикновеното мислене и да се роди мъдростта! Мъдростта дава просветление, тя обяснява законите за кармата и прераждането като неумолими, но не и непобедими. Човекът е подчинен, но не роб на законите, защото носи една реалност по-властна от тях — реалността на духовната си същност! С тази идея розенкройцерите искат да победят схоластиката и от временно битие човек да влезе в лоното на всемирната безсмъртност. Да победим природното си естество — това е идеята, която можем да изведем от розенкройцерството!

И така: от човешкия към всемирния ум, от нееволюиралото добро към свобода от двойствеността, от нисши до висши същества ние осъществяваме една цялост — розата с всичките `и листа! В кой момент кое листо тя ще разлисти, т.е. коя добродетел ще изградим, е въпрос, но само цялата роза е единството на нашето битие. Бъдещето има само един израз на познание — цялостен живот в Бога!

  1. ↑ Хайндл М. Космогонията на розенкройцерите I, Алфиола, 1993, с. 9.
  2. ↑ Парнов. Е. Тронът на Луцифер, София, 1989, с. 193.
  3. ↑ Пелин. Е. т. 3, Български писател, С., 1977, с. 246.