Върху Блаженствата

Матей, глава 5:

3. Блажени бедните духом, защото тяхно е царството небесно.

4. Блажени плачещите, защото те ще се утешат.

5. Блажени кротките, защото те ще наследят земята.

Онова, което е вечно в нашето битие, е че смирението никога не е обидило съдбата! В този именно аспект гледам на Блаженствата — те са съдба, те са битие. И няма блаженство, което да казва: „Бъдете зли“; няма блаженство, което да има повелителния характер на „не кради“, „не убивай“, „не прелюбодействай“, каквито са повелите на Десетте Божии заповеди. Затова твърдя, че Блаженствата са послания. А посланията докосват една друга струна в човешката душа. Те не повеляват — те слагат подкваса, за да може нещо, което носим, но прибулено от мъглявината на всекидневието, да бъде докоснато от повика на Вечния: „Адаме, где си?“ Този повик няма да заглъхне, докато Адам, чул този глас, не се върне в лоното на Отца си. Това е и съдба, и битие! Адам (заскитал от поле на поле, от царство към царство) винаги с известно чувство на благодарност ще прави своя живот потребен в достояние на вътрешна святост, за да бъде син, така както е казано още в Старозаветието — всички сте синове на Бога. Но правя една съществена разлика между син и Синовност. Само Христос е Синовност, другите са синове!

Ето защо, когато ще говоря за Блаженствата, винаги ще започвам с едно и също — Господи, при кого да отидем? Ти имаш думи за вечен живот — не толкова да направя внушение от потреба за вечното, а да осъзнаем присъщността на вечното като реално съществование в нашето битие, да познаем вечното като дадено в Блаженствата и като реално осъществимо в живота. Аз съм убеден, че големият учител от Назарет, когато е давал Своите Блаженства, наистина е имал проницанието, че това са послания, с които е мотивирано поведението, без да е казано, че са прощение за грях. Тяхното осъществяване не е „прости ни греха“ — не! В Блаженствата има едно ново поведение на човешкото битие — поведението на качване по стълбата Иакова — от будност към служение, от развитие към съвършенство. Така стъпало след стъпало се върви нагоре, защото Блаженствата — както и цялото учение на Христос — са учение за личността. От Христовото учение могат да се изведат всички нравствени и публични нормативи, всички социални задължения за социална правда (когато имаш две ризи, дай едната на другия). Затова следовниците Му направиха прочутите агапи — всеки принасяше каквото може, а получаваше колкото му трябва. (Така че Маркс нищо ново не каза, а го взе от Евангелието на Иоан — „...според нуждите“.) Представете си колко социално прозрение като доктрина е носило Християнството и колко нравствени ценности е дало!

Затова започвам с тези думи: При Тебе има думи за живот! Ето голямата разлика от всекидневната реч — дори от най-парливите думи, дори от най-необходимото слово. Когато някой на гладния каже, че ще му достави хляб, той безспорно ще слуша за това, което ще яде. И даже в молитвата „Отче наш“ е казано: „Насъщния ни хляб дай ни днес.“ Защо? Защото това е неотменна потреба. Но Христос имаше нещо повече — имаше думи за вечен живот! Край човека много неща отминават. Вярно е, че човешките очи много ценности виждат, но винаги трябва да се прави разлика между това, което очите ни дават, и онова, което сърцето ни е открило. Когато изразяваме само това, което очите ни представят, имаме доктрината на очите. Доктрината на сърцето е нещо съвършено друго, а доктрината на Духа е вече наистина едно велико блаженство!

Между всичко, каквото е казал Христос, между всичко, което след това стана метафизиката на Християнското учение, догматиката, приложно-обредното служение, най-същественото беше онова, което ни изведе до святост — такава, каквато може да създаде светци. Идеята за светците е едно надмогване, тя е едно велико тайнство. Светостта е дързост да търсите мерило в Божието Царство! В еврейския храм нямаше светци, защото там е непозволено да минете прага, да търсите святост, равна с тези, които са съпровождали Бога; Юдаизмът не даде пътека за святост, а даде идеята за падналите ангели. Виждате каква хималайска височина има между един Юдаизъм и едно Христово знание за света! Наистина пее се: Свят, свят, свят Саваот. Но само Саваот ли е свят? Ами това, което Той роди, и е станало като Него? Защо то да не бъде свято?! Светостта е еманация на Бога, но човешка по същност, а дали ще се правят икони на светците, е отделен въпрос. Говорим за кохортата, за сонма от светци, които изливат в улея на духовното развитие на човечеството голямата енергия. Това е битие!

Така че когато се говори срещу известна иконност, трябва да се знае мястото на светостта, а не на иконата. Именно тази святост, като икона на съответната духовна мъдрост, позволява на изповедника да си направи своето кандило. Не е опасно поклонението, обявено за идолопоклонство. Енергията на тази сборност от изживяна святост представлява нещо голямо, нещо неотменно в историята на всеки народ, особено в историята на българския. Той не е имал толкова зла участ — както почти всички историци говорят, че сме били народ на разпятието. Да, но Разпятието има един велик закон — Възкресението. Светостта!

Фактически с Блаженствата всеки в своето царство е едно светило, което набогатява божествената енергия за световното ни развитие. Това са думи за вечен живот; оня крайъгълен камък, който зидарите отхвърлиха. И всеки от нас, когато вземе едно блаженство и го отхвърли, ще прилича на ония зидари, които никога няма да иззидат храм, защото единият от ъглите — ако няма едно от блаженствата — няма крайъгълен камък. А всяко от тях е наистина не само религия, но и живот. Защото религията е още учение как да направим живот; тя е поведение как да бъдем съвършени; тя е начин да осмислим онова, което ни дава Великото учение — Божество и идея за безсмъртието!

Така че всяко едно от блаженствата е зиданият, дяланият камък в ъгъла на един вътрешен голям храм. Този, който не е иззидал вътрешния си храм, може да отива в друг, но никога няма да освети олтара си, защото олтарът се осветява от личната жертва! В църквата има един обичай — в зида на храма се поставя свещена костица, реликва от някой светец. В личния ни храм всяко едно от блаженствата е такава реликва и ако може човек, от тези девет блаженства нека си сложи онова, което е в хармония с неговата същност!

Забележете, нито в едно от блаженствата няма преценка за награда, а само отредена възможност, ако се осъществите. Блаженствата дават не награди, а свобода! А свободата не може да бъде измерима, както усвоеното блаженство не е от наградата дошло. Степенуването на Блаженствата стига до момент, когато няма да имате награда. И в такъв смисъл, когато трябва най-великата жертва да направите (ако това е водителството), щом не е дадена с определена награда, човекът ще остане без заник.

Така въпросът за Блаженствата не е въпрос на етика, не е въпрос на добродетели, а на вибрация, хармония, която си създавате. Всяко едно от тях може да се разгледа като предисловие за святост, като метод за работа, като поведение за живот, което ни прави свободни и възнаградени — без свръхестествени сили. Блаженството дава награда не по милост, а от упражнената воля на личен живот за съвършенство!

Блажени бедните духом, защото тяхно е царството небесно.

Това е първото блаженство, послание на Новия завет — едно освобождаване на човека от обредния жертвен принос, което го мотивира като божие дете, а не като син на стихиите. Христос не казва: Вземете дар и дайте, а — Блажени бедните духом, защото тяхно е царството небесно.

Две тези има в това блаженство — тезата за бедния духом и тезата за Царството Небесно. Те правят единство тогава, когато човекът е осъществил блаженството. Във всички религии имаше подземен свят, но само Христос каза: При Отца Ми има много жилища, Аз отивам да ви приготвя място. Той нарече това ново царство — Царство Небесно, Царство Божие. Но за него се иска какво — бедният духом! Първият смут, който изпитваме, е, когато сложим на мерилката бедната духовност да бъде блаженство или в стария превод както беше — Блажени нищите духом. И като го преведем това „нищите“, че са някакво нисше същество... Вярно е, че „нищий“ наистина значи „беден“, но не беден по духовност, а беден от зломислия, беден от лъжовна гордост и суета. Така под бедните духом, или нищите духом, в Учението на Христос трябва да се разбира и да се превежда смирените. И тогава волю или неволю ние ще приемем една йерархия на усвояването на Бог у нас и приложението Му. Затова може да се каже: „тяхно е Царството Небесно.“ Там се работи — работи се като първичен образ. Човек е образ и подобие Божие! Той работи за образа Божий и догонва в своето съвършенство подобието. Това е, което бедните духом трябва да направят — да работят за образа и да догонят по пътя на осъществените блаженства подобието! Така че всички духове имат своята божественост, а проявлението им е йерархия, която сами достигат.

И какво ще завоюват? Царството Небесно! Забележете, те няма да го наследят, както Земята се наследява — наследи я Адам, който беше пратен да я обработва. Царството Небесно не се наследява — то се издейства с лично поведение. Даром получихте, даром давайте! Да, но всеки дар е действието на нашата ръка преди това да сее, жътвата ни от едно минало; и тогава, когато улеят може да поеме повече благодат, се дава щедрост, за която съм казал: Щедростта на сърцето не бива да бъде смущавана от пестеливостта на ръката! Затова са знаменитите думи на Христос: Когато дава дясната ръка, да не знае лявата.

Така че Царството Небесно е наше право и то се дава не по милост, не и по благоволение. Нека се освободим от подобни тези, че само благодатта можела да даде спасение. Изкуплението, направено или ненаправено, не освобождава. И много ясно Христос казва: Блажен е този, който свърши това и това, а не: Блажен облагодетелстваният от Мене. Затова нека се освободим от тази неправилна градация на благоволения. И в притчата за талантите е казано: Вземете от този, който няма, и го дайте на онзи, който има! — Но, Господарю, за да не ги загубя и ме накажеш, аз зарових талантите, които ми даде. А другият направил десет от дадените му пет таланта! Който не употреби, който не иска да направи едно блаженство с извинението, че е беден духом, му се взема даденото. Значи веслата на прощението, веслата на разкаянието и веслата на Божественото като цялост трябва да ни отведат на този бряг — Царството Небесно!

Бедният духом е една идея за свобода от доктринерство. За да се освободи от гривната, която Платон беше сложил със своята школа, Аристотел каза знаменитите думи: Платон ми е приятел, ала истината ми е по-скъпа, и направи друго учение. Може да е по-незначително, но това няма значение. Важна е идеята на свободата, важна е необвързаността, необходима е тази бедност, с която си тръгнал да търсиш нещо. Защото бедният отива да се потруди. Богаташът разпорежда. „Много умният“ — глаголещият, че е много умен, казва, че всичко знае (най-страшното е това). И кой ще признае, че е беден духом? Не — всички са „мъдри“. А бедният отива да търси, защото той носи чистотата на приемането, сиянието на интуицията, душевната откровеност (не само надеждата и подвига). И както казах, само смирението не е обидило съдбата. Това е най-великата добродетел!

Смирение може да прояви Адам — сътвореният, който има диханието на Отца си. Той може да го прояви! И Давид по този повод пита: „Господи, що е човек, та го помниш и син човечески, та го спохождащ?“ Ето съмнение, което липсва в Христовата теза, освободена от Старозаветието. Идеята за човека е била най-смутителното нещо в Юдаизма — първом, защото в самата теза за Сътворението човекът е грехопаднал. И затова Давид с основание пита какво е човекът. В Юдаизма стои тезата на отрицанието на човека като теза за възмездност и Христос точно това промени — не само като предречение, обещано от Отца на света, че Той ще бъде Изкупителят и Спасителят, но и цялото Му учение беше в това, че човекът е най-великото нещо. Може би тази сила, която излъчваше за човека, събуди в Пилат великата фраза, останала в историята на човечеството — Ecce homo. Можете ли да си представите какво е човекът! Дори римският съдник го видя в лицето на един Иисус, Който беше наречен Цар на царете и Който беше казал: Аз и Отец едно сме!, Който беше казал: Обичайте враговете си! Ето що е човекът! Давид има основание да се пита, но Христос показа същината му: Смирих се до жертва! Това смирение не е бариера, а огледалност, в която можем да видим себе си — не в покорство, а в служение. Служението е най-великото присъствие на Бога в човека чрез смирението! Така служението не е нито целенасоченост, нито целеизграденост и смирението в служението е Божий път!

Ето защо бедният духом е смиреният, който може да каже: Не жертва искам, а милост; който може да остави в историята на човечеството прозвището и нарицателното „добрият самарянин“ (в антитез на свещеника и левита). Виждате как е изграждан образът на човека. Великото смирение може да се пожертва, за да ни изгради. Значи човекът е изявената смиреност, съхранила духа на прозрението, което в името на жертвата създава Сина Човеческий и Сина Божий. А Иисус Христос каза, че всеки може да върши повече дори от Него. Можете ли да пиете Моята чаша — Можем! Можете ли да носите Моя кръст — Можем! Тогава наградата ще ви даде Отец Ми, не Аз. Ето колко ясни пътища е дал Христос за смирението. Затова считам, че Блаженствата, оставени на човечеството, са най-скъпото огърлие на Мъдростта в Учението за Любовта. Така че Давид ще продължава да се пита, а Христос ще води!

За бедния, за смирения и кроткия дух Той беше казал: Търсете и ще намерите, чукайте и ще ви се отвори, искайте и ще ви се даде. Кой иска? Който има съзнание, че му трябва нещо. Проси този, който още е гладен — гладен за знания, гладен за божие прозрение, гладен за вяра и за милостиня към другия, на когото още не е дал всичко, каквото е имал. Защото онзи, който имаше попита как да наследи живот вечен — Иди и продай всичко и тръгвай. Друг поиска да погребе мъртвия — Остави мъртвите да погребват своите мъртъвци. Когато някой е мъртъв в себе си, търси си мъртвец, за да може да си свърши работата на мъртъв. Това е да не сте бедни духом, т.е. да не сте жадни за правда, за истина, за живот. А „бедният духом“ е свобода от обвързване, от богатство, от труфила, от илюзорността на всекидневието. Той не може да бъде изкушен и може да възкръсне от гробницата си. Зданието ще стои, но мъртвеца ще го няма, когато личната ви мисъл за търсено достойнство и признание отиде във вечната гробница на преходността.

Така на един жив костер, на една клада човекът поставя своята блуждаеща мисъл и своите желания, за да се осветят в смирението и да се понесе, както казва Христос — игото Ми, което е благо, и товарът Ми, който е лек. Ето как: Понеже съм кротък и смирен по сърце и ще намерят покой душите ви. Христос не лишава човека от прозрение, а му предоставя личен път и достойно защитена чест. Не е посъветван никой да смени достойнството си. И в този смисъл съм казал: За обикновеното се работи, за достойното се страда, за великото се жертва, за Божественото се възкръсва. Бедният духом няма да въстане срещу труда си заради достойнството, с което ще страда, защото страданието го прави велик, че може да се пожертва, а жертвата го прави божествен, когато вярва във Възкресението.

Това е бедният духом — милост, смирение, просветление! Дори един Йоан Златоуст говори, че човек без смирение е човек без добродетели. Значи смирението е, което зида нашия храм. То е най-утвърждаващата се жертва на това блаженство — „бедни духом“, но не и пасивни, не в безизходност. И само бедният духом може да каже: Господи, бъди милостив към мене, грешника, а не както богаташа — Благодаря Ти, че не съм като него. Бедният митар е, който има смирението на съпоставката и не пита „защо не съм като него“. Това е големият и дълъг път, който трябва да бъде извървян от суетата до смирението — смирението като уважение, като жертва за другия, смирението като липса на гняв.

Смирението е и вътрешно послушание, така добре илюстрирано в една от притчите на Христос. Бащата се обърнал към единия си син и казал: „Иди да обработиш лозето!“ — „Не мога!“ Казал на другия: „Иди!“ — „Ще отида!“ Но не отиде. А първият отиде! Ето прилежание и свобода! Свобода дори да не приемете и прилежание след това да го направите. Защото думите Му бяха: Не всеки, който казва „Господи, Господи“, ще се спаси, а онзи, който изпълни волята на Моя Отец!

„Бедният духом“ означава още свобода от блужденията в храсталаците на евтини желания и на случайна мисловност. Мисловната спекулация може така да овладее човека, че да го отдалечи от интуицията. За интуицията, разбира се, има йерархии. Първом тя е един първичен усет (затова казвам, че на някои им липсва първичният усет за истина) — това е естествената, природната ни инстинктивност (поривът, еланът на Анри Бергсон). Именно в такъв аспект трябва да разчетем и израза на Христос: Пуснете децата да дойдат при Мене, защото техните души гледат лицето на Бога. Те са бедни духом, те не са богати със знания, нямат в душата си. Това е свобода от излишно богатство, а само Духът е пряко присъствен.

По същина Духът не може да бъде нито богат, нито беден. Не измерваме него, когато казваме ерудиран, интелектуален, много културен... Духът е огнената искра на Бога, която поддържа връзката с човека!

Така че с първото блаженство се има предвид свобода и чистота на нашата духовност, която ще ни отведе в Царството Небесно. Къде се намира то? Вътре или вън от нас или е едно висше духовно състояние? (И затова е казано блаженство, а не заповед.) Действеността е вътре — значи това царство е наше вътрешно царство и, безспорно, пътят към него е вярата и делата. Трябва дълбока вяра, за да може човекът в смирението си да дочака — без да бъде смутен — отредената възможност. Но много трудно е да преценим кога сме смирени духом. Това не е да научим таблицата за умножение и да кажем: „Ето аз съм готов.“ Преценката е лична, защото не е добродетел. Добродетелта може да има гражданска оценка, но само Всевиждащият може да каже колко голяма е духовната цялост, изявена в смирението на духовна бедност. Защото имаше мотиви на гражданско поведение за братство, за свобода, но когато душата ви е смутена, когато душата ви не може да понесе брата... Оттук казвам относно притчата за блудния син — същественото в нея не е в разкаянието на по-малкия брат, а в завистта на по-големия от щедростта на бащата. Тогава какво братство е, щом може да завиди на щедростта на Отца към брат му?!

Така нашият ум може да завиди на смирението ни, когато искаме да бъдем духом с Отца си, когато искаме да изпълним едно блаженство. А бедният духом е свободен от чувството на срам. Човек не трябва да се срамува от Бог — дори да е искал да Го обиди. Той няма защо да бъде засрамен от щедростта на Отца в смирението си да бъде беден духом, защото в това е величието му, в това е голямата му награда.

Идеята за Царството Небесно, която Христос даде на човечеството, е едно ново звездеене в човешката култура и в личния ни живот — очи в Небесата, а не в Адеса. Странна е теорията за отвеждане в подземните светове при наличие на големите култури, които древността е имала, и многото пророци, които е легитимирала в историята. Как може да се мисли (особено при теория на прераждането), че там долу, в Адеса, отиват?! Цялата митология само това дава — Ахил говори със своите приятели в отвъдността, Одисей също... Това ще намерим и при Орфей. И в Евангелието е дадено — богаташът гори в геената огнена, а бедният Лазар стои над него в лоното на Авраам. А Данте в „Божествена комедия“ не изпрати ли толкова народ в деветте кръга на Ада? Ама те били безнравствениците... Добре, нека са безнравственици, нека са грешници, както е казано, но той не можа да си послужи с друго за извисяване освен с Беатриче — идеята за Любовта! Защо тогава трябваше да ги сложи там? Защото мярката ни е човешка и само нравствена, но не и Христова!

Представете си каква непрогледност е имало, колко е липсвала тезата за Блаженствата и колко е било нужно на света учението за Царството Божие! А там в Евангелията, където намерите да се говори за възмездие в огнени геени — това е придатък от Юдаизма, но не и от Христовото учение. Христос даде един много интересен исторически факт — присъствие след Възкресението, за да изведе, за да каже, че няма Ад вече! Но в религията продължава, защото това е средство да държите някого в страх, че е грешен. Вместо да направят човека свободен, религиите го обвързват.

И ето тук, в първото блаженство, е казано как можеш да станеш жител на Царството Небесно. Тази идея има вече отредено не само религиозно място, но и гражданско признание. Когато искаме да сравним достижение, което е съвършено, ние казваме, че то е божествено или е небесно, царствено. Дори когато пожелаваме лек път на отиващия в отвъдното, пак казваме: „Мир в Царството Небесно.“ Йерархия на сравнението! Идея на човека към съвършенството!

Така Царството Небесно фактически става път на човека и точно в това е смисълът на думите на Христос — Каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди душата си. Ето преценка, която всеки трябва да прави. Защото оня богаташ, който напълни хамбарите си и каза: Е, душо, сега всичко е в изобилие — весели се, поживей си, чу шепота: Безумнико, тази нощ ще ти поискат душата...

Радостта ни не бива да бъде градуирана от това, дали имаме или нямаме. Досега никога не съм казал: бъдете бедни във възможността да се осъществите като живот и в царството земно. Не мога да приема и българската поговорка, която — макар бедният и богатият да нямат една и съща съдба — казва, че бедността не е порок. Добре, като не е порок, защо никой богат не поиска бедност, за да покаже, че не е порок? Но ако се касае за духовна бедност, в смисъла на блаженството, нещата имат съвършено друг характер. Така че не мога да посъветвам за бедност, която унижава, но мога за духовна бедност, която ви прави смирени, да кажа — да! Това е огърлие с един само бисер — смирение, и той е достатъчен.

Христос изрично каза, че Царството Небесно се взема със сила. Но коя сила — силата на смирението, силата на жертвата. Тогава кое насилваме? Насилваме убедеността, с която довчера сме служили!

Това е дързост да свалим вехтата дреха на миналото си!

Така че идеята за „бедните духом“ трябва да се вземе като една душевна благодат, несмутена от спекулативното мислене на по-нисшите ни полета. Това в никакъв случай не значи, че йерархия на културата няма. Има, но има и йерархия на духовността! И оттук е разликата, и оттук са обидните думи към Иисус: Кой, този ли е — на Мария, на дърводелеца сина? А Иисус още на 12 години учудваше учителите в Иерусалимския храм с мъдростта си. Но когато Го хулиха, никой от тях не отиде да Го защити. Не казаха: „Той е мъдър“, а викнаха: Разпни Го! Едно е поредицата от историческа фактология, друго е присъствие на духовната йерархия. И точно тук е страшното — когато не се разбере йерархията „бедните духом“, т.е. несмутените духове, да не се приеме и спокойно присъствието им в Царството Небесно.

Според ранга на осъществяването в еволюцията за един човек Царството Небесно е седмото подполе на астрала, за друг — висшият ментал, за трети — причинното царство, където са великите идеи и прототиповете на света. Но когато имаме духовна чистота според йерархията на цялата си еволюция, имаме блаженството да бъдем в своето царство небесно. И всеки има по едно такова царство, само че в блаженствата са обозначени ключовете, с които ще се влезе там. Блаженствата са един феномен в световната история на религиите, които са неизмерими по обзорност и фатумни (съдбовни) по приложение — и в личното ни битие, и в социалната история, и в националния и всемирен живот. Обзорът е голям, но съдбовността е, която го ограничава. А тя не ограничава, когато ние вървим, защото е съдбовност на наша възможност. И когато 24-те старци пееха около трона на Отца, но не можеха да строшат печатите на Книгата на Живота, кого извикаха? Агнеца! Той можеше! Всеки от нас, когато направи Блаженствата живот, чупи печатите на своята книга на живота за свобода и обожествяване. Това е вече битие. Този е смисълът на искането на Христос да бъдем съвършени, както е съвършен Нашият Отец.

Ето така трябва първото блаженство да сложим в своето съзнание. Разбира се, всеки поотделно ще го осъществява, защото всеки има своя йерархия на духовността. Щом се говори за съдби, щом има умни, талантливи, гениални и божествени, безспорно че има такава йерархия. Йерархията на духовностите не е нито класова, нито кастова. Тя в Царството Небесно не значи неравенство и не е само плод на това доколко съвършен е човекът, а доколко будността го води към съвършенство. И в различните религии различни врати се отварят за съвършенство.

Затова тези блаженства са девет и като стълбица вървят нагоре, докато човек я усвои. И следователно каквото той е сложил в своя първи кръстопът, с него отивайки, ще намери според йерархията и жилището си!

Блажени плачещите, защото те ще се утешат.

Във второто блаженство не е казано, че плачът е рожба на наскърбения, нито че жадният за правда е оскърбен от неправда. Тук идеята е на душата, подтикната към известна тревожност (събудена от вътрешна потреба или от външни действия), да се даде една утешност — ще се утешат. Това е оптимизмът в религиите — оптимизмът за бъдещето! Човекът не може без бъдеще, а устойчивост и сигурност не ще има, ако не помисли какво би жертвал за него. Ще трябва да жертва своя плач, за да смекчи трагичността. Защо? Защото плачът е тревожното в нашата астрална вълна. А сълзата е огненост, или искра от астрала ни, и тя облекчава. И много добре е казано: „... защото те ще се утешат.“ Плачът не е явление на страданието, той е потреба за свобода чрез астрала — да плачеш значи да освободиш астрала си от мъката или от радостта. И наистина, когато човек изплаче цялото напрежение от своята тревожност (от болката или от радостта, с която оценява света), от глада и жаждата си, настъпва едно облекчение, едно равновесие между астралното напрежение и физическото му поведение. Затова плачът е един естествен освободител. Плачът е нещо много дълбоко — не само човешко, а и твърде небесно (и небето плаче, за да се освободи). И странно е, че някои религии го предоставят само на стихията на злото, само като атрибут на скръб и печал. Разбира се, имало е религии, в които, когато са изпращали покойниците, са се веселели. И точно обратното — когато са се раждали техните чеда, те са скърбели. Така че в света вижданията по този въпрос са различни и нека не предоставяме плача само на стихията на злото...

В този смисъл в историята, особено на евреите, има много плачове. Те бяха богати на плач. Цялото им битие е плач Иеремиев. Те изградиха нарицателното „Стената на плача“ — не само като словесна фигура, защото и досега ходят да оплачат някого там или да се изплачат те самите. Евреите имаха достатъчно жестокия закон: Око за око, зъб за зъб, и носеха строгата повеля да бранят чистотата на своята кръвна група. Наистина те бяха много пъти в робство и имаха плача на принудата, че са били поробени, но и извършиха няколко тежки, бих казал, геноцидни похода в защита на своята теза. Затова пророк Иеремия много ясно казва: „Измежду всички ония, които са го обичали, той няма утешител.“ Пророкът скърби, че вече не обичат еврейския народ, той плаче за преходността.

Всеки, който е слушал „Набуко“, знае оня съвършен скръбен напев (един композитор като Верди можеше да го предаде с такава вълшебност) — плача край върбите. Една наистина протяжна тъга в образ и в сълзи! Да, но евреите намираха упование в едно — че ще има утешение, че ще има ден на възмездност. А Христос точно това не сложи в Блаженствата — плача като възмездие, утешението за възмездие, а сложи вътрешната умиленост, когато заскърбите за страдащия, а не за себе си. И отворите ли дома на нуждата, имате един вечен Утешител, Който е казал: Аз ще бъда с вас до края на света. Това е достатъчно за човека — когато във вътрешна потреба поревне душата или сърцето му, в умиление или в тревожност проплаче за някаква ценност (и то ценност не само на личната защита) — да знае, че някъде е казано от Великия, Който ще бъде с него във всичките дни до свършека на света, че ще получи утешение. Така световната скръб има своето утешение в световната любов на Христос!

И затова потребата от плач е упование за пробуда и осъзнаване. За този плач по човека, плач от скръб по Бога, Христос казва на учениците Си (като ги праща в битието да занесат подквасата, за да събудят плач) — Ще ви пратя Утешителя, Дух Светий. И тогава този Утешител събужда мъртвия в Живия. Ето така, с идеята за Дух Светий като Утешител, Христос им предостави радост вместо скръб, утешението вместо плача.

Само духовно мъртвият, само този, който се връща да погребе своите мъртъвци, ще плаче неутешно, защото той няма смелостта да скърби за другите. Той няма сили да съкруши личната си болка по богатства пред отворените двери на утешените с учението на Христос. Този плач е на преходността. Той не може да получи утешение, докато не се извърши великото дело — иди, продай и тръгвай; остави мъртвите да погребват своите мъртъвци. Така че този винаги ще плаче неутешно за разлика от онзи, който може да стои над малкия човешки плач. А идеята за безсмъртието като най-оптимална в религиите не може да не смути душата на онзи, който е сгрешил, и да не последва облекчаващия и утешителен плач — плач, който внася спокойствие сред духовното напрежение чрез покаяние и прощение. Този плач на вярващия е най-оптимистичният, той не е на колебаещия се, не е на питащия кой ми е ближен.

Казано е: „Бог ще отрие всяка сълза от очите им.“ Кога? При Апокалипсиса — когато ще има нов Иерусалим и нов човек; когато няма да има Слънце, което да свети, и Луната ще изгуби своя отблясък. Тогава — сами ще си светите! Душата ви ще бъде светлина! Духът, който е част от Същината, ще бъде светлина. Fiat lux е вечното у нас! То е, което ще свети, и Бог ще отрие всяка сълза от очите! Разбира се, човечеството е далеч още от големия апокалипсис, но това не го лишава да рони сълзи по всекидневието, което иззема от него съвършенството. Човекът винаги е тъжен, че не е направил повече от това, което трябва. Но Христос му дава Своята утеха.

И така, в това блаженство не се говори за плач, роден от принуда, а за потреба в развитието, за умилението, което ражда плача. Има плач не по загубеното благо, а по изпълнената и дадена с благодат щедрост. Защото изцеленият прокажен, излекуваният сляп плачеха, но в голяма радост; и болни, те не можеха да намерят друга благодат освен тази, че ще бъдат утешени. Кое беше утешението? Събуденият глед — глед да видиш по-далече, за да имаш нов плач. Не е казано, че като се утешиш, няма пак да плачеш. Когато утешението е дошло от това, че на Силоамския извор си прогледнал, ще трябва да плачеш, защото от десетте прокажени само един благодари; ще трябва да плачеш за тях, за да ги доведеш до утешение. Така се изгражда целостта. А целостта на изградения човек е в отваляне камъка на гроба, във Възкръсналия — Радвайте се, Аз победих света! Христос не каза плачете, а радвайте се! Това е изграденият! Това е да сте Син на Бога!

Ето как в душата на загрижения, в този, който трябва да обича врага си, може да се събуди сълза, че не се е върнал да поблагодари; може да се събуди сълза, че е нямал сили да се раздели с имането, което молци ядат и ръжда пояжда. Така е, когато плачете по едно загубено благо и изгубвате щедростта, която оцени слепецът. И той има основание да плаче от радост, да плаче от умиление, да плаче, че е навестен от един Нов Завет. Този плач Христос е оставил! И когато той може да доведе до утешението, то скръбта е станала копнеж, а това е делото на Еволюцията. Тогава ние сме позволили тя да ни прави Божии. А както казвам, всеки е един бог в развитие.

И така, в това блаженство трябва да се направи преценка между евтината радост, която ни поднася всекидневието, между словесната глухота, която все повече срещаме, и необходимостта да взимаме плача като лекарство. Това не значи да си създаваме предпоставки, за да получаваме лекарство. Трагично е, когато потърсим чрез скръб само лекарството. Съзнанието за съд, чувството на страх за отговорност не бива да внесат смут в душата на този, който плаче, заради възвишеното си утре. Човек трябва да се освободи от скръбта, за да може това, което ce нарича страдание, да го трансформира в развитие. Великата тайна на Еволюцията е пътят от преторията до Голгота! Това е път на развитие, път на трансформиране на страданието!

Целият митологичен свят, почти всички религии в света бяха подчинени на съдбата, която имаше своите стихийни сили, изразени в плюс и минус, в добро и зло. Именно тук Христос направи едно мирово действие — действие на трансформирането! Чрез Блаженствата Той даде лично присъствие на човека като бог в развитие!

Следователно в Блаженствата не стои проблемът за оцеляването, той си остава в тезата за развитието. И не е достатъчна само идеята да знаем да плачем и да чакаме утешение. Ето защо в Евангелието на Лука, глава 6:25, на това блаженство ще намерим контратезата: „Горко вам, които се смеете сега, защото ще се наскърбите и разплачете.“ Това не значи, че е отречен смехът; не значи, че е отречена утехата, която човек намира. Касае се за безсмислието, което може да стане предмет на радост или суетната осъществена блянност за величие. Това е суетата на днешния ден, която утре вятърът и стихията ще отнесат. Ако се смеете сега, когато е ден на скърби (но вие не го преценявате така), носите горко вам, защото ще се наскърбите и разплачете. Дозираната скръб е като лекарство, но повтарям: човек не бива да скърби заради самото лекарство. Не бива да плачем, за да чакаме утешение, ако не сме загубили вярата в това, което Христос каза: Аз ще бъда с вас във всички дни до свършека на света. Тогава имаме утеха!

А утешността какво е? Равновесие — когато астралът се е успокоил, когато подбудителят на нашата мисъл си е намерил своя спокоен трон. И тогава вече няма да имаме плач за трагичност.

Често съм си служил с великия пример, който даде Дидона. Тя отиде на кладата, за да даде свобода на Еней, на този, когото обичаше — на зидащия новия храм и новия бит, който трябваше да основе Рим. Ето така трябва да изживеем трагичността във вибрациите на астрала си — като потреба за свобода! Само тогава можем да разберем какви са промените, какъв е пътят на нашето развитие, какви са вътрешните сили. Казах, че Блаженствата са центрове на духовни енергии както когато взимате храна, получавате енергия; както когато пиете вода, утолявате жаждата си, внасяйки с нея мир срещу искането

Значи потребно и необходимо е да заплачем за загубени блага; да заплачем за великата духовност — тайната на Христовото учение — да обичаш врага си, да имаш Царството Небесно. Това е вече плач, блажен плач! Да се заплаче и да се приложи на дело самарянството и тогава удовлетворената човешка добродетел ще се утеши. А Царството Небесно човек ще наследи затова, че ръката му, ведно с ръката на Всевечния, е допринесла да изтрие една сълза на страдащия. Страданието като метод на работа в развитието до момента на трансформиране е един нагледен всечовешки урок и път. Ето защо не бива да плачем, за да чакаме утешение. И ако не сме загубили вяра, ако знаем смирената си духовност, ако ходим пътя на съвършенството, то безспорно ще подчиним личната си съдба на Божието предназначение. Човекът винаги ще има предопределение, което е неговата воля на осъществяване, и предназначение, което неговият Отец му е отредил!

Така Христос остави идеята за плача — за блажения, който плаче. Самото блаженство е една везна, която уравновесява несмутеността и удовлетвореността, защото, ако ни погълне скръбта, загубваме измеримостта за духовното прозрение. Човек трябва с дълбоката си същност да знае йерархията, която може да извика копнежа. А копнежът е, който отваря вътрешните очи и дава блаженството от плач. Ето такова блаженство е потребно на човека — блаженство от копнеж!

Блажени кротките, защото те ще наследят земята.

Третото блаженство е именно оная нова стълбица, по която човекът променя пулсацията на своя вървеж. Смиреният, плачещият трябва да преминат в кротост. Ето колко цялостно човекът променя битие след битие, за да получи една нова духовна физиономия, чрез която има право да наследи нещо, което не е негово. Човечеството продължава да води войни за земя, но във всички времена и във всички религии земята е била училище, а не само гробница и родилница на човечеството; не само цялата същност (планета, на която то минава своите развития); не само място в зодиакалния кръг, под който човекът има своите основания да се радва или не. И тя винаги е била собственост само на Бога! „Земята не бива да се продава завинаги, защото земята е Моя: вие сте Ми пришълци и преселници.“ Значи земята е Негова, а всеки друг притежател е временен. Следователно кротостта е отношение не към родителите (кротки или не по закона сме син или дъщеря и ги наследяваме), кротостта е нужна пред Отца, пред Небето, за да наследим Земята. Затова в еврейското законодателство, ако една земя е била взета поради неизплатен дълг, след петдесетата година (т.нар. Юбилейна година) се връща, защото не е собственост на човека, а на Бога. Друг техен обичай е, че през седем години се оставя (в т.нар. Съботна година) да си почине земята в името на Господа, в името на Отца.

Така че земята е на Бога, но това не значи, че човек трябва да се отрече от своята земя, която не е само планетата, защото планетата не би имала стойност, ако ни няма нас. Нашата телесност също е Божия земя, в която обитава духът ни, обитава нашият Адам, и за която е казано: Ще се върнеш в земята и духът ти ще дойде при Мене. Именно тази наша земя е отработена от ръцете на Сътворителя и нея имаме право да наследим — когато сме кротки, когато сме смирени и когато сме утешени в търсенето си за Него. Тази земя (като планета и като тяло наше) е Негова и Той я е сътворил, а ние сме пришълци, защото вечното ни обиталище не е тя, а Той. И за да Му бъдем гости, а и Той от своя страна — както е казал Христос: Вие сте храм Божий — трябва да бъдем кротки.

Какво е кротостта, кои са кротки? Тези, които са тръгнали да осъществят своя земен път, камък по камък да сложат в това свое обиталище. А то носи началото си още от Адам, то е обещано на Авраам. Защото казано е: Авраам и потомството му да бъдат наследие на света. Какво беше Аврам — послушен, кротък, и беше наречен Авраам, Баща на народите. По-нататък в Светото Писание пише: „Кажете на дъщерята Сионова: ето, твоят Цар иде при тебе кротък, възседнал ослица и осле, син на подяремница.“

Значи кой е кроткият? Синът на подяремницата, възседналият ослицата и осела в царствения ход по пътя към храма на мира — Иерусалимския. (По това време Иудея и Израиля бяха под ярема на Римската империя.) Той, подяремникът, който беше предречен от пророк Исаия почти 700 години преди това — Този Цар при тебе идва кротък... И Иисус беше смирен и кротък не във възхвалите само, които Му дадоха, не в „осана“. Той беше надмогнал всякаква скръб и беше смирен и кротък — и когато Му сложиха трънения венец, и когато Го плюеха, и когато на Голгота Го приковаха с четири гвоздея и едно копие. Иисус яздеше осел — символ на кротостта и на мира, а не кон — символ на войнстващото начало. Ето как е съчетано: Той, кроткият, не с бойната стихия — коня, а със смирението, с кротостта — осела. (Ослицата на Валаам, също тъй кротка и вярваща, видя ангела, изпратен от Бога.)

Така кротките, търпеливите, незлобливите влизат в Иерусалим. Тях с палми ги посрещат и на кръст ги разпъват. И тази кротост, която получи Осана!, а след това изходи пътя на Голготското Разпни Го!, противопостави ли се? Не! Каза: Защо идвате при Мене като разбойници? Ако Аз искам, нима не мога да кажа на Моя Отец да изпрати Своите ангели? Себеотричането не е позор, а е черта на кроткия. Другото е себехваление, суета. Именно с кротостта Христос победи цялата юдейска система и управление. И какво можеше да донесе кротостта в наследие — земята, господарството, власт над себе си. А това е най-същественото, защото земята първом като планета е във веригата на Божия промисъл за сътворение и изграждане на онова, което се нарича Негов живот — от кристала до ангела. Тя е обиталище и наша хранилница, но в същото време дължи благодарност на ръцете човешки, които я обработват. Тя наистина е благодарна, че я обработваме, и с това поглъща цялото отрицание на пратения „греховник“, който чрез нея трябва да се изкупи (теза, която не приемам). Земята е един водоем, който много лесно разстила това отрицание по цялата вселенност, която обратно на човека се храни с него и от своя страна ни дава това, което за нас е плюс.

И така, на обикновения се дава плодът на земята, на кроткия — самата земя, а на белязания (боговете, царете, Учителите) — ореола на венчаното жертвоприношение — трънения венец. Христос точно това направи, защото не искаше да къса веригата на еволюцията. Тя Го водеше към Иерусалим, тя Го водеше към Голгота.

На Голгота имаше три кръста. Единия вече го няма 2000 години, защото Той възкръсна. Двата стоят — на „добрия“ разбойник и на „лошия“ разбойник. Добрият е в еволюция и е свален, а лошият (или това, което ние наричаме принципа на лявата страна) още стои на кръста. Но тайната на всяка нова еволюция със своята нова духовна вълна е, че дава пробуда. Лошият ще се пробуди, защото злото е едно нееволюирало добро! Така в бъдещето няма да имаме голготски кръстове. А кротостта не е малодушие, нито страх. Когато се осъзна, добрият разбойник не прояви страхливост, искайки свобода от гнева на възмездието — Спомни Си за мене, и укори лявата си страна.

Значи кротостта е, която побеждава страхливия и малодушния. Тя е свобода от гняв и от отмъщение. Тя е целият оня поменик от добродетели, които изброява апостол Павел в посланията си — любовта е дълготърпелива, тя е милостива...

Така че когато някой оценява своята отговорност пред Земята, когато иска да я направи свой дом, нека първом да бъде кротък и тогава да помисли за наследството си. Да си наследил нещо Божие, означава да си в едно светилище, където е запазено за тебе съответното място. Земята е, която съхранява светилищата, напоени с жертвата и духа на Синовете Човечески и Божии. Може да сме я опорочили, но тя не може да бъде порочна. И с каквото и отрицание човек да е гледал на нея и с колкото и много кръв да я е напоил, тя ще си остане Божие наследие — Бог е, който ще я отрежда! Затова е казано: Моисей наследяваше чрез закона и не влезе в обетованата земя, а Иисус Навин влезе. Значи има земя обетована и земя, която не е още обетована, и има божие право на владеене, което е йерархирано. Моисей беше пророкът, белязаният, който изведе еврейския народ, но той не можеше да влезе в Обетованата земя! Трябваше друг, защото Обетованата земя е свобода, тя е мир (Иерусалим значи мир). А Моисей не можеше да даде свобода и мир (позната е неговата възмездна ръка). Но някой трябваше да освободи Земята от проклятието заради първородния грях; трябваше кроткият Иисус Христос, възседнал ослица, да влезе в Иерусалимския храм и да освети Голгота, като извади от преизподнята предшествието на човешкия род — Адам, Авраам и всички пророци.

Ето така трябва да победим раздвоението човешко и в дни на слабост да не похулим Отца си (както направи лошият разбойник). Тогава собствената ни воля няма да се чуждее от победа за Божието и няма да ни върне от пътя за подобие Божие. Ние трябва чрез плача за Божията земя и със смирението на нашата духовност да търсим наследието. А за човека няма друго наследие — Земята е неговият храм! И Христос беше предупредил чрез родителите си: „Защо сте Ме търсили? Не знаехте ли, че Аз трябва да съм в онова, що принадлежи на Отца Ми?“ За човека това обиталище е неговият път. Земята е най-висшето училище, на което той трябва да осъществи както всеотдайността си към божеството, което почита, така и да потвърди закона за безсмъртието си. Това е, което човек търси в целия свой жизнен път. Трагично е, когато се откъсне, когато живял дълго още не се е събудил както за вътрешното си божество, така и за идеята за безсмъртието, а камо ли да наследи Земята в нейната цялост, като Универсум.

Кое беше най-великото наследие, което ни демонстрира Христовото учение? Пантократорът, Всевластникът, Който държи земното кълбо в ръката Си! Значи ние имаме един безсъмнен, даден образец от Онзи, Който е Божеството в душите ни. Кой наследява, кой може да носи Земята в ръката си? Христос! Реалност ли е? Реалност е! Така че блаженството, което Той е казал, е една жива истина. Кротостта е дар от учението на Любовта. Тя не е заемка от някаква етическа система (като „Никомаховата Етика“ на Аристотел).

Блаженството е присъствена съставка на душевността — от древното Познай себе си! до християнското Прости им, те не знаят що вършат! А трябва вече да се каже: Научи ги! Създай себе си!

Така от света на идеите да направим света на живота наследие, защото кротките ще наследят земята. Казано е от псалмопевеца: „Аз вярвам, че ще видя Господнята благост в земята на живите.“ И тогава събудената надежда на тези, които бяха в преизподното царство, е свобода от страх, за да съществуват чрез Блаженствата — чрез плача, чрез смирението, чрез кротостта...

Христос каза на своите следовници — Бъдете мъдри като змията и кротки като гълъба! А какво беше гълъбът? Символ на Светия Дух, Който слезе от Небесата при кръщението на Иисус с думите на Отца: Това е Моят възлюбен Син, над Когото е Моето благоволение — Него слушайте!

Христос остави една идея за живот! Всевластникът зове всеки! Всеки може да вземе в ръката си своята малка земя — мисъл, чувство, духовни будности, и да носи отговорност, като се осъществи!

Матей, глава 5:

6. Блажени гладните и жадните за правда, защото те ще се наситят.

7. Блажени милостивите, защото те ще бъдат помилувани.

8. Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога.

Няма по-щастлив ден от онзи, който Христос е имал на Планината, когато е дал Блаженствата. Блаженствата бяха за света. Христос ги даде открито — на Планината, а не в тайните храмове, където се извършваха сакралните посвещения. Посвещенията бяха до времето, когато законът беше властен и благодатта не можеше да бъде давана на света по друг начин. А проповедта на Планината е велико тайнство, нова формула на посвещение, с която Христос посвети видимо и невидимо. Нямаше нужда вече да се влиза в египетските пирамиди и да се чака пред вратата на Изида, за да се получи ръката на благодатта. Не! Христос отвори врати заради Божествеността! А душата е, която има чувство за будност към Божественост. За орела въздухът е необходим, за рибата — водата, за човека — волята на Бога. И ако тази воля е в сърцата, в мислите и в Пътя ни, ние ще сме изпълнили заръката на Блаженствата — ние ще сме в Него и Той ще е у нас. А човек е роден с великата мисия да бъде бог, да бъде Син Божий. Ето защо казвам, че той е бог в развитие.

Ще започна разглеждането на Блаженствата пак с думите, които са казали учениците на Христос в признание на това, което Той е давал до деня на великата им служба, на тяхното апостолско деяние: Господи, при кого да отидем? Ти имаш думи за вечен живот! Повтарям тези думи, за да осъзнаем, че влязлото в душата и сърцата знание никога не може да се махне. То е като искрата съвест — винаги светлее, колкото и силна да е тъмнината, и в момента, когато будността е налице, тази светлина е пошепнала нещо. Така че Господи, при кого да отидем? Ти имаш думи за вечен живот! е копнежът на човека, вложен в неговата същност от Онзи, Който рече в деня на сътворението му: Да сътворим човека по образ и подобие Божие! — образ, който се манифестира в съществованието, и подобие, което е вечният копнеж, чакащ думи за Вечен живот!

Ето защо Блаженствата за мен са послания, които са духовен урок на човечеството — без заплаха, без заповед. Те са бисерите, които човек сам трябва да наниже на нишката за собствено огърлие. За съжаление в богословската литература върху тях не се сложи ударение и те отминаваха само като едно пожелание. А в Блаженствата е скрита една от най-великите сили, защото идеята за блажения — това е пътят на свободата; това е една вътрешна святост, която и в Старозаветието, и в Новия завет се считаше като дар на благодат. Да, но благодатта сама за себе си никога не е съществувала — тя е един извървян път; една дързостна ръка, която е посягала за знание, защото духовността, защото мисловността, защото желанията в човека са искали той да прекрачи прага, за да тръгне към нещо ново. Следователно една духовна, вътрешна подбуда е стимулирала дързостта на ръката, а мисълта е искала да осъществи пътя на съвършенството. И ето защо в различни виделини е поставен пътят за блаженството — или „блажен е всеки, който се бои от Господа“, или „блажен е всеки, който ходи Неговия път“. А устремеността към Господа прилича на оня бяг на сърната, когато тича към изворните потоци, за да утоли жаждата си. Така казва и псалмопевецът: И аз, Господи, обръщам лицето си към Тебе.

Ето колко много илюстрации са давани за това, какво е блаженството. За мен обаче Блаженствата, които Христос даде, са вътрешна пулсация, с която ще стигнем (осъществявайки едно или друго от тях) до божествената даденост вътре у нас. Словото на Христос е живо и реално; всяка Негова дума е картина, а всеки израз е изворен поток на тръгнала мъдрост към морето на живота!

Блажени гладните и жадните за правда, защото те ще се наситят.

Това е четвъртото блаженство, с което продължавам разтълмяванията им. Христос беше рекъл: Не само с хляб ще живее човекът, а с всяко слово, което излиза от Божията уста. Тогава за какъв глад става дума? — за духовния; за повеленията, които даваха Десетте Божии заповеди; за тази йерархия на ценности, която Блаженствата разкриват. Следователно какво означава човек да има глад и жажда за правда? От доктрината на очите, където външният фактор е давал преценка що е правда и що не е, да се премине към доктрината на сърцето! Точно тази доктрина на очите Христос смени. Трябваше вече с Учението за Любовта да се прецени дали правдата е само нарушение на закона и той е сложил възмездието си, или има и една по-възвишена степен в душата на човека — жажда и глад за правда. Така Христос направи преценка на Учението за Правдата с Учението Си за Любовта. Той не каза: „Блажени оправданите или борещите се за правда“ (тези, които са вадели меча на правдата), а: Блажени гладните и жадните за правда. Ето разликата. Правдата има закона, а прощението в Правдата е Любовта! Оттук нещата вече получават съвършено друга виделина. Христос с Учението Си смени пулса на нашата преценка. Не само външният фактор за правда, не само телесната насита — не! Той потърси дали Правдата може да я изнесем на по-висша степен — без да сме нарушили закона за възмездието, и да я намерим чрез сърцето.

Така Христос сложи друг пулс на измерването на Правдата, без да я лишава от приложност: от идеята за възмездието тя трябваше да премине в това, което сърцето като милост може да даде — прощение, защото човек разбира нисшия и висшия закон (както закона на тялото, на желанието и на ума, така и закона на интуицията). В такъв смисъл Правдата само когато е нарушена ли е неправда, или и когато я съпоставим в съответната висота на духовното си виждане, тя губи относителна тежест? Пред доктрината на сърцето Правдата губи своята тежест. И забележете колко голяма е разликата между око за око и зъб за зъб и ако някой ви удари от едната страна, дайте и другата. Ето как може това, което довчера е считано важно за закона, днес, в жаждата и глада за правда, да смени същността си в безстойностност. Така че когато ще говорим за правда, трябва да говорим за правда на потреба на душата, правда на потреба на мисълта, правда на потреба на желанията. И в такъв смисъл праведникът в Учението на Христос — жадният за правда (а това е събудено искане вече, то внася своя фермент, който променя нашата преценка), ще бъде наситен, ще бъде удовлетворен. Ето защо е народната приказ: праведниците ще видят Бога.

Правдата е потреба за всеки живот! Тя е не само сигурност на социалната единица, а и на моралната крепост на човека. Ако човек няма чувство за правда, неговата нравствена крепост е без ров за защита и всеки може да нахлуе и да я превземе отвътре. Човек без правда е крепост без ров! Това е идеята за социалната правда, което дава сигурност — духовното благо за една вътрешна душевна радост. Ако човек не може да намери извор, от който да пие душевна радост, той не може да каже какво е неговото духовно благо.

Така че Правдата е не само закон. Правдата е присъщие за хармония между човека и Бога! Човек може да я йерархира, но без нея не може да създаде хармония.

И колкото и малко да я оценява, той все пак я прилага в отношенията си с другите. Но първо в себе си трябва човек да я направи, защото правдата е светилото на съвестта. След това — с отсрещния и тогава с природата, с целостта. В такъв случай Правдата е слово на Бога за хармонията! А без хармония нищо не може да докосне същината на човека, да пробуди божествеността му. И затова в религиозните системи правдата е изначалното религиозно съзнание. Когато човекът се е освободил от стихийните божества, когато свободата на личното божество е започнала да мотивира поведението на отделния човек, тогава излизат и законите (Десетте Божии заповеди); правилата, по които трябва да се живее. При стихийните божества няма да намерим идеята за правдата, а само поведение на присъствие на боговете — покровителство на едната или другата страна. А в идеята за единобожието волята за цялостното приложение е и идея на Духовната вълна на Правдата — тя създава закони, по които трябва човечеството да се ръководи в своята еволюция. Това е наложило необходимостта Десетте Божии заповеди да бъдат напомнени. Но тяхното държане в съзнанието на човека не е още блаженство за правда и не е жажда за правда, защото умът или чувствеността могат да си направят своя хармония, но не и Божествена правда.

В социологията на социализма се роди тезата за „малката правда“. Това наистина е беда, защото на правдата не може да се слага социологическо качество и да се йерархира — малка, голяма. Йерархия има, но тя се определя от това дали имате жажда и глад за правда, която е хармония.

Притчата за фарисея и митаря е една добра подсказка за разликата между себичност и правда. Фарисеят ще каже: Боже, благодаря Ти, че не съм като оня, другия там. Значи той има „голямата правда“, не е като другия... А митарят — жадният за правдата, ще каже: Боже, бъди милостив към мене, грешника. С това не пледирам каузата за грешника. Не. Пледирам за Правдата! Така че няма малка и голяма правда. Има правда, която, както казах, е хармония между човека и Бога, между човека и себеподобния, между човека и природата. Тя е една неотменна потреба за един глад, за една жажда, а това е съвършено друга оценка за Правдата.

Христос дава не буквата, не силата на закона, а копнежа, който променя. Значи влиза в действие една друга сила — душевната будност на човека, т.е. копнежът му за нещо, което е по-възвишено. То, от своя страна, определя вече и възмездието, и наградата. Затова Той каза: Можахте да видите сламката в окото на отсрещния, а гредата в собственото си не виждате; затова, учейки ги на обичай ближния си, прекрачи и този праг на възпитанието, за да даде огнената сила на Любовта — обичай врага си! Така че събудената жажда, неутолената жажда, ненаситният глад за правда са подбудителите, които карат душата да определя поведение, когато ще отсъжда — дали ще дава възмездие или ще иска награда. И в такъв смисъл душа, която има този копнеж, ще бъде наситена.

Но каква насита ще получи — какъв е този хляб, който трябва да яде, каква е тази вода, която ще утоли жаждата? — Аз съм хлябът на живота, Аз съм живата вода, от която няма да ожаднеете. Ето за такава жажда трябва праведникът да плаче, да бъде кротък, да бъде смирен... Това е вече къшей от големия хляб на Учението на Любовта. Това е да градите вече един олтар на истина и да давате стъпало след стъпало в битието на човека. И тогава няма да имате констатация за правда, а живот — живота на вътрешно осветения. Именно затова Христос изпита съвестта на искащите да убият грешницата с камъни — Който е праведен, нека хвърли камък. Хвърли ли някой? Не. Защо? Защото сещаха каква правда иска Той — правда на хармонията, а не на грешника.

Човек лесно констатира неправдата, но когато носи (както десетте праведнички в притчата) гориво за кандилцето си. Колкото и слабичко да светлее в него, той знае (иначе веригата на първородния грях — това, което са ползвали религиите — тежи). Ето в този смисъл беше спасителна мисията на Христос — човек има право на своя воля за развитие, за да може да мине преходността. Пророк Даниил казва: „Да бъде доведена вечната правда.“ Тази правда е повече от моралния статут, повече от публичната норма — тя е правдата на благодатта! А никоя благодат не се дава незаслужено. Благодатта е заслуженото изобилие на Божия Дух! Иначе няма да се понесе; тя не може да бъде измерена. И в този смисъл много често казвам: Нека щедростта на сърцето не се измерва с пестеливостта на ръката — нека се предостави на него. И тогава наситата е вече не в нарушението на правди, а е дошла от хляба и водата на вечния живот, който дава Христос. А това е свобода от навик, свобода от преходно богатство, което богатият момък не можа да надмогне и затова не тръгна с Христос.

Тогава кои се насищат? Предвидливите девици, които си взеха горивото. Ще се наситят и тези, които, знаейки размера на посветеността, няма да седнат на първите места, за да не бъдат унижени след това, когато дойде господарят и им каже: Отстъпете мястото си на жениха. Ето тази размерност, която правдата е отсъдила, трябва човек да я знае, за да не бъде унижен, а да закопнее за нова правда, за нови пътища.

Моисеевият закон даваше правда, но както апостол Иоан казва: Чрез закона дойде правдата, но чрез Христос — благодатта. Тази благодат, която Христос даде с Блаженствата, е благодат на пробудената душевност, която може да жадува и гладува заради правда и тя ще бъде наситена. Насищането не значи, че гладът е утолен; насищането е възможност за нова динамика. И затова утешното не е наситата. Утешното за човека е идеята да служи на нещо, което променя цялата гама от отношения — на човека към човека, на човека към обществото, на мисълта към мисъл за света. Ако този, който е жаден, който е гладен за правда, се удовлетвори в наситата си, той ще остане в полето на неподвижността и тогава няма да придвижи и света напред. И затова копнежът е път, така добре определен в „блажени гладните и жадните за правда, защото те ще се наситят“. Тази благодат само верският живот може да ни позволи да усетим, да познаем; да я направим живот, като я приложим и на дело. И тук е именно разминаването, когато в някои църковни общини се говори за благодатта (това вътрешно осенение на посвещение във Всемирния храм на Планината) само като чакане на благоволение. Не. Тя трябва да бъде приложена като дело! Този, който жаднее и гладнее за правда, ако не я предложи на отсрещния, не е направил нищо от своя глад. Така ние служим във взаимност, за да може да се надмогне една духовна вълна и да се даде път на нещо ново. И затова Христос помоли апостолите и следовниците Си да напуснат дом и родни простори, да отидат пред света с едно „ново вино“ и да наситят гладните и жадните за правда и любов.

Всяко време ще има своите жажда и глад; за всяка духовна вълна ще има и гладни, и жадни. Затова псалмопевецът ще каже: „Във вечна памет ще остане праведникът.“ И още: „Научи ме, Господи, на Твоя път и насочи ме в пътеката на правдата.“

Това е, което четвъртото блаженство дава на човечеството — една идея за живот, която ни прави хармонични с Целостта и позволява да взимаме енергия от Всемирността.

Блажени милостивите, защото те ще бъдат помилувани.

Петото блаженство е една велика теза, която няма категорично повелителния характер на заповедите „не кради“, „не лъжи“, „не прелюбодействай“, „не убивай“. Йерархията на човешките възможности не е достигнала до пълнотата им, за да не се извършва това, което е забранено. И тъй като строгостта на Правдата нямаше мярка на милост, Христос каза: Който е праведен, нека хвърли камък, след което даде и великия урок на прощението за милост — И Аз не те осъждам, прощавам ти, но повече не греши. С този пример вече милостивите ще имат милост. И те са, които ще живеят и ще работят с благостта на сърцето; те са, които са надкрачили Правдата и не търсят възмездието чрез нея, а чрез Закона за прощението. Сторонниците на Правдата ще стоят на старата римска теза: Dura lex, sed lex! (Законът е строг, но е закон!) Милостивият не. Той може да понесе възмездието на закона, но ще изпълни великата задача на милосърдието. А то не е повеля. Не може да бъде повелено на някого да бъде милостив. Законът казва, законът ограничава, законът дори за войната е сложил повеление, че пленникът не бива да бъде убит. Но милостта човек сам трябва да я прояви — с душата си, с волята си, с ръката си. Всеки може да каже, че е изпълнил закона, но малцина са се питали: „Изпълних ли блаженството?“ Защото блаженството е дар на вътрешна хармония, път за съвършенство. И затова казвам, че актът на милостта е псалом на жертвата! Това е най-великата тайна, която човекът трябва да изгради. Никой не може да прояви по-голяма добродетел от тази — ръката на милостта, действието на милостта да е нотирало псалома на жертвата. Това е, което се иска с „блажени милостивите, защото те ще бъдат помилувани“.

Тук винаги ще правя една голяма разлика между състраданието и милосърдието. Състраданието е един съзерцателен елемент и ако не получи динамика, то никога няма да стане милосърдие. Най-хубавият образец в Христовото учение за тази разлика е в притчата за милостивия самарянин. Край пребития и ограбен човек минава левитът, минава свещеникът и никой не проявява милосърдие — законът им забранява за друговереца да се погрижат. Виждат, че страда, но динамика от състраданието да направят милосърдие — нямат. Тогава минава добрият самарянин и като вижда страдащия, слиза от добичето си, превързва раните му и го завежда в близката странноприемница. Ето това е да преминете от състрадание към милосърдие. Въпросът не е в щедростта, не е в това, че самарянинът го заведе в странноприемницата и плати, а в събуденото чувство за милосърдие. Това аз наричам псалом на жертвата. (Цяла Европа сега състрадава на босненците, но никой не проявява милосърдие. Европа праща помощи благодарение активността на обикновения поданик, но за съжаление няма кой в Босна да извърши милосърдие — да ги даде на страдащите.)

Друг подобен пример ще срещнем в древногръцката митология. На Антигона е забранено под смъртно наказание да погребе брат си. Законът е жесток, но тя има друг закон — закона на религията и на вярата си, че оставеният непогребан, остава вечен скитник. И тя прие законът да я накаже със смърт, но не и да остави брат си скитник. Това е благостта на сърцето срещу „dura lex, sed lex“. И тази жертва не е само лична. Тя с Учението на Христос е и социална, и всемирна. Ние не можем без Неговото учение и без това поведение на самарянина да осъдим свещеника и левита; ние не можем без апостолското състрадание да направим в битието на езичника спасение. Трябваше някой да страда, за да има блаженството „милост към другия“. И Христос, когато даваше Блаженствата, знаеше, че е обречен на нещо и то ще бъде обяснение за това, което е казал на света: Вземете този хляб и яжте — това е Моето тяло. Вземете това вино и пийте — това е Моята кръв, която за вас се излива. Готовността да даде тялото Си като хляб на човечеството и кръвта Си като причастие на Новия завет беше великата милост, която Христос принесе на Тайната вечеря. Той даде Себе Си! И ако някой не се е почувствал помилван, това значи, че няма душевност за присъствие на една Тайна вечеря. А целият човешки живот е една Тайна вечеря и всяка нощ човек може да я прави; всяка нощ може да каже дава ли му някой хляб, т.е. Нов завет, дава ли му път — път Голготски, който е вече Божествен.

Неизмерима е стойността на това блаженство. Без него нито милост, нито благодат на милост щеше да има; без него Всемирността нямаше да има своя Божий Син! Милостта на Отца, милостта на ангелите, милостта на Всемирността, която беше поведение и живот на Христос, отвали камъка на Гроба, за да даде на човечеството великата тайна — Възкресението! Тази милост е и която даде идеята за Месията. Очевидно беше едно наказание, а в същото време проявеното милосърдие роди идеята за Спасителя. Защо? Защото хармонията на еволюцията няма да се наруши — човек ще стане бог независимо от страданията, които го съпровождат.

Това блаженство ще го намерим символично изразено в свещената еврейска азбука. Първата буква — „алеф“, представлява човек, който взима милостта с едната си ръка и с другата я дава; или въззема отдолу и изнася нагоре. Защо? Защото човекът е проводник на енергии от висшия свят, но трябва да дава. Това е да сте милостиви във физически и духовен план.

Милостта във физически план е грижа към брата, към врага — да превържеш раната, да посетиш заключеника, да отидеш в приютната, да дадеш на странника черпало с вода. Ако човек не може да дава, а само взема, той ще се себевзриви. А този, който знае да дава, той двойно получава. Това не е щедрост — не може да се каже, че Небето е щедро към човека, че Бог е щедър към човека (това са наши измерения), а готовност да се приеме изобилието и да се изходи пътят за съвършенството.

Милостта в духовен план е да не се срамува човек от Господа. Затова рече Христос на учениците Си: Ако се срамувате от Мен пред света, и Аз ще се срамувам от вас пред Моя Отец. Това е и милост, и вярност в служението за духовното развитие на човека.

А обичайте тези, които ви хулят, молете се за враговете си е повече и от милост, и от вярност. То е пробуда, една велика алхимия — да направите злато в онзи, който няма златна руда още.

В Псалом 50 е казано: „Помилуй ме, Боже, по голямата Си милост, и по многото Си щедрости изглади беззаконията ми.“ Значи Старозаветието търси милост за беззаконията. А никъде Христос не каза: „Блажен е този, на когото се простят беззаконията.“ Това е голямата разлика между двете тези.

Блаженствата не са милост за беззакония. Блаженствата са пулсация на йерархията на богочовека!

И затова син Сирахов в книга „Премъдрост“ казва: „Блажен е оня човек, който не е грешил с уста и не е бил ранен със скръбта на греха. Блажен е, комуто душата го не осъжда и който не си е надеждата изгубил.“ Ето мъдрецът как е знаел и ето близостта с Христовото блаженство.

С Блаженствата Христос не прощава, а учи. Те са Иаковата стълба за път. Идея за свобода от грехове! Човек, усвоил или приложил едно от блаженствата, е направил десет крачки в пътя на свободата — свобода на душата, свобода на мисълта. Утешения, нещастия — това е външната страна, но и тя има своята необходимост, и тя играе решающа роля. Когато подадената на хромия ръка му помогне, това е утешна милост, за да не го оскърбяваме, че в човешкия живот има и нещастие. Трябва да знаем, че тази възмездност е съпровод, който е резултат на лично поведение, а на това кога, къде и защо — бъдещият човек ще си отговори.

И така, милост е човек да прави живота си свят и молитвата си — живот. Това е голямото тайнство на милостивите, за да не оскъднее Духът Божий и благодатта в Христовата сила. Христос с великата Си милост остави едно назидание: Правете го за Мой спомен! Ако се обръщаме поне веднъж в месеца или в годината към тези блаженства, дори само ако едно от тях спомним и го извикаме на живот в собственото си битие — осветили сме храма, който е потребен за молитва на съвместност с Божеството. Защото е речено: Вие сте храм Божий! И когато извършваме храмопочитанието си само във физиката, нека подберем най-хубавата и чиста храна; когато ще го извършим в храма на желанията, нека пресеем желанията си; но когато ще извикаме Великото божество на спомен за Неговата жертва, ще трябва във висшия си храм, в своята светая светих, да сме дали всичко, да сме направили този акт на милост, който е псалом на жертвата. Нека той да свидетелства и извърши нашето преображение. Така ученикът и Учителят правят една връзка и ученикът става мост между Учител и човечество. И затова Иоан Богослов казва в посланието си: Имайте и вие с нас общение, а нашето общение е с Отца и Неговия Син Иисуса Христа.

Милостта като дар на милостивите е страница от личната ни книга на живота. „Блажени милостивите, защото те ще бъдат помилувани.“ А помилуваните са вече пътници с чисто сърце, което ще ги отведе към трона на Отца!

Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога.

Боговидството е една от най-великите тайни и една от най-висшите йерархии, за които човекът е предназначен, но за него е необходима подготовка (учениците, адептите и Учителите са работили хилядолетия за боговидство).

Какво значи да е чисто едно сърце и да не бъде смутено в избора си? Да е освободено от привързаността на ума, от страстта на желанията, от ограниченията на волята, които имат свои полета, свой терен и своя жътва. Неслучайно Христос каза: Жътвата е готова, но жетварите са малко. В човека ще изкласяват и волята, и страстите; мисълта ще плоди в една или друга „растителност“, но голямото кое е? Не да приготвим сърпа, а да приготвим ръката, която ще бере плодовете — ръката на благоразположението. И когато сме освободени от всички пристрастия, тогава чистотата на сърцето може да ни даде виждането на Бога.

А какво значи да се види Бог? Това е невъзможно като въображение, но реално като самата действителност! Кога е дадено боговидение на човечеството? При Богоявлението! В окултното знание то отговаря на втората степен от посвещението. Първата е Рождеството, при което трябва да е в наличие благодатта на Пратения. Винаги правя разлика между ражданията и Рождествата. Ражданията са историческа потреба на народа. Рождеството е духовна необходимост на еволюцията за съвършенството.

На този велик мистериален акт в Космоса — Богоявление, се извърши една от първите мистерии на Христовото предназначение. Иисус имаше предопределението да мине една подготовка, за да осъществи едно предназначение — да даде идеята, че човек не бива да мрази, не бива да има враг; че човек трябва чрез будността на Любовта като знание и като светлина в Пътя да намери прощение. (Това, което няма да има заник и което ще бъде вложено и в бъдните Учения.) Прощение първом като свобода от кръвната връзка! Това беше голямото в учението на Христос — не напъдване, не чуждеене, а свобода. Човекът, който търси думи за вечен живот, не може да бъде във веригата само на своето кръвно родство! (А свободата, която има в избора си, не е свобода да отрече своя род.)

Другото, с което Христос направи преобрат в световното мислене, това беше свободата от страх пред Бога. Страхът като праг за боговидение е най-страшното, което намираме, особено в юдейската религия! Там даже като въображение това е невъзможно — „Лицето Ми не можеш видя, защото не може човек да Ме види и да остане жив.“ Това беше казано на Моисей. Но тогава какво значи да е реално и възможно като самата действителност да видим Бог? Христос Го каза: Ако вие в лицето на вашия брат не видите Бога, тогава каква почит към Бога сте дали? Значи първото нещо, с което трябва да укротим страстите, първото нещо, с което ще трябва да вземем сърпа в ръката си, за да пожънем плода на лошата воля или на неблагоприличната мисъл — това е да знаем, че в лицето на всеки като реалност трябва да виждаме Бога. И тогава вече можем спокойно да отметнем булото, което хилядолетия стои над човешката мисъл и над човешкото развитие — страха от Бога. Трябва да се освободи човекът, да отметне булото, с което Моисей беше заметнат. Защото как ви е родил тогава този Бог, Когото вие не можете да гледате, и защо Му са страхливи чеда?!

Само чистите по сърце могат да видят Бога! Ето двата полюса — не Бог е, Който е страшилище за човека, не Бог е, Който може да изгори човека, а човекът е, който, нямайки чисто сърце, изгаря или си слага булото, за да не види Бога. (Бог винаги ще го вижда, колкото и була да си слага.) Бог трябва да се живее — а животът страх ли е?! Бог трябва да се осъществява — а непотребност ли е човек да се осъществи?! Това значи да спре растежа на детето като потребност както биологическа, така и даваща възможност на Бог да се изяви в него — на 7, 14, 21, 28 години.

Ето това трябва да направи човекът — в лицето на всекиго да вижда Бога, а Бог никога не е лош, никога не е неприятен. Ние помежду си имаме неприятности, имаме и непоносимости — не само лични, защото сме свидетели и на социални земетръси — точно затова, защото имаме скрит образа на Бога, имаме внесения страх от Бога. Друга е обратната теза: „страхът от Бога спира човека в лошото“, „страхът от Бога създава моралните и социалните закони“. Да, но този страх, който е създал законите, както сме свидетели и днес, не е спрял престъпленията; този страх, който е създал моралните подпори на човечеството, не е спрял неморалните действия. Значи има някаква грешка — или лошо е преведена волята на Бога, или сърцата не са достатъчно чисти да Го видят. Безспорно, моралните повели са важни, но дали те изхождат от нашето земно битие към Бога, или Божията воля е въплътена в моралните подпори. Бог не създава злото! Това е голямото, което трябва да преобратим в душите и сърцата си. Много пъти съм казвал: злото не е персонално, не е дело на Бога. Тогава? Трябва да сложим на преценка всичко, което е градило храмови стени, защото и в храма човек може да греши. В храма беше забранено да се яде хлябът на предложението, както е казано в Старозаветието, но Давид отиде и яде, когато имаше нужда. Това не е дързост да се отрече светостта, а възможност, която всеки човек носи, за да преобрати един живот. Същото впоследствие намираме в Иисусовия път — преоценка по отношение съботата и доброто, което човек трябва да прави. Той донесе свобода по отношение този страх от Бога със смелите и чакани думи за вечен живот — Аз и Отец едно сме!, стига да се постигне това, което на Планината с Блаженствата Си рече. И именно „блажени чистите по сърце...“ дава правото на човека на боговидение!

А това боговидение, както споменах, е демонстрирано, изведено е вече от залите на посвещенията пред световната мисъл с Богоявление. Когато Иисус се кръщаваше, когато гласът на Провиденцията рече: Това е Моят възлюбен Син, над Когото е Моето благоволение!, се извърши мистериалният акт на Всемирното боговидение. Бог се явява, но се явява в Своята ипостас — Светия Дух, под формата на гълъб. И там тези, които имаха чисто сърце, Го видяха. Следователно пред човечеството е дадена не съблазън, а реална възможност да присъства на боговидение. Тук Христос, Който вече даваше битие на човечеството с „блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога“, разкри една йерархия на виждането — едно преминаване от Третата ипостас в Първата. Представете си каква подготовка е направена, каква голяма част от Иаковата стълбица е извървяна.

И къде е средоточието на тази будност за боговидение — сърцето! Цялата древност е приемала сърцето като извор на духовно мислене, като скрижал, в който Бог е писал заповедите Си. Затова в Старозаветието е казано още от пророк Исаия: Този род с устата си Ме хвали, а в сърцето си не Ме почита. И Христос впоследствие ще допълни: Не онова, което влиза в устата, ще ви омърси, а това, което излиза от сърцето ви. А апостол Павел казва: Милосърдният Господ да даде и на нас, всички братя, просветени очи на сърцето.

Въобще сърцето като формула на знанието и като извор на познание в четвъртата и петата коренна раса беше орган на свещеното мислене. То е символ и на Свещения Граал, където е събрана кръвта от петата рана на Христос. В окултното знание сърцето (по схемата на събудения Кундалини) е четвъртият център, който дава универсално знание — разбира се, не онова Всемирно знание на седмия център. Сърцето дава универсално знание за присъствие на нашата духовност във Всемирност.

Затова Давид ще каже: „Сърце чисто създай в мене, Боже, и правия дух обнови вътре в мене.“ Ето когато се е зидало сърцето на чистотата, какво е било необходимо — правия дух обнови в моята вътрешност. Духът не може да обитава там, където още човекът си играе.

Човекът трябва да осъзнае, че е творец и сътворец с Отца си. Една велика тайна му даде Бог още изначало — Той сътвори Адам, но на Адам се даде правото да ражда!

Това човекът трябва да съзнае в битието си на съработник с Отца. За чисто сърце се говори от всички светители. Така например свети Антоний Велики, когото считат за баща на монашеството в християнската религия, казва: Пазете сърцето! Този първи монах на Християнството нито е знаел да чете, нито да пише, но ето — Пазете сърцето! А свети Макарий Египетски казва: Работете за сърцето! Как може да работи човек за сърцето? С духовност, с мисъл — няма в него градина, която трябва да се копае, има знания, има таблица на морала, има молитви, претворени в дела. Йоан Лествичник писа: Сърцето е око на Духа. В този смисъл и апостол Павел в посланията си казва: Духът всичко може, даже и в глъбините Господни може да надникне. Ето колко много е казано за чистотата на сърцето. И в културата на познанието сърцето наричат „сърдечното око“, „съзерцателното око“ — символи на пробудено духовно състояние. Но никой не беше изрекъл така съвършено, както Христос: „Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога.“

В окултната наука за чистите по сърце казват, че те носят мантията на Аполоний Тиански. Аполоний Тиански (починал 97-та година сл. Хр.) е един от изумителните философи и теолози, един от най-големите чудотворци от Питагоровата школа. Някои са го сравнявали по чудотворство с Христос. Неговата мантия е била трипластна, трисветителна — израз на защитна чистота, която предпазва човек да не бъде докоснат от всекидневието и от хлевоустието.

В „Бхагавад Гита“ Шри Кришна, когато дава съвети на Арджуна, също говори за чистотата на сърцето и окото на прозрението: Истина ти казвам, не може твоето земно око да понесе блясъка на това съзерцание, ето защо ти давам божествено око. Разбира се, под „божествено око“ не се разбира третото око — то може да вижда светлини, но не и Бог още. И тук е грешката на някои, когато са видели мисъл-форми, да казват: „Видях с очите си Бога.“ И Кришна добре рече на ученика си — давам ти божествено око, защото твоето земно око не може да понесе блясъка на това съзерцание. Ето каква йерархия се изисква, за да се позволи това прозрение или това съприсъствие с Бога.

За това божествено око Христос на Планината рече: „Блажени чистите по сърце...“ — за да може окото им да види Бога. Забележете, Той не казва на човека: Аз като Божество ти го давам! Това не е награда на благоволението, което времето или дадена изповедност дава — не. Човек сам трябва да събуди и осъществи божественото си око.

Това е различното в Учението на Христос, дадено в Блаженствата — няма нито награда, нито наказание! Приканени сте! Затова Блаженствата за мен са послания към човешката будност. Човек ще види Бога, но ако има чисто сърце. Следователно той е, който трябва да се бори за чистота!

Чистите по сърце имат жилище в Господа и в този смисъл Христос казва на учениците Си: Аз отивам при Моя Отец в Царството Небесно, за да ви приготвя жилища. Чистите по сърце са тези, които могат да опазят заповедите на Господа — Христос казва: Ако изпълните Моите заповеди, сте Мои! Но ако сте пленници на вътрешната си кавга, ако сте подвластни на сладострастието в личния си дом, ако се отвърнете от Пътя, защото имате да погребвате някой или да продавате богатство, не може да се говори за чисто сърце. Богатият момък поиска от Христос живот вечен, но не можа да се прости с богатството си. И все пак той имаше поне едно преимущество пред другите — че попита какво да направи, за да има вечен живот. Веригите го държаха, но поиска! А Христос беше казал: Искайте и ще ви се даде, чукайте и ще ви се отвори.

А за да се даде този дар на чистотата на сърцето, ще трябва отделният човек да прояви оная любов, която Христос и като битие, и като Учение, и като импулс даде на човечеството. А тя какво беше? Да възлюбиш врага си; да възлюбиш самия Него, защото — „Който Ме люби, възлюбен ще бъде от Отца Ми; и Аз ще го възлюбя и ще му се явя Сам.“

Това, което една религия не смееше да го направи като официална изповед, Христос го даде — Себе Си, като възможност за съжителство с Отца. Нещо повече, Той доведе човека до най- голямата тайна на присъщност на Синовност — Единосъщие с Отца!

Ето през колко предпоставки, през колко преддверия трябва да мине човекът. Така ще разберем и колко отговорно е съграден всеки храм. Преди да се влезе в Светая Светих, трябва да се изходи придворието, трябва да се изходи вътрешният храм, трябва да се спре човек на солея и чак тогава, ако има дързостта — или както Христос каза: Да се явя Сам — да разтвори дверите на Светая Светих, ще може да влезе в служение и в живо виждане на Бога. Това, което евхаристията върши в своята приложност, но и в своята мистичност, е едно виждане на Бога като тяло и кръв. И така постепенно чрез тайнствата човек върви, за да влезе в свещеното — Светая Светих.

Кои са чисти по Сърце? Тези, които могат да пият Моята чаша, да понесат Кръщението, с което Аз се кръщавам; да откъсат тялото си, за да го направят хляб на любвеобилието за всеки, който ги заобикаля. Това поиска Христос и от двамата си ученика, когато потърсиха сядане отляво и отдясно в Неговото царство. И тогава, когато те казаха: Да, можем!, Той какво им рече: Не зависи от Мене — това ще реши Моят Отец! Ето защо в Блаженствата няма повеля: „Правя ви чисти по сърце — идете да видите Отец!“ Не! Човек трябва сам да го осъществи, сам трябва да изнесе Голготския си кръст и да направи тялото си хляб и причастие. Това се изисква от него. И когато навикне да къса тялото си за обич, за жертва за човечеството, когато изходи този път и познае великата тайна, наречена Възкресение, тогава наистина може да каже: „Ще видим Бога.“

Защо трябваше да се види Бог? За да бъде човекът освободен от покаянието, което Иоан Кръстител поиска. Христос каза: Бог е Любов, Бог е Дух и само с Дух и Истина иска да Му се молите. Той е Вечният Живот, Той е свобода от съображение, Той е, когато не се чуждееш от врага си, когато си надмогнал в грешния да не виждаш сламката, преди да си оценил гредата в собственото си око.

А ще види ли всеки Бог? Да! Но кога? Когато няма съмнение! Авраам прояви несъмнение в жертвата на сина си и затова чу думите: Спри! Ето жертвата. Следователно когато човек няма съмнение и когато занесе сина си (своята душевност) в жертва пред олтара, тогава може да чуе гласа и да види Отец. А още с първия акт на Завета (акта на обрязването), който Авраам направи с Отца, той е осиновен. Така, когато човек е обрязал сърцето си, всъщност е направил приноса си към това битие.

Ето колко пътища според йерархията на възможностите са ходени, за да може да се стигне до Възкресението, когато храмовата завеса се разкъса, за да се отвори Светая Светих за всеки, който присъства в собственото си вътрешно разпятие. А Христос беше казал, че човекът е храм Божий, в който Той обитава и ще направи с него взаимна молитва. Този храм е, който трябва да бъде достатъчно чист, та светилникът (четвъртият център — сърцето) когато вземе от своята вечна енергия, да освети целия храм, който безспорно ще бъде обиталище на Отца.

Словото Божие е една жива действителност и ако така погледнем и на това блаженство, не можем да хвърлим сянка на съмнение, че ще видим, че ще познаем, че както Христос беше рекъл: Аз и Отец едно сме, ще бъдем в едно и тогава виждането ще бъде вътрешно съзерцание.

А дали този храм, в който ще влезем, дали този светилник, който ще запалим, е нашето само физическо зрение, първият наш храм? Да, това наистина е първият ни храм, но като имаме представа какви са желанията му, това ли е пристанът, в който ще дойде Светлината и ние ще я видим?! И възможно ли е с тези очи?! Явно е, че се касае за един престол на висшето духовно поле. Разбира се, материята не бива да бъде отричана, а трябва да се одухотворява. Пътят на одухотворяването постепенно ще ни отваря зрение. Ето защо сърцето — Чашата, Свещеният Граал, Космичното съзнание (в размера на четвъртата ни будност), ще трябва да надмогне желанието ни за физическо зрение.

Следователно боговидството е наша привилегия, стига Мъдростта като обезание, като задължение да е дала пътя чрез Светлината да очистим сърцето си, за да го осветим с виждане. Този път за едни е дълъг, за други — престръмен, за четвърти — жертвен, а за пети е добре дошъл, защото трябва да свършат велико дело. Този, който може да бъде смутен от една неподвижност на своята духовност, блажен е, ако тръгне. Не само е дързост да смените обиталището, но е подвиг да го напуснете.

В цялата тази мистерия — блажени чистите по сърце — има нещо, което винаги ще ни вика, защото будният у нас иска да се намери в единство със своя Баща. Така и блудният — изходи света, даде услаждение на исканията си и тревога на сърцето си, но реши да се върне при своя Отец. Той намери благоволение и с това даде основание, че всеки може да се върне при Отца си. Казвал съм за тази притча, че не в разкаянието се състои нейната същност, а в завистта на по-големия брат за щедростта на бащата.

А кой у нас е по-големият брат — мисълта ни спрямо чувствата! Ако простим на едно събудено чувство — ако в сърцето си сме пожелали и простим — мисълта е, която завижда. Защото Духът винаги ще прощава, но съображенията на мисълта слагат верига на събуденото ни чувство да обичаме врага си. А Бог винаги ще е щедър към Своето дете. И не бива в щедростта Му да завиждаме, че на някого е дал дар по-голям, отколкото ние сме получили. Защото нашият съд е съд на очите и ума, а Неговият съд е съд на Божието виждане. Когато можем да се прозрем в целостта на своето развитие и във жертвата на своето служение, тогава ще имаме в себе си смирението да признаем отсъдата на Великите за справедлива, макар и неудовлетворени. А това е импулс да се разгърнем в служение.

И затова тези, които са извървели един път, за да могат да дадат на сърцето си чистота и то да получи осенението да види Бога, вече са разменили стойността на сърдечността с чистото сърце. Много е важно да се разменят тези стойности, защото чистосърдечието не е още чисто сърце.

Чистосърдечието е поведение на нравствен норматив, а чистотата на сърцето е цялост на живота! Всички други добродетели могат да сътрудничат, за да се направи този принос, но само едно поведение на сърдечност не е чистота на сърцето.

Чистото сърце е живот, който сме издействали, за да махнем булото и да можем свободно да зрим най-великото — Бога. Достатъчна е тази дързост, за да кажем след това: Аз и Отец едно сме, Аз работя това, което работи Моят Отец. Ето това е единство, което чистият по сърце може да достигне. Представете си колко мистериален е бил актът да се види Бог и колко реален е, когато е изречено това блаженство!

Във всички религии е подсказано, че сърцето е обиталище на светостта и приемник на мисълта и мъдростта. Човечеството безспорно ще премества своите духовности в други органи, с които ще приема енергиите на Мъдростта, Истината и Свободата. А те — като еволюционни пулсации, ще бъдат давани и човек ще трябва да ги приложи. Тогава великото блаженство: „Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога“, ще бъде големият принос на съработниците на Отца във великата мисия за Мъдрост, Истина и Свобода!

Матей, глава 5:

9. Блажени миротворците, защото те ще се нарекат синове Божии.

10. Блажени изгонените заради правда, защото тяхно е царството небесно.

11. Блажени сте вие, когато ви похулят и изгонят, и кажат против вас лъжовно каква и да е лоша дума заради Мене.

12. Радвайте се и се веселете, защото голяма е наградата ви на небесата; тъй бяха гонени и пророците, които бяха преди вас.

Никой не може да бъде привилегирован само да получава, както никой не може да бъде задължен само да дава. Тази взаимност — даване-получаване, е градила еволюцията и съвършенството на човешкия род, който е излязъл из Божественото мислене като съчетание между цялата планетна плът и Диханието на Отца в онова, което бе наречено Адам. Това велико съчетание между плът, която трябва да взема и да дава, и Диханието, което стимулира, е една хармония между човешкото и Божественото. В този смисъл разглеждам и Блаженствата, които нарекох велико пратеничество и послание, поставящо себепознанието като път на човека и извършващо кръщението му за участие в небесни дела и в Небесно Царство. Деветте Блаженства за мен са стълба, по която човечеството ще върви, велика тревога, която Христос събуди в човешката душа.

Именно с такава мисъл — на послание към човешката душа и човешкото сърце — Блаженствата са отпратени от Христос към човечеството с т.нар. проповед на Планината. Тази проповед е едно продължение на Вечния Дух, Който на Планината е дал и Десетте Божии заповеди. (Въобще Планината се счита за място, където всички Посветени са давали посланията си.)

Казах, че всеки един цикъл от тази тема ще започвам с най-същественото в Учението на Христос — като поведение на Неговите изповедници и като смирено признание на Неговата духовна присъщност като Син Божествен — Господи, при кого да отидем? Ти имаш думи за вечен живот! Никой не е изразил толкова топло благодарност и не е проявил толкова вярно усещане за Великия, Който е дал път на следовниците Си. Тези девет блаженства са наистина думи за вечен живот, защото в тях човекът, надмогнал своята жажда и глад за правда, се насища; човекът, проявил смирение — „бедният духом“, получава Царството Небесно; човекът, повел борба за миротворство в личния си, в социалния, в историческия свят, става син на Бога; човекът, изчистил сърцето си, има правото да види Бога! Ето стъпалата на Иаковата стълбица, отвеждащи ни до онова върховенство, което ни дава право да бъдем наречени Израил, т.е. този, който се бори с Бога за Божественост. Тази стълбица, когато сме изходили в своята вътрешна борба (борили сме се със своя аз пред лицето на Бог), когато сме сменили пулсацията на вътрешното си име, ставаме вибрация от Всемирната същност на Неговото битие. А целият Космос е в нас и ние трябва да освободим душите си заради Пътя, който ще вървим. Притеснената душа си свива крилете, свободният дух ги разгръща! А Бог ни е дал правото с разгърнати криле да отиваме към Неговия вечен дворец — Царството Небесно!

Блажени миротворците, защото те ще се нарекат синове Божии!

Има една градация в Блаженствата и тя наистина е много особена и твърде определена. Може да не се забележи, но когато те се разглеждат усетно, се улавя йерархията им. В този смисъл човек трябва много устойчиво да е изчистил сърцето си, за да направи вече стъпалото — блаженството на миротворците.

Боговидението е, както казах, една от великите тайни, която е манифестирана пред човешкия род за тези, които имат събудени очи, и за онези, които имат благослова, а Богоявлението е акт на съпричастност между видяното и чутото — гълъбът слезе от небесата и се чу гласът: Това е Моят възлюбен Син, над Когото е Моето благоволение. Но тук вече има нещо друго: Блажени миротворците, защото те ще се нарекат синове Божии. Забележете както градацията, така и последователността, и обзорността — една чистота на сърцето дава правото да видите Бога, дава око на съзерцанието, но осъществената миротворност дава вече правото на Синовност!

Следователно блаженството да имате чисто сърце трябва да бъде динамизирано и да премине в миротворство — Радвайте се, Моя мир ви давам, каза Христос. А Той беше ли видял Отца Си? Да — Аз и Отец едно сме! Ето как блаженството в своята динамична скала ни отвежда към все по-съвършеното и все по-цялостното — от боговидение в богосъщност; от Правда към Любов, от Любов към Мъдрост, от Мъдрост към Истина, от Истина към Свобода, а оттам и към единство с Бога.

Така че миротворството е плод от боговидението; от клона на боговидението расте плодът на миротвореца! Не може човек, който е видял Бога, да поддържа вражда вътре и вън от себе си; не може да има вече зломислие спрямо себе си и който и да е друг. Ако враждата е била оценка на човешкото у нас, то, когато имаме живот в Бога, всичко се омиротворява. И затова миротворците могат да бъдат наречени синове Божии. Всеки, който е имал даже малък опит на осенението (дошло като лъх на вечерник или като лъч от зората), знае как някакво миротворство настъпва в душата му. А този, който е имал струя от Кундалини, тази вълшебна целувка на Божествената сила, знае как изгарят острите шипове на човешкото — астрално, ментално, и как една хармония настъпва у нас. Разбира се, хората, които нямат чувство на ненавист, нито на омраза, не са лишени от разумност за преценка. Те могат да въстанат срещу Правдата и в същото време да са родили Закона за Любовта (който Христос даде, за да намали с прощението стойността на отмъщението). Ето това е да нямате враждебност вътре в себе си; да нямате зломислие, което люпи ехидните (затова Христос казва на книжниците и фарисеите: О, ехидни, о, варосани гробници); да нямате родство с тези, които клеветиха, хулиха и искаха разпването на Иисус.

Благославяйте тези, които ви гонят, прощавайте на тези, които ви клеветят! Това значи да дадете път на чистотата, когато можете да кажете: Прости им, те не знаят какво вършат! Тогава вие сте Синове Божии и можете да носите четирите гвоздея, с които ще ви приковат; вече можете копието на своята мисъл да подарите на този, който има дързостта да прониже сърцето ви и от него да направи Свещения Граал. Така ще сградите в себе си дом на миротворството — Простете им; дайте им Моята дреха, защото всеки, който се докосне до нея, ще бъде изцелен от злобата си — за да потърсите и идеята за единството! А след това, седнали отдясно на Отца, да бъдете наречени и единосъщни с Отца. В историята на човечеството имаше вие сте синове Божии, но само Христос беше дарен да бъде Син на Отца. Това аз наричам Синовност! Единствен Той влезе в йерархията на онова, което наричаме Светата Троица, като Втората ипостас, Второто лице на Отца — йерархия от Син Човеческий да бъде и Син Божий като Единосъщие. Така че вие сте синове Божии не е още вибрация на единство, не е единосъщие с Отца. И тук именно Христос направи този мостник за човека — когато е миротворец, да бъде наречен Син Божий. Но кога Той рече: Моя мир ви давам? Когато извървя Голготския път и възкръсна; когато помири Себе Си с Великото Вечно; когато надмогна мисълта, за да я сложи в дрехата на интуицията, в дрехата на предназначението. Това е да сте намерили равновесието на везната между човешкото и духовното, между Адам — човека, и Христос — Възкръсналия, между Адам — сътворения и Христос — Родения. А когато изведем сътворения в Родения, тогава можем да кажем, че сме намерили мир. Значи трябва да надмогнем вътрешната разпра между съвестта (която наричаме огледало или будност) и онова, което ние като съществование прилагаме — инстинкт, желание, мисъл. Ето този двубой, като една вложена еволюционност, не ни дава основание да кажем, че сме миротворците още. Първо трябва този мир вътре в себе си да изградим и тогава ще направим единство между човека и Сина Божий.

Разбира се, не бива да се смесва миротворството с овчедушието. Голяма грешка е, когато някои, уж цитирайки Христос, казват: който се гневи, грях прави. Не! Христос е ясен — Който безпричинно се гневи, той върши грях. Значи не е проблем толкова на гняв, колкото на реакция, с която бомбардирате „злото“, реакция, с която сменяте стойностите и валенциите. И когато Христос гони от храма търговците, Той не се гневи, а освобождава света от една доктрина, за която светостта на собствения ни дом, на собствения ни храм, може да бъде унизена до търговщина. И така, когато със сърцето си видим в другия своето Божествено аз, ние наистина в това съзерцание сме направили велик подвиг и най-възвишеното — живеем Го в другия.

Да намерим хармония с другия, да изградим дом на взаимността с другия, да имаме право на родство и единосъщие с другия — това е миротворството, което създава синове Божии!

А дали си в йерархията Бог Отец, Бог Син и Бог Светий Дух, или в йерархията Учител, ученик и верующ — важното е, че си в единосъщие със синове Божии, за да поискаш вече и Синовността! Така трябва да разбираме заслугата, която светът има към нас, и нашата дан към света. Не може да се иска само от Единия, но и повече от онзи, който има, за да може тази дан да направи от „бедните духом“, както е казано, пътници за Царството Небесно.

Хенрих Ибсен има една драма, която се нарича „Когато ние, мъртвите, се пробудим“. Разбира се, тук не става въпрос за починалите, а за онези, за които Христос каза: Оставете мъртвите да погребват своите мъртъвци. Отнася се за живите мъртви, за хората, ненамерили будност; за тези, които имат занимания и развлечения, но не и служение. В тази драма главният герой Рубек се среща с Ирена (или Ирина), което в превод значи мир. Когато той се среща с мира като хармония, като цялост, като образ, до такава степен се влюбва, че с едно вътрешно вдъхновение извайва великолепна статуя — статуята на мира! Но Рубек няма смелостта, няма дързостта, няма чисто сърце още, за да принадлежи цялостно на това велико дарение „мир“ и започва да отбягва Ирена. Тогава тя го напуска, а той намира развлеченията и заниманията — Майа (което значи илюзия, заблуда, т.е. ефимерността на доктрината на очите), с която сключва брак. Това е трагедията на човешкия род — въпреки дадените закони, въпреки дадените послания, въпреки дадените ценности — заблудата, всекидневието ни е съпруга.

Разбира се, бракът с Майа не може да удовлетвори Рубек за един цялостен и дълъг живот — човек и от всекидневие се уморява, и от заблуди се освобождава. Тогава в заника на своя живот Рубек се разделя с Майа и тръгва да търси и намира отново Ирена. Той влиза в същината на нейната божественост, слива се с нея и във величието на този велик трепет губи личния си живот. Това е, което винаги казвам: благодатно е, когато сте капка в океана на Еволюцията, а не капка на отделното лично цвете. Всеки има задължението да служи на Еволюцията! И точно това прави Рубек.

Но защо едва в заника на своите дни намери отново Ирена? Защото той нямаше цялостната жертва по пряката пътека да се качи на върха на мира, да съжителства с Ирена. А радикалната тайна на човека е в това, което направи Христос — цялостна жертва за промяна, а не в онова, което само Го следва. Ето две различни доктрини.

И така, събудената копнежност на Рубек става реално бродене и както е казано, той заскитва с Ирена по върхове, по снегове, т.е. човек е намерил хармония с това, което се нарича промяна. Ето великата тайна на този копнеж за мир — да намерите хармония във всекидневното си разноличие. В това блажено единство Рубек и Ирена умират, засипани от снежна преспа с една напевност: „Рах vobiscum“ — „Мир вам!“ Ето тази хармония дава основание миротворците да се нарекат синове Божии.

На Ибсеновия герой можем да потърсим известна съпоставка (в света на митологиите) с Пигмалион. Каква беше тайната там? Изваяната статуя от Пигмалион, изведената от него Галатея, е до такава степен негова същност и до такава степен той — женомразецът, се влюбва в нея, че моли Афродита да я одухотвори, и тя става негова съпруга. Ето че древността много добре е знаела тайната на сливането. Разбира се, Ирена и Галатея са различни концепции с различни йерархии. И Ибсен наистина е стигнал до голямо съвършенство в идеята си за т. нар. психоза на нравственото съвършенство — особено в „Когато ние, мъртвите, се пробудим“ с напева „мир вам“. Това Христос рече, когато отиде в горницата след Възкресението: Моя мир ви давам. Дерзайте, Аз победих света! Представете си каква велика хармония има в посвещението „Моя мир ви давам“ — чак когато създадете тази хармония, можете да кажете, че сте победили света.

И затова апостол Павел в посланието си ще каже: Търсете мир и святост, без които никой не ще види Господа. Мир и святост — това е пътят на миротвореца; това прави човека Син Божий. Това се е наричало между мистиците на средновековието „Opus major“, т.е. великото дело, което трябва да извършим. До него се е стигало чрез т. нар. „ключове на Соломон“ — специални указания, чрез които Учителят давал наставления според личната духовност на ученика. Неговите думи са ключове, с които ученикът трябвало да опита да отвори някои от своите съкровища, някои от своите жилища. Когато Христос казва на следовниците си: В Царството на Отца Ми има много жилища и Аз отивам да ви приготвя място там, Той беше им дал и тайната — вие сте дом Господен! Наистина нямаме ли жилища у нас — на физическото тяло и поле, на астралното тяло и поле, на мисловното тяло и поле, жилище на откровението си?! Именно овладяването на тези наши жилища се постига с ключовете на Соломон.

В средновековието тайните са се разкривали със символите на две доктрини — на астрологията (наука за пътищата, по които човек трябва да върви) и на алхимията (наука за качествата). Докато астрологията е видимата, зримата пътека, която посочва само метода на работа, алхимията е ферментация за променянето на елемента в друга, по-висша валентност — идея за нова валентност в душата на човека. Всичко това като система на работа е водило до един особен път (като изискване за миротворство), посочен чрез седем символа, които са отгръщали тайната на висшите знания, доближаваща човека до първичния смисъл на битието.

Първият и вторият символ са били черният и белият сфинкс. (Тази символика ще я намерим като бялата и черната змия в кадуцея на Хермес; като раздвоеност, която осъществява принципа на Еволюцията — добро и зло; като Вечната разгърната космичност — Тъма и Светлина.) Тези два сфинкса се отразяват три пъти във водите на реката Нил. Това отражение са двата тока на Звездната светлина. А кое у нас е звездното — аструмът. Там, в астрала, се намират двата големи канала на праната — ида и пингала. Централният канал — сушумна, е правото на Кундалини, на висшата духовна сила, наречена още Змия-Огън. Двата канала на праната ни хигиенизират и правят равновесието у нас. Тези, които се занимават с йогическата наука, знаят дишането през лявата и дясната ноздра, за да изчистят ида и пингала. Целта е хармонизиране на теченията, за да установи човек мир в себе си и около себе си и хармония с цялата природа. В природата безмирие няма. Ние сме, които можем да правим безмирие, но самата тя е съвършена.

Третият символ е бил бронята на Марс. Тя се състои от три метала и пази човека от посегателството на отровната стрела на зломисленика, на клеветника. Тези три метала са мед, желязо и калай. В алхимията какво символизират? Медта е любовта и предаността, желязото — духовна волева сила, калаят — правдата.

Значи, за да получите този царствен мир за синове на Бога, трябва да имате и преданост и любов, и духовна волева сила, и правда. Това е необходимото знание, което създава вътрешната ви неуязвимост, вътрешния ви мир. Такава е била бронята на войнстващото божество Марс. Ние обаче сме приели най-елементарната характеристика за олимпийските богове, защото и древногръцката философия, и културата на Европа останаха далеч от мистиката. Разбира се, в Древна Гърция е имало мистици, имало е и мистерии, но аз говоря за онова, което остана на дървото на знанията, от което Европа „краде“. И виждате какви тайни се съдържат в Марс, наречен само войнстващият. Не — Марс е и предаността, и волята, и правдата! Говорил съм и за Вулкан, който владее мисълта и с нея ръководи всичко. Днес се радваме на роботи, а тогава той само с едно слово е задвижвал цялата си работилница. Ако тези тайни бяха знайни за гръцките философи и за европейските мислители, нямаше едва сега да говорим за пластовете, в които човекът живее. За съжаление официалната наука все още не може да ги приеме, въпреки че вече са дадени (тайни за астралните и мисловни влияния, за хронопортирането — влизането в различни времена с различни пластове на човешката и на космичната природа). Ако ги бихме приели, нямаше днес да се учудваме на пристигащите канени и неканени гости.

Четвъртият символ е бил пламтящият меч на херувима в рая. В книга Битие след т. нар. грехопадение, когато са изгонени Адам и Ева, е дадено, че вратите на Рая се пазят от херувим с пламтящ меч, за да не се допусне някой да влезе и да яде от плодовете на Дървото на Живота. Ето строгост, да не се открие и усвои една тайна, за която не сме подготвени. Значи какво още е миротворецът? Бранител, който бди, за да не се стигне до великата тайна без съзнание за отговорност. И когато говорих за Възкресението, казах, че този пламтящ меч, който бранеше Дървото на Живота, вече е освободен от действието си, защото ангелите пазеха дрехата на Христос след Възкресението. Значи пътят към Рая, към Дървото на Живота е открит и човечеството може вече да яде от неговия плод.

За този пламтящ меч е казано, че има три блясъка и сочи два нови пътя — победа над седемте властници на ада (това направи Христос след Възкресението Си — слезе в ада, за да отвори вратите, да освободи душите) и над седемте порока: жаждата, изразявана в егоизъм и скъперничество; гордостта — амбиция и властничество; сладострастието; гневът, зломислието и клеветата; леността — липсата на воля и инициатива; неправдата — потисничеството и угодничеството; лакомството, кражбата и измамата на съдбата.

Колко много вериги човек трябва да хвърли от себе си, за да може да се напъти към дома на миротворството, да получи кандилото на Синовете Божии! Този пламтящ меч винаги трябва да бъде в дясната ни ръка, насочен към всяка посока на света, за защита от егоизма, от леността, от зломислието, за да можем да кажем, че храмът на мира е опазен и вътре не е пуснат драконът.

Петият символ е бил лампата на Хермес Тримогъщи. Хермес за мен е най-значимата личност в световната история — той даде на човечеството науката за посвещенията. Лампата на Хермес има троен пламък и е символ на висшата мъдрост, която озарява цялото ни същество. Затова едва след като сме видели отражението в Нил на двата тока, след като сме сградили бронята на Марс, след като сме държали пламтящия херувимски меч, вече може да вземем и лампата на Хермес. (В „Хиляда и една нощ“ пише за Аладиновата лампа — всичко може с нея да се прави.) Това е великата тайна, която носим в себе си — човек може да я изведе като събуден Кундалини; човек може да я нарече кандилото на съвестта. Това е Хермесовата лампа! Чрез нея се влиза в мира, но трябва миротворецът да я запали!

Шестият символ е бил мантията на Аполоний Тиански, която се дипли три пъти и символизира строгото мълчание за поверената тайна. След като сте осветили с лампата на Хермес всяко кътче в душата си, след като сте бронирани с бронята на Марс, вие трябва да изпълните най-великото нещо — мълчание за поверената ви тайна! В окултните учения това е не закон, а божия повеля. Всичко друго посветеният може да изрече, но няма право да разкрие тайната. Всяка йерархия на посвещение носи ключ и за всяко волно злоупотребяване има казън. И така мантията на Аполоний Тиански е пазителка на тайната.

Разбира се, всяка една от тези школи на посвещение — египетска, вавилонска, индийска, древногръцка, има свои специфични знаци и затова една и съща тенденция може да е обгърната в различен символен образ. Мантията на Аполоний Тиански е знак на мълчанието в египетската система на посвещение. При тази степен на посвещение чрез тази мантия ученикът трябва да излезе вън от вълнението на Звездната светлина, вън от въздействието на Великия магичен двигател. Това се постига, като се противопоставя дъщерята срещу бащата. Коя е дъщерята? Кундалини. Кой е бащата? Фохат. Огнената змия срещу Fiat lux! Представете си колко тайни са знаели, колко е необходимо, за да се стане Син Божий!

Блажени миротворците... Да, но колко стъпала трябва да се изходят, за да намерите този мир — да напуснете радостите на Звездната светлина, да напуснете огледалния си образ във водите на Нил, да сте в хармония с ида и пингала; да сте облекли бронята на Марс, да сте препасали пламтящия меч на херувима; да сте взели лампата на Хермес и тогава Кундалини — дъщерята, да е срещу своя баща — Фохат! Това е вече да завоювате, да водите борба. И така пробудената огнена сила ви позволява, когато излезе, когато ви осени, да сте вече и син Божий. Така че тези предсказатели, които в съвремието ни демонстрират „големите“ си знания, са много далеч от тайните — просто плиска ги водата на всекидневната съблазън. Кой от тях се е „скарал“ със своя Баща, кой от тях е извел своята Дъщеря?! Кой дори своята мисъл е извел, за да я „скара“ със своя Дух, със своята душа?!

Последният символ, който е трябвало да притежават синовете Божии, е бил хералдичният жезъл на патриарсите. Той е израз на великата власт, на пълномощието на боговете. Именно това олицетворява кадуцеят на Хермес. Този хералдически жезъл се състои от три колена, от три части (троичността на тези седем тайнства, седем символа или пътя е закономерна). Той разкрива четири окултни тайни от най-висш характер — те не се съобщават на човека (съхраняват се в Малтийския орден на посветените).

Според средновековните мистици друго, което развиващият се трябва да притежава в този път за миротворец, са седемте висши добродетели.

Първата добродетел е вяра в Учителя и делото.

Втората добродетел е обет, че ще се следва пътя на самоотричането. Забележете, самоотричане, не отказване. Принудата да се откажете, не е самоотричане. Самоотричането е клетва за себежертва! Така че отказването не е достатъчно — когато искате мир, нужно е самоотричане, за да може да се усвои Целостта.

Третата добродетел е безкористна любов — да обичате, без да желаете, да имате любов, без да обсебвате. Безкористна любов!

Четвъртата добродетел е висша сила на Духа. Това е да вярвате и да дадете право на живот и път на Духа си.

Петата добродетел е благоразумието. Всеки говори за рационалност, за разумност, но малцина — за благоразумие. Един разум, употребен като метод за съвършено убийство или кражба, благоразумие ли е?!

Шестата добродетел е правда.

Седмата добродетел е умереност във всичко — старата римска поговорка „res in rebus“.

Цялата тази наука за миротворството има една надсловна формулировка — философска сол, т.е. постига се с Мъдрост. И Христос толкова съвършено го рече на последователите Си: Вие сте солта на живота, т.е. вие сте светилото, вие сте показният път, вие сте Мъдростта, която е надмогнала противоречието. (Този път на изграждане ще намерим във великата наука на Хермес, дадена в книгата му „Minerva mundi“, „Световната мъдрост“.) Това е хармонията! И тогава може да се каже — „блажени миротворците, защото те ще се нарекат синове Божии“.

Ето колко тайни крие принципът на миротворството.

Миротворството е теза за битие в Космичната цялост! Личната ни микрокосмичност не може без миротворството, защото човекът е заченат с великата тайна да бъде Бог!

С тази тайна е заченат и тази теза за миротвореца е в душата му. Размирности безспорно има, но те го правят борещ се за Вечния. А че не Го е осъзнал още — ще Го осъзнае! Затова големите религии имат „тетрадка“ за четящия от първо отделение и за четящия висшето знание от седемте ключа — един. А всеки може да види за неговата брава кой от тези седем ключа е най-подходящ, за да отключи своя вътрешен дом!

Блажени изгонените заради правда, защото тяхно е царството небесно.

Когато разтълмях четвъртото блаженство, то също говореше за правда: „Блажени гладните и жадните за правда, защото те ще се наситят.“ Значи Правдата съществува в две различни йерархии — за постижение и за присъствие. Едното е жажда и глад за правда — ако устоим на изкушението и защитим правдата, ние ще бъдем наситени. Но в осмото блаженство вече блажени са ония, които са гонени, които са преследвани заради правдата. Тук вече не се говори, че праведниците ще се наситят. Те имат динамиката на една друга награда — тяхно е царството небесно. Обещание за притежание на Царството Небесно имаше и в първото блаженство: „Блажени бедните духом, защото тяхно е царството небесно.“ Ето как сама за себе си всяка добродетел се степенува — именно тази тайна крие нашата вътрешна борба за блаженство. И забележете каква хармония е намерена между „гонените за правда“ и „бедните духом“, които, както съм казал, олицетворяват смирението, т.е. освободената от тщеславие личност, която има за свой покров само Божията ръка. И затова казвам, че само смирението не е обидило съдбата! Смирението не може да я обиди, защото то не нарушава Правдата — нарушената правда е действие на неправдата! Ето защо Иисус Христос с прозрение е могъл да каже, че смирените, че борещите се за правда ще бъдат в Царството Небесно. Това не беше дадено на жадните и гладните за правда. Те имаха обещанието — след като са родили копнежа за правда, след като могат да дадат преценка що е правда и що е безправие и поискат прощение за сторен грях — че ще бъдат наситени. Не е важно дали са консумирали поведение за грях, или по силата на едно повсеместно зло (което приемат и Юдаизмът, и Християнството), наречено „pecatum originale“, т.е. „първороден грях“, трябва да бъдат простени. Важното е, че те във вътрешния си копнеж за правда, в жаждата си за оправдание от грях (личен или всемирен) ще бъдат наситени.

Но гонен ли е някой за този първороден грях заради правда? Каква правда има там? Гонен ли е някой заради това, че защитава, че първородният грях е една правда?! И тогава вече можем да се попитаме: Адам и Ева за правда ли жадуваха, заради правда ли бяха изгонени от Рая, или (според официалната теология) заради неправда? И къде трябваше да отидат, да занесат своя „грях“ — на Земята. Какво трябваше да преобразят? Да послушат гласа на Обещания и чрез преценка — от съзерцанието „жажда и глад за Правда“, да преминат в действеност — разкаяние и идея за изкупление!

Фактически какво е правда и неправда? Правдата е една хармония на съвестта, а неправдата — констатация на някаква вътрешна мерилка. Безспорно, тази констатация е въпрос и на нравственост, и на социално право, на нашата гражданска съвест по отношение съвместността — не само на духовния, но и на социалния ни живот. Ние имаме религиозна правда, но не можем да отречем и социалната правда, дадена в закони. Но когато е нарушена и нашата съвест е, която отсъжда. Ето защо казвам, че Правдата е една хармония на нашата съвест. Дори като жажда, като копнеж правдата е една вибрация да търсите хармония с онова, което не притежавате, с което е нарушен балансът за спокойна и чиста съвест. Тогава този копнеж е едно вътрешно търсене, но още не е гонение за такава правда, която искате да приложите към света. Ако от този момент на наситата с Правдата, която е установената ваша цялост, пристъпите към действие, за да изграждате една обител на Правдата в душата си, и заради нея ви гонят — вие сте вече с наследство за Царство Небесно. В другия случай вие сте в храма на съзерцанието, което не е още приложена воля; не е още реакция като поведение на едно активно присъствие, не е още жертвен подвиг, стигащ до принасяне дори на собствения си живот. Пример за такова поведение е животът на ония светци, които не се отричаха, а приемаха приноса на своята същност. Това е активният! И какво Христос поиска от тези, които изведоха прелюбодейката, за да я съди — Който е праведен, нека хвърли камък. Така Той ги прикани към активност, за да покажат правдата си (разбира се, никой от тях не я свидетелства).

Следователно Правдата като приложна воля е една реакция. Тя е чистота на сърцето, добролюбие, което ви смущава, когато минете край ранения и не му превържете раните. Така в Християнството тази приказ за добрия самарянин е активно приложено добролюбие. Правдата изисква на всеки, който има нужда, да помогнете, на всеки, който е накърнен чрез безправие, да му я върнете, с каквото можете — на ранения да превържете раните, на ограбения да дадете, за да го подкрепите. Правда е и Христовото — когато имате две ризи, дайте едната. Значи давате на този, който няма, но когато имате две ризи — иначе вие трябва да търсите. Тази хармония е съществена, и тук е правдата. А когато тя е нарушена, е необходимо да намерите моста на взаимното преливане.

Така че добролюбието е нота от песента на Правдата, израз на правда в моралния статут. А това е, което може да ни позволи да имаме смелост да изобличаваме безчестието с правда, за която може да бъдем гонени. Точно смелостта е имал предвид Христос с блажени изгонените заради правда — проявяване на активност, да се защитят моралният статут и гражданското достойнство. А с думите си: Който от вас е праведен, нека хвърли камък, Той само нравствения закон ли защити? Не, Христос защити и публичния закон, определен с Десетте Божии заповеди.

Социална активност в защита на правдата ще намерим в поведението на Емил Зола. Със своя манифест „Аз обвинявам“ той защити Драйфусовото дело, за което и беше осъден. Това е дързост — да изобличите противното на правдата, което може да е безчинство, може да е съдебна грешка, може да е и социално неравновесие.

Тази смелост, но вече като проява на духовната вълна на Правдата, ще я намерим и в Учението на Буда (осмичният път е правда), защото той се възправи срещу вековната система на Индуизма и Брамизма — кастите. Кастите след своето духовно обособяване, за да се пази чистотата и да се предаде едно Учение, са се обърнали в класова формация, а класата е вече нарушена правда за социална хармония. (Това е и разликата между общност и общество в социологията.)

В Блаженствата Правдата е вече в нейната дреха на Божествено виждане и затова, когато за такава правда се борим, се наследява Царството Божие (духовната обител на избавеното човечество от адовите мъки, от Адеса в митологиите).

Думите на Христос и това, което светът като исторически и социални градации е дал за Правдата, може да доведе човека до готовност за жертва. Точно тази готовност става път на светците — когато една правда е нарушена, човекът поема пътеката на светеца и жертва всичко в името на тази правда. В Християнството пътят на светците е най-вече в името на Любовта. Така че там, когато се осъществява животът на един светец, той е жертва в името и на Правдата, и на Любовта. Ето защо апостол Павел, когато иска спасението си, го търси чрез вяра, а не чрез оправданието на закона. Законът дава размера на нарушението, а Правдата — измерение на духовността! Затова Йоан Златоуст — тази изумително културна, духовна и творческа личност в светийската редица и в сонма на посветените, човекът, изтърпял най-много заточения и гонения (но имал смелостта — Аз стоя на един камък, камъкът на Христовата църква и на Христовото учение, и никоя буря, и никакви ветрове и големи вълни няма да ме отместят) — казва: Не може да бъде награда това, което се разрушава в сегашния живот и изчезва като бърза сянка! Затова в Евангелието е казано: Не се грижете за онова, което ръжда пояжда и червей прегризва! А Правдата като поведение на изработеност в душевността ни, като светило на съвестта ни, може ли някой да я пояде?! Може ли някой — както дървото — да я хвърли в огъня и да види само димността `и?! Затова не може да бъде награда това, което се разрушава в сегашния живот и изчезва като бърза сянка! Царството Божие не може да изчезне!

Разбира се, този, който отстоява своето убеждение за Правдата и приема гонение, не го прави за наградата, защото не е казано награда, а — ще се нарекат синове Божии, ще видят Бога, ще бъдат в Царството Небесно. Следователно Блаженствата не са съблазън за награда, а поведение на изградения човек!

И кои приеха правда и бяха гонени заради нея? Тези, които следваха Иисуса в целия Голготски път; тези, които Го снеха от кръста; тези, които приготвиха гроба Му; тези, които свидетелстваха за Възкресението Му; тези, които Го чакаха в горницата, за да им каже: Ето, Аз Съм при вас. Гонени за правда бяха и онези, които Го чакаха на Петдесятница, за да бъдат осенени. Те са гонени, преследвани заради правда, но това им даде и основание да бъдат в Царството Небесно. И затова Христос, преди да се възнесе, ще им каже: Аз ще отида при Моя Отец в Царството Небесно, за да ви приготвя жилища, и ще дойда да ви взема, за да бъдете с Мен, както Аз съм с Отца.

Ето кои бяха гонени заради Христовата правда, преследвани заради Христовото дело. Те носеха повелението да иззидат един нов храм, в който да вградят Учението на Христос. И забележете колко неоткъснато от времето и колко вярно е казано — заради правда. Христос проповядва учението за Любовта, но властната доктрина в душата и сърцето на съвременника Му е била Правдата; характерна е била нуждата от свобода чрез Правдата още. Това е големият конфликт — времето на Христос и човешкото битие в лицето на Правдата. И затова е казано блажени гонените за правда, а не — за любов. Любовта още я носят и тепърва трябва да я приложат. Христос е знаел последиците на Правдата, живял ги е, понася ги върху гърба Си. Знае, че апостолите ще отидат да проповядват любов, но ще трябва да изпълняват правда и заради правда ще ги съди старият закон. Защото ако можеха да приложат любов, трябваше да бъдат не гонени, трябваше да бъдат наградени! Ето колко уточнено — две епохи се срещат с две различни мярки на приложение. Правдата като повеление на Старозаветието носи една особена динамика; тя не е пасивност, а приложена воля, която ще ни покаже на капоните — правда или неправда. И това е, което трябва да изживее вътрешно човекът, за да определи устойчиво поведение към Правдата. Ако се огъне в нея, той нарушава основния принцип — жертвата! И затова Христос ще каже: Блажени изгонените заради правда, защото тяхно е Царството Небесно. Ето градацията — трябваше да видят Бога, трябваше да станат синове Божии и тогава да наследят Царството Божие.

Така тези пътници, гонени за правда, извървяха „via dolorosa“ — „пътя на страданието“. Не страданието като отрицание на живота, както е в Учението на Буда, а страданието като събудено чувство за развитие, като йерархия на Свободата. И щом може човек алхимически да обърне страданието в развитие, той се е освободил от бодила! Безспорно, в онова време в поведение, в душевност между двете учения — на Правдата и на Любовта, ще бъде казано via dolorosa. Но вече не можем да го приемем като път на страдание! Приносът на жертвата в съответната епоха имаше определение, а светлината на вековете дава вече предназначението — път на Божествеността! Ето това не знаеше апостол Павел, който страдаше от едно — Колкото пъти помисля за добро, тръна на злото ме боцка! Той трябваше да трансформира този „трън на злото“ в будност за развитие!

И така тези, които извървяха пътя на страданието, имаха своите дванадесет часа. В тези дванадесет часа имаше четири пропявания на петела — като се започне от трагичния плач на Петър, който се отрече, и се свърши до оня пропев на петела, когато се каза: Свърши се! Във всеки един от тези часове е имало хора, гонени заради правда. Петър в часа на незнание се отрече, в часа на пропева и проплака. Разбира се, този плач сне от него срама на отказа и след това той — в жертва за Учението, гонен за правда, беше разпнат с главата надолу. Тези четири пропева на петела са съдбовността на човешкия род в четирите му коренни раси като раждане на петата коренна раса; като една пулсация на Еволюцията за свобода от земното, от преходното. Първи час, трети час, шести час, девети час — това е зов и всеки трябва да го потърси в себе си, всеки трябва да чуе гласа на своя петел, да проплаче и да се освободи. А кой принесе петел в жертва, когато трябваше да пътува към другия свят — великият Сократ! Какво каза — Донесете ми петел и чашата с отровата! Това са символи, не ги губете! Чакайте, търсете своя час! И тогава можете да кажете, че сте гонени за правда и петелът е пропял у вас. А щом сте гонени и сте устояли, вие имате право да бъдете в Царството Небесно, което както го наричам е обиталище на Божието наше в Божието Вечно.

Така тази велика хармония на гонените за правда отвори храмовата завеса. И в последния час — деветия, тази завеса се разкъса на две и жрецът имаше вече право да влезе в Светая Светих за служение. Защото в Разпятието Си Христос каза: Свърши се!, т.е. Духът победи Материята! Това Той засвидетелства след три дни. „Свърши се!“ — завесата се разкъса. Ето това у нас трябва да се извърши, за да можем да кажем, че в деветия час петелът ни е повикал за преселение в Царството Небесно. Това е убежището, там нямаме вече дълг към чужди; там се молим за Великото прощение и служение в името на човечеството. А няма по-голяма награда от тази, за която Христос каза: Този, който даде душата си откуп за ближния, е извършил великия подвиг.

На социалната сцена идеята за правдата, идеята за жертвата в името на правдата, не е забравена. Ако имаме правдата на светеца, който се е изграждал в победа над враговете вътре в себе си, ние имаме и правда като взаимност в социалната действителност. И в нашата поезия социалният ни мислител и поет Христо Ботев беше казал ясно:

Но стига ми тая награда —
да каже нявга народът:
умря сиромах за правда,
за правда и за свобода...

Ето че никой не може да избегне мярката — тази награда ми стига. Христос не казва награда, но все пак като възмездие се знае, че изгонените за правда ще имат Царството Небесно. Разбира се, социалната правда не измерва последиците с невидяното. Тя ще го измери със зримата социална действителност: „Стига ми тази награда — да каже нявга народът...“ Ето колко съчетано, колко ясно нещата имат своя вътрешен закон и своето външно отражение (всички окултни школи са твърдели, че каквото е горе, това е и долу). И Ботев не можеше другояче да го изрази, освен така: награда да иска от ония, за които той дава своя живот. „Умря сиромах за правда, за правда и за свобода!“ — ето единството с това блаженство! Не зная друг в нашата културна история така плътно да е вградил Правдата в храма на великото ни служение. Разбира се, в историята ни ще намерим един акт, ненадминат в света — прозрението, което можеше да направи нашата плът единство с Бог — пророческата тайна, разкрита от Пенчо Славейков: Бог и България — единство в двойна плът! А Ботев защити Правдата като Божие дело — достатъчно е някой да каже: умря сиромах за правда, за правда и свобода! Друго той не иска — не казва, че ще получи трон, не казва, че ще получи хубав пост, не! Правда и свобода — това му стига. Но да го каже кой — народът! Едно име се брани не само в обиталището, което има вън от себе си, но и в обиталището, което има вътре в себе си. Ако там не е защитено името, институцията може да ви даде орден, но не и почтеност на името. Религиозните институции канонизират светците, но могат ли да смъкнат онова, което и те са извършили като неправда?!

Това е великата тайна в осмото блаженство — Правдата!

Правдата е лична, социална, всечовешка. Тя е храна на тялото, душата и Духа!

За този, който не я осъществи, се възправят думите на Христос: „Горко вам, преситени сега...“, защото сте взели преходността, взели сте ордена, но не сте получили почтеността на името, не сте получили това, което ще каже един народ!

Блажени сте вие, когато ви похулят и изгонят, и кажат против вас лъжовно каква и да е лоша дума заради Мене.

Радвайте се и се веселете, защото голяма е наградата ви на небесата; тъй бяха гонени и пророците, които бяха преди вас.

Това е наистина върхът на пирамидата на Блаженствата! Пирамида, която в един материален израз имаше сто четиридесет и седем метра височина! Там, в Хеопсовата пирамида, беше вградена и астрономия, и геометрия, и религия, и най-важното — идеята за безсмъртието! Но защо деветото блаженство е върхът на пирамидата? Защото „блажени сте вие, когато ви похулят и изгонят, и кажат против вас лъжовно каква и да е лоша дума заради Мене“, т.е. вие вече не сте обект, не сте личност — вие сте идеята „Бог“. Вие сте онзи, който може да понесе бедата заради Втората Ипостас — Сина Човеческий и Сина Божий. Ето това е да нямате свое лично битие вече — когато сте били смирени и сте присъствали в Царството Небесно, когато сте плакали и сте получили утешение, когато сте наследявали земята, защото сте били кротки, когато сте имали чисто сърце и сте виждали Бога... Тази пирамида ви е разгръщала до собственото ви съвършенство. И когато не заради собствената ви стълбица, а затова, че Го изповядате, че Го имате за свой път; не заради това, че трябва да станете Израил, а защото трябва да бъдете Авраам (т.е. баща на народите), са ви казали лоша дума, тогава вие вече сте космичният, универсалният, неизмеримият човек, който може да каже: Аз и Отец едно сме! Ето каква цялост — от личността, от социалния служител, от историческия човек, от Космичната даденост до Божествената Всецялост, в която сте и Истина, и Свобода! Това е връх на пирамидата, това е сетното стъпало на Иаковата стълбица! Вие не защитавате правда вече, а присъствате в Мировото съзнание на Логоса! Защото Христос е Логосът — Той е Светлината, Той е Животът — Той и Отец едно са!

Много странна е тази формулировка: каквато и да е лоша дума да ви кажат, и най-невинната да е, щом е заради Него, е нещо страшно и трябва да устоите. Как отговори Иисус на Марта (която тичаше да Му угоди в дома на Лазар), когато упречно тя попита: Защо небрежееш Учителю, че Мария е седнала в коленете Ти и нищо не помага? — Мария избра добрата част! А камо ли да се каже хулна и невярна дума. Та нали рече, че могат срещу Него като Син Човечески да изрекат хула, но срещу Светия Дух — не. А как тогава може срещу Него като Втора Ипостас?!

Виждате колко ясни са били нещата — каквато и да е лоша дума — толкова фино, толкова уточнено е казано всичко в тези Блаженства!

Това трябва да научи човечеството — във вътрешното си трудолюбие да стои на коленете на своя Христос. Тогава наистина Възкресение ще има; тогава Христос може да каже: Лазаре, излез от гроба. Именно с това тайнство — когато заради Мене ви укорят, човек е отворил вратата на храма, за да влезе на моление вече във Всемирното, на моление за Всечовешкото. Той може да влезе три дни в утробата на кита, където киселиността на отрицанието, на злоречието, на съмнението трябва да го яде, и пак да излезе живителен и пророкуващ. Не говоря за Иисус Христос, Който престоя три дни, без да бъде докоснат в гроба, а за тези, които трябва в отворения храм да изживеят стихийните отрицания, разяждащото лично и социално злоречие и завист. Необходима е свобода от тях, за да могат да понесат битието на Космоса и на своя Учител. Това е човекът, който като блудния син ще сдели храната на свинете, т.е. ще бъде на една трапеза с грубостта, с неграмотността, с най-отрицателното, което може да му се поднесе, но ще прецени, че при Неговия Отец има думи за вечен живот. И тогава гордост и лицемерие нямат място. Тогава този универсален човек, който има вече космични измерения, ще се научи да понася всяка беда, всяко гонение, всяка хула (дори братовата си), защото няма да изповядва себе си, а гласа на словото на Сина Човеческий и Сина Божий. А всеки, когато приеме словото на Сина, възкръсва в душата си за битие. Той се преобразява, защото Христос е Живот Вечен; Той е Живата вода, за която самарянката проплака (понеже не искаше повече да си вади от кладенеца на жадните) — Дай ми, Господи, от Твоята вода, за да не ожаднея. Така човек ще изгуби всичко, ще участва в Неговите „страдания“, за да съхрани Логоса, за да Го придобие. Блаженствата чертаеха път на т. нар. страдания, но те даваха основание на този, който ще ги изповяда, да има сили, за да не се смути и да не измени нито на правдата, нито на чистото си сърце, нито на Царството Небесно!

Радвайте се и се веселете, защото голяма е наградата ви на небесата! Тази част на блаженството не дефинира придобивката — дали ще видят Бога, дали ще се нарекат синове Божии... В другите блаженства има определение като възмездие, защото се нуждае човекът от поведение, от сила, от крила, за да устои на върха на Вечната светлина. Но когато нищо няма да го съблазни, ще има едно: Радвайте се! Точно това каза Христос след Възкресението Си: Радвайте се, Аз победих света!

А какво значи да победиш света — в света да си сложил живия Бог и да си сложил живия свят в собствения си бог. Тогава вие сте отворената врата на храма, защото олтарната завеса вече е разкъсана; вие сте отвалили камъка за Възкресението и сте свидетелствали, че сте вечен, защото Възкресението е знакът на безсмъртието. Така вие сте една цялост, която не може да ражда нито злоречие, нито завист и може да изтърпи всяка хула и гонение. Именно това Христос поучи следовниците Си: Благославяйте тези, които ви хулят и клеветят. Обичайте враговете си! Ето как беше ги обезоръжил, за да не бъдат лоши дори когато се разгневят. Това дава основание всеки блуден син да се върне, всяка хула да бъде преобразена алхимично в благодатен дар на помилването. И затова Христос не упрекваше, когато още ги учеше. Той даде един велик урок как може да се устои на поруганието (това, което извърши светът с Него) с Прости им, Господи, те не знаят какво вършат! и с Възкресението победи и трансформира всяко поругание. Това е да оставите мъртвите да погребват своите мъртъвци. Искате ли да сте живи, не носете мъртъвци в себе си — направете ги да възкръснат, дайте им живот! И тогава всяка мисъл, която е Божий дар, ще е служение, и всяка, която е изкушение, ще изгори в Пустинята, където беше Неговото изпитание.

Радвайте се и се веселете! Защо? Защото ще имате едно ново небе — за Царство Небесно, в което свети една нова звезда, право само на мъдреците. Властта, в лицето на юдейския цар, не можа да я види. Само тримата влъхви я видяха и отидоха да поднесат даровете си на Слънчевия Бог, на Христос, Който е едно соларно Божество. (Това има известно родство с идеята за соларните божества в митологиите. В религиите такива кръстоски външно може да изглеждат доста странни, но в окултния си смисъл те са истинни.) Ето тази Витлеемска звезда трябва всеки да потърси, след като вече е имал благослова на Възкръсналия. Това трябва да научат качилите се на върха на пирамидата — Радвайте се и се веселете, защото има едно ново небе, защото има нов път: Ego sum via, veritas et vitas!

Аз съм Пътят, Истината и Животът. Какво е Пътят — Изкуплението, какво е Истината — Съвършенството, какво е Животът — Възкресението!

Така че щом заради Него сте понесли страданието, макар и да няма определение за наградата, вие фактически сте блажени, вие сте всемирни служители, Вие сте солта на живота. Това е великата тайна! Това трябваше да схванат учениците Му — че са солта на едно ново Учение и ще бъдат гонени заради правда, ще бъдат хулени и убивани заради Неговото име. Вярно е, че когато петлите пропяваха, някои от апостолите проплакаха, че са се отрекли от Него, а други се разбягаха, но впоследствие отидоха да свършат великото си дело — да извървят пътя на изкуплението, пътя на страданието (т.е. на развитието), пътя на истината и живота като Възкресение, потвърдило безсмъртието!

„Защото голяма е наградата ви на небесата.“ Тук има свобода — наградата на Небесата е голяма, но не е фиксирана, за да не ограничаваме Бога в щедростта и в степените, в които ще раздава, и да няма окото завистта, че на другия е дадено повече. Така безименността на наградата не ограничава никого. Неизмеримостта не може да бъде сложена в награда, защото Целостта не може да бъде сравнявана с частта. Ето това е йерархия на достойнството в свободата на възнаграждението. А когато има възнаграждение, има и молитва за възмездност. Но тук жертвата е безименна, защото ставате единство с Оня, Който е Космичен. Иисус е индивидуален и единичен, Христос е Космичен — Той е Космична мистерия! Това са Месиите! А дали ще бъде Христос, дали ще бъде Буда, дали ще бъде Зороастър... — светът има нужда от всеки, защото има йерархия. Всеки един от тези Учители е бил нужен, за да освети онова, което човечеството трябва да носи.

„Тъй бяха гонени и пророците, които бяха преди вас.“ Ето каква съпоставка е направена с цяла една категория на посветени, които даваха култура на вероизповеданието. Те бяха упълномощени да дават знание за незнайното, да отворят врати на бъдещето (онова, което после става история). Това е голямото — да се натоварите с битие, каквото са имали пророците. Това е вече сказание за бъдеще! Трябва да се приеме всеки, който на Сина Човеческий е дал място да подслони глава. Когато беше в действие, Той каза, че няма къде глава да подслони, но когато е изповедание вече, ако ние не Му дадем възглаве, как искаме тогава да сме в един храм с Него?! Дайте Му да подслони глава!

Христос с основание ще казва Благославяйте тези, които ви хулят, но ако някой остане недоволен и спести благословията си към хулещия го, той няма защо да се сърди, че наградата му в Небесата няма да бъде равна на тази на другите.

Защо Христос рече в най-изпитния Си час: Прости им, те не знаят какво вършат? Защото беше казал, че върши делото на Отца Си. Е, как тогава ще обвини? Та нали всички бяха деца на един Отец? Има ли някой, който да не е в духа си дете на Бога?! Затова Той остави и вечното: Бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец! Той поиска да им се прости невежеството, за да нямат воденичния камък на греха, и да ги види наследници на земята или гледащи Отца, или синове Божии, или радостни в Царството Небесно. А Прости им, те не знаят какво вършат беше в хармония с Когато не съм ви казал, нямате грях. Той не беше им казал още: „Не разпъвайте бога у вас“. Той трябваше да покаже как се разпъва Бог в човека, за да имат образец, а не да Го хулят. Този образец им даде на Голгота! Освободи ги от казън за грях, защото не беше им казал, но им показа път за векове! А сега, когато някои хулят и разпъват (дали го върши институция, или отделни личности и това няма значение), те знаят — показан е урокът на Разпятието. И когато се жертвате за другите — голяма е наградата ви на Небесата.

За тази голяма награда, неразкрита от Иисуса, апостол Павел казва: Око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не е идвало това, що Бог е приготвил за ония, които Го обичат. И така е — всяко око не може да види в отвъдното царство, всяко ухо не може да чуе тази хармония. Умът не може всичко да види, защото това е дело на велико прозрение и на интуитивно дарение. А ако трябва да определим висотата на Божествеността, умът е най-ограниченото нещо, което мери Божеството. Той е пресметлив и може да иззида колиба, даже дворец, но не може да ни направи небесни царства и небесни жилища. Умът е преход, интуицията — цялост, Духът е вечен! Само Духът знае Божията награда, душата и умът — не. Това не е дело на Адама (когото наричам Ума в йерархията на човешката еволюция), а е дело на Отца! Ето защо в смирено поведение, когато Иисус е питан за свършека на света, ще отговори: Това и ангелите не знаят, и Аз не зная. Затова казвам, че е дело на Отца!

...Бог е приготвил за ония, които Го обичат. Тук апостол Павел си остава сторонник на Юдаизма. Христос никъде не е казал, че тези, които не обичат Господа, няма да получат. Защото самарянинът, който превърза раните на пострадалия, не беше нито свещеник, нито левит, а извърши големия дар на жертвата. Той беше от тези, които са гонени за правда, а направи правда — прояви милосърдие, родено от добролюбие, родено от необходимост да балансира нарушената правда. Иисус, като Го разпнаха евреите, значи ли, че не Го е обичал Господ?! Пазете се от компенсация — давам, за да получа! Великата жертва на Христос е безразмерност в даването и в неискането на награда! Роди ли се искане, вече не правим жертва, а компенсации. С това не критикувам апостол Павел, който е голяма личност (и в религията, и в разряда на посветените), но ето какво значи властта на миналото, ето какво значи дрехата на скръб по миналото. И затова често казвам: нека повече не скърбим за дрехата на миналото, то достатъчно е влязло у нас.

Наистина Бог е справедлив, но повече е милостив. И ако вземем теорията на кармата, защо имаме едно натрупване на минала карма? Защото Бог е проявил милосърдие и е решил да почака със справедливостта! А когато зрелият човек може да понесе самара на справедливостта — да, но той трябва да знае, че възмездността е лично изкупление и страданието е пробуда за развитие.

В Евангелието на Лука, глава 6, стих 26, има една антитеза:

Горко вам, кога всички човеци заговорят добро за вас. Защото тъй постъпваха техните бащи с лъжепророците.

Значи, освен блажени сте, има и едно „горко вам, кога всички човеци заговорят добро за вас.“ Това е малко смутително — говорят всички за вас добро, а горко вам?! Но ето къде е тайната — защото тъй постъпваха техните бащи с лъжепророците. Това е, когато лицемерието, когато гримът се представя в добра светлина. Тогава именно към лъжепророка идва поток от похвали и венцехвалия и това е, което носи на човека горко вам.

Той — Белязаният, Месията, отмина незабелязан! Отмина не само незабелязан, но обвинен в богохулство и в бунтарство беше разпнат! В такъв смисъл горко вам предпазва човешката ни мярка, когато ще определя Божиите стойности. Човекът има увлечения и те са му простими, но когато тези увлечения станат същност и битие, тогава: Горко вам...

Следователно какво ни трябва? Очи, с които душата ни да разчете лъжепророка от пророка. Затова Христос остави на света Блаженствата — Блаженствата като послание! Така човечеството се осъществява с тази голяма изповед — Проповедта на Планината! Всеки от нас има една планина — планината на собствената си мисъл, планината на собствените си желания, планината на собственото си откровение. И всеки може да направи своя проповед към своя земен аз!