Тотемизъм, паганизъм, дуализъм. Сътворение

Ще повторя това, което каза най-великият Учител — Светлината и Пътят на човечеството — Христос: Аз съм Пътят, Истината и Животът. Из недрата на тази вечна мисъл — Път, Истина и Живот — човечеството е започнало своето битие; осъществило е своя път; имало е ценности, на които днес се радваме и ако имаме възможност — умножаваме ги, с признание ги почитаме и ги предаваме на идущото поколение. Но човечеството никога не се е лишавало от прозрение и провиденции, от личности, които създават нови духовни ценности и чертаят нови пътища. Небето не се е лишавало от звезди, но и човечеството не се е лишавало от своите звездни чеда.

Така е започнал човешкият род и това, което се нарича свещени книги, една част е рожба на човечеството, а голяма част — рожба на личностите. Под човечество разбираме онова битие, което е създало своето земно пътуване, но никога не се е лишавало и от небесното си присъствие. Така е заченат светът. Това, което наричаме Сътворение, започва с раздяла между Небето и Земята. А това, което ще наречем човешко битие, е присъствие на Земята, но и нескъсана връзка с Небето. Точно върху този проблем искам да се спра — това, което е създало не само идеята за ТОТЕМИЗМА, но и битието на човечеството, което го е осъществявало.

Какво значи тотемизъм? Във въведението дадох превода — „покровителство“, т.е. тотемът е покровител. В книгите за тотемизма не е дадена идеята за Сътворението. Защо мислите, че е така? Легенди много и те са умножени със знанието на митологичната памет, но не и от откровението на тотемизма. Не е запазено това съкровище, което тотемизмът дава като откровение. Защо? Защото човекът тогава е в пряка връзка с това, което наричаме Небе, и не е имал нужда от олтар. Олтарът е бил душата му, а присъствието на Небесния му покровител — в него. Тотемизмът е цялостна отдаденост на присъствие на душата ни в Небето и физиката ни на Земята.

Как се явява тотемизмът? Според някои мислители (особено според Спиноза) това е едно преклонение пред ония духовни единици — родственици, които са споделили с нас път и живот, погребани са и ние им отдаваме съответната почит. Това са т.нар. домашни богове или, както латинците ги наричат, „мани“, „манус“ — т.е. една ръка, която свързва, която не къса връзката. А вижте, покров се дава чрез възлагане на ръката, чрез този чадър, ако мога така да се изразя, и той безспорно идва от едно признание на това, което в даден род вече е белязало нещо изключително. Обикновено изключението става предмет на почитание, предмет на възхищение, което е една от най-хубавите енергии. Когато имате повод за възхищение, ползвайте тази енергия, тя е нещо изключително. Нищо по-хубаво няма от енергията на възхищението. Тя променя цялата гама на песента в човека. Може след време да намали октавата на своето пеение, но в миговете, когато го върши, е нещо велико. Така че те към своите предци са отдавали почит на героичното, на духовно-възвисеното и така са ги поставяли в своя праг — боговете на домашния праг. А коя е тайната на домашния праг — че нищо отвътре не бива да излиза! Трябва да се спъне човек, да падне, за да не изнесе от бащиния си, от семейния си, от личния си дом тайна. Тежко и горко на една личност, тежко и горко на един народ, който почне да изнася къщните тайни на улицата и внесе уличните вкъщи. Затуй тези римски божества се наричат божества на домашния праг — защото молението е вътрешен процес, то е тайната, то не може да бъде разказано. И тъй като човешкият род, изнизвайки се от стадното, пещерното живеене, има своето водителство, според една древна теория, изхождайки от известно животно, водителят става негово олицетворение и му се дава белегът, и той става тотем. Така съответните родове, рицарски или нерицарски, са слагали своите тотеми. И ето рода на мечката, рода на лъва, рода на лисицата... Трябва да ви кажа, че те доста съответстват на проявените характери. И никак не е далече, защото като родствена енергия, с която са искали покров и са почитали съответното животно като божество, много е ясно, че тя е оказвала и физиогномично ако щете, и напълно вътрешно духовно отражение. Така тотемът играе ролята на защитник на рода, на племето. И вие ще го намерите във всички послешни митологии.

Често се питам, когато говорим за суеверие, дали е било суеверие изповядането на такава религия, или е била една непреривност между реално и иреално. Във всички Духовни учения реален е само Духът, а другото е променливо и се нарича майа, т.е. илюзия. В такъв смисъл животните и растенията стават тотеми. Нещо подобно ще забележим и в по-късната гръцка митология, ще забележим и в индийската митология, ако щете — дори и в Старозаветието (там дъбът е един тотем, едно хранилище — там Иаков погребва костите на своите близки). В гръцката митология ще намерите кентавъра; ще намерите Зевс, който се преобразява в лебед, за да гостува на Леда, или в бик, за да отвлече Европа; ще намерите същества, които са полуживотни-получовеци. Същото ще намерите и в египетската митология — Апис. А какво е Сфинксът — един ум, едно будно съзнание, вплетено, заключено в тотема, в животното.

По този начин трябва да признаем, че ако за нашето съзнание сега тотемът е суеверие, за битието на човека в онова време е божество. Свидетелство за това са хералдическите знаци, зодиакалните системи. Тотемните религиозни обреди са зародишната форма на култовия мит и началото на драматичното повествувание.

Пример за тотемни атрибути може да бъдат орелът на Зевс, совата на Атина Палада, змията на Ескулап, агнецът на Христос и др. Това показва, че човекът никога не е живял без божество, което е най-същественото, когато искаме в различните епохи след това да го лишим от Бог. Човек може да бъде лишен от ритуал, може да бъде лишен от религия, но никога от Бог. Във всеки човек има един тотем в най-добрия смисъл на думата и в най-чистия верски подход за неговото осъществяване. Човекът не се е родил с Христос, нито с Буда, нито с Конфуций. Той се е родил със своето първично съзнание, със сабеизма. Сърдят се, че бил звездоверец. Ами ще бъде, това му е било отначало. Това е носел — Вечният, Който му се е разкривал постепенно. Какво пише в Откровението за Книгата на Живота — седем печата. Седем! Ха, чупете единия, пък другия, пък чак кога стигнете до седмия, може да кажете: „Ето ми космичното съзнание!“ Въпреки че тези, които са били в стадия на тотема, са имали също космично съзнание, но в друга йерархия, защото те пък не са имали завесата на ума, която ни чуждее свят от свят.

Така тотемът играе голяма роля в защита на рода, прераства в защита на племето, става герб и след това вече преминава в целостта на един народ, който безспорно се състои от тези племена. Затуй много често в историята срещате борба между два рода, между два тотема. Затуй винаги ще има не цялостно подчинение на едно божество. Странното от този първи, така поне фиксиран в история на човечеството и в история на религиите, божествен свят на тотемизма е, че ние нямаме оставени свещени книги, които биха ни подсказали за произхода, за благоволението на Небето над известно тотемно животно. Защото, както знаете, основателите на религиите носят благодатната изливност на Всемирния Дух, за да дадат на братята си едно ново религиозно верую. Нямаме свещени книги от тотемния свят, от тотемното време. Разбира се, след време ще се разчете това — и друг път съм казвал. Всичко, каквото човекът е промислил, от най-немисления си до най-съвършения си период, се пише в Акашиевите анали, се пише на всеки камък, се пише на всяко дърво... И този, който може да ги разчита, дори когато чуе вятъра как ги разлюлява — чете песента. И мисля, че много добре нашият поет Пенчо Славейков в „Неразделни“ ни казва как, сядайки край стройната калина и кичестия явор, слуша тя да му разказва своята тъжна песен. Мисля, че няма по-хубаво написано от неговото „Неразделни“. Той сяда за отмора, а тя му казва своята тъжна песен и я пише — вижте как интуитивно, как вътрешно! (Защото Пенчо Славейков не е бил окултист, това всички го знаем. Много здраво го владее него философията на Ницше и затова е упрекнат дори; той е един краен индивидуалист, но изумителен, изумителен епик.) Така че нищо в света не се губи и ще дойде време, когато всичкото това ще бъде отключено, човекът ще го чете в Акашиевите анали. Ще се види тогава наистина тази голяма енергия, която тези тотемни божества са давали, за да се пулсира еволюцията от по-нисшето към по-висшето.

В гръцката митология има един фрапантен случай, когато самата духовност се самовлюбва, за да се изведе в жертва — случаят е с Нарциса. Всеки знае това цвете, но малцина знаят, че то е цвете на смъртта, цвете на сълзите. Какво у него се крие обаче? В него се крие именно този друг образ, който ни разкрива една нова тайна. Нарцис — човекът, не ще да погледне на любовта. Богинята на любовта Афродита, нимфата Ехо искат от него внимание, искат от него чувство, искат от него, ако щете, играта, но той си остава чужд на всичко. (Нека не се приеме за обидно, че е женомразец.) Един ден обаче се оглежда в потока, и подбуден от Афродита, виждайки своя образ, се себевлюбва. Да се себевлюбиш, това е една велика тайна — частица от голямата одисея на себепознанието. Едно е да се харесаш, друго е да се себевлюбиш, да се влюбиш в себе си, в своя вътрешен невиждан образ. И тогава Нарцис, когато се гледа там, в бистрия поток, казва това, което е много съществено: Аз съм Ти, Ти си аз! Той се себесъзнава със себевлюбването. Това е, което търсим всички — да намерим себе си. „Аз съм Ти“, а още не беше изречено от Христос: Аз и Отца едно сме. Това е да видиш божеството в себе си, това е да си се върнал, макар и в първия пласт на своята божественост, не още Бога — божественост, защото Той те сътворява и в тези Свои одежди, в които те облича, ти си божествен. Нарцис се вижда фактически в своя астрал, а тези, които са ме слушали, знаят, че водата е астралният образ на светлината! А има ли нещо по-велико от това да си осветлен! Сиянието — ето това вижда той, вижда Вечния, Непроменния. Е, разбира се, не знае, че има още дълбочини, но това, което вижда, е голямото. И така, влюбен в себе си, той плаче и умира.

Кое е това у нас, което може да умре за себе си? Това е тялото, което може да умре заради душата си. Това е вътрешната тайна на себевлюбването — да пожертваме своето физическо заради своето духовно.

Пигмалион е другата енигма на митологичния свят. Това е да сте влюбени вън от себе си, но вие сте в това, което е вън от вас. Пигмалион е големият скулптор, който също нехае към света, който също е женомразец. Този прочут скулптор Пигмалион прави от слонова кост една великолепна женска фигура, наречена Галатея. Това е неговата рожба, изведеният вън от вас вече образ. И също така подбуден от богинята на любовта, той се влюбва в своята скулптура. Пигмалион се влюбва в себе си вън от себе си и любовта към сътвореното (даденото от неговата душа в душата на Галатея) го довежда до молба пред Афродита да я оживи. Е, разбира се, любовта винаги е благосклонна и Галатея е оживена. И той прави един неразтрогаем брак. Можете ли да си представите това излизане и влизане? Хайде да направим едно сравнение тогава, да потърсим една асоциация с Адам и Ева. Изведеното от вас — ето ви Ева от Адама и Адам, влюбен в Ева — станаха една душа и едно тяло. Това е Пигмалион на древността, който послешните религиозни тълкувания внасят в други митове.

Аз не наричам нищо мит, освен будността на човека да сътворява в образи и да се покланя с дух. В тази митологична образност можем да кажем, че тотемът е нашата духовна същност.

Какво ни дава тотемизмът като поведение на изповядане и служение на Всемирността? (На Всемирността, защото можете да изповядвате нещо и да не служите на Всемирността: тогава имаме един егоцентризъм, а човекът е роден за другия.) Какво ни дава — дава ни космичния оптимизъм. Религията е една йерархия на космичния оптимизъм! Каквото и да е отчаянието, то не може да надвие надеждата, не може да изведе човека от неговото предназначение. И ще повторя, че величието на Сизиф не е в безсмислието на труда, а в липсата на отчаяние!

В липсата на отчаяние...

Всяка религия, ако изхождаме от този първи стадий (бих казал — много велик) е един космичен оптимизъм. Това е да вярваш, това е да знаеш да умреш, защото не се къса нишката на живота. Отделен е въпросът коя религия дава едно ново връщане, коя прерязва нишката и го оставя в страдание. Никой не може да отрече делничното виждане на живот и смърт, но в което и време човек да изповядва едно поведение и да прави едно служение, то е стълба на възземане, а не на отрицание. Това е космичният оптимизъм на религиите. Нека приемем, не тотемизмът е най-щедрата ръка на Божеството, която е водела човечеството от пещерата до небостъргача.

Най-модерните науки, като холографията, откриха сега, че във всеки кристал се крие един всемирен живот. Теософията като една древна наука беше казала, че има и микрокосмос — това сме ние. Странното е, че тотемизмът създава космичността като не пледира за теологията в нейната сила на теогония, на боготворчество — нещо, което ще намерим след това в теогонията на митологичните религии, на ПАГАНИЗМА, на езичеството. Паганизъм е латинска дума, „paganus“ буквално значи „езичник“, „неверник“ — който не изповядва вашето изповедание. Първи са го употребили християните, когато са говорили на езичниците в Рим. От тази същата дума сме извели и българската дума „поганец“. Какво да правим — така е. Хубаво е човек да може да преобратява нещата.

Така че идеята, че във всичко има космос, т.е. нещо сътворено, което може да се наблюдава (каквато е и идеята на древногръцките теории, и специално тази на Демокрит) е много древна и много вярна. Всеки от нас, когато може да мине собствения си свят, може да се види като съставка на космоса. А човек може да излезе от себе си! Позволено му е и може да го направи — нещо, което ще бъде направено в бъдещето — човекът ще може да излиза и да се връща в себе си, ще може да лети. Защото под човек не разбираме нашите физиономии, а това, което е за първи път наречено човек — Адам; което значи мисъл, което значи Мисловно поле — менталният свят. Чак когато слиза мисълта, или менталният свят, във физиологията, тогава имаме човек. Това е Адам в същината си. Всяка негова буква показва четирите посоки на света — нещо, което може да се намери в шумерските още митологии. Само че там, освен изток, запад, север и юг, са дадени и междинните посоки, т.е. осемте посоки.

Светът на митологиите продължава, тъй като човешкият род е свързан с една верига на развитие. Известни науки казват, че той в своята еволюция градира от най-низшето до най-висшето. Да, но знанието, което получава като религиозно битие, макар и съобразено с неговия земен битиеен свят, е винаги по-голямо от това, което неговите възможности са му позволявали. Какво показва това? Показва, че някаква провиденция или някаква белязана личност идва да осени, да поучи, идва да даде път, развитие, знание. Това, което учудва, е, че с хилядилетия назад, в света на езичеството, на многобожието, на политеизма, има духовни ценности, културни дадености, ако щете и исторически предсказания, много по-мощни, много по-духовно цялостни и като пророчества, и като начин на живеене, и като разгърната тайна, отколкото сега. Това, което човечеството вкуси като откритие на атомната енергия, трябва да ви кажа, че в древноиндийската книжнина съществува. Съществува! И хората са го знаели. Закрепени сме върху ума и може би точно затова някои от апологетите на вярата (не на религиите) са казали, че човечеството трябва да се освободи от разума (не от разумност), за да приеме вярата; да се освободи от интелекта, за да има интуицията. Разбира се, безумно човечество никъде няма, но провиденцията е по-властна от това, което може да даде един ум, и тя го е давала. Тогава това е ставало с присъствието на Великите посветени — ония избраници, които човечеството е имало като благодат на духовната еволюция или като пратеничество на Върховния Бог. Тези чада са донасяли новите религии или са давали ония знания, които и сега ни учат.

Цивилизована Европа и модерните религии нямат това предсказание, и аз имам едно обяснение защо е така. Кога влезе заблудата в културата на Европа по отношение на атома? Влезе с елинското знание, знанието на древна Гърция, че нямаме „томос“, а имаме „атомос“, т.е. неделимост. А древните са знаели, че атомът е делим; древните са имали и атомна енергия и са си служели с нея. Откъде идва тази, според мен, преднамерена заблуда? В йерархиите на развитието известни континенти трябва да привършат своето битие. Това е отразено във всички митологии. В съвременните религии също стои идеята за потопа и тя е една реалност. Такава жертва е Атлантида. Атлантите са употребявали атомна енергия. Тяхното знание, като свещени книги, като секретни знания, е пренесено в подземията на египетските пирамиди. И тук Елада, или древна Гърция, съзнателно е лишена от това знание, което за момента е преценено, че е много рисковано, тъй като нравственото поведение на човечеството не е могло да спре това, което и днес е тревога — ужасът на унищожението.

Езичничеството, или политеизмът (многобожието), започва своето битие без да се лиши от тотемизма. Няма народ, няма цивилизация, няма страна или континент, които да нямат своя религия, които да нямат своя митология. Не можем да се спрем на всички митологии. А и това знание може да бъде само стълба, но не и площадка на живеенето ни днес, не и храмът на молитвата ни. За митологиите може да се намери достатъчно книжнина, но недостатъчно интерпретации, недостатъчно вглъбеност в разлистените скрижали на древността.

Един от основните стълбове, или крайъгълният камък, както казва Христос, който ще служи за храм на битието във всички митологии, е идеята за Сътворението. Няма митология, която да няма идеята за Сътворението и това Сътворение да не е от един безличен Бог, от една неформирана сила, неназоваема дейност, от causa sui. И всички започват с това: от Нищото, Хаоса, се отделя Небето — Бог.

Всяка стихия в митологиите е божество. Това е една от най-съществените и най-характерните черти не само на митологиите, а и на всяко човешко битие. Всяка стихия е божество, защото контактът с нея в ония времена е бил много реален. За нас стихиите — вода, огън... — са реалности от съвършено друго естество. Тогава не!

Тогава не...

Водата е една реалност божествена за човека, защото тя е неговият астрален образ в светлина. Огънят е неговата мисловна даденост, неговият свръхразум. Е, как може тогава да не са така реални и да не бъдат живи сили, а не само материални услуги, от които и сега се ползваме! В митологиите стихиите са духовни реалности за битиейния човек тогава. И тук трябва да се има предвид този двубой, когато човекът, излизайки, освобождавайки се вече от тях, овладявайки ги и слизайки надолу, скъсва връзката си с тях. Това е, което се нарича падение, въпреки че според мен е слизане до най-грубата материя, в която се къса връзката с присъствието на стихиите.

Човекът продължава да принася жертви — жертвоприношението и досега съществува. Курбаните са укротяване на стихиите, а той трябва да се освободи от тях. Но за сметка на тази близост, която е имал, трябва да пробуди други качества за връзка, за да не се късат Бог и човек, храм и служение, път и изкачване.

От Нищото, от Хаоса, излиза едно разделяне на Бог-Небе и Бог-Земя. Те помежду си създават другите божества — водата, въздуха, огъня. Огънят е божество в индийската митология, и то най-същественото — Агни. (Знаете за най-модерните учения като Агни Йога и др.) В египетската митология битието от това Нищо се сумира в една гъска, която снася прочутото яйце. Ще го намерим и в гръцката митология, и в индийската митология, където е наречено Златното яйце. (Така че големият спор, който човечеството води, дали яйцето е първо или кокошката, мисля, е ясен.) Снася едно яйце (което обаче е оплодено) и от него излиза светът, изгражда се организмът на света. Това е вече Сътворение, това е сътворено. Много голяма е разликата между сътвореното — творбата, или „твар“, както е казано в Старозаветието, и несътвореното, което е нелишимо от нищо, защото няма никакви качества. Може ли да лишите някого от нещо, когато го няма? Затова се нарича Безпричинна причина.

И така от първичното яйце излиза Бог-Слънце — Амон Ра. (Ей това Ра, за което трябва да се радваме всички, защото като българи си имаме Танг Pa. Имаме го и той е no-свят от всички митологии, защото нямаме други богове, само един — Танг Ра!) Този Бог-Слънце започва да изгражда света и тогава вече идват божествата. Значи идеята за сътворени божества е много вярна! Това показва идеята за еволюцията и йерархиите на човешкия род, както и онова, което някои се страхуват да кажат — че и божествата еволюират. Така се създава светът и този свят започва своето осъществяване.

Мъжът и жената са родени от сълзите на бог Ра, които падат на земята. Знаете, че очите са прозорци на душата или израз на душата. Амон Ра праща душата си и тя изгражда своята биология — сълзите, паднали върху земята, раждат мъжа и жената. Виждате ли — от сълзите! Значи боговете могат да плачат, но всяка тяхна сълза е живот, тя не е нашата плачливост. А какво е тя — не е ли астрална светлинка? Вижте колко ясно. Чак когато слезе духовността от нейните причинни светове, от нейните висши ментални светове, от Адама слезе в астрала, тогава вече казваме: Ето човека — Ecce Homo! От сълзите се родиха, паднаха на земята. Кой — астралът, водата. Ето ви огъня на сълзата на Амон Ра със земята — ето ви мъж, ето ви жена, човешки същества. Това е. Толкоз живи и реални божествени неща са казани! Всяка сълза е една искра от великия божествен Дух в астралната си материя. И така в наличност вече имаме пратени души, които, начални и безначални, започват да създават човешкия род.

В египетската митология лежи и идеята за преселението на душите, която впоследствие ще намерим (предшествана от индийската, разбира се, митология) във философията на Платон. Той не скрива това свое убеждение.

Целият този свят край Египет — Месопотамия, където имаме един наниз от исторически държави и народности, също има своя митология, ако можем с едно общо име да я наречем — митология на Месопотамия. Там има много, много религиозни формации, рожби на безброй исторически социални формации. Там е и Вавилон, там са шумерите, там са хетите... Всички тези цивилизации са цивилизации на митологичния свят и те също имат своята „Песен на Сътворението“ — пак Небе и Земя, пак древния Хаос, от който почват да се отделят нещата. Там дори може би за първи път се подхвърля идеята за Словото, т.е. за Логоса, Който след това ще намерим повече в християнската религия, отколкото в Строзаветието. Логосът е Словото. В митологията на Месопотамия вече То играе no-решаваща роля и бог Мардук дооформя Сътворението. Там също има една безбройна низа, един голям гердан от божества. Говори се и за човека — за първия владетел, наречен Адапа. (Много голямо е сходството между Адапа и Адама.) Там са митологичните и исторически образи на Гилгамеш — една песен, в която са ни дадени много тайни за потопа. Така че идеята за потопа не ни е поднесена единствено от Старозаветието.

Древноиндийският мит е много богат, той е и може би най-старият. Заварените племена на дравидите са изместени от индоевропейските племена. Там идеята за Божеството получава малко по-други форми, но за това се намира вече и много книжнина. Имаме свещените книги, наречени Веди. В индийската митология има още много други книжнини, които са разкази, които са легенди. Но свещени книги на индийската митология, които впоследствие вече се формират до свещената им троица — Веди, Пурани, Упанишади — е нещо съвършено друго. Върховните им божества са: бог на водата — Варуна, бог на огъня — Агни, и бог на Небето, най-важният — Индра. Имаме и бог на Луната, и много други божества. Но няма идеология в митологиите, която да няма за основа водата. Ще повторя мисълта си, че водата е астралният образ на светлината, т.е оная енергетична сила, без която нашата физиология не може да проходи дори. Ясно е, че всички митологии са имали едно тайно знание, по-вярно отколкото всички наши експериментални доказателства.

Свещените им книги, наречени Веди, т.е. знание, са разделени на четири, като всяка поотделно носи своето генетично начало от една от главите на върховния им бог — Брахма.

Първата книга — Ригведа, която е сборник от религиозни химни, излиза от източната уста на бог Брахма. Той, в своето съзерцание, извеждайки я от своята най-съвършена и чиста материя, създава богинята Сарасвати — богинята на мъдростта.

Аналогия имаме с древногръцкия мит — Зевс, който извежда от главата си Атина Палада.

Извеждайки Сарасвати, Брахма се влюбва в нея и за да не я изгуби от поглед, си сътворява още три лица. Така той става четирилик, за да може да я вижда постоянно. (Запомнете, четири лица Брахма има, Адам — четири букви, които са четирите посоки и тогава може с това малко ключе да се види тайната, която е вложена вътре!) Тази богиня Сарасвати се издига на Небесата и създава древните риши, а под риши трябва да се разбира това, което в Старозаветието наричаме пророци. Създава сурите и девите — това е родът на боговете. Създава асурите — стихии на злините. И чак тогава, когато в Небесата създава тези свои чеда, тя слиза на Земята и създава човеците, създава мъжа Сванд Ману и Шатарупи — жената. Ману изобщо се счита като родоначалник на човешките духовни раси. Това създава Сарасвати така, както богинята Атина Палада създава ценностите на гръцката култура.

Втората книга е Самаведа. Това са песни и текстове, които идват от северната му страна, или северната уста, северната глава - както искате.

Яджурведа съдържа молитвите и жертвоприношенията. Тя дефинира поведението на обредно служение и изхожда от южната врата, т.е южната уста, южната глава на Брахма. Представете си как бихме могли, разглеждайки дори географски посоките да ги направим духовни — коя посока какви духовни вълни поднася и с тези вълни (или с тези идеи) как осмисля служението. И тогава трябва да се разбере в какво състояние ще е човек, когато постави главата си на юг, когато постави главата си на север, когато постави главата си на запад. Това е много важно, за да намери той хармония, а оттук и преценка в каква висота се намира. Някой казва: „Боли ме главата.“ Ами иде те боли, защото си я сложил на юг — там е обредното начало, а ти не вършиш обреди; енергиите те тласкат, ще те боли. Колко знания има ей тъй неотлистени! Минавате край някакво дърво, а то казва: „Моля ти се, откъсни един плод от мен и ми кажи благодаря!“ А вие: „Е, ми зелено си.“ Това е. А дори човек, когато не къса плод, трябва да казва „благодаря“, защото край него той живее. Край това дърво, край неговия кислород.

И последната свещена книга от Ведите — Атхарваведа, е сборник от магически заклинания и изхожда от последната, западната глава, западната уста на Брахма.

Има една теория, която говори, че от магичното начало започва религиозното битие. Но между другото трябва да разгледаме дали няма две страни заклинанието — добро и лошо. Когато трябва да си отвори пътя между зверовете, безспорно, един пророк Даниил е правил заклинания в смисъл на молитвеност. Трябва да се разберем, правил е своето заклинание! Първом е спазвал с равнодушие или липса на страх, ако мога да кажа, самообладанието. Това е първото заклинание, което човек трябва да научи в името на доброто. Самообладанието — за да има равновесие в еманациите на астрала ви, които животните много лесно улавят. Щом сте уплашени, кучето ще ви ухапе. Щом сте самообладани и най-лошото куче няма да ви ухапе. Това е правил Даниил, когато го хвърлят в ямата с лъвовете. А той е един от посветените, той ги е владеел тези неща. Пази самообладанието и лъвовете не го докосват. Ето виждате цялостна схема — нищо от жизнената вибрация на един живот не е освободено, не е напразно. Напротив, като се започне от религиозния химн и се свърши с магическото заклинание — това е пълнотата на едно и реално социално, и реално осъществимо историческо битие на един народ, защото в тези обреди влиза миенето им, потапянето им в Ганг и т.н. Всичко това е пълнота на един голям живот. И виждате как е попълнена цялата му същност.

Така се създава една теология вече, една философска схема на митологичното знание на индийците, диктувано от Върховното божество чрез мъдростта — Сарасвати.

Чрез мъдростта...

Брахма трябва да има своите събратя и идваме до трите божества, които съставляват Свещената триада на индийската митология и индийското духовно учение: Брахма, Вишну и Шива.

Брахма е Създателят на всичко.

Вишну е Вседържителят. Има голяма разлика между Върховното божество и Вседържителя и затова в християнската религия Христос е наречен Пантократор — Всевластник, Вседържител, но Бог Отец е нещо друго. Тези разлики много добре са дефинирани в далечните времена преди пет-шест хиляди години.

Третото божество, Шива, е символът на разрушението и възобновяването, без което нашето жизнено наличие не може да оправдае живота. Раждаш се, живееш, умираш, раждаш се, живееш, умираш... Възпроизводител, Обновител, Разрушител — това е самата реалност!

В такъв случай Брахма е самият Дух, за който казах — няма какво да му се отнеме, защото няма качества. Останалото, което Вседържителят, Всевластникът или Разрушителят и Обновителят ще правят, това е светът, който за индийската философия, за индийската религия е майа — илюзия. Оттук и идеята за страданието, което колкото и да е жестоко и непоносимо, не унищожава. Оттук вече и Буда извежда своето Учение.

На социална плоскост тази митология с оглед на трите божества, създава идеята за индуизма, който утвърждава кастите — кастата на посветените (брахманите), кастата на военните (кшатриите), кастата на земеделците (ваишите) и кастата на слугите (шудрите). Всяка от тях има своето йерархическо предназначение и те не могат да бъдат преминавани лесно в един живот, тъй като индусите приемат идеята за прераждането. За индийската религиозна мисъл, философия и жизненост прераждането е неотменен и неоспорим закон. Тази кастовост, изживявайки своята първоначална роля, се превръща вече в социална беда и макар че още навремето Буда я отрича, тя продължава да стои. Тази социална беда, тази кастовост поставя днес Индия по-долу в социално-икономическо битие и благополучие, много по-долу и много по-назад от един Китай — официално съобщение на статистиките.

Индуизмът от своя страна има и своята идея за Сътворението на света, или Домостроителството, както нашето християнство нарича този процес. И те имат своя първичен Хаос, и те имат Златното яйце. Една друга легенда говори за Лотоса във водите, който е оплоден (както и Златното яйце) от Първичния Бог и ражда света. Вечното същество не може да бъде схванато, но Неговото съществуване е една демонстрация на Неговото битие. Брахма разделя яйцето на две — на Небе и Земя, и оттук нататък започват демонстрациите на въздух, вода, вятър; на другите стихии-божества, както ги наричам избраници, седем Посветени, белязани, които сътрудничат на развитието ни. Нещо, което в йерархиите на нашата религия съществува под формата на архангели, сили, власти и т.н.

Брахма от своята най-чиста материя извежда, както казахме, богинята Сарасвати, която за индийската философия и самоосъществяване е най-съществената и затова те в йерархията чрез нея, чрез тази мъдрост, искат да получат пълното си освобождаване от света и да постигнат онова, което впоследствие философията, религията на Буда нарича Нирвана.

На Нирвана най-различни тълкувания се дават. Едни мислят, че това са скръстени блажено ръце, но за мен е много съмнителна тезата за Нирвана като покой. Покой няма! Ако някой си мисли, че може да седне кръстом или в лотос и да остане неподвижен в своето развитие, се лъже. Нощта на Брахма, когато настъпи Нирвана, не може да бъде отбелязана, защото тя е пътен знак в обожествяването ни.

И в индийската митология, както и в другите, намираме идеята за подземния свят. Онова, което най-много ме е учудвало в митологиите е, че всички пращат душите на техния любимец, наречен човек, в Подземното царство. Дори в „Илиадата“, както знаете, никой не се качва в Небесното царство, а слиза в Хадеса. Много странна е тази идея и аз мисля, че можем да намерим разковничето, ако я поставим в схемата на слизащите Коренни раси за своето демонстративно, плътно съществование на нашата планета. Докато човечеството е слизало в материята, т.е. човешката душа е в своя инволюционен период, безспорно то е имало идеята само за слизането. И едва когато в Четвъртата коренна раса на човешката еволюция започва обратният процес — на еволюционното възземане, човечеството може да говори за Небе. И тук е величието на Христос, Който първи отправи погледа на човечеството към Царство Небесно. Той не ни отведе в Подземното царство, Той слезе в него, за да ни изведе. Тук е разделният бряг на човечеството в еволюцията му, когато инволюцията привършва и започва обратният път нагоре с идеята, която Той дава. Затова, когато разглеждате митологичните битиета, няма да намерите никой — и най-големите им пророци, и най-съвършените им божества (стиxuu, разбира се) — да е качен на Небето.

Следователно човечеството продължава да слиза — надолу, до най-плътната вибрация на енергията, която ние наричаме материя — и всички митологии ни свидетелстват. Ето затова, защото се намират в инволюционен свят, никое от прозренията на големите Учители преди Христос (защото Буда е един голям Учител, защото Кришна е един голям Учител и се счита за прераждащ се Вишну, защото един Заратустра е голям Учител) не поднесе идеята за небесно възземане на човека.

ДУАЛИЗМЪТ, това е другата форма на религиозно въззрение когато вече стихийните божества ни освобождават, но не се освобождаваме от диаметралността, от полярността на битието си като Дух и материя, и в такъв аспект имаме две божества — бог на доброто и бог на злото: Ахура Мазда и Ариман. Но трябва да признаем, че въпреки това разделение първенството е на божеството на вечността, защото на него е дадено неопределено време, докато на Ариман е дадено определено време. Това е полярност, но не и себеотричане. Въпреки идеята за злото като нееволюирало добро (а това е вложена тайна) епохата или духовността като будност трябва в полярността да се осъществява.

Вестителят на това дуалистично учение е именно Зороастър един от великите Учители на човечеството, който е за персийците Божественият пратеник и който получава като посвещение свещената книга Зенд Авеста от своя велик бог Ахура Мазда, наричан в Европа Ормузд.

Някои считат, че Зороастър е живял 1 000 години преди Рождество Христово. Други считат, че е роден 660 г. пр. Хр. Различни са датировките. Едно е вярно, че нито един от тези Учители не е мит, в колкото и енциклопедии да го пишат. Не са мит, а живи свидетели на една Божия промисъл, на едно духовно Учение с всичката нравственост. Защото няма религия, която да се е лишила от нравствени правила и не може да се лиши — те след това влизат в социалната йерархия на етиката и правото на народите.

В персийската религия се създава вече и жреческата класа и тя е наречена „маги“. Така че, когато се употреби думата „маг“, трябва да се има предвид, че значи „посветен“, човек с вещина в проблема на духовното битие на човека. (И в нашата история имаме Боян Мага, който се счита за един от синовете на цар Симеон.) При тях няма вече митологични стихийни божества и таченият, уважаваният (не като бог вече) е огънят. Огънят е свещена сила, за парсите особено. Тези огнепоклонници пазят чистотата на своята светла стихия и затова не приемат изгарянето на човешкото тяло. Другата свещеност — това е земята, и затова своите мъртъвци те са изнасяли на планината, където са ги предоставяли на птиците. (Представете си какви високи стълбове на морално виждане са издигнали тези древни митологии!) И в тяхната етика единственото нещо, което е най-изключено, това е лъжата.

За един зороастриец, за един дуалист вие можете да бъдете безверник, но никога лъжец. Представете си каква висота! Защото безверие не може да имате. То може да е едно поведение, но тъй или иначе Бог е у вас и ще се разгърне, и ще ви върне. Но лъжата е мисловен процес и той се накамарява в душата на човека. Затова те могат да приемат безверие, но не могат да приемат лъжа. Това е велика тайна!

Те също така не приемат в жертвопринос никакво животно, докато по това време в една еврейска държава, например, жертвопринос на животни има. При парсите — не. Жертвоприношението там е само от цветя, от растения. Етиката на зороастризма изисква дейност, а не съзерцание, аскетизъм. Липсват и идоли. Вижте колко нравствени правила! Как ще ги преценим ние, е отделен въпрос. Каква етична висота в душата на този народ, на това изповедание е имало — това е важното, а не преценката на нашето време. (Отнася се за всяка религия.) В този дуализъм аз виждам и началото на едно монотеистично схващане. Един дуализъм, в който е вложен монотеизмът, защото на бог Ариман му е отредено определено време, а Ормузд е вечният. Оттук може и да видим защо в християнството, някъде след третия век, се явява една секта, която акумулира две религиозни битиета: на парсите, зороастрийците, и на християнството. Това е манихейството, което минава и през България под формулата на богомилство.

Накрая искам да очертая накратко една СХЕМА НА ГЕНЕЗИСА, на СЪТВОРЕНИЕТО.

Как се започва?

1. Чист бял кръг — това е светът във Вечността преди пробудата, с дремещи вътре вложени енергии. Това е Божественото единство.

2. Кръг с точка в средата — точката на Световното яйце; Кълнът, от който ще се изгради организмът на света; неограничен и периодичен свят; вложеното, пробуждащото се; проява на вечносъщата природа; безполово и безкрайно Адити в Това. Точката в кръга е потенциалното пространство всред отвлеченото пространство. Това е ограниченото пространство, в което е вложен живецът. Окръжността е ограничен символ поради ограничеността на човешкия ум.

3. Точката се превръща в хоризонтална линия. Символизира божествената и непорочна Майка-природа, първата проява на творческата природа — пасивното женско начало. Това е разделението. И ако се върнете в стария клетъчен свят на заражданието, ще видите това „прищипване“.

4. Когато се пресече с една отвесна линия (мъжкото начало) — получава се Вселенският кръст. Човечеството е стигнало до Третата коренна раса, която има своята по-осезаема демонстрация в присъствие на Земята. Знак за началото на човешкия живот. Кръстът в кръга е символ на пантеизма — това, което казват всички пантеисти: „Бог е във всичко и всичко е Бог.“

5. Когато окръжността изчезне — остава само кръстът, което показва, че човешкото слизане във веществото е завършено и Четвъртата коренна раса започва своето битие. Тук вече кръстът е фалически: отвесно — мъжко начало, хоризонтално — женско начало. Често се изобразява като тay (египетският тay), а още по-често — като свастика (джайнски кръст, четиригамен, защото се състои от четири гръцки букви „гама“). Тя е свещена и се движи отляво надясно. Обикновено носи развитие и е в посоката на Слънцето. С нея са белязани посветените, ще я намерите и на гърдите на Буда. Другата свастика е обратната, движи се наобратно и е на злополучието, или черната магия, която аз по същество не признавам, защото всеки посветен може да я пръсне и да се освободи.

6. Тау — чукът на Тора, келтският кръст. Това е най-старият писмен знак, глиф на Третата коренна раса до падането, когато става естественият развой на половете и фигурата става кръст.

7. Безполовият живот се променя и става двоен глиф, символ на образуването на подрасите — изменя се в египетския знак. Тези, които са надникнали в древната книжнина, знаят, че човечеството едва към края на Третата коренна раса започва своята полова диференциация. Дотогава съществува хермафродитството, двуполовостта.

8. Египетският знак — емблемата на живота, който се свързва след това и с Венерения кръст, знаен от астрологичните знаци.

9. Знакът на Венера — фалически. (После идва вече и чукът на Тора, който е чисто фалически знак.)

10. Обърната петолъчна звезда — знак на човешкото магьосничество и има заклинателен характер. Двата върха са обърнати към Небето. Това е езотеричният символ на Кали Юга. Принадлежи на лявата ръка — употребява се в церемонията на магиите.

Ето ви първото — кръгът, в който почва раждането на света. Това е Вечността. Това са дремещите сили на Божеството.

Второто е вече точката, която е в средата и започва изграждането организма на света — това е Световното яйце. Имаме първия белег, който нарушава или се себеизявява.

Третото е кръгът, когато е пресечен. Тук се слага вече първото начало. Това е Майката — Майката-природа, женското начало, от което започва Сътворението и на Майката в митологията е дадено по-предно място.

Четвъртото е, когато този знак се раздели. Тогава идва и мъжкото начало. За онези, които познават йерархията на човешкото развитие в неговите раси, това е вече Третата коренна раса, която започва своето битие тук, на Земята. За другите две раси генезисът е неясен за човешкото знание — те остават в други полета.

Петото е, когато се махне този кръг — получаваме един кръст. Тук е Четвъртата коренна раса, с която привършва инволюционното битие (инобитието) на Адама, за да се почне възземането, или Христовото битие. Ние се освобождаваме вече от кръга на материята, от Майката-природа; освобождаваме се от двете начала и т.н.

Това е кръгът, генезисният кръг на развитието, в което ще се намерите, когато сте решили да се търсите.

Въпрос: Кажете нещо за тотемистичния период в развитието на българското изповедание. И второ — ако бяхме приели католичеството, нямаше ли да бъдем по-добре защитени в историята и в духовния ни път?

Отговор: Да, този въпрос ми е поставян и вън от залата. Първом, че българите са били тотемисти, съвършено не е вярно — много еднолични, единобожи са.

Трябва да ви кажа, че ние не бихме спечелили нито в историческото, нито в духовното си освестяване и себесъзнание, ако бяхме приели католицизма. Плоскостта на историческите дадености свидетелства следното: Рим нямаше какво да ни даде в областта на метафизическото мислене, каквото ни даде Византия. Защо? Защото Византия в религиозно отношение беше взела това, което школите от древността бяха дали — особено Александрийската, където голяма роля играе Плотин (т.нар. неоплатонизъм) и Антиохийската, където възпитанието и културното богатство са взети от свети Йоан Златоуста, от свети Василий Велики, от Григории Ниски — въобще от всички свети отци.

Второто нещо, това е вмъкването на известни догматични различия, които щяха да ни отведат в друго мислене. Догматично например нарушение е т.нар. филиокве — неща, за които ще говорим в следващите лекции. Догматично нарушение е, че и самата майка Христова е непорочно зачната — нещо, което е страшно нарушение на догмите и съвсем невярно. Ако мислим, че исторически, както се подхвърля тази мисъл, щяхме да бъдем обранени като държава от папaцезаризма — аз мисля, че историческото предназначение и националната провиденция на българския народ имат друг път, и съм говорил точно върху това, но не мога сега да ви разгърна цялата теза.

Въпрос: [За доказването на Бога.]

Отговор: Във всички религии, както посочих, дори и в митологичните, има един Първичен, Вечен, за Когото казах, че няма качества, които да можем да Му отнемем, т.е. нищо не можем да Му отнемем, защото няма качества. Това е Абсолютът, защото все пак под богове разбираме йерархия на развитието, но под името Абсолют или, така както е казано, causa sui — „причина без причина“ — това е, от което изхожда всичко. А какво обяснение? Мисля, че то е работа на религиите, когато не могат да кажат нещо простичко.

Бог не се доказва! Който иска да ви докаже съществуването на Бога, нищо не разбира от духовен живот. Как ще докажете Бог — Бог се живее! Всички други качества, които Му се приписват, са, за да задоволят вашия умствен уровен или умствена потреба. Как да докажем Бог, когато е живеене? Моето виждане е, че човечеството не живее още, а съществува, защото йерархията, която дава Христос за Живота, е много странна: Аз съм Пътят, Истината и Животът. А сега влязъл ли е в Пътя човешкият род — да, всеки в своето религиозно битие мисли, че е в Пътя, но както виждате — идват други пътища. В същото време всяка религия дава йерархия на нравствени ценности. Един Буда дава Правдата, един Христос дава Любовта. Следват Мъдростта, Истината... и само след като се осъществи Истината, дала Свободата, можем да кажем, че живеем. Така че, ако искате доказателство — това мога да ви кажа: Изживейте Го! Няма друго доказателство. Другото е потреба на логичния ум, на експеримента, който можете да правите със собствеността си. Но Онова, Което е Битие на битиетата или, както е прието в религиите да се казва — Инобитие, не може да бъде доказано на тези, които имат възможности да имат само битие още.