Окултизъм и Мистицизъм - религиозен и философски образ

Всяко време има своя тайна, всяка тайна — свой храм!

Човекът като идея на Бога носи един основен белег — богоподобието, което е вложена възможност в него; носи и прозрението, което е пътят на неговото осъществяване. Тази теза трябва не само да изведем, но и да усвоим, за да открехнем вратите на вложеното, да изявим Бога в себе си. Затова като аргонавти трябва да запътуваме към една Колхида — към божествения дом у нас, към висшата си йерархия; както Прометей трябва да крадем огън — огъня на знанието, за да вземем и Златното рухо — рухото на посвещенията!

Ето защо ще отворим страници от езотеричните школи и мистичните учения — за да ни води това знание, което ще облекчи трудностите по поетия от нас път. Така то може да ни направи свободни — ако не от друго, то поне от невежество.

Окултното знание шества непрекъснато, откакто човешкият род е започнал своето битие на тази планета. Може би в отвъдните светове то е много по-реално, отколкото за нас, но факт е, че тук винаги има тайни, скрити знания, има езотерични школи, които с чувство на загриженост и отговорност ни съпровождат и служат на религиозното битие заради пътя на съвършенството. Окултното знание придружава и всички официални религии, дава просветление и възможност за усвояване на висши духовни сили. Трябва обаче да се прави разлика между необясненото и окултното. Тъй като не се знае чистотата на понятието, то тайното се смесва с приложността на някоя дисциплина, която просто е необяснена. Смесва се окултното знание и с апокрифа, но той не е тайно знание, нито тайнопис, а писание, което не е официално прието.

Терминът „окултен“ произлиза от латинската дума „occultus“ и значи таен, скрит. В същото време този термин има смисъл и на мистично учение за тайнствените сили в природата, достъпни уж само за избраници. Но избраник е всеки, който може да вдигне крак и да мине прага на обикновеното, а колко ще вземе от трапезата на окултното, е отделен въпрос. Нужна е дързост за промяна и ако я направим, вече сме градирали своето развитие. Онзи, който иска в една и съща хижа да преминава всички свои развития, безспорно само една врата ще познава.

Така че не може да се определи съсловие на избраници, овладяващи мистичното, но може да се каже деца на посвещенията или деца на науката за тайнствата. Не става дума за тайнствата, които лежат в официалното религиозно изповедание. Вътрешното служение и окултното посвещение са антитеза на официалното, където външното служение и обредът са знакът на религиозната принадлежност. А необходимостта да се учредят езотерични школи и да се запрети изнасянето на знанията от тях идва, защото мисълта не е била достатъчно отговорна пред доброто и пред съвестта; защото наученото езотерично знание можело да се употреби за злодеяние или още по-страшното — да се приложи като зломислие.

Злодеянието на ръцете времето лесно ще разруши, но мисълта не подлежи на закона на тлението! И тъй като голямата отговорност е да се опази човекът от зломислие, първо идват правилата за изграждане на нравствената отговорност, а после се разкриват тайните.

Знае се, че в Атлантида се е злоупотребило с владеенето на сили. Там преди около милион години съществуват цивилизация и култура, които са изумителни — атлантите владеят дори атомната енергия. Унищожителна употреба на тази сила преди 480 000 години довежда до потъването на част от техния континент. Оттам нататък има още два големи взрива, резултат от свръхмощ в несвръхразвити човеци. Ето защо пренесените тайни от атлантите в пирамидите на Египет не се разкриват на непосветени. Жреците на Египет, знаейки причината за експлозията, унищожила Атлантида, съзнателно скриват тайната, като дават идеята за „атома“. Така светът живя в блуждение няколко хиляди години — вярваше, че има неделимо — атом, а то си е делимо.

Разкриването на подобни сакрални знания от посветения винаги се съпровожда с чувство на отговорност, както пред собствената му съвест, така и пред света. И затова езотеричните школи още от най-далечните векове прилагат една формула на обучение с изключителна строгост — тайните се предават само устно. Не заради това обаче тези знания получават името окултни, т.е. скрити. Всъщност те не се пазят от погледа на подготвяния за тях — още Хермес казва: Мъдростта е скрита освен за уши, които могат да слушат, а Христос: Които имат очи, ще видят, които имат уши, ще чуят. Езотеричните знания се предават само на довереници, защото са самата същност. Тук трябва да направим известна разлика между езотеричното и окултното.

Езотеричността е знание за тайното, а окултното — негова охрана!

Тайната се пази не защото не бива да се умножават знанията на човека, а за да бъде съхранена както от мерзост, така и от лоша употреба. Когато човек упражни в обратна посока една енергия, той нанася голяма пакост както на личността си, така и на обществото и историческия дух на страната, в която живее. Ето защо е казано, че дори само една капчица империл (отровата на раздразнението) е достатъчна, за да нанесе вреда и над историческото ни небе, и над личния ни път (вж. Агни йога, §§ 15,221). Затова осмислянето на окултните науки учи човек на отговорност! А когато той е годен за едно знание, ръката му трябва да има силата да отметне страница и за повече.

Колкото до присмеха към окултното, той никога не може да го омърси, защото е израз на невежество. Бедата обаче е, че в съзнанието на онзи, до когото стигне, присмехът може да роди колебание, което е една от най-големите пречки за човешкия прогрес.

Джордано Бруно казва: Когато тръгнете да търсите Бог, вече сте бог, даже и да сте сгрешили. Кое е острието на тази стрела — принципът на непоколебимостта, на увереността! Разбира се, тънкостта е да не се мине границата на увереността и да се направи плитката на фанатизма — другата опасност да не се правят промени.

Ето тези фини вибрации на душевността ще трябва много добре да се уловят, защото когато искаме да имаме езотерично знание, трябва да сме в състояние да го съхраним и опазим. И затова отначало тайните се предават само устно. А това какво говори? — че има някакъв пазител. Паметта е пазител на знанието, а когато тя се уморява, идва енергията на ръката, за да го съхрани. Така се появява буквата, и то с няколко символни значения, за да се скриптират тайните.

Когато искаме да извеждаме тайните, трябва да ги видим във време и пространство — необходими като исторически израз на социалности, които наричаме нации, народи, човечество. Разбира се, окултизмът съществува пряко волята на официозите, но винаги из дълбините и чрез покровителството на Планетния Логос. А поради естествената причина на инкарнацията на човека в неговата еволюция и на посвещенията, които се получават, логично е да има личности със знания по-близки до висшето, а с това и по-съкровени, и повече пазени от окото на мнозинството. Затова Христос казва, че Царството Небесно насила се взема — през тясната пътека, през тесните врата се влиза в него.

Това е пътят на себепознанието и себепобедата, който ще даде на човека сили постепенно да свали дрехата на миналото — изповеданието, което е взел от бащиния си дом; молението, което всекидневно е правил; познанието, което е отгледал. Учудващо е, че голяма част от религиите включват предишните религиозни обреди и хилядолетни традиции в своите съвършено нови и много по-чисти в божествения път духовности. А традицията, макар и съхраняваща, без мнозинството да съзнава, е едно бреме за развитието му. Езотеричните школи този товар свалят. Разбира се, живецът на Дървото на познанието трябва да бъде запазен, но „трагичната“ участ на изгонените от Рая вече не бива да бъде последвана. В тези школи ученикът се лишава от пристрастието на деня и блужденията на нощта. А кога е нощ? Когато мисълта е недостатъчно чиста, когато любвеобилието е секнало. От това човек трябва да се освободи, ако иска да ходи пътя, за да влезе в храма не само като присъственост.

Пътят е един, улиците са много! Улицата не е път, тя е занимание, а човекът не трябва да се развлича, той трябва да проницава. Заниманието е праг на мисловността, а проницанието е вглъбяване чрез интуицията и осмисляне чрез ума. Посвещението и служението не са занимания, те са жертвен път за извеждане на богоподобието! Ето защо надсловът на езотеричните школи е: „Познай себе си и ще познаеш Вселената и Боговете.“ Този надпис е стоял дълги векове на Делфийския храм. Но сега идва вече друг надслов, вписан в храма на Мъдростта: Няма зло, има нееволюирало добро!

Човекът е един бог в еволюция и когато така се познае, тогава ще може да открехне своите вътрешни скрижали с тайното знание, писано в тях още при неговото сътворение. Там има два момента: актът на създаването и актът на вдъхването.

Актът на създаването е, в който Бог Отец се обръща към Своите помощници с думите: „Да сътворим човек по Наш образ и по Наше подобие!“ Това е знание на сътрудниците и то не е окултно, а достояние на всички. Човек се сътворява от вече сътвореното, създаден е от пръст и затова цялата вселена е в неговото битие, цялата природа участва в неговото тяло.

Актът на вдъхването е едно лично присъствие на Бога в човека и дадено само на човека, за да бъде той жива душа — момент, в който Сътворителят не се нуждае от съпричастници! Това е сакралната тайна, в която тепърва човечеството ще влезе, а когато се върне в себе си, т.е. у Бога, тогава всеки ще я открие. Бог вдъхва в човека Своето дихание, Той влага в него Себе Си — индивидуализираната божественост. (Тук се вижда разликата между пантеизма и тезата за личностен Бог, макар и в християнското кредо трилик.) Ето откъде можем да изведем, че човекът е бог в развитие — бог, който ще ходи път на познание, за да се върне в Сътворителя си.

Човекът е цялата природа като битие и личното присъствие на Божествеността — образ и подобие!

Той на земята трябва да осъществи пътя от образа, който е преходност, до вложеното богоподобие! И такава е ролята на религията, науката, философията, изкуството..., на всичките седем лъча на развитието — да ни изграждат от първичното до Божествеността. Ако човек само носи богоподобието, без да го осъществява, ще прилича на онзи слуга от притчата, който укри даденият му талант и не го умножи*. А прозрението като път е да приложим вложената ни благодат на богоподобие, за да не останем калцирано божество. И затова религиите имат еволюция — каменните божества освобождават място на Христос, на Живия Бог в душите ни! А Той казва: Искайте и ще ви се даде; търсете и ще намерите; хлопайте и ще ви се отвори.

От момента на Сътворението започва актът на себепознанието според всички езотерични учения. И този акт е окултен, докато човек може сам — със своята йерархия на посвещение, да получи тази тайна, т.е. когато в стъпалата на лествицата духовната пробуда е в състояние да я приеме.

След Сътворението на човека се поставя една велика „съблазън“ — идеята за познанието! Привършвайки своята инволюция в мисловното поле, човечеството все още е цялостно, но не познава земната плът. Божественото в него е само статично, без развитие, защото не е казано какво ще прави Адам (мисълта) в Рая, когато е изведена от него Ева (желанието). Ражда се необходимостта да се наруши установеното равенство — равенството между цялост и личностност, защото трябва да се изведе в развитие личността. Дървото на доброто и злото е първият кръстопът, с който човекът се среща, за да получи знание за еволюция и да събуди прозрение за път. Затова за Ева плодът е многожелан.

Това е тайната на тази алегория, иначе много смешно звучи в книга Битие, че змията знае повече от Сътворителя, казвайки на Адам и Ева: Не, няма да умрете, ако вкусите от плода на познанието, а ще станете като богове, знаещи добро и зло*. И те станаха, след като Ева с дързост посегна, за да яде плода на стимулацията в развитието ни на земното поле.

От този момент започва инволюцията на човека, т.е. слизането до видимо тяло и присъствие в материята. Затова Адам и Ева се виждат голи, т.е. във физическо, в телесно облекло и с това им се дава нравствен норматив. В този стадий на човешката душа се явява принципът на полярностите (но не персонифицирани), принципът на раздялата. Хората често се оплакват, че злото ставало все по-властно. Не, просто по-фино улавяме дисхармоничното! Наистина ставаме все по-изобретателни в прилагането на отрицателни сили, но в никакъв случай доброто не намалява, дори и в една трудна възмога. А идеята злото е нееволюирало добро ни открива тайни как да го преодолеем. И в последния стадий на седмата коренна раса принципът на полярностите няма да е валиден.

Ведно със знанието за добро и зло на човека се дава една етика и закон за смъртта, защото както казва Господ — в който ден вкусите от този плод, ще умрете. А смъртта е врата за живот! Точно това разкрива Христос с Възкресението Си. И в момента на Възкресението човечеството яде от плода и на другото забранено дърво — Дървото на безсмъртието, или Дървото на Живота! Следователно с яденето плода на доброто и злото човекът започва един живот на знанието, водещо към възкресение, а не живот на грехопадението. Не бива прогонването на Адам и Ева от Рая, както и предречените им страдания на земята, да бъдат разбирани буквално. Човекът, за да изведе до по-съвършено своето битие, инволюира, слиза на земята. Адам и Ева са пратени тук, за да се обучават, а съпътстващото ги страдание за тях е знание, защото ги изгражда. Това е смисълът на „грехопадението“ — слизане на Духа, който след това ще се издига нагоре.

Где си, Адаме е първият повик да се събуди търсене и отговорност — да търси човекът познанието и да има отговорност пред светостта, с която ще бъде упражнявано. Странното е, че нито Адам вижда Отец си, нито Отец — Адам. Това е повикът на Себето (Духа), което вече е в един двубой с манифестанта си (съзнанието), представляващ личността.

Окултното знание започва от всемирния двубой между даденото и възможното, между Адам и Бог у него, Който го вика за съвършенството.

И на този вечен глас Адам отговаря: Гол съм, Господи!

Адам като земно същество винаги ще е гол спрямо знанието. Гол съм е първата езотерична школа на човечеството, започнала още из недрата на неговото съществуване.

Има глас, който вечно ще вика у нас: Где си, где си божественост, тръгни в пътя, иди и обработвай! Така Адам направи първата стъпка в полето на деятелността, за да търси своята дреха на знание, да се открива в божественост и Бог да го води. За езотеричните школи, за мистичните учения човекът не е напъдено дете от грижата на Бога, а Негов верен и вечен син, който ще се върне! Затова Бог, след като му казва: Адаме, излез и иди да работиш, дава обещанието: Аз ще повикам Своя Единосъщен Син, Когото ще пратя, за да те изведе.

И откъде Неговият Син е повикан — от Египет, от кладенците на инициирането. Иисус е извървял пътя Си и може да носи светлината, с която да запали във вътрешния храм кандилото за обожествяване!

Идеята за Царството Небесно е първото окултно знание, което Христос открито дава на човечеството — идея, която ще разбули тайната Аз и Отец едно сме. Само когато се върне човек в своя Родител, може да знае тайната на Сътворението, да направи разлика между Той и ти, между Себето и личността; само когато вкуси от плода на това знание, ще отметне страница от Свещения завет!

Това е път предречен на сътворения човек, носещ съзнанието като възможност и Божествеността като вложеност. Те трябва да се възправят едно срещу друго, за да се отвори кратерът за вулканичното изригване на божествените сили в него. Тогава ще може жаравата да му открие Вечната главня. Когато завесата пред вехтозаветния олтар на настоящето битие на човека бъде разкъсана, тогава се отмята страница от Свещения завет! Това като космична сила го извършва Христос. При разпятието Си Той разкъсва Завета, раздира завесата в старозаветния храм, за да влезе една нова духовна сила — Любовта! С тази всемирна енергия човечеството поема своя път на възземане, то има вече право да види тайните на олтара.

Време е да се служи на всемирната еволюция и на човечеството (идея на всички мистични учения), време е тайните на Духа да станат реалност. Много социални системи се опитват под паунови пера да представят доктрините си като съблазън, но когато липсва моралното достойнство, човекът се проявява в своята бестиалност. Не може един водач да даде всемирно братство, равенство, пък дори и така обещаваните свободи, когато не е минал прага на бестиалното в човека!

Без чувство на вина, че е изгонено дете, човекът трябва да върви в своята пътека, за да има религиозност, да изгражда схемата на добродетелите, да изпълнява повеленията, наречени Божии заповеди. Но тях още мнозинството не ги изпълнява. Така е, защото има еволюция. Посветеният може да не ги нарушава, но безспорно може да ги променя. Христос рече: Аз дойдох да изпълня закона и пророците, и колко много промени направи — Беше ви казано: Зъб за зъб, око за око, Аз ви казвам: Обичайте враговете си! Той срина цяла една наука и религия. Посветените могат да променят, защото знаят градуирането! И тъй като човекът никога не е вън от грижите на Бога, винаги ще идват Учители, които ще го подпомагат да изгражда стълбата на нравствената си висота, за да получи и причастието на истината. А причастието, т.е. тайното знание, се дава по лъжичка, защото тайната, която се разкрива, трябва да отговаря на степента на подготовката. Размерността на подготовката определя щедростта на благоволението, а не страхът, както е в официалното изповедание. Там към верующия, който ще приеме тайнството, се прилага формулата: „Со страхом Божий!“ Що за изразност — та нали сме Негови деца и Той иска да Му бъдем и Синове?!

За да отгърнем скрижалите на окултните учения, ще трябва да минем през пътищата на познанието, които също са скрити, но са дадени в алегоричност.

Първият път е познанието чрез очите. Познава се това, което ни заобикаля; това, което естествено експериментът ни показва. Всекидневното виждане, преценяването е изразено в един великолепен митологичен образ — себевлюбения Нарцис. Той, вглеждайки се във водата — в астралния образ на светлината, до такава степен се влюбва в собствения си образ, че се удавя. Това е знание на очите, идващо от естествеността. А колкото и да искаме да бъдем божествени, все пак сме човеци (в различни степени на развитие). Не можем да отречем и тайната на природата в нейната волева хармоничност да ни даде очи, с които ни освободи от колективна душевност. Очите са потребни, когато се развиваме в своята биология и не трябва да отричаме това знание, макар и легендата да свидетелства, че Нарцис загива от себевлюбване. По-важно е човек да се себевлюби, отколкото да се загуби в една масова душа. Той трябва да се върне в себе си (какъвто и да се вижда), защото е хилядолетен пътник — от стадната до индивидуализираната душа! А това е вековна борба!

Вторият път е познанието чрез ума. Той е даден пак в един митологичен образ — статуята на Галатея от Пигмалион! (За съжаление тези митологични тайни религиите ги отбягват, без да ги преценяват, а пък хулната мисъл на цивилизацията ги нарича празни приказки.) Статуята, която Пигмалион извайва, е толкова пленителна, че той — женомразецът, се влюбва в нея и моли Афродита — Любовта, да я одухотвори, да `и даде живот. Ето кой дава живот! Затова казвам, че светът е сътворен от Любовта, осветен от Мъдростта и изведен от Истината!

Желанието на Пигмалион е изпълнено — Афродита оживява Галатея и той сключва с нея неразтрогаем брак. Тук виждаме великия закон на бракосъчетанието с това, което умът ни е родил. Какво казва Адам — умът, когато е изведена от него Ева: „Ето, това е кост от костите ми и плът от плътта ми.“

Третият път е познанието чрез екстазата. По този път се открива вътрешната истина. Той е даден в притчата за блудния син* — притча, която е една енигма, много погрешно тълкувана в цялата теология. Ударението се поставя върху разкаянието на блудния син, но не там е тайната. Тя не е и в това, че в заблудата си той стига дотам да яде жълъди, с които се хранят свинете. Свинете са символ на глупостта и щом човек е взел дарования пребогати и прещедри от Отца, но ги пилее, безспорно ще дойде момент, когато волю или неволю ще яде в своя житейски път жълъдите на заблудата. Това не е наказание, а ротативност на закона за развитието. Измамата, в която човек е прахосал духовната си ценност, както и пробудата на разкаянието, го водят в един обратен път (ето инволюцията и еволюцията), защото със съзнанието, че е разпилял всичко, какво му остава? — най-святото у него, идеята за Отца! Кое всъщност може да бъде разпиляно — онова, от което се сътворява тялото, но не и диханието, което Бог влага у нас.

При завръщането обаче на блудния син има проява на нещо много недостойно — завистта на неговия по-голям брат заради щедростта на баща им, който радостен дарява завърналия се син с още богатства. Завистта, това е жестокост на ума — онези мисъл-форми, които човек оставя в полетата при отиванията и връщанията си. С тях трябва да се раздели, като култивира този по-голям брат — ума. А това човек ще извърши, като се освободи от любовта си към статуята, т.е. към собствените си творения, от мисълта, че е гениален.

Тази свобода става действителност в онзи екстазен момент, когато всичко е вън от вибрациите на биологията, на чувствата, на мисловността ни и се стигне света на Причината — там, където трябва да отидем. Ако не извикаме в себе си огъня, който да изгори пристрастието и съмнението на нашия ум в правилността на щедростта на Отца, никога няма да открием тайната за Тайното. Само когато живеем без съмнение, ще получим щедро от Отца, а така и връщането ни при Него вече няма да е на блудния.

Тези три пътя — степени на познанието, трябва да легнат в нашата мисловност и чрез тях да разкрием какво ни дават окултните учения. Ако човек не е изживял своя нарцисизъм, ако стои още на колене пред Галатея или е останал да яде жълъди заедно със свинете, не може да влезе през тясната пътека в храма на Великото посвещение. Зримото, умственото и даже пречистеното, но все още неосветено, трябва да бъде свалено. А богоподобието никога не умира! Следователно не може да бъде обезправен човекът в своето познание, сродяване и сливане с Отца. Именно затова идват тези светулки от знания, които наричаме окултни.

Къде и как са давани такива знания? Известен е изразът: „Неведоми са пътищата господни.“ Да, за популярността, за официалната религия, за обикновения молещ се, тези пътища са неведоми, незнайни. Но за посветените, които слизат и правят своите жертви, за да дават път, да водят чрез знанието до освобождение, те винаги са познати. И науката, и голяма част от философските школи, и религията (най-вече тя) изповядват и оставят окултни знания в душата на човека. Всяка религия, когато се ражда, има и своя отвъден знак — знакът на тайното, на посветеното, с една по-друга задача. А начините на обучение, които дава официалната `и доктрина, са за познавателност чрез доктрината на очите — това, което може да се види, да се прочете, да се чуе; чрез доктрината на сърцето, която определя нравствената скала, т.е. принципа добро-зло; и чрез доктрината на една духовна будност, удовлетворявана с правила и догмати, чертаещи пътя на верующия.

Но езотеричните школи имат друго знание — знанието на възможността да се владеят и прилагат отвъдни сили. Разбира се, частица от него се открива само когато посветеният е минал определени етапи на подготовка и отговорната будност е вече негово служение. Всяка будност, която даден пророк получава, всеки знак на откровение, което един риши има, трябва да послужат, като се вложат в океана на еволюцията. Иначе, употребени с намерение на злосторство, те носят гибел за прилагащия ги! Затова всяко такова знание се счита за достатъчно свято и не се позволява на посветения дори дума да каже вън от вътрешния храм. Ето защо в езотеричните школи, в една от първите степени на посвещение, стои правилото за отговорното мълчание — дадената тайна не може да излиза вън от светилището. В Светая Светих само малцина имат право да влязат, за да отгърнат скрижалите на посвещението!

Йерархията на храма е както вътрешно, така и външно изповедание. В старите храмове в преддверието ще стоят неофитите, т.е. новопостъпилите, в наоса — имащите право вече да чуят литургията и приемат причастието, а в Светая Светих — само първослужителят! Ето йерархия на посветеността, която е външен окултизъм. Това обаче не е класово деление, а подготовка, с която ще се носят отговорности, когато се научи тайна. Затова жречеството, както по-късно и свещенството в християнството, са сакрални тайнства. Така самата същност на храмоустройството в една видимост повтаря етапите на посвещенията в мистериалните огнища. В някои от езотеричните школи новопостъпилите първо минават през външно обучение и чак след това ги въвеждат в светилището. Там им се разкриват тайните, които душата им вече може да научи (не умът е, който усвоява духовността).

За съжаление, знанията и посвещенията в езотеричните школи се считат просто за шарлатания. Да, шарлатани има (дори и в официалната наука), но то е точно защото не са посветени. И те не могат да компрометират тайните знания! Окултните школи изграждат вътрешна грамотност, която няма нищо общо с черноведството. Човешката възможност, искайки да борави с велики неща, ги прави смешни, порочни или пък магични. Може би тази е предпоставката повечето речници и енциклопедии, пазени от рационалното знание и от човешката мъдрост (която яде плодовете на Духа, но в мисловно поле дадени), да се дистанцират от окултното, от тайното, от прозиращото вътре в нещата и да употребят най-различни хулни епитети за окултизма. Един от тях е, че той е дори магьосничество.

Безспорно, магии има, но те нямат нищо общо с тайната на окултните науки. Магиите са дрипавата дреха на окултизма, показвана пред очите. Те са отрицателната му страна, защото магьосничеството е в първичното съзнание на човека, когато отработва религия. Тогава му се внушава, че стихийните сили притежават известни права над него и ако не им се помоли и не направи някакъв жертвопринос, ще го унищожат. Така се отработва поведение на магия, а оттук и формули на заклинание, които да спират действието пък на магиите.

Магични сили има, но нали затова човекът почва да получава и умознания, и богознания, наречени окултни — за да се освободи от магии и да ползва хармонията, която природата му дава. Неправилно е да се смесва магьосничеството с окултното знание, с тайните на мистичните учения, които дават възможност на посветения да овладява преходни сили.

Когато Христос казва на Иаировата дъщеря, считана за умряла — Талита куми!, т.е. Момиче стани!, не прави магия. Той много отговорно се пази от действия, които играят ролята на чудо, защото чудото е най-трошливият стълб в храма на Учението. То е необяснено знание, но знание! Необяснимо е за мнозинството, но не и за посветения. Именно в този смисъл не можем да приемем за достоверни упреците, които различните и философски, и социални, и политически системи отправят към такива явления.

Некромантията е една от първите страници на приложния окултизъм и също е обяснимо явление. Такъв феномен съществува — човек носи възможност да се информира чрез духовете на починалите. Това ще го намерим и в „Илиада“, и в „Одисея“ — Одисей слиза в царството на Аид и разговоря със сянката на Тирезий, за да получи отговор на терзанията си. Същото откриваме и в Стария завет, когато Саул отива при ендорската предсказвачка, която извиква духа на Самуил и се допитва до него. (Библията е пълна с подобни явления, но ако сега ги защитим пред някой ревностен изповедник, ще ни анатемоса.) В Средновековието отново сме свидетели на много подобни явления, преследвани жестоко от Инквизицията.

Един от големите авторитети на човешката мисъл — Шекспир, в пиесата „Хамлет“ свидетелства за наличие на такъв некромантичен феномен. Хамлет, синът на краля, се среща с духа на своя баща и говори с него. Значи тази будност никога не е напускала човешкия род!

Гьотевият Фауст, воден от Мефистофел, също отива при вещица, която му дава питие, за да бъде вечно млад. Преди това той подписва договор с Мефистофел по много странен начин — не с обикновено мастило, а с кръв. А кръвта е Азовият представител на човека! Така Фауст изживява своята младост и получава известна будност. Когато естественият духовен ръст не е в хармония с искането за посветеност, тогава се прибягва до тези странични индукции (като упойката за пробуда например). Точно това окултните учения искат да се избегне!

И така, некромантията се изявява като феномен. Медиумните контакти вече трудно се отричат. Явлението по същина съществува, защото човекът носи възможност да излиза в астралното си тяло или да бъде обект на някакъв астрален субект, който го управлява. Това не е овладяна висша духовна сила, защото не медуимът определя контакта — той е управляван отгоре. Липсва контрол, защото няма начин да се установи кой с какво храни медиума — с истина или с измама. Могат да му бъдат нашепнати девет истини и една „добра“ лъжа, която да срине всичко. Така той е лесно разиграван и дори подиграван. Затова съществени са степените на будността и овладяването на телата и силите. Медиумът, посредник между Духа и човека, трябва да е нашият духовен аз! Тогава ще отпадне некромантията, защото ще имаме вътрешно знание и няма нужда да търсим отвъдни контакти, за да ни информират.

Възможността за присъствие в отвъдността е била много непосредствена в по-предишните времена, когато умът не е бил толкова обременен със своето себеосъществяване, за да спусне було на контакта между астралното тяло и физическите явления. Постепенно той прави все по-плътна завесата и така тайноведството в повечето случаи става магия, а по-късно се формира вече и като наука. Упражняването на тази наука е най-строго забранявано от религиите, тъй като некромантията се счита за много пагубно явление. И това е така — първо, защото отвеждането на починалия от отвъдното поле и участието му в земната действителност става бреме върху неговото развитие там. Ние отнемаме от енергията му за изчистване и преминаване в другите полета на живеене. Второ, ако приемем безсмъртието на душата и нейното превъплътяване, в такъв случай ние я обвързваме с условностите на нашето битие, без да разбираме идеята за нейното връщане. Това е пречка в еволюцията на душата! Във вярванията на повечето древни народи, макар да няма признато безсмъртие на душата, се приема съществуването на двойник или сянка, която мъртвецът оставял след себе си. Този двойник може да ни обслужи със знанията си и ако постепенно го впрегнем и в действия и мисли, тогава преминаваме вече в т. нар. черна магия. В доктрините, признаващи безсмъртието на душата, двойникът — т. нар. етерно тяло, също може да стане земно битие, и то с лоши намерения. Ето защо окултните знания, преди да ни дадат възможност да овладеем висшата психична сила и да събудим в себе си центрове за ясновидство, яснослушане или вътрешно откровение, искат да имаме нравствено величие, за да не извършваме с тях злосторни действия.

Окултните знания създават и окултните школи, в които човекът научава тайните за себе си и Космоса, учи и тайните за Логоса! Той трябва да надмогне везната на съмнението приятел-враг; трябва да осъществи Христовата теза Обичай врага си, за да не роди отрицание като мисъл и да не употреби висшите сили с нисши намерения. Затова някои тайни с хилядолетия се пазят; затова се изисква специално място на посвещение, което да осигури приложението на тези знания за доброто на човечеството. Това постепенно ще се постигне и с чистотата на духовна будност ще се ползват окултните сили, за да служат на еволюцията.

И така, окултизмът присъства още изначало в човешката история, като охранява диханието на Бога в човека. Той съпровожда и официалното вероизповедание, като защитава светостта на приетите тайнства, което е крайно необходимо, защото за окултното мнозинството няма още сетива. Това не е обидно, тъй като е проблем на вътрешна йерархия. Човекът е толкова божествен, колкото неговата духовна йерархия му позволява. Йерархическите достижения ще се осъществяват, докато божествено вложеното се разкрие!

Но кое прави йерархията? Първо, правото на лична воля и свобода (предоставена още с дързостта на Ева); второ — законът за прераждането (като начална неизбежност). Еднократното раждане само свидетелства, че сме различни — виждаме плодовете и на гениалния, и на обикновения творец; знаем служението на посветения и клисарското послушание на обикновения служещ, а се развиваме на една и съща планета, родени сме в даден момент един единствен път.

Езотеричните школи не приемат т. нар. теория на съдбовността, макар и да признават съществуването на ограничение. Съдбовност няма, има ограничение и свободната воля в себеопределението си може да го надмогва! Ограничението на Адам и Ева е да не посягат към плода, но изявена свободната воля дързостно яде ябълката на познанието и дойде полярността на закона за развитието.

Така че трябва да разграничаваме окултизма като наука и като явление. В езотеричната школа се минава през определена подготовка, за да могат окултните сили да бъдат овладени, а дадено явление от подобен род може да бъде отбелязано като феномен, без да бъде извървян този път. Същината в школата е обучение за извършване не на явлението, а на служението за пробудата на човека в духовната еволюция. И затова медиумните сеанси нямат нищо общо със знанията на езотеричните школи.

Окултизмът е знание на вътрешна посветеност — овладяна висша духовна сила, която има за задача да сътрудничи на еволюцията за обожествяването на човека и на заобикалящия го свят. Това пазено знание не е феномен на медиума, не е информация за беди и радости, които ни чакат, а посвещение за развитие. То не прави сензации, а обучава, изгражда пригодността ни за познание, освобождаващо ни от духовно невежество. Трябва да правим разлика между духовното невежество, което нарича феномените окултни, и онова велико знание, което езотеричните школи с такава брилянтност от вътрешни тайни разкриват на човечеството. Те съхраняваха това знание за пробудния век, когато петата коренна раса трябва вече да изживее своето посвещение, за да направи утроба на шестата подкоренна раса, която ще даде децата на Мъдростта. Затова се отметна страница от окултните знания и те станаха достояние на човечеството.

Мнозинството обаче още ходи на големите церемонии, където се извършват психозите на религиозното поклонение и остава само с това, което ветровете отбрулват от голямото дърво на окултизма. Малцина са тайноведците, които с глада на посветени сами посягат и ядат от плода на знанието. Разбира се, съществуват тайни, за които времето не е дошло и следователно храм и школа не са открити.

Американското законодателство има закон, който забранява да се дава информация за НЛО. В сила е още забраната да се изнася информация какво американските космонавти са видели на Луната. Също така не се позволява да се каже какво донася и съветският луноход оттам. Тези проблеми обаче не са окултни — те са държавни тайни. А това, което ги свързва с тайното знание, е, че Луната е предишният жизнен период на човечеството. Това окултистите отдавна твърдят, но учените не го приемат. Сега тази енигма постепенно ще се разкрие.

Независимо дали официалната психология може да го обоснове, за добиване на тайни знания има още един начин — сънят. Сънят е велико изобретение, ползвано от еволюцията. Той е реалност от енергии, необходими за възвръщане на нашата жизненост, които много малко получаваме във физическото поле. Нашата биологична система има своята изява благодарение на астрална енергия, каквато чрез веществена храна се освобождава крайно недостатъчно. Затова е необходимостта от прекъсване на присъствието ни тук, за да отидем в астралното поле, където в изобилие я има. И тогава чрез съня я вземаме оттам, с такава лекота, както тук дишаме въздух. Но съня можем да употребим и за получаване на знания. (Голяма част от гениалните хора в сън са решавали значими задачи.) Понеже будността в отвъдността не винаги ни свързва с будността ни тук (защото човекът не е още толкова съвършен, та когато пожелае да се откъсне от земното си тяло), служим си със съня като средство за познание. Разбира се, трябва много добре да го владеем, за да го ползваме. Така човешката будност може да се храни от Божията сила като сътворение в различните полета, в които постепенно се изкачваме. Имаме възможност да вземаме и мисловна енергия, която в своя по-нисш стадий храни мотивациите на физическия мозък, защото мозъкът не ражда мислите, той служи само да ги изрази. И колкото по-съвършен е този приемник, толкова и по-висши мисли може да приема. Така човек постепенно стига и до мистично въззрение.

Мистицизмът също е един религиозен и философски образ на познанието, но за него рационалната преценка не е най-добрият културен принос. И затова вън от такава преценка ще дадем стойността на този принос във всемирната култура.

Мистицизъм (mysterion) е дума с гръцки корен (μυστικός) и има няколко значения. Първо, това е склонност към мистика, копнеж за тайно учение; второ — вяра в свръхестествени тайнствени сили; трето — философско-религиозно направление, според което съвършенството на човека се постига чрез съзерцанието. За мистицизма ще намерим и една много странна етимологична характеристика — изтънчена набожност. Изтънчеността тук има смисъла на осенение от вътрешното ни битие, а не на знание, което ни прави набожни.

Мистицизмът като наука можем да намерим и във философията — т.нар. солипсизъм. Това е краен субективен идеализъм, който защитава тезата, че светът съществува само в съзнанието на субекта.

Мистицизмът като метод на работа вече не си служи с огледалото на нарцисизма. Заниманието с очите привършва своето културно служение. Мистицизмът не е и експериментален, не си служи и с познанието на ума. Той осъществява това, което не може да направи дори религията.

Мистичността е вътрешен живот на святост и съзерцание.

Мистицизмът чрез съзерцанието овладява ума, за да бъде покорен в пробега за интуицията! Разбира се, има стъпала, докато се стигне до съзерцанието, до екстазата. А екстазата е изживяване йерархията на личната посветеност. Тя може да въведе един в астралното поле и там да му нашепват; друг — да се докосне до мисловните форми и да счита, че владее света; трети — да открие цялата космичност. Последната степен вече е същественият момент на овладяното у човека себе, сливащо се тайнствено с Божеството, като личността се загубва, но индивидуалността не изчезва. Това е да се чуе гласът на Отца: Адаме, где си?

И гонителят на християните Савел чува глас: „Савле, Савле, що Ме гониш?“ Ето неговата екстаза, мистичното му вживяване — вътрешно чуване на глас, виждане на светлина. И ето един апостол Павел! Тук е голямата разлика между явленията на ясновидството, феномените на спиритизма и посветеността. Мистичното зрение, когато е в съвършенство, има един хранител — прозрението. А прозрението идва от причинния свят! Сибилите, авгурите, питиите, когато гадаят и предсказват, вземат знанията си от един обикновен свят — етерно-астрален, но не и от причинния, където се кове история. В причинността се раждат новите олтари, там се одухотворяват личностите, които ще извършат подвиг.

Във всички религии мистицизмът има свое присъствие — няма религиозно учение без мистичен акт, без окултен олтар. Това, което се дава като обща трапеза, е потреба да се хранят умът и сърцето, за да има човекът упование, но онова, което е светилище, на трапеза не се слага.

Първата пътека, която води до светилището, до тайните на религията, е алегорията. Тя още не е окултно знание, но чрез нея човек започва да чете азбуката му. Този е начинът да се поднесат легитимно на непосветените съществуващите окултни дадености. Алегорията е реалност на мисълта като въображение за изразност, която крие енергията на духовното знание. Тя дава знание, което всеки може да възприеме, а как ще го преведе — това е отделен въпрос. Но същинското окултно знание остава само за посветения. И затова Христос ще каже притчата на всички, но ще я разтълми само на учениците Си. Това е алегорията — тя е вложена, за да даде на посветените правото да знаят, а на другите да определи догмат. В окултните науки догмат не съществува. И алегорията там е конкретно понятие.

За мистериалностите в свещените книги се говори чрез алегориите, но двете понятия не бива да се смесват. Иаковата стълба е и алегория, и една мистериална формула на посвещение. Тя като алегория е религиозната връзка на нашето земно с небесното ни присъствие. Без нея човечеството щеше много повече да блуждае и страда. И тъй като безверието е най-тежката болест на отчаянието, смисълът на религиите е да се усвояват религиозни знания, с които да се освобождаваме от отчаянието, за да се намали и степента на страданието.

Иаковата стълба обаче като мистериална формула на посвещение е дадена в двубоя на Иаков с Бога. Тогава Иаков променя името си, става Израил, т.е. този, който се бори с Бога, за да бъде бог. Това е окултното знание — промяна! Тази тайна става реалност, когато сме пили от чашата на посвещението.

В митологиите също трябва да се търсят окултни тайни. Какво значи богът на огъня Вулкан да задвижва машините си с думи, или Океан, когато отива при Прометей, да управлява крилатата си птица само с мисъл? — че тези богове-човеци владеят мисловния свят! Боговете на Олимп са по-близо до астралната реалност (затова и желанията им са толкова отривисти) и от непосредствена близост си вземат плодовете на мисълта.

От мистицизма стигаме и до понятието „мистерия“ (μυστήριον), което значи тайна, тайнство; религиозен обред или церемония само за посветени. Има големи и малки мистерии.

Големите мистерии са една социална психоза. Отправят се към дадено светилище хиляди, както в Елевзийските мистерии; както при мистериите в Египет, в Индия, във Вавилон; както при мистериите на Дионис и Орфей в нашите Родопи. Мистерия като социална психоза е и поздравът на християните „Христос возкресе!“ Това е един външен мистичен акт на легитимация на вярата. Този социален поздрав на мистично вживяване стотици, понякога хиляди хора заедно го изричат и хилядолетията хранят тази мисъл-форма. Така „Христос возкресе!“ е една ярка звезда, която прави свой мистичен ход в небесата, където хармонизира човешката мисъл като енергия, преминаваща личната възможност на вярващите.

Социална психоза като верска потреба е и отиването на свято място. За нашия народ светиня е гробът на св. Иван Рилски. Ако не беше този светец — като покровител, като бдение, като мистерия, историята ни щеше да бъде много бедна както откъм социални достойнства, така и на духовни ценности. Това са големите мистерии — възможност за социална психоза, която действа, събужда, събира и прави святост (макар и по малко).

Малките мистерии вече са за малцина. Те са вътрешно посвещение — иницииране в храмове, каквито е имало в Египет, Индия, Елада; каквито е имало и в нашите Родопи. (В България две са големите огнища на мистериални знания — Орфеевото и Дионисовото.) При тях посветеният трябва да събуди вътрешното си знание първо с катарзис, а после с екстаза, която му излива знание чрез интуицията. Ето голямата разлика между мистерията на социалната психоза и мистерията на посветения!

Мистерии са наричани също така мимическите сцени (от IХ почти до ХV век), които използва католическата църква в обикновените си служения и най-вече по големите църковни празници, особено по Рождество Христово. Едно подобно подражание по-късно виждаме и в протестантските църкви с т. нар. рисувана пещера или Витлеемски дом. Това обаче не е мистерия, а мистериалност, защото сакралността не е да се даде картината на присъствието на вола и магарето в пещерата на родения Христос. Тайната се крие в самата дума „витлеем“ — „дом на хляба“. Хлябът на великото посвещение! Затова само трима влъхви виждат звездата и идват да се поклонят на родения Иисус. Те извършват мистериален акт — другото е картини.

Освен големите мистерии като въведение и малките като посвещение, има и велики мистерии — като тайнство!

В книжнината на Христовото учение срещаме и мистерии Иисусови. Особена йерархия прави в това отношение св. Климент Александрийски (един от големите отци на Светата църква, живял II-III век). В съчинението си „Педагог“ той дава една наука за изграждането на човека, а в другото си съчинение „Стромата“ (произведение с най-разнообразно съдържание) ни запознава и със света на вечното. Според Климент Александрийски по Своето същество Бог превишава всички предикати и затова Той — Първопричината на всичко съществуващо, е предмет на вярата, а не на логичното познание. С това не се отрича разумът, той има своето право на логика, но животът на Бог у нас, разкриван чрез окултното, е повече от логиката. Логика ни е потребна до момента, когато можем вярата си да направим метод на работа. Защото вярата е знание за незнайното!

Климент Александрийски изнася на преден план вътрешната същност на мистериите, като казва, че след очистването (чрез катарзиса, който човек изживява) идват малките мистерии. Те са основа за обучение и приготовление за следващата степен. След това идват вече великите мистерии, чрез които човекът знае всичко за Вселената, той съзерцава и схваща природата и нещата. Това е същността на мистериите — те са метод за работа и път за съвършенство!

В много мистериална обстановка и с особени знаци са приемали новите членове в масонството, в розенкройцерството, а и в други подобни ордени. Тази мистериалност е един контракт с обществото и в същото време запрета да не се издават тайни. В някои езотерични школи всяка излишна дума, всяко волно или неволно слово, открило тайна, се наказва, понякога дори със смърт. Смърт е не само физическото унищожение, а и капсулирането възможността на инициирания да бъде в пътеката на посвещението, за да изживее горчилката на знаещия наполовина тайната!

Трагично е, когато една религиозна промяна се извърши от непосветени, и то като практическа необходимост или като бунт срещу известни тайнства и метафизика. Точно това извърши Реформацията, в която, за съжаление, не взе участие посветена личност. В протестантизма двубоят между себето и съзнанието не е да се събуди Бог в човека, а да се направи приемлив за мисълта му, за да Го приложи в практичност, махайки части от сакралните тайнства. Това е най-голямата грешка по отношение вътрешното усещане на посветеното служение, защото тайнствата са вътрешната същност на всяка религия! Умът може да не разбира някои тайнства, но не тайнствата са виновни, а възможността на ума да ги приеме. Не бива да са в конфликт прозрение и мисъл, а трябва да знаят своето място!

Мистицизмът се вгръща в езотеричните школи, в окултните учения, защото техен обект е космогонното знание. Окултното знание води към прозрение от космичен мащаб, докато в официалното религиозно мислене съответната духовна вълна чрез ритуала, закона и нравствените правила дава насъщното на обикновения пасом (верующ). Така се сменят вълните на познанието — и за човека, и за самите езотерични школи, съпътстващи всяка духовна вълна, станала религия. Това познание в критични моменти поддържа битието на официалното мислене и религиозно изповедание.

Ето защо тези изповедания трябва да имат своя окултна страна — за да бъдат силни и дълголетни. Религиите като исторически път най-бавно стареят, защото вгръщат в пластовете си невидимата енергия на духовна будност и път за съвършенство, но и най-дълго стоят стари. А когато изчерпят своята деятелност, тогава идва нова духовна вълна, за да освободи от традиции онова, което вече е безплодно. Но те хилядолетия имат своето присъствие, докато всяка социална структура много бързо ферментира и се освобождава от своята прогресивност, т.е. метаморфозира. Действително една философска система също може да има отбелязана трайност, но не и реална приложимост. Никой не прави теория на молението например чрез един Кант и никой не го е канонизирал за светец. Никоя философска доктрина не е религия и няма да бъде!

Сократ владее за един век цяла Атина, но неговата школа не става Всемирно учение. И той говори за обич и проповядва идея за любов, но не можа както Христос да формулира ценности за хилядолетия. Когато Христос казва: Обичай врага си!, много простичко изглежда, но никой не го формулира така. А доколко се изпълнява... Същественото е, че този принцип стои, той е един извор, който не може да бъде пресушен. А кой ще отиде да се умие, за да прогледне, е проблем на еволюция. От милиардите няколко хиляди да прогледнат с идеята да обичат врага си — цялата атмосфера се смекчава!

Религията е силна и дълголетна, защото целта `и е развитие в определен път с единствената насоченост човекът да се реализира като Божество. Тук вземат участие ум, нравственост и Дух. И когато знанието стане сила, се иска смелост да се надделее прагът от нуждата към жертвата. Умът и нуждата трябва да отстъпят пред жертвата и тогава пламъкът на егоизма погасва, защото еволюцията е направила човека служител на Всемирността. А като всемирен служител, себежертвата му е първото весло в кораба на аргонавтите в пътя към другия бряг. Стигне ли и до пробудата да знае онова, което ще освободи Прикования Огненосец, той вече е духовно причастен и няма кой да го спре в служението, което е най-великият акт на посветения. Посветеният няма цел, има служение. Целта ограничава, служението — разгръща!

Една от големите школи в първите векове на християнството е гностицизмът. Той дава познание само чрез мистичност, чрез вътрешно откровение. Човекът трябва да се освободи от страха, за да открие божествения дух в себе си. Така във вътрешната си даденост, той вече е един мистик, изпълняващ единствено повелята на зовящия го глас: „Ела при Мене, сине!“ Това е зовът, който винаги стои у нас; това е проблемът на вечния Сфинкс! За гностицизма този зов като подбуда трябва да доведе човека до познанието на божествените истини — познание, дадено от Христос. Той казва на самарянката при кладенеца: Който пие от живата вода, която Аз ще му дам, той вовеки няма да ожаднее. В окултните учения живата вода е вечното живо слово на посветените! Това е вътрешното посвещение, окултното знание! При този кладенец Христос дава една от най-великите тайни на човечеството и очертава бъдещия му път. Самарянката е само образецът, за да се разкрие тайната. Но къде — при кладенеца! Всеки от нас има един кладенец на Духа и една самарянка — неговата душа. Тя е, която винаги пита как да се моли; тя е, която в еволюцията се моли на планината, покланя се в храма. Това е видимата страна — да се направи молитва пред планината, да се отиде в храма за поклонение и обред. Но мистичните учения нямат храмове, те имат вътрешен олтар, където се преподават. Затова Христос рече: Бог е дух и с дух и истина иска да Му се молите. Никъде в религиозните доктрини тази тайна не е открита. Във всички митологии Бог е образен; в юдаизма пък Той е непроизносим и е страшен в отмъщението Си. Там, при кладенеца, самарянката получава знание за тайното учение. За света тя е обикновена самарянка, но тя има вътрешното знание да каже: Дай ми, Господи, от тая вода, за да не ожаднявам; тя рече на другите: Срещнах Месията! И какъв е образецът на самарянството? Усвоена и приложена добродетел на смирено служение! Затова Христос `и откри това окултно знание — че има жива вода. Така самарянката, огледана в кладенеца на Духа си, ще знае и как да се помоли.

Всяка религия има свое скрито учение и приложно окултно знание, усвоявано чрез степените на посвещение. В египетските посвещения ще бъде сложен в ковчег, в който трябва да прекара три дни и чрез сън да влезе в едно друго знание, за да получи правото на безстрашния да види лицето на Изида отбулено. А когато съзре своята Изида, когато поведе Евридика, т.е. своята душа, за да я изведе от царството на Адеса, тогава той вече няма нужда от религия. Религията е като парапетите, помагащи да не падне човек в бездната, но когато е победил, той не се нуждае от формите `и, защото има служение.

След като излезе от ковчега на посвещението, инициираният в мистерията на великото посвещение е усвоил науката на жреците. Тази наука, водеща началото си още от Атлантида и съхранена в Египет, стига и до Елада, където `и дават наименованието теургия, т.е. Бог и работа. С нея тайнознаецът има кадуцея — жезъла на Хермес, и може да каже, както Моисей на канарата: Дай вода, или както Христос: Тебе казвам, момиче, стани! Лазаре, излез! В този случай разумът предоставя на посветения знание за космоса и той е велик теург. Така Логосът от енигма става негово вътрешно знание.

За тази висша тайна на теургическо посвещение един от посветените — Ямблих, ученикът на Плотин, казва:

Боговете като доброжелатели щедро изливат своята светлина върху теурзите, като издигат душите им към себе си и ги съчетават със себе си, и ги поучават, докато са още в плът да се отделят от тялото си и да се въртят около своята вечна и разумна причина. Душата има двоен живот — с тялото и отделно от него. Най-висша тайна на мистерията е, когато посветеният е станал един бог — дали чрез съединение с някое божество, или чрез проява на божественото в него — постигнато чрез екстаз. Това съединение с Бога няма да бъде постоянно, ако не бъде пълно и безвъзвратно. Тук, на земята, екстазът е минутен проблясък. Човек може да престане да бъде човек и да стане бог; но той не може да бъде бог и човек в едно и също време.

Ето какво битие езотеричните школи и мистични учения дават като знание, чертаят като път и приканват като воля на изпълнение. Във всяка от тези школи ще срещнем приложност за изграждане на човека, за съвършенство. „Бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец!“