ШКОЛАТА - върху Агни Йога

Тази книга е дадена от един от Учителите на Изтока, същият, който преди десетина години даде „Зов“ и „Озарение“. Тя е първата книга от една нова серия, в която влизат: „Агни Йога“, „Безпределност“, „Йерархия“, „Сърце“ и „Огнен свят“.

Светлината, която иде Отгоре, е винаги чиста. Тя не може да се сравнява с човешките умувания и построения. И затова ние не се съмняваме, че внимателният читател ще открие съвършената връзка, единството и едноцелността на следващото изложение с това, което се дава тук, в България.

Мисля, че това обръщение е определено и кристално ясно. А всяка нужда е извиквала и потребността, която ще я удовлетвори. Един народ, когато има глад, той се труди да го удовлетвори. България винаги е имала нужда от духовна храна. И тези хранители, тези блюстители на неговия исторически и национален дух, на неговата културна потреба са давали това, което се поднася. Защото човек може да отмине без да забележи край себе си плода на изобилието на Мъдростта. А кой колко ще вземе от този плод е въпрос не на пристрастие, а на възможност.

В предговора е казано:

Йога, като върховна връзка с космичните достижения, е съществувала през всички векове. Всяко учение съдържа своята Йога, прилагана според степента на еволюцията. Различните Йоги не се отричат една друга. Като разклонения на едно дърво, те разширяват сянката и дават прохлада на уморения пътник. Изпълнен с нови сили, странникът продължава своя път. Той не е взел нищо чуждо, не е извратил първичния стремеж, той е възприел небесната благодат, дал е свобода на предвечните сили, завладял е своето единствено притежание.

Не избягвайте силите на Йога, но като светлина ги отнасяйте в съкровищницата на подсъзнателната дейност. Заради бъдещето ний се пробуждаме от сън. Заради бъдещето обновяваме всичко. Заради бъдещето се храним. Заради бъдещето устремяваме мисъл. Заради бъдещето събираме сили. Първом ще приложим съветите, а след това ще изречем името на Йогата на идващите дни.

Ще дочуем стъпките на огнената стихия, но ще бъдем вече готови да управляваме вълните на пламъка. Затова ний приветстваме старшата Раджа Йога и утвърждаваме бъдещата Агни Йога.

„Дал е свобода на предвечните сили, завладял е своето единствено притежание.“ Много добре е казано: „единствено притежание“. Всичко друго е преходно, само Духът е притежание — единствено и непременно.

Мисля, че основното и най-същественото, което човек, може да направи като медальон на своето бъдещо познание на Агни Йога, е в няколкото думи изречено: „Заради бъдещето ний се пробуждаме от сън. Заради бъдещето обновяваме всичко. Заради бъдещето се храним. Заради бъдещето устремяваме мисъл. Заради бъдещето събираме сили“. Никога не е имало бъдеще без минало и никога не е имало констатация, че има бъдеще, ако няма настояще. Така че човек, макар и да има вложена тенденция за бъдещето, трябва да се осъществи в настоящето. Когато казваме: каквото е горе, това е и долу или когато казваме: каквото правим долу, такова ще видим и отразено горе — това е настоящето.

В миналото можем да сложим опашката на змията, в бъдещето ние трябва да сложим главата, но никога не може да има опашка и глава, ако няма едно тяло. Така че настоящето е, което свързва опашката и главата.

Заради бъдещето живеем..., но кога — в настоящето! А всеки миг е едно настояще, както всеки минал миг е едно минало и както всяко предречение в настоящето е едно обещаващо бъдеще. Но нека не приложим жестокия закон, както е в притчата за животните:

Когато съдия е лъвът и иска да осъди змията, която е дръзнала да го ухапе, и когато съдията произнася присъдата — „да се отсече главата на змията“ — защитникът моли такава жестокост да не се приложи. Тогава изменили присъдата — не да се отсече главата на змията, а опашката. И идва изпълнението на заповедта (екзекуцията): Да, да се отсече опашката, но до главата.

Ето промяната! Ние не бива да отсичаме настоящето си, за да стигнем до бъдещето. Настоящето е същината, която дава основание на нашето минало и предпоставките на нашето бъдеще. Тайната в този предговор е именно обещаното ни бъдеще, което сега строим.

§1. Ще ви запитат — може ли идването на Маитрейя да ознаменува нова епоха? Отговорете — ако походите на кръстоносците създадоха епоха, то, разбира се, епохата на Маитрейя ще бъде хиляди пъти по-значителна. С това съзнание трябва да живеете.

Фактически с първия параграф на „Агни Йога“ ни се отварят не дверите, за да влезем в храма на това битие, на тази наука, на тази, ако щете приложна религия — не. Аз мисля, че с първия параграф ни са отворени вратите на Светая светих, на олтара. Защото тайната е в прииждането на новия Миров Учител — Маитрейя. Така че първият параграф не ни въвежда в храма, където трябва да правим своето, а в светилището, където ни е казано какво ще открием, какво ще имаме. Ще имаме своя Миров Учител. Маитрейя е името, което значи Миров Учител. Тази нова духовна вълна, която има да даде принос към история, към социология и към религии. Това е битието, това са дверите на олтара, а не на храма. Храмът е цялата дисциплина, но: „може ли идването на Маитрейя да ознаменува нова епоха?“ Това са скрижалите, които носят тайната на Новото учение. И много прецизно, и бих казал с много голямо прозрение е сложен този параграф първи. Маитрейя — отворена е завесата, за да се влезе в Светая Светих.

Послешните редове са просто илюстрация и според мен, не с дотам достатъчна тънкост в прозрението. „Отговорете — ако походите на кръстоносците създадоха епоха, то, разбира се, епохата на Маитрейя ще бъде хиляди пъти по значителна.“ Кръстоносните походи не създават епохи — те са една защитна реакция. А Маитрейя не е една защитна реакция. Новата духовна вълна не е защитна реакция, а е прилив на нови духовни ценности, а е прилив на нова духовна енергия, която не брани нещо, което е имало своята история. И в този призив не можем да вложим съмнението, че се бори за запазване, а за промяна. Докато кръстоносните походи отиваха да запазят това, което беше дадено и не всички техни резултати могат да бъдат отчетени като благородни. Но така са казали, такова сравнение са направили. Аз не го приемам в прецизност — като сравнение, като формула, не го приемам. Маитрейя е подкваса в битието на човешкия род.

„С това съзнание трябва да живеете.“ Ние трябва да живеем със съзнанието, че Маитрейя е обновление, както казвам, а не е защитна реакция, каквото е сравнението. Но пак сме длъжни да благодарим за прозрението, че ни е отворена вратата на светилището, а не на притвора на храма.

Маитрейя ще ознаменува нова епоха. Да бъде!

§2. Хората не разбират какво означава Бог и Бодисатва. Също както слепите питат — каква е светлината? И хората дори нямат думи за описване качествата на светлината, макар да я виждат всеки ден. Те дотолкова се страхуват от необикновеното, че са смесили границите на светлината и тъмнината. За тях е най-лесно да си представят, че дворецът на Бога се намира на най-голямата звезда. Иначе за тях Бог би останал без местожителство. Неспособността да схващат разликата ги кара да умаляват великото.

Много лесно е да кажем „хора“ и чрез тази цялост, с тази множественост да намерим едно извинение за укор заради тяхната небудност — че те смесват тъмнината и светлината; че не разграничават служителя на Бога, който може да бъде един Бодисатва и един Бог, който може да дава храна на своите Бодисатви. Но ние, които знаем йерархията, ние, които познаваме Еволюцията, трябва да се пазим от този упрек, че те не различават тъмнината от светлината. Или пък целия спектър не го виждат като светлина. Но кога? Нали спектърът се състои и от други светлини, различни багри, които в края на краищата правят една. Тогава защо ще осъдим хората, че в даден момент имат зелено, че в даден момент имат златисто... Чак когато минат целия спектър на своето духовно възмогване, тогава можем да кажем, че те ще имат светлината в цялост. А тя винаги се състои от всички тези цветове. Защо? Защото имаме своята биология, защото имаме своята чувственост, защото имаме своята мисловност, защото имаме своята интуиция, имаме своята духовност. Кога можем да стигнем това съвършенство, че като Христос да се принесе в жертва някой? Аз не приемам много безрезервно упреците към тази множественост, наречена „хора“. Упрекът ми е към онези, които дават, че не са били толкоз щедри и толкоз жертвени, за да могат да бъдат освободени хората от това, което се нарича грешка. Там е моят упрек. Дали ние, сами за себе си, сме дали на другия толкоз, че той да има зрение, а не да изходим от това, че не вижда и да оправдаем себе си, че той толкоз знае и че той ще мине в редицата и под знаменателя „хора“. Вие знаете моето негодувание и спрямо Диоген, който посред бял ден търси с фенер човека, защото хора много имало. Аз казах, че ако той беше намерил човека в себе си, нямаше нужда да го търси вън! Защото този, който намери Бог в себе си, няма нужда да го търси вън. Доказателствата на зрението подлежат също тъй на промени. И то дано подлежат на промени в позитива, че днес окото ни, ако е виждало само един километър, утре зрението ни, обсегът на нашата възможност, да бъде с хиляди. И тогава ние имаме промяна към знанието си за Бог. Ето това трябва да направим преди да кажем „за хората“. Защото ние сме в хората и хората са у нас. Те са толкова богове, колкото и ние, само че са на различни стъпала. И ако всеки свърши своето дело като Божий Син, тогава всички са синове на Бог. Тук тезата е да се разбуди, да се хване за ръката този род човешки, да му се каже, че има повече от неговото зрение, че той може да си сложи диоптъра на интуицията, вместо само очилата на ума. И в такъв случай ще види малко по-далече, и в такъв случай ще различи светлината в нейните цветове.

Безспорно е да звучи обидно, когато някой умалява великото. Но то не е обидно за Бога, който знае човешката душа. Така тази фраза — „Неспособността да схващат разликата ги кара да умаляват великото“ — ще получи друг вид. Можем да кажем: Непълнотата в нашето знание създава разлика между великото и малкото. Какво трябва да направим тогава? Трябва да се попълни тази непълнота. Защото едно знание на ума може да ви даде формула, но едно знание на интуицията може да ви даде виждане, а едно откровение може да ви даде Истина. Това са вложени възможности и ние трябва да ги ползуваме. Да не се чувстваме обидени, когато някой, според своето си, даде преценка на великото, а да му помогнем.

§3. Чудите се защо не отговарям на някои въпроси. Знайте, че често пъти стрелите на мисълта засягат обекта на отговора. Представете си пътник, вървящ по въже над пропастта. Ще бъде ли разумно да почнем да го викаме? Викът ни може да наруши неговото равновесие. Затова по-рядко трябва да споменаваме имена без неотложна нужда. Разбира се, умението да се ползваме от личните имена е необходимо. То трябва да бъде като удар на чук в пространството.

Тук до известна степен е и отговорът или смисълът на това да се знае — защо на някои въпроси не трябва да се отговаря; защо се нарушава ритъма; защо пътникът, който върви по въже над пропаст, ако бъде смутен в равновесието, ще падне. Понякога много малко е нужно да се подскаже на въпроса, за да намери вътрешния отговор човек. Друг път е много голям рискът да дадете готовия отговор, за който той няма готовността на равновесието. Вие може да го подтикнете пряко неговите възможности и пряко неговата възприемчивост. И тогава да се извърши едно насилие, срещу което винаги въставам. Дори в онзи смисъл да е насилието, че вие го тикате към доброто. Но, когато той не може да запази равновесие, рискът, в желанието му да постигне голямото, е да се саморазруши. Дори и в един обикновен пример: когато някой направи опита да се откаже от едно пушене и вие започнете с остротата си да му изнасяте злото, което носи пушенето, може да го тикнете точно в обратното. Защото съпротивителната сила на това, което е у нас, всяка клетка, която е навикнала с известна своя кондиция, с известно свое състояние — тя реагира и се брани. И тогава, когато сте усилили енергията, вие разрушавате проводника. Убедеността идва тогава, когато е пълно съзнанието за прозрение, а не доказателството на ума, което, утре дошло от друга страна, ще ви събори всички аргументи. Затова човек трябва да работи вътре, затова трябва съветите, които давате, да са отмерени с ритмичната същност на този, на когото ги давате. От тук е и другата тайна — как трябва да се употребяват лични имена?

В нашия народ преобладава обръщението към личното име. Това показва, че този народ има една особена издръжливост. Защото със споменаване на личното име се краде много енергия. То е неразривно свързано с всичката вибрация, която човек носи като духовна индивидуалност, назоваема с това име. И когато го поменавате в добро или лошо, тази ритмичност се нарушава. Затова е и от голямо значение и ударението на името, което произнасяте; затова е и от голямо значение, когато призовавате едно име за лична защита, защото се взема от неговата аурна енергия. И точно това е причината голяма част от монасите в будистката религия да преповтарят, мантруват едно и също, за да се добие един резонанс, за да се изпадне в една обща ритмика. Тези, които имат от време на време или постоянно една пробуждаща се сила на Кундалини (в който и да бъде център), знаят как започва цялото тяло да вибрира в една прекрасна хармония... (Както когато някаква машина работи и вие си сложите ръката, как изпадате в резонанс.) И така, когато в себе си усетите тази сила, в който и център да се пробуди, особено в по-първите центрове и най-вече в „чашата“ (четвъртия център), ще усетите как целият ви организъм, но вътре (иначе не вибрирате отвън), вътре вие целия се усещате в една специална ритмика и бих казал, в едно блажено състояние. Ето защо тук е казано за тези имена. „Умението да се ползваме от личните имена е необходимо.“ Но умението, а не незнанието, което нарушава. Защото проводникът, който имате, може да не понесе изсипаната (от този, от когото сте я поискали) енергия.

Защо е казана фразата: „То трябва да бъде като удар на чук в пространството“ — това ехо, което се получава. Човекът е едно необхванато, необзорно пространство. Защо? Защото в себе си носи седем тела, цялата Космичност! Вие се схващате само като рамкирана триизмерност. Всъщност не е така. И когато един ритъм на името го усетите, той именно прилича на удар на чук в голямото пространство, а то е у вас — вие носите цялата Вселена. Цялото пространство е във вас и така трябва да бъде почувстван този ритмичен удар, това призовано име. То трябва да прозвучи през целия ваш свят, през цялата ви космичност — от тази вибрация на физическото ви тяло, през целия ви астрал, през целия ви ментал, през цялата ви причинност, през всичката ви атмичност, през всичко. Това е удар в пространството! Вие сте космичност, събрана в един образ и подобие Божие. Това сте! По този начин всичко у вас се променя. Човек не може да каже, че не е забелязал светкавицата, защото не е предшествана от гърма. Ето ви илюстрацията — гърмът е чук, а светкавицата, през цялото пространство, свидетелства за това. Едно поменато име, една буква от това име, е един удар. Вие сте цялата Вселена!

И в честотата на исканията, трябва да има и мярка. Защото често хората се оплакват, че някой ги граби и то безогледно ги граби. Това е, когато преливате енергия към другите — трябва да бъдете много, много прецизни. В едно от Посланията бяхме казали: Щедростта на сърцето да не се мери с ръката. Но когато ви крадат, вие сте длъжни да кажете на крадеца: „Не толкоз!“ (Ако не можете да го спрете, поне — „не толкоз“.) Много от нашата енергия храни това, което наричаме личен живот, семеен живот, социален живот, национален живот, всемирен живот. Във взаимния прилив ние се развиваме. Ако няма този прилив, ние не можем да се докоснем и не можем да основаваме общност — лична, социална, всемирна. Така, предпазливо трябва да носим името си и да го съхраняваме.

На времето бях въстанал срещу традициите (в добрия смисъл на думата), особено когато се преповтарят имената. Трябваше и време, за да се наруши, да се начупи линията на прекръщенията, което значи да се смени и ритмиката на развитието. Преповтаряха се семейни, родови, племенни карми — трябва някой да наруши, за да може да се разкъса кръга на тази карма с прилива на нови енергии. И затова, когато религиите идват, носят със себе си имена, променящи ритмиката на народите, които ги приемат (въпреки че много от нещата от старото остават). В Китай имат религиозния обичай да дават на новороденото име на растение, а след като порасне, формираният характер извиква името. (Нещо, което е много странно и което би трябвало да се прилага.) Така в известни народи идва приливът на новото име. Християнството донесе много имена, чието осмисляне е потреба за времето. Утре ще дойдат нови и вие трябва да ги приложите.

§4. По отношение на простите думи за простите хора, нека помним, че последните се нуждаят от малки дози лекарства. Този закон е верен и горе и долу. Затова простите хора се явяват най-добри разпространители.

Тайната тук е, че прост в добрия смисъл е казано (и аз го приемам). Така че става дума не за простите, а за простоватите хора (за разлика от простаците, които могат да бъдат и много интелектуално високи). Простоватостта е естествеността в човека, такъв какъвто в своя градеж е направен (и какъвто неговият „Кольо Фичето“ го е издигнал). И той приема нещата в тяхната естественост. В този смисъл е казано в първото блаженство: „бедните духом“.

А какво е простата дума? Дума, която може да вибрира в човека на неговата мисловна или астрална, или на неговата духовна субстанция; дума, чиято чистота на ритъма му отваря очите. И оттам е тезата ми, когато казват: „Ама ти приемаш някои да се молят, някои да се кланят пред иконите,...“, че не мога да лиша простоватия човек от неговото кредо. Защото той няма друга нишка за контакт. Неговата метафизичност е далече, но неговата опосредственост за Бога е толкова близка, че иконата оживява. И аз не мога да го лиша от нея като контакт, защото той по този начин получава своята доза.

И какво е важното — че те наистина много по-добре вършат разпространяването на едно учение, защото в простоватостта няма съмнение, тъй като умът не плете своите доказателства. Имаме непосредственото вживяване. Когато идва аргументът (който е рожба на ума), той много често ражда съмнението, а съмнението може да ви свали и от най-висшия трон, който сте постигнали. Както съм казвал, съмнението е или чужд шепот, или лично невежество. Но простоватостта не е невежество, тя е контактност с истината, такава, каквото за неговата душевност е. Това е голямото в този параграф! Това е, което на нас ни дава основание да простим (ако се мислим за много умни) на простоватостта, а тя от своя страна ни свидетелства, че наистина най-добре разпространява. И тук може да се потърси защо Христос тогава избра простоватите рибари. Но когато трябваше вече да се прави Всемирното учение, дойде онзи, който беше много подготвен — както в догматиката, така и във философията на една религия. И ето че след това се направи от Учението схемата, системата, а тези, които я създадоха, всички те бяха възпитаници на философските школи. Защото схемата удовлетворява ума, а простоватите хора трябваше да носят вярата. И те я носеха... Идете по света и проповядвайте. Нямаше нужда от обясненията. Впоследствие религията, от философски системи и от собствено възрение (като дадени от Христос), мотивира идеята за Троицата, тезата за злото и т.н. В този смисъл пея такъв възхвален химн на простоватостта.

§5. Разширението на кръвоносните съдове е типичен белег при разширението на съзнанието и то трябва да бъде по технически начин избягвано, чрез запазване на слънчевия възел от удара на слънчевите лъчи. За запазване от слънцето древните жреци носили нагръдник от метала литий, покрит с восък. Освен потапянето на ръцете във вода, допуска се и потапянето на нозете. Къпането в студена вода може да вреди не по-малко от лъчите.

Тук вече има няколко особености и няколко вградени тайни. Разширяването на кръвоносните съдове, като типичен белег при разширяване на съзнанието, е подчертано знайно в окултните системи. (Но не бива да става по един изкуствен начин.) Това е съвършено вярно. Съхранението на космичната енергия и на това, което наричаме прана, като основна храна на нашето развитие, се крие в плексус солариса и идва чрез слънчевите лъчи. Оттам е и старият обряд (още от най-древно време) — посрещането на Слънцето. Посрещане на Слънцето, при възможност и с открит плексус соларис, а и гледане в самото него, е една акумулация на тази висша енергия и особено на праната, която поддържа нашето живеене. Понякога наистина в слънчевия възел могат да се получат известни смущения, могат да се получат известни удари. Няма нищо страшно, ако някой път почувствате в плексус солариса едно вътрешно всмукване, поглъщане на това, което е около него, едно събиране вътре и някак си една малка болка. Не се страхувайте, това е в астралното ви тяло, в третия ви център. По този начин той съхранява и размерно разпределя енергиите, които имате; по този начин той ви защитава. Защото този център е разпределителят на енергиите (астралните). Затова нашите исихасти в моленията си и в своите аскези са се съсредоточавали в пъпа (или във върха на носа), чрез което са правили своите медитации и концентрации. Изрично е казано за пъпа — за плексус солариса. И когато, както казах, има едно акумулиране, едно всмукване навътре с някаква болезненост, не е страшно, напротив — добро е. Това показва някаква тревога или някакъв прилив на сили, които трябва да знаете; значи, че този център работи.

Другото е, когато искаме да се запазим, защото наистина един слънчев лъч може да направи беда (затова и посрещането на Слънцето трябва да става сутрин, когато има мекота, а не при силата и остротата на нажежеността). И тук е казано в този смисъл, че жреците винаги са носили нагръдници, които са пазили центровете. Когато виждате герданите, огърлията, те не са били украса — те са пазили петия център; когато виждате над челото съответните диадеми, от които е пусната една специална пластинка, закриваща междувеждието, също се е пазел център — шестия. Трябва да се знаят тези неща, че те не са били, както после се употребяват от мнозинството, за украшение. Защото хората се възхищавали от жреца, те се възхищавали от краля, от фараона и са ги мислили за украшения, а всъщност това е едно окултно знание. Като институции и жреческата, и фараонската (която е наречена след това монархическа), са имали специални предназначения — да дават тайни (видимо възможни) и да носят грижата за еволюцията на собствените си народи. Като институции те носят тежка отговорност — за просветност и за посвещение.

Посветените, знаейки тайните, са взимали своите охранителни мерки с тези нагръдници, с тези пластинки, с тази шапчица, която се слага на седмия център и т.н. Разбира се, това в очите на хората се приема като украшение — украшение, чрез което, в края на краищата, и при тях, който е буден, е бил опазван. Безспорно, след всичко това ударението си оставало като украшение, но посветените са знаели, че това са средства за съхранение. Но как да бъде предадено на другите — така, като изкуство.

Ето как другият лъч — лъчът на изкуството сътрудничи с развитието на цялата култура, която планетата ни има да осъществява или дадена културна подраса, в нейните поделения, осъществява. Така ще разберем тайния смисъл на изкуството, което изхожда от сакралната страна на съответните защитни украшения, които ни е дала тайната наука. Така че когато ги виждаме накичени, трябва да знаем за какво. Но когато е станало предмет на суеверие накичването, ще трябва да отреагираме. Когато зле се управлява един жезъл, трябва да се знае, че неговото предназначение е било съвършено друго; че този жезъл, изразяващ силата на властта, която му се дава, става магнитна антена. С него Моисей можеше да удари канарата и да каже: Дай вода. Разбира се, тези тайни имат за света друга видност. Истината обаче е в тяхната сакралност.

Тук казват, че трябва да се пазим от слънчевите лъчи, затова се носят тези пластинки. И наистина металът литий е в най-добро структурно разположение със Слънцето и има енергии, които ни пазят. Но когато от него се прави някакъв медальон, той трябва да бъде покрит с восък, защото има и други — отрицателни енергии, които не бива да приемаме.

„Освен потапянето на ръцете във вода, допуска се и потапянето на нозете.“ Знаете, че за мен водата е астралният образ на светлината. И тъй като ние също сме енергетичност (и астрал, и ментал...), когато потапяме ръцете и нозете си, нашата физика си взема енергия. Оттам е и възможността, чрез съответната молитва, да се набогати тази вода със същата енергия, т.е. да освободим в нея астралната сила и когато човек взема тази вода, примерно за осветение (както се прави водосвет — с поръсване, с помазване, с измиване), да получава и съответното целение. Тези, които имат високо кръвно налягане, могат спокойно да си потапят краката (даже и да е по-топла водата), с което кръвното налягане се намалява.

„Къпането в студена вода може да вреди не по-малко от лъчите.“ Това е вярно, но трябва да се търси баланса между астрала в неговата естественост, каквато в нашия организъм имаме, и в неговия преобраз във водата. Когато се наруши тази хармония се получават, както казват тук, болезнености, не по-малки от тези на лъчите. Но има и нещо друго — казано е, че боговете могат, след като се къпят с топла вода, веднага да отидат в студена. Това е тяхна привилегия, но това не значи, че човек не може да се къпе, без да е още бог, със студена вода — ще се къпе, щом може.

§6. В менталното си тяло човек може да посещава различни планети. Това отбелязва бъдещия етап на развитието, когато съзнанието не ще бъде привързано към една планета. Ако ний днес минаваме от една част на света в друга, то това може да се осъществи и по отношение на планетите. Учителят ви предлага да се възползвате от всяко завоевание на Духа. Пътят между планетите не е по-труден от осъзнаването на границата между физическия и астралния светове, не е по-труден от овладяването на мисълта и устрема към светилата. Само при стремежа към междупланетност можем да разчитаме на човешката еволюция.

Да, човешката еволюция има в своята гънка, има в своите пазви именно нашето междупланетно съществование, защото като рождение и предназначение като богове, ние не можем да бъдем ограничавани. А с какво от своите възможности ще нарушим границите, които нашата физическа същност ни поставя, е въпрос вече, който тук централно слагат върху менталното поле, върху мисълта. Аз считам, че мисълта, вложена в постиженията на техниката, е дала един жив образец на тази тайна. Ние си послужихме с мисловното си поле за откриването на всички пособия до сега — като влака, като самолета, като ракетата... Всичко това е едно свидетелство, едно манифестиране на менталния ни свят, изведено от нашето и от Всемирното ментално поле. Така че има граница, която човешката физика ни е поставила, но понеже в нас е вложено и Дървото на ума, много лесно нарушаваме тази граница и чрез пособията, които сме си отработили, можем да пътуваме навсякъде.

Разбира се, още по-голяма е тайната, но е съвършено вярно, че ние можем и чрез мисълта си, макар че сега с технически средства се стигна до други планети. Това, поради което закъсня човекът като еволюция е, че се даде повече мисловност, за да открием машините, но всеки поотделно в живеенията си е ходил със своята мисъл и в други планети. Факт е, че постиженията в техниката ни свързаха с планети; факт е, че се отиде на Луната; факт е, че се направиха на Венера снимки (даже на вулканите `и). Достижение на кое е? На мисловното тяло у нас! Това, което една човешка фантазия, като творчество, го беше предсказала. Има написани достатъчно книги, които се наричаха фантазии (отколе се говори за вълшебното килимче). Всичко, каквото въображението е родило, е една реалност, а времената са го наричали „въображение“, наричали са го „фантазия“... Но идват времена, когато фантазията става реалност. Ето тази тайна в този параграф ни е дадена.

„В менталното си тяло човек може да посещава различни планети.“ Тъй като пособията, родени от това тяло ни посочиха възможността — остана какво? — остана приложно, със собствения си ментал да правим тези посещения. Това може да бъде направено и трябва да бъде направено! Човекът ще лети — вложена е тази тайна в него. Ще лети и с физическото си тяло. И търсеното перпетуум-мобиле вън от човека няма да бъде. То е вложено в него и сега му е поставена задачата да го търси — има го. Човек ще си е и енергията, той ще си е и оръдието. Ето това ще бъде!

„Пътят между планетите не е по-труден от осъзнаването на границата между физическия и астралния светове...“ Това са неща, за които няма защо да считаме, че трябва да ги доказваме. Факт е, че се намери основното надмогване — да се освободим от закона за гравитацията. Законът за гравитацията в приложната наука е победен; законът за гравитацията в душевната ни наука също е победен, след като знаем, че можем да се отделяме. Когато се отделим от своето физическо тяло, като астрално и ментално тяло, ние сме надмогнали притеглянето му, както сега ракетите надмогнаха и отидоха вън от земното притегляне. Това беше — постигнаха го и ето ни в Космоса.

§7. Развиването на астралното тяло е само по-себе си незначително в сравнение със съзнателната работа върху менталното тяло. За задачите на планетата не е нужно да извеждаме менталното тяло из неговото съкровено състояние, но за междупланетната дейност това по-висше тяло е необходимо. Възприемането на нови лъчи дава възможност да се запази съзнанието в различни области. По-рано само някои слоеве на атмосферата са способствали за запазване на съзнанието. Но съществуват пресичащи ги течения от газове. Новите лъчи могат да преминават през тия препятствия, създавайки нещо като въздушни тунели и с това разширяват съзнателната деятелност.

Тук има неща, които, безспорно, всички ги знаят. И сравнението между астралното тяло и менталното тяло, не може да бъде по-ясно казано — че ударението, че тайната на менталното тяло е много по-голяма; че неговите възможности са много повече; че една междупланетна дейност се предоставя на менталното, а не на астралното. И в такъв случай може ли да се каже, че това позволява да занемарим астралното си тяло? Не! То трябва да бъде много добре овладяно, то трябва да бъде много изчистено. Защото в междинните пластове, ако неговите пулсации смущават мисловната ни дейност, ще прилича на горивото, което има примеси, когато ще изнася ракетата. Именно това е важно — мисловният устрем не бива да бъде примесен от астралната енергия. Затова тя ще трябва да бъде до такава степен изчистена, че това, което ни е позволено с астралното тяло да постигнем, да сме го усвоили до неговата перфектност. Да няма колебание в желанието ни за отиване. Една мисъл може да бъде събудена, но едно желание може да я убие в непригодността си да изпълни по-висшето.

Страхът, който може да обземе нашия ментал, идва от астралните ни вибрации. И затова се прилага хигиена — хигиена на храненето, която е сигурността на чистотата на астрала ни. Много малко са храните, които дават чистота на мисълта; много малко са храните, които дават будност или импулсация на ума. Нашето хранене предимно осигурява астралността. Ето защо този примес, който може да се получи от един неизчистен астрал и като смес в мисловния ни полет, е нежелателен. А най-добрият, съдействащ на мисловността ни плод, е ябълката (тя и в градината на изкушенията даде знание що е добро и зло). Но това е истина — ябълката е най-даващият енергии на ума ни плод.

„Но съществуват пресичащи ги течения от газове.“ Точно тук е подсказано, че тези течения, тази примес, която може да влезе в мисловността ни, тези газове, които създават препречване, е необходимо да бъдат изчистени. Трябва да се знае тунелът, по който ще мине астралната ни сила, за да се пречисти; трябва да се знае тунелът, в който може да премине вече полетът на нашия ум, на нашето ментално тяло и там където може да стане разминаване или препречване. Ето затова се говори за тези течения и газове, за тези тунели, за нови лъчи през тези въздушни тунели и с това се разширява нашето съзнание.

И за Ламаншския тунел кое ми направи впечатление: че там, където се срещат двете групи, английската и френската, са построили една голяма станция. Но какво е станало? Може би не са се срещнали и точно затова направиха тази станция — за да маскират. Колко е вярно не зная, но ако е така, добре е измислено. Намери се една междинна станция, която вероятно покри един недъг. Ето изобретателността — тогава, когато в себе си намерите разминаване между астрал и ментал, направете една междинна станция — за проверка, за сигурност. (И по този начин ще се отиде само за някакви тридесет минути от френския бряг на английския.) Ето това трябва да се научим. Това трябва да направим. Където имаме течения, които могат да ни препречат, там трябва да направим своя акумулатор, за да ги преодолеем.

Това трябва да прилагаме и в живота си. Когато се срещнат две течения, когато се срещнат хора с различни тенденции, трябва да намерят своята междинна станция и да филтрират своите енергии. Ако трябва да намалят градусите — да ги намалят, ако трябва да ги ускорят, да ги повишат — нека ги повишат. Та когато сложим в своята ракета горивото, да сме сигурни, че ще пристигнем във всяка друга планета. А какво значи друга планета? Това значи ново знание!

Ние носим всички планети — няма планета, която да не е у нас. Ако искате, излезте от астрологията — в един хороскоп ви ги включват. Какво правят, когато изчисляват хороскопа ви? Определят всяка планета как ви е действала. Значи вие си я имате — ето това трябва да съзнаем. Цялата Вселена е у нас! Пътуването ни вътре у нас е и пътуване вън от нас. Но този, който не се е научил да пътува вътре, бъдете сигурни, ще прояви непрозрението на Икар. Да, желание голямо — криле си прави, за да отиде към Слънцето, да прелита в Космоса, но свързани с восък. И когато отива към Слънцето, восъкът се разтапя и той пада. Това не бива да правим, това — не! Цялата Вселена е в нас, но нека най-напред я изследваме.

Така че една планета е едно ново знание, ако щете като принцип. Този, който е решил да отиде във Венера, отива в принципа на любовта; този, който иска да отиде в Юпитер — в принципа на администратора, на властника...

§8. Обяснимо е защо Учителите на Мъдростта са страдали, напускайки земята. Естествено, това страдание е било съзнателно и доброволно. Както домакинът напълва до върха чашата, така и Учителят иска да отпечата в съзнанието последния символ на Завета.

Тук нямат значение клеветите на стария свят; всяко усилие на подвига е нужно за Космоса. Творчеството на подвига е подобно на всеки творчески процес. Усъвършенствайки формата, достигаме до вековни кристализации. Чувството към съвършенство се повдига от духа на творческите прояви.

Може да се каже, че подвигът се дели на два вида: подвиг надземен и подвиг земен. В случай на надземно устремление ние виждаме спокоен преход отвъд.

Не ще преценяваме поотделно подвизите, защото схващането на еволюцията е лично и доброволно.

Наистина големите Учители реално или нереално, уловимо от обикновените очи или неуловимо, присъстват в отговорно бдение над нашата планета и над всеки техен брат. Няма лош или добър за Мировите Учители и за Световното Правителство. Добрият е толкоз потребен, колкото и този, който още не се е усъвършенствал. Неговото противоречие е една потребност, за да се намерят необходимите пътеки — всеки в своята индивидуалност да стигне да онова, което винаги казвам: да бъде капка в океана на еволюцията — тази индивидуализирана цялост!

Наистина страдат големите Учители, както е казано, Учителите на Мъдростта, защото Мъдростта като светлина е прозрение, а не само пулсация на живот. Пулсацията на живот може да дойде от Любовта, но докато нямаме просветлението и светлината на Мъдростта, ние не можем да коригираме живота. Той еволюира, а Мъдростта коригира, Мъдростта осветява пулсацията, Мъдростта `и дава вече Пътя.

Именно Учителите много често носят жертвената убеденост да стоят до последно изкупление, докато пробуда влезе в съзнанието на човешкия род. Много вярно е казано за тяхното голямо страдание, голяма болка, когато трябва да напуснат Земята и не е още така дълбоко врязано, така вбраздено в душата, най-напред като космична цялост или като духовна вълна (за която винаги съм казвал, че тя трябва да докосне всекиго). Дълбочината на нейното врязване, разбира се, говори вече за възможно връщане и осъществяване. Те носят голямото задължение да остане миров отпечатък от тази вълна, която под различни форми след това човечеството я осъществява и живее. Това е, когато от Учението трябва да стане система — трябва да има методология на приложението. Това е, когато то става формула — със символите; когато дава своите тайнства, чрез които то се отпечатва дълбоко в съзнанието. Може би цялата тайна на едно Учение човечеството, в своята масовост, да не усвои, но не може да отбегне правилата му, не може да отбегне тайнствата му, не може да отбегне символа му. Един символен знак, какъвто е кръстът на Християнството, не може да отбегне от съзнанието и на най-обикновения човек. Той може грешно дори да си направи прекръстването, но този знак не може да бъде отминат. Ето това е голямата болка на Учителите на Мъдростта — докато го внесат в душите на милионите. Това е големият двубой, който в приношение на жертвите създава светците — никому ненужни, ако трябва да кажем, но толкова необходими, докато тази вълна се глиптира в човешките души с възможната усвоимост на видимото и най-после с озарението на вътрешния свят. Тогава Учителят, тогава Великите посветени могат не доволни, а успокоени да бъдат, че са дали белезите, по които човечеството трябва да върви, за да осъществява това, което едно Учение иска като своя висша цел.

Когато влезе едно дете в първо отделение, майката и бащата са люлнати от хубавата радост, че ще го видят в Университета. Тази обич, тази загриженост е, която ги кара на щедрост — с тях заедно да държат ръчичката му. Това е и ролята на Мировите Учители, това е ролята на голямата Мъдрост. И аз ви убеждавам, че много вярно е казано: „Обяснимо е защо Учителите на Мъдростта са страдали, напускайки земята“. Да, защото искат да видят своето дете израснало, научено, будно, а най-малко след това и заместващо ги. Когато една земя, когато едно човечество замести боговете на тази земя, Учителите на Мъдростта спокойни отиват да вършат друга работа. Така че всеки от вас, като бог или като дете на Мъдростта, трябва да замести своите пазители, своите Учители. Тайната, това е да усъвършенствате, това е един творчески процес — видим и невидим. Неговата невидимост е реалност след време. Много трудно някой може да каже, че е видял процеса на развиващото се дете, но когато го види на катедрата... бащината радост, майчината хвалба (е, не може без нея) е удовлетворена и тогава всичката трудност няма стойности. Ето това е, когато големите Учители казват, че страданието не е нищо друго, освен процес на вашето съвършенство, а не беда, макар и да е кармичност. Кармичността сте я вързали тогава, когато не сте знаели, че то не е беда. Но когато имате голямото знание, вие казвате само: „Благодаря!“ Това трябва да се разбере като процес.

„Може да се каже, че подвигът се дели на два вида: подвиг надземен и подвиг земен.“ Дали наистина това е подвигът, който може да бъде делен на земен и надземен? Това е, докато ние сме разделени, докато виждаме два различни свята. Но тогава, когато познаваме поточността на реката от върха в океана и океана връща водите `и на върха — ние ще знаем, че има само един процес. Но докато имаме само това зрение ще казваме, че има подвиг в небесния, в надземния ни свят, защото там трябва да събудим упоритостта на ленивата мисъл; там трябва да сложим юзди на непристойните желания. И тогава да видим това, което в обикновения човешки живот, тук на Земята, наричаме добродетелност или злосторство. Там те са непреривни, макар и янусови, т.е. двулики. Двулики в смисъл, че в тази наша личностност носим един надземен свят, който трябва да овладеем, който след това трябва да приложим тук. Защото Янус, когато е свидетелствал за старата година, е носил новата. Когато започва новата, той носи вече нейния гроб, защото там има едно бебе, което трябва да дойде и то се нарича Нова година. Така ние носим в себе си надземния и земния подвиг. Безспорно че всичко това може да бъде преценено само със стойностните ценности на еволюцията и лично, и доброволно.

Какво значи едно дело да е доброволно? Понякога човекът има вътрешната пробуда (поради необходимостта от своите минали развития) да извърши едно добро дело. Но света, който го заобикаля, тази гравитация, която има, много често го дърпа и тогава идва конфликтът. Ето защо много естествена е характеристиката на доброволността, тъй като винаги може да се яви земното притегляне. Христос казва една знаменита фраза: Нека когато дава дясната ръка, да не знае лявата. За да нямаме това разкъсване, за да бъде доброволна жертвата ни. Понякога насилието (в добрия смисъл на думата) ви кара в единия момент да бъдете тревожни, но в същото време и съвестни. Защото една тревога, ако може да пробуди съвестта ви, тя прилича на оная тревога, която буди детето, когато иска да се роди, причинява страданието, миг — и неговият писък ви създава неописуемата радост. Ето — тревога и победа; тревога и доброволност; несмутена от нищо жертвеност — тя е дело на доброволното ви присъствие за друго поведение. Но когато това поведение не може да победи, тогава идва подтикът, идва насилието — насилието на еволюцията, която причинява благородното страдание.

Ако се наблюдава един орех, зарит в земята с черупката, ще се види с какво усилие и с какво насилие онова малко връхче останало там, стоплено от гръдта на земята, си пробива кълн. И неговото страдание е оправдано, защото то има вече своето излизане в света на „надземното“. А то ще донесе, на оня, който чака, плода на утрешния ден. Ето това е, когато насилието като благородство ви дава доброволност. Нека не се разбира полярно: „добро и лошо“ — това, което знаете, че отричам по принцип. Именно затова злото като едно нееволюирало добро е едно благородно насилие, за да имате доброволност в плода на утрешното. Това трябва да разберем. И то е лично — лично, което е тласкано от всемирното, всеобщото, от потока на еволюцията. Лично е, доколкото това, което ви заобикаля не ви е влияло. И няма нещо да не ви влияе. Дори пробудената завист за подражание ви казва, че вашата личност не е вън от Космичната цялост и че вие като капка в океана сте целият океан и този океан сте вие — капката. Ако така се схващаме, тогава болката на Учителите ще бъде смекчена от вашата, знайна или незнайна, обич. Чувството за съвършенство е пробудената наша тенденция за подвиг. Това трябва да правим.

§9. Всеки, които може да наблюдава човешките аури, може да види живата игра на светлинните излъчвания. На принципа на този космичен поток е основан строежът на разумното действие. Всичко мъртво принадлежи към продуктите на тъмнината. Гдето са вълните на светлината, гдето става обмена на живите искри, там е нашият лъч.

Моето Учение може да разкрие вълните на търсената Акаша. Приветствувайте с радост техните искри. Не с променчивост, но с вглъбяване в задачата. Изявявайки Нашата воля, вие винаги ще се приближавате. Моето желание е да се пази красотата на Духа.

Всяко движение може да се превърне в успех за Духа.

„Всеки, който може да наблюдава човешките аури, може да види живата игра на светлинните излъчвания.“ Известно е, че аурата е с яйцевидна форма и показва нашата вътрешна духовна същност, нашите шест тела (вън от физическото), които образуват израза ни в другия свят, усвоим за физическия. Във физическия свят когато можем да погледнем в другия, ние така виждаме нашата обособеност, нашата духовност. Разноцветието, което тази еманация ни дава от различните свои полета (като се започне от една етерност и се мине през една астралност, през една менталност и пр.), образува нашия вътрешен, духовен човек. И всичко това може да се наблюдава и се знае гамата на цветовете на каква добродетел отговаря или с каква мисловна посветеност човек е дарен, или от каква духовна искра е осветен. И тези, които са градирали цветовете, когато видят една лилава аура знаят, че там присъства Духът; знаят, когато видят една розова, когато видят една тъмносиня или една жълта, или зелена оцветеност… Безспорно, съвършено чисти, само от един цвят аури няма, защото това би значило човекът да е много едноличен, много едноцветен, да доминира само една от неговите съставки: било нисш, висш или духовен ум, било само воля или само желание — няма такъв човек. Колкото и първично да е пробуден един ум, той на аурата дава една или две драски — но е отбелязан, но е присъствен. Ето защо, когато характеризираме една личност, ще трябва да познаваме всичките седем ноти — в техните вибрации, в техните дължини, в техните височини на тоновете. И тогава да видим коя нота със своето оцветяване преобладава — дали мисловноста, дали (но никога не е лишен и от другото) душевното, духовното или предимно желанието — и определя биографията на човека.

Казваме биография, изхождайки от жизнеността на човешката физика. Биографията можем да опишем като дадем и белезите на физиогномията, но това е „био“ — то, а то никога няма да има свое образно изявяване, ако не пулсира вътре в него астралната еманация, менталната еманация, ако причинността не го е определила в неговите физически форми. Така че много неоснователно е, ако разглеждаме само една фотографска снимка — не. Под биография трябва да се разбира всеки белег на тази аурна разцветност. А има вече и апаратура, която от снимките дава разцветката на аурата. Значи може да ги сложим на осветения екран (както рентгеновите снимки), за да кажем, зад това, което сме видели, какво има. Тогава бихме били реални, когато казваме: „Ето, този човек е с преобладание на интелекта, на висшия, на духовния ум…“; както когато чрез френологията намерите на главата един център на духовното, на чисто мисловното, на волевото; както като погледнете една физиономия и намерите една четвъртита брада, можете веднага да фиксирате определено качество…

Така трябва да се гледа на аурата — не като биография, а като характеристика. А в една характеристика слагате не физиономията само, слагате и вложените способности. Именно тези аурни разцветки са вложените дарования и възможности. От тях вие можете да разчетете битието и тогава бихте казали: „Ето човека, който има една история.“ Защото бледостта на един живот не е свидетелство за неговата история. Той може да носи в своето съкровище битие и ценности, които триста души да съберете няма да ги имат. Тогава можете да кажете: „Ecce homo!“, „Ето човека!“ Ето човека значи, че бяха го видели в Христос от Адам до Негово време. Това трябваше да се види. Това показва аурата. Тя е свидетелка на „Ecce homo“. Аурата е свидетелка — не снимката.

„Гдето са вълните на светлината, гдето става обмена на живите искри, там е нашият лъч.“ Именно — трябва да влезем в един резонанс с тези вълни на една жива обмяна, защото зависи и нашите очи, които гледат аурата, колко могат да видят. Ами ако те само до зеления цвят виждат? Както обикновено много от хората, когато влизат в дискусия, виждат само своята теза, не виждат в отсрещния човек, това, което той носи като цялост. Виждат там, докъдето техният зелен цвят, във всичките си, ако щете, нюанси стои, но не могат да минат прага му (праг на едно първично мислене), за да влезат във виолетовата или в някаква друга разцветка. Тогава? Ние казваме, че има конфликт. Конфликти няма. Има несъвместимости, невъзможности за виждане по-далече от това, което личното зрение позволява. Друг е въпросът за преднамерената, отричаща тезата на другия система или доктрина. Никога не съм съветвал и на никого не бих казал: отричай всичко чуждо. Не! Във всекиго и във всяко мислене има нещо, което трябва да бъде преценено; има нещо, което трябва да мине през вашата пещ и ако останат ценности, сложете ги на своята корона, сложете ги на своя пръстен. Не е обидно да носите това, което и другите носят, особено когато е благородно. Не е обидно да сте взели един акт на благородство от този, когото до вчера сте отричали. Христос беше отречен, а след това взеха всичко, каквото Той им даде. Ако така гледаме, тогава отричането ще ни научи да преценяваме и в такъв случай ще се лишим от лошо мислене. Лошото мислене е клетка за лъвското у нас. Да победим природата си!

„Моето Учение може да разкрие вълните на търсената Акаша.“ Вие знаете за акашиевите анали — това са скрижали, това са страници, в които са вписани нашите лични животи, както и живота на всеки, който е вън от нас, макар че във вечността никой не е вън от нас, както ние не сме вън от Бога. Но докато имаме още характеристики, ние можем да се откриваме в тези акашиеви анали (скрижали) и чрез тези вълни (щом знаем кой цвят на какво отговаря, щом можем цялата тази общност да я усвоим) да си намерим мястото или най-малко, ако не своето, то чуждото у нас — това, което много често отричаме. Бранейки себе си, ние трябва да защитим другия. Защитавайки другия, ние репрезантираме себе си. Този, който кори другия, позори себе си! Това е голямата тайна на Учението на Мъдростта. Учение, което ни довежда до намирането на тези скрижали и прочитането дори само на нашия собствен параграф, е вече знание. А когато сме прочели и параграфа на нашата планета, ние сме посветени. Посветеният знае тайната на планетата, а прочелият своя параграф е само знаещ. Тогава можем да усетим това, което се нарича красота на Духа.

„Моето желание е да се пази красотата на Духа.“ Аз мисля, че този израз не е точен, освен ако му дадем някаква друга предназначеност. Красота на Духа?! Духът не може да бъде красив. Той не може да бъде характеризиран. Наистина ние си служим с понятия, които са приповдигнати за обикновеното ни съзнание. Много често казваме: „Красиво!“ Дори цялата култура на Елада почива върху принципа на красотата. Но тя е размерна красота в размерен ум! Това не е знание на посветеността. Един малък изблик би повишил тази стойност — да кажем, че Духът е Божественост. Ето в такъв смисъл можем да приемем желанието си да се докосваме или да ни докосва, когато не сме достигнали до онова стъпало, че ние можем да докоснем. Той да ни докосне в своята милост — Духът Божествен.

„Всяко движение може да се превърне в успех за Духа.“ В този случай не се изключва и погрешно движение, защото когато го осъзнаем като погрешност, ние все пак сме направили нещо — няма да повторим тази грешка. Застоят е опасен. (Съзерцанието е нещо друго.) Това е ужасът.

Моята мисъл за страх от застоя е по-другаде. Застоят е липса на будност. И тогава може човек да остане само в едно и също ложе, а казано е: „Вода, която не се оттича, тя тинясва.“ Ако човешкото живеене не сменяше подвига на своята динамика в личната, социалната и духовната област, щеше да стои в пещерите. Нарушителите са наричани еретици, бунтовници, богохулници, но те са, които са правили светът да се приближава към Храма. Те са, които са късали завесите на олтарите, за да дадат хляб на присъстващите за Божественост. Има движение осъзнато, което правят личностите; има движение като психоза, което прави мнозинството, което следва едно Учение; има движение на приложност: това, което правят учениците, това, което са правили апостолите — това е битие на призованите.

§10. Само когато е в усамотение, когато не се нуждае от външни неща, когато не се оплаква, когато се стреми, тогава се радва дръзкият. И тъй, ще започнем да превеждаме нашата древна книга на Дързостта. Когато детето играе с котенце, майката се наслаждава от неговата смелост, не желаейки да види дори, че котенцето е още сляпо. Когато юношата играе с връстниците си, наблюдателите се учудват на неговата смелост, не забелязвайки ограничението на бедната му душа. Когато мъж с гръмовен глас се изстъпва пред съдиите, свидетелите се възхищават от неговото мъжество, не забелязвайки, че тази смелост е купена с звъна на златото. Когато старецът се утешава с насмешка над смъртта, другарите му се умиляват, не виждайки, че ужасът прозира през гримасата на насмешката. Дързостта обикновено не се забелязва от хората, защото, по своята природа, тя е необикновена. Необикновеното предизвиква трепет в сърцата.

Где си ти, превъзмогналий? Где си ти, който превръщаш трепета на сърцето в скок към светлината? Слушай, дръзкий! В мрака на нощта ще дойда да благословя твоите нозе и ще обсипя с искрите на светлината твоето легло, защото сънят на дръзкия е подобен на затихването на лютня, когато всичките седем струни са изпълнени с тайна; сънят на дръзкия е подобен на затишие пред буря, когато са неподвижни и най-тънките стебла.

Наистина ли лъв разтърсва със своя рев световете? — Не, пробудила се е дързостта и се е разтворил царственият лотос на духа. Братя, да се съберем в палата на радостта, цветът разцъфна, великото колело тръгна. Нашата радост ще слезе до подземните светове и ще се издигне до надземните Братя.

Най-хубавата си песен пеем на дързостта.

Стремежът е първият лъч на зазоряването за дързост. Но наистина ли дързостта се ражда, когато човек е в усамотение, когато не се нуждае от нищо, когато не се оплаква? Трябва да се прецени една принудителна усамотеност, един страх, че пипалата на обикновения живот могат да му направят рани. И тогава човек бяга в една усамотеност и тогава, според мен, ражда дързост.

Но дързост в социалното поле и дързост да късате облаците в отвъдността са две различни неща. Човек може да намери дързост или първа стъпка от страх от социалността, както е проповядвано изначало в някои монашески ордени: че този живот трябва да бъде отречен и че този живот ни носи тежки рани, че той е една съблазън. Цели теории и учения са проповядвали отричането му. Един дуализъм например, в лицето на Богомилството, е отричал всичко земно. Такъв род дързост е по-скоро бягство. Губи се най-вярната нишка на Божественото сътворение на света — именно единността, че трябва същият този физически свят да бъде така одухотворен, както Одухотвореният го е направил.

В самотата да направите дързост трябва наистина да сте в състояние да сте достатъчен на себе си. Тогава вече няма да се роди оплакването, няма да имате нужда от земното — не от земното отричано, но от земното като акт на съществуване. Вие не можете да го отречете. Това че са отишли хиляди в монашество… — светът продължава и ще продължава, докато стане Божествен. Светът в неговото физическо поле не може да бъде отречен! Когато сте достатъчни на себе си, за да можете да го извеждате до себе си и да можете да го обожествявате, тогава наистина сте извършили дързост. Вие сте сменили гамата на тази лютня. Вие сте знаели на коя струна ще намерите верния тон. Онзи, който може само на едната струна да свири, той може да променя, но големият маг свири на седемте, защото те са целостта на седмотворчеството на света. Седемте полета, описани във всички окултни учения — седемте свята — от Божествения до физическия — ето на тези седем струни, който направи своята песен, той може да изкачи самотност, усамотяване.

Какво значи това усамотяване? Какво значи да сте достатъчни на себе си? Това значи, че сте в лоното на Бог. И тогава липсват ли световете? Не. Те си съществуват, но вие ги владеете. Все едно Бог да се отрече от световете си — не може! Потребата на развиващия се човек ще бъде! Ще има нужда от свои неща, ще има нужда да гледа с насмешка на смъртта, макар вътре наистина да прозира страхът му. Вината не е в него, че още не е овладял, примерно казано, петата струна на лютнята. Но какво? Той си позволява да мисли, че смъртта не е вечна. Той си позволява да приеме, че я е надвил. Това е голямото в човека — да е сложил идеята за безсмъртието, а как я осъществява, ще трепери ли, докато тя стане негова вечна позната спътница и той може да си играе с нея…? Това е вече посветеност! А че той бил треперел и зад него прозирал страхът — никакво значение няма. Ако в този живот прозира, в другия — няма. Идеята за безсмъртието е по-важна от начина, по който човек ще премине от живот към смърт в безсмъртие.

Похвално ли ще е, когато една майка гледа как детето хваща котенцето, а то било още сляпо и се наслаждава на какво — на смелостта на детето (или на жестокостта)? Големият урок казва: „Вие идвате със своето, но докато осъществявате и това, което е вложило родителството във вас може да проявите неща, които не са ви свойствени били и в никой от другите животи“. Но когато давате едно забавление на детето и след това го укорявате и му правите черта на характера — това не е битие на детето, това е всекидневието, с което го учите. Но когато го учите на смирение, а то носи порива на пещерния, пак нямате вина, защото той се изявява. Тогава трябва да се работи върху неговата същност и да се внасят добродетели, които в бъдещите животи ще имат своето отражение.

„Где си ти, превъзмогналий?“ Всеки може да си постави въпроса какво е превъзмогнал. Дали има директна линия — живот, смърт, безсмъртие? Едни побеждават все още живота, за да направят това, което ние наричаме „стълба на добродетелите“. Това да станете добри не значи, че няма да имате страх от смъртта. А ако някой си послужи чрез смъртта да ви направи добри, не ви е направил услуга (както обикновено майките плашат децата си: „Ще дойде някой да те вземе“). Това е много грешна формула на възпитание. Много грешна формула е, ако някой привежда закона на смъртта в природата като възпитателно средство за доброта. Смъртта има по-висша цел, защото след това вие свидетелствате с нов живот, тя ви дава само вратата на безсмъртието. И древните римляни са казвали: „Memento mori!“, „Помни, че има смърт!“, точно за да спрат лошите действия, но не са казали, че тя носи безсмъртие. Това беше една теория или една доктрина на знанието само на очите, само на правната добродетел, но не и на духовното прозрение.

Защо обаче човечеството е възпитавано по този начин? (Това е много елементарно.) Така е, защото още прозира зрението като формула на знание и умът като начин на възприемане. Но ведно с това съществуват окултните системи, съществуват окултните учения, които разкриват тайната. Така че имало е прослойки, които знаят. Затова когато се каже „Memento mori!“ ви възпитават само в ума, само в една правна доктрина (каквато е прочутата римска), но няма го духовното посвещение. А отвъдността по друг начин трябва да се научи.

„Наистина ли лъв разтърсва със своя рев световете.“ Дали това пробудено рикание, което чувате, на вашата душевност в различните клонове — на властника, на духовника, на културния деятел, е една дързост на пробуден висш духовен свят у вас? Безспорно, че е така. Докато това рикание не чуете в душата си — да разтърси всичко у вас — вие не можете да се наречете господар на пустинята, господар над царството на животните. Когато станете господари над царството на животните у вас — над мисълта си, над желанията си, над пробудите си; когато именно този лъв на Духа у вас направи вестителното рикание, тогава се разтваря и цветът на лотоса — тайната на живота. Тогава нямате само дрехата на дързостта, вие имате извадения из ножницата меч, който ви разгръща пътеката към планината. Вие с него чистите своя път — режете клоните на желанията, режете клоните на мисълта, които са плодили, ако щете, и услаждащи плодове на вашето потребно за времето ви хранене. Но те трябва да си отидат. Лъвът има своето право, Духът има своята храна. Това рикание носи пробуда както на света, който е под вас — подземният свят на вашите желания, така и на надземния свят — светът на вашата духовна потреба. И тогава тя не е само ваша. Радостта ще се издигне до надземните Братя.

Когато сте видели своя лотос разтворен, т. е. вълната на Духа ви е дала силата си, вие сте над грижата собствена. Тогава и двете ви ръце раздават и няма нужда едната да знае другата какво прави или другата какво не прави — не. И двете ви ръце дават. Това е да сте до подземните светове и при своите надземни братя. Тогава вие сте във всемирно служение, а това е служение на дързостта — дързост в приложение; дързост, която има храм, която има олтар; дързост, която приема жертвата ви. Освещаването на дързостта е жертвата! И мисля, че Голготската дързост беше Разпятието. А какво донася то? Възкресение!

§11. Птичи глас прекъсна минутата на отдиха. Защо се обадиха птиците в този ранен час? Те дръзнаха, чувайки химна на дързостта. Никой не им казва, че техния обикновен писък не ще увеличи дързостта им. Оглушавайки ни с всекидневието, тъмнината пищи. Тъмнината не понася дързостта на светлината.

Когато са напрегнати везните на Господаря, нека станем рано и да преценим как сме прекарали миналия ден. Ще отберем най-дръзкото, тия зърна ще предадат тежест на чашата. Ще прибавим огорченията на стария свят, защото тяхната тежест ни ползува. Ще прибавим и присмехите на невежеството, защото всеки от тях ще отегчи чашата на правдата. Ако намерим заплашвания и покушения, ще прибавим и тях към пълната чаша. Що би могло да разколебае везните? С какво е пълна чашата на обвинението? Какви жалки парцали са изпълнили чашата на съда? Като изсъхнали, гнили листа се трупат проклятията на всекидневието — смет останал от миналото. Тържествувай, дързост, защото най-крилатият ти скок провали осъждането.

Господарю, позволи да предам на огъня дрипите на измамното всекидневие. Не ще сгреша, ако кажа, че Ти благославяш крилатата дързост. В свещенното огнище ще си изкова крилата на мировата душа. Не чувствам жал, ни ожесточение, нито нещо, което би направило да отпаднат новите ми крила. Нова ще бъде моята песен!

Доста неясно казано за прощалната песен на човека с това, което е бил, за да стане дързостен (както искат да ни поучат тук, за съжаление доста не само неясно, но доста грешно). Вижте, човек колкото и да се осъжда за това, което е бил, не може да се позори! Една еволюция го е изисквала и тя е налагала своите закони, докато дойде будността да каже: „Аз съм дързостен!“ Човекът — Адам, е сътворен от това, което беше взето, от вече сътвореното, носещо вибрацията на всичко: от минерала до най-плодното дърво — до дървото на познанието, което уж го изкуши, а стана знаещ. Какви са тези осъдителни думи?! Греховникът?! Не! Човек трябва да бъде свободен в себе си, когато ще се прекръсти в името на една дързост, а не да се осъжда в едно минало, защото то е било еволюционна потреба, то е било божественост. Яж ябълката, за да имаш знание, но ти си сгрешил. Добре, Аз ще пратя Моя Син да те изкупи. Къде е тогава тайната? Защо Бог им каза: Аз ще пратя Моя Син. Не може човек да бъде съден заради това, че ходи на два крака. Засега ще ходи на два крака. Минал е цялата еволюция — от Слънцето, през седемте планети; от всяка е взел вибрация: от едната е взел Любовта, от другата Страданието, от третата Дързостта, от четвъртата Проницанието, Марсовата теза в душата му е. Но Марсовата теза беше потребна, за да създава добродетели — да се жертва не само за себе си, но и за онова, което е вън от него.

Трябва ли да осъдим този „голям грешник“, наречен човек. Не! Когато му даваме бъдеще не бива да му казваме да се отрича от това, което е бил. И много често съм казвал за ап. Павел, този велик мъж, че не можа да се откаже от Старозаветието си вътре, макар че извърши чудеса за Християнството. Наистина, Той даде идеята на всемирното Християнство, но разбира се, Христос я беше рекъл, а ап. Павел я направи живот. И четем в посланията му: Мене, грешника, мене изверга… Какво е това? Едно Старозаветие! Бил си — пазили са те. А защо са те пазили — за да дойдеш в оня момент, когато трябва да даваш. Защо там са те сложили, в мястото уж на престъпниците, а след това на върха?!

„Като изсъхнали гнили листа се трупат проклятията на всекидневието — смет останал от миналото.“ Тъмнината раждала плодове на гнилото?! Но кое е тъмнина? Каква вина имат птиците, че имат дързост да пеят? Та нали вложената песен на Сътворението те трябва да я изразят. Какво да правят? Да мълчат? Та нали се готвят да говорят, та нали си говорят. Отдавна съм протестирал за баснята на Михайловски — за орела и охлюва (въпреки че това са символи). Ако охлювът имаше някакви други средства да се качи на върха на елхата, щях да бъда по-съгласен, когато го укоряват, че с пълзене стигнал. Аз не мога да си представя как другояче щеше да стигне той. А че е стигнал — това не виждат! Добре, искате да правите символи и да осъждате, но кажете някъде: „Той нямаше друго средство да се качи на елхата, освен това, което му дават неговите възможности — да пълзи.“ Но пък кажете за човека да не пълзи. Когато изхождаме от нещо, с което искаме да направим басня, с което искаме да направим алюзия за нещо, трябва да знаем имаше ли друга възможност, а той е използвал лошата. Един охлюв няма друга възможност. Но ако един орел пълзеше — да, това е вече друг въпрос. И сега се учудвам във вината.

Птиците какво нарушават? Нека дръзват и нека нарушават! Писъците им нека оглушават! Те, ако за нас са писъци, може би за света на тревата, на растенията са някаква музика, която съпровожда растежа им. Знаете ли колко един писък помага на природата в цялост? Ама се преповтаряло, все една и съща била песента на птиците. Добре, а какво правят йогите — същото. Седнали и преповтарят. Какво правят почитателите на Буда с ония воденички: въртят едно и също, докато изпаднат в транс. Тогава да благодарим на тези птици, че въртят една и съща песен, докато някое дърво се събуди. Трябва да се поставят нещата в цялата космична цялост! Не да се прави таблица само с 1 по 1; 1 по 2; 1 по 3. Идете и до оная таблица, която казва: 1 по 10 е 10, но 2 по 10 е 20. Така трябва да се гледа на света — в неговата цялост, а не в отделната табличка, не в отделната струна на лютнята. И осъдителността, ако ражда дързостта, трябва да ги разменим. Дързостта никой не може да я осъжда. А птичата, добре, птича е, защото птичка я прави. Човешка дързост — човек я прави. Божествена дързост — Бог я прави. Тези йерархии не бива да се губят. Вие не може да искате от една птица да прави дързостта на един лъв. И казвал съм: сто миши опашки да съберете в едно, няма да направите една лъвска. Това е голямата тайна.

„Що би могло да разколебае везните?“ Кое ще променя везните? Това е духовният ръст на човека. Понякога човек една дума може да каже и везните да се нарушат. Понякога човек може да каже цял разказ и везните да не се нарушат. Безстойността на думата и стойността на думата е, която ще определи дали ще се нарушат везните. Това е голямото.

„Господарю, позволи да предам на огъня дрипите на измамното всекидневие.“ Няма защо да се иска позволение. Не мога да си представя господар, който не иска неговия слуга да бъде добре облечен, както и слуга, който не иска да хвърли дрипите си, освен ако в съзнанието не ще да се раздели с тях. А трагично е да не знае да носи нови дрехи.

И това най-тежи в религиите. Там обредът, който има властната сила, магична сила дори, с хилядилетия и при ново съзнание на религиозно изповедание тежи върху човека. А дързостта не е път на кротостта! Тя не е моление към господаря дали да си хвърлиш дрехите. Точно дързост е, когато можеш да напуснеш всичко. Това е дързост — да нарушиш довчерашното си правило. Дързост, която Христос изрича. Дързост е и когато апостолите казват: „Няма господари! Няма роби!“ Та нали даже науката на материалистите точно това твърди, че Християнството разруши строя на робите, защото им каза: „Няма господари! Няма роби!“ А в един правно утвърден, социално изповядан и прилаган порядък — робство и господарство — да проповядвате такава теза е нещо повече даже от дързост. Това е бунт, това е разрушение!

Да отиде човек да си хвърли дрипите на всекидневието, няма нужда от разрешение. Дори да ви е нова дрехата, когато сте решили да се облечете в още по-нова — хвърляйте я. Защото ако някой е избран да бъде свещеник, а битието му е определило да бъде йерарх, да бъде владика, какво? — със свещеническата си одежда ли да стане владика? Не, ще я хвърли и ще сложи одеждата на първосвещеник. Това е дързост — родена, предназначена и благословена. Тогава вече можем да кажем с думите на Христос: Идете и проповядвайте по света това благовестие. И там, където не ви приемат, изтърсете праха от краката си и вървете!

А дали проклятията, дали клеветите, които се сипят по ваш адрес, трябва да ги разбирате като благословия — да! За мене няма нищо по-добро от това. Не се плашете от клевети! Не се плашете от мълви! Не. На този, който има път да ходи, му трябват благословени нозе. Трябват му очи, които виждат върха и уши, които не слушат махалата. Благословени нозе!

Ако от този параграф това само вземем: че дързост е да сте вдигнали крак, за да надкрачите домашния си праг, личната си същност и излизате на едно Всемирно служение — дързост е, и аз мога да я благословя с всичката си смиреност. Напред!

§12. Химнът на дързостта проникна нашироко. И най-малките ученици се обърнаха към пътя на търсенето и дойдоха при Нас, носейки своите стремежи. Всеки донесе своите мечти: аз ще разруша всички земни храмове, защото истината няма нужда от стени; аз ще орося всички пустини; аз ще отворя всички затвори; аз ще унищожа всички мечове; аз ще прокарам всички пътища; аз ще изтрия всички сълзи; аз ще обходя цялата земя; аз ще напиша книгата на човечеството; но най-малкият се обърна към изгряващите на небето звезди и каза: „Здравейте, братя“, и в дързостта на този поздрав се прояви неговото „аз“. В дързостта на този поздрав е пътят към Вселената.

Наистина, може би това е сред най-хубавите химни на една от основните потреби на онзи, който променя света. Но, който променя света, трябва първом да промени себе си. И химнът на дързостта е в основата на всеки — не само на великия посветен, но и на най-обикновения човечец, защото този, който няма дързост, никога няма да изоре нивата си, за да пожъне. А който не жъне, не привнася приплод, както за собственото си добро, така и за своята челяд в нейния духовен размер (не само във физическия). Който няма дързост да стане рано и да посрещне Слънцето, няма да има сигурност, че ще види и пладнето. Дързостта е гръм, който разцепва небесата и осветява път.

Но тя започва от личното ни битие, преминава в служение на нашата челяд, дава път на социалността и по този начин чертае достиженията на нацията или на народа. А именно тази дързост образува духовното ядро, което чертае границите на осъществената историчност.

Един човек може да няма лична биография, но има лична история, а лична история се прави с дързост. Дързост е човек да тръгне на училище; дързост е човек да отвори книга; дързост е човек да влезе в храм; дързост е човек да се покае; дързост е човек да воюва за една своя теза — лична изповед, социална необходимост или историческа правда.

„И най-малките ученици се обърнаха към пътя на търсенето и дойдоха при Нас, носейки своите стремежи. Всеки донесе своите мечти...“ Логиката ни казва, че дързостта е промяна на нашето всекидневие. Тя е крила на мисълта ни, затова се нарича и мечта. Мечтата е пробудената мисъл за летеж. Да излезете от седалището си, да напуснете трона си без грижата, че той може да запустее. Защо? Защото е казано: „Аз ще орося всички пустини.“ Дързостта е, която прокопава канали през пустините. (А какво е пустинята в нашето мислене? — едно старо битие изсушило плодността на ново мислене, каквото наблюдаваме като всекидневие... Всекидневието е една пустиня вече в нашата земя, в нашата плът, в нашите чувства, в нашите мисли.) Това е да намерите сили да оросите, т.е. да се издигнете, да направите дъждовност, да напоите пустинята си. Това е да вземете из едно друго небе нови мисли, да вземете нови рала, за да орете една стара земя. Човешката душа е толкоз стара, колкото цялата ни планета. Тя не може да има броени години — тя е родена със Земята и с нея ще довърши развитието си. Когато има друга планета, ще има и друго място и други крила за душата.

Но тази дързост трябва да бъде поздравена, защото е израз на Вселената като даденост в закона на Еволюцията. Цялата Вселена има това свое предназначение — развивайки се, да се едини с Божеството.

Такава дързост винаги поздравявам. Затова е казано: „Здравейте, братя!“ Всеки трябва да чуе този поздрав дълбоко в душата си и тогава ще види смисъла на думите: Обичайте врага си! Тогава, когато се почувствате като Вселенност; тогава, когато имате един път на промяната; тогава, когато сте напоили пустинята си и тя ви става градина на плодоносието — тогава ще чуете: „Здравейте, братя!“ А това единство е и сигурност, защото всеки носи отговорност за другия! Така когато сме защитили себе си в другия, ние сме получили целостта — той у нас се е защитил, ние у него сме защитили себе си и тогава наистина приветът „Здравейте, братя!“ е най-добрият за всеки, който има стъпка за дързост.

Ето за този химн на дързостта много чисто е казано и той в полето на физиката създава това, което се нарича братства; в полето на желанията създава това, което ще роди образа на промяната; в полето на мисълта създава това, което мисъл — формите утвърждават, за да може Духът да сложи своите идеи. Идеята е Всемирното братство! Значи дързостта има една директност с Всемирното братство. Всеки, който иска да бъде гостенин на такова служение, трябва да събуди в себе си спящата дързост на боговете, които рушат стените на старите храмове. И тогава ще разберем смисъла на божествата, които рушат и пресъздават. Това е Дионисиевото начало, това е и Христовото битие: Аз ще разруша този храм и след три дни ще го изградя отново! Ще разруша и ще го изградя — това е дързостният човек. Това са боговете, които рушат храмове, за да изграждат нови светилища!

§13. Книгата на Тома Кемпийски „Подражание на Христа“ е отдавна оценена на Изток не само по съдържание, но и по значението на названието `и. При средновековното идолопоклонско отношение към Христа гласът на Тома прозвуча като протест. Из стените на католическия манастир се издигна глас, който озари лика на великия Учител. В самата дума Подражание е включена жизнената действителност. Формулата Подражание на Христа се явява като подвиг на дързостта, присъщ на съзнателния дух, приемащ цялата отговорност за градивната работа. Именно, съзнателният ученик се осмелява да се приближи към Учителя чрез подражание. Този пример внесе светлина в мрака на неподвижността и създаде, зад стените на затвора, устрем към творческата дързост.

Според извратеното съзнание на средновековието, подходно би било да се каже — „Поклонение на Христа“, но възходящият дух дръзна да призове към подражание. Всяка стъпка в пътя на дерзанието към доброто, трябва да се пази като пътеуказател за човечеството.

Ний не обръщаме внимание на някои манастиризми в съдържанието. На Тома не е било определено да отива на кладата, неговата задача била да даде не запретена, но зовяща формула. Има два вида истини — едните се нуждаят от пламъка на кладите, за да бъдат запечатани в съзнанието, другите могат да бъдат разпространявани безнаказано. Трудно е да се каже кой от двата способа е по-болезнен за автора. Понякога е по-лесно да се понесат мъките на кладата, отколкото да се гледа как се извратяват изнесените истини. Така или иначе, благословени са усилията, които пронизват тъмнината.

Томазо Кампанела, който е роден през 1568 г. и е починал през 1639 г., живее вече във времето, когато Реформацията, като поведение и като религиозно изповедание, е дала своето. Тя е формирала едно ново съзнание — не за историчност, а за религиозно отношение към ценностите, които една религия на Христа, в една формирана църква — Западната, е дала. Дали наистина подражанието е най-безболезнената истина да се следва пътя на Христос вместо поклонението, което хилядолетието вече беше опорочило, от което се правеше покорност? Да! Тук се говори за дързост, а Реформацията беше я осъществила независимо от това, което не можа тя да постигне. И много пъти съм казвал, че Реформацията не се извърши от Велики посветени, а е резултат от един приложен ум. Затова и духовните ценности на мистичното вживяване тя ги няма и се стигна до опростителство. Може би Кампанела, казвайки „подражание“, а не „покорно преклонение“, е искал да върне у човека следването на един път, а не покоряването на една институция. И той не казва „подражание на църквата“, а „подражание на Христа“; не „поклонение на Христа“, което беше достатъчно изопачено, а „подражание“. Не може да се твърди, че връх беше взело идолопоклонничеството, но когато от образеца се направи само поклонение, а не се следва пътят на изпълнението му, тогава имаме по-лошо от идолопоклонничество — ние имаме суеверие. Това е да се спази един приложен обичай, като му се отнеме духовната власт, духовната сърцевина. И умъртвената дързост остава да извършва само поклонение.

Аз не мога да приема винаги тези понятия, които имат отрицателен знак и подсилват отрицанието — „извратеното съзнание на средновековието“. Наистина извратено съзнание може да има в един малцинствен кръг, но ако нивото на едно съзнание в голямата му общност е това, което е било, тогава няма защо да говорим, че то е извратено. То е пълен израз на възможности. Защо ще говорим все с отрицание — „извратеното съзнание“? В същото това средновековие виждаме алхимиците. (Но алхимичността като духовна лаборатория в душата на човека и алхимиците като квалификация на църквата са две различни неща.) Тогава има достатъчно будности, налице е Реформацията, макар, както казвам, извършена само от практичния ум. Имало е и ще има нива; да не повтаряме за бабичката, която ще хвърля винаги своето дръвце върху кладата, а той ще казва: „O, sancta simplicitas!“ — „О, свещена простота!“. Това ще го има. Затова дванадесети параграф беше чудесен — Рушим стените! Но не ни е казано, че са извратени — не! Всеки храм е имал своето място и той е сграден там, където има кои да се кланят.

Томазо Кампанела има просветлението, получено по време на затворничеството му (той двадесет и седем години прекарва в затвор). Сега, в наше време, навикнахме на затворите да гледаме или като на проказа, или като на величие и почти всички бързат да декларират, че имат йерархия в страданието си. Нещо много смешно, разбира се, защото, ако бяха изживели страданието си като йерархия на посвещението, щяха да мълчат. Но понеже са го преживели само като страдание, а не като просветление, бързат да го рекламират. Томазо Кампанела живее, както казах, двадесет и седем години в затвора и не е имал чувство, че е бил в затвор — там, в големия котел на лично, на социално битие. Защото той е и социален мислител и неговият „Градът на Слънцето“ е една социална поема, в която са посочени велики неща: какви добродетели ще настъпят, какви социални промени ще има, какво благо умът ще донесе и колко малко труд ще бъде приложен за големи блага. Той решава един социален проблем, но никога не го лишава от дух. Именно този Томазо Кампанела не е имал чувството, че страда, когато може да напише, че подражава на Христа. Не се покланя, което е поведение на покорност — само да молите и да искате. Подражанието е път и той ще ви донесе това, което е донесъл на оня, когото следвате. А другото е моление, другото е една пасивност — да ви наградят или да ви простят. Значи той в цялото това свое двадесет и седем годишно затворническо битие е ходил пътя, е подражавал. И щом е подражавал, се е освободил от страдание. Христос никъде не се оплака, че страда. Има тревога за света, но няма отбелязано оплакване, че страда.

„Има два вида истини — едните се нуждаят от пламъка на кладите, за да бъдат запечатани в съзнанието, другите могат да бъдат разпространявани безнаказано.“ Наистина спорно е кой е най-потребният начин — дали кладата, или въздържаното негодувание, че истината, която сте дали, я опорочават, я унищожават. Да издържите на това унижение, но в същото време да вземете енергията на отрицанието, да я освободите и да вдъхнете сила на онова, което сте дали като истина — това е дързост, това е подражание на Христа. А не да направите поклонението си и да считате, че сте си свършили работата. Двата способа се преценяват от историческия момент и от предназначението на тезата, която сте изповядали. Има тези, които ще се вградят само в отделен небосвод, за тях Разпятието не е потребно — мирната жертва е потребна. Има тези от Всемирно значение, това е именно духовната вълна, която обновява човечеството; това е една школа, която култивира поведение, изгражда духовност и очиства религиозност. Различни неща са. И тогава не е въпрос кое ще изберете, а какво е потребно — за Всемирна вълна или за лично школско братство, или това, което наричаме само учение, но което няма да стане религия. Има окултни учения, които са една школска подготовка, както е случаят с Питагор, както е случаят с Орфей. Те водят един голям двубой, за да направят тази школска будност. В същото време митологията има своята всемирност и те боравят с нея — искат един Дионисий да бъде очистен и един Аполон достатъчно слънчев (какъвто е той наречен Бог), за да се съчетаят. Но митологията е на власт като Всемирна религия — Зевс стои там! Тогава нямаше нужда от клади, нямаше нужда от Разпятие. Но не и всяка клада създава Мирова вълна, защото един Джордано Бруно изгоря на кладата, но не създаде Мирово учение. Един Ян Хус също изгоря на кладата. Каза „O, sancta simplicitas!“, но не създаде Мирово учение.

Така че и двата способа са потребни, но историческото време и космичната значимост определят кой от лъчите ще има приоритет — Духовната вълна или школското знание.

„Благословени са усилията, които пронизват тъмнината.“ Но не може да се счита, че когато се дава един лъч, непременно трябва да бъде освидетелствувано, че другото е било мрак. Хората със своята размерност, със своето посвещение, със своите дарове живеят и се осъществят. Не можем да наречем всичко, вън от устрема да променяш, тъмнина, защото в дадени моменти светът има една устойчивост, за да се осъществят и ония, които не са били рушители. Така е и с Учението на Христос — първите векове дръзваха да разрушават; след това ще дойде уталожването и тези, които не са дързостни, трябва да го осъществят. Може да има някъде спиране, но то за тях е потреба. Ето защо се явяват реформациите. Трябва да се установи в кой момент една вода е застояла и тогава идва отводняването — тогава идват реформациите, тогава идват, ако щете, различните (както ги наричат) секти — това, което раздвижва водите. А преценка дали те са „по-върховни“, по-чисти, ще даде времето. Защото, ако направите секта от Старозаветието... е, тежко и горко!

§14. Щастие в света не ще намерите, защото щастието е в духа. Тия, които са се отрекли от духа, трябва да изпитат нещастието, защото иначе що би ги заставило да се върнат? В това е смисълът на великите събития. Някои търсят щастието чрез лъжа и убийства! Но дори и отклоненията ускоряват еволюцията. Престъпленията запалват огън в загасналия свят.

Тук не е много уточнен, според мен, въпросът за щастието и нещастието — „щастие в света не ще намерите ...“ Важен е уровенът, с който човек мери удовлетворението си, когато ще определя щастието. За жадния в пустинята една чаша вода е повече от сто килограма злато! Неговата мерилка на щастието тогава е в съхранението на живота. Ето, това се изпуска. Приема се вън от живота самосъзнанието и предпоставките. Щастието не може да бъде вън от онова, което е същност у нас. Тук се казва за Духа, но кога Духът гостува на човека?! А човек е удовлетворен в своята еволюция и когато с ума си още премерва нещата, и пак е доволен, пак може да каже, че е щастлив.

Аз по принцип казвам: оня, който е тръгнал да търси щастие, не разбира от щастие! Много глупаво е да измерите едно постижение като щастие. Щастие има тогава, когато не търсите щастие! Защото определението на вашата мисловност, на вашата духовност за дадена съставка, че е щастие, е толкоз преходна, колкото един минутен сън, който ви открива хилядолетната лента. То е миг! Така че когато ще кажете: „Аз съм щастлив!“, в Светото Евангелие пише: Богаташът след като прибрал изобилна реколта от нивата си и напълнил своите хамбари и си рекъл: „Е, живей, душо!“, му се нашепва: „Тази нощ душата ти ще бъде взета.“ Това ли е щастието? Преходността на мярката, която имаме за преценка може да обезцени щастието. Точно в момента, когато кажеш, че си щастлив, изпадаш в нещастие. Който е тръгнал да търси щастие, няма да го намери! Щастието се крие във вложената ни тенденция да мерим удовлетвореност и да побеждаваме неудовлетвореното. Да го побеждаваме! Защото то ни носи изненади, от които можем да кажем по-щастлив съм. И както виждате, езикът има градуиране, степени има: щастлив, по-щастлив, най-щастлив и блажен. Блажен! И ги имаме деветте блаженства в пета глава от Евангелието на Матея: Блажен е, който... Даже блажен, не най-щастлив! Накрая след блаженствата Христос още по-хубаво казва: „Радвайте се и се веселете, защото голяма е наградата ви на небесата.“ Не определя от какво сте блажен и не определя наградата. Защото не може да се даде дефиниция и не бива да се обвързва човек с „това е щастието“ и да пропилее цял живот да гони химери.

„Някои търсят щастието чрез лъжа и убийства!“ Вярно е, че някой може да бъде удовлетворен в това — да убива, да краде, да лъже. Но колкото и да е замътнено шишето на лампата, за да няма и мъждукащото светилниче вътре, човекът никога не може да каже, че е радостен от това, че лъже, и е щастлив от това, че убива. Защо? Защото неугасналото фитилче на съвестта, което имаме (дори и да има непризнаване на закона за прераждането като съзнание), винаги ще светлее в дълбок или недълбок сън. Ще ни буди. Защо? Защото човек има измеримост в отсрещния. Колкото и някой да лъже, не остава сам. Първом, за да лъжете, трябва да имате пред себе си някого и за да излезе вашето лъжа, трябва другият да не лъже. Тази полярност не може да ви даде спокойствие. Още по-тежко е, че вие не можете да убивате, ако нямате отсреща някого. Може ли някои да изпитват удоволствие или да намират щастие чрез лъжа и убийство — не, не може! Това че се извършват подобни деяния, не значи, че са мотивирани от търсене на щастие! Защото, както ви казах, за да лъжете, трябва да имате някого. Себе си не можете постоянно да лъжете; себе си не може да убивате, макар че това, което е измамно в щастието, е себеубийство — вие виждате илюзорността още същата минута.

Губи се полярността, за да се каже: ето това е нещастие или това е щастие; не е уловена цялата комплексност на човека, защото е изведен от него Божественият. Човек ще греши, но той винаги ще бъде Божествен. Затова законите на развитието му помагат. И не трябва да стигаме до идеята, че ще изпитва някой щастие от това да убива. Ще кажат: „Ловецът точно това прави.“ Да, ловецът прави това, но щастлив ли е? Той може да бъде удовлетворен, той може да бъде зарадван, но не може да бъде щастлив, нито блажен. Той ще се възхити, че има добър изстрел, но не може да каже: „Аз съм щастлив.“ Внесеното в човека поведение към животинския свят не е мотивирано от това, че търси щастие ловецът, когато отива да убива; нито от идеята, че убиването на животните е забранено. В книга Изход още е казано, че когато еврейският народ в пустинята иска да яде месо, протестира срещу Моисей и той им казва: Поради коравосърдечието ви яжте и животинска храна! Виждате какво определение — той не им казва: „Това е вашето щастие или това е пътят на истината“, а — „Защото в този момент вие проявявате коравосърдечие и страх, добре, направете го. Ще дойде времето на еволюцията, когато ще носите срама и водата на изцелението или на изчистванието.“

„Но дори и отклоненията ускоряват еволюцията.“ Като че ли отклоненията не са повече от реалността.

„Престъпленията запалват огън в загасналия свят.“ Не самите престъпления, а преценката за нещата, която хората в своята посветеност, будност, в своята етичност и естетичност имат, тя (от върховенството може да бъде оценена за недостатъчна посветеност, недостатъчна будност) наистина събужда една обратна реакция. А с реакция на преценката човек започва да се освобождава от престъпност.

По този въпрос са ме питали какво ще кажа за войната? Винаги съм отговарял, че войната трябва да бъде отречена, но никога не съм казал в коя фаза на човечеството това ще стане. Войната престъпление ли е? Безспорно, престъпление е. Но войната мотивация ли е за изграждане на по-абстрактни понятия? Да, защото как да се обясни на един обикновен човек, когато го пращат в редиците на воините, че той трябва дълг да изпълни? Какво е дълг за него? Дълг му е да гледа жена си и децата си. Или как да има за родината си едно по-далечно понятие от обикновения двор; или как да покаже чест, за да бъде награден в жертвата с орден за храброст? Войната изгражда нови понятия — това е, когато трябва да минете плета на личния двор, за да култивирате жертва за всемирното благо и да покажете качества на развиващ се ум, качества на будност. И ето по този начин ученият да направи изобретение, Вулкан да изкове щита и меча на Ахила. Някой ще каже: „Ахил, това е грубата сила“ и ще похвали Одисей, който е лицемерът и подлецът, този, който внесе Троянския кон. Философия на блудници! А Ахил носеше меч! Можем да приемем низостта на Одисей, но не можем да приемем смелостта или войнството на Ахил!? Ето балансите в световната история. Разбира се, никой Учител не е поощрявал убийството, но никой не може да каже: не култивирайте в себе си голямото — жертвата, не възпитавайте в себе си идеята за Всемирността, а егоцентризма. Така трябва да бъде обяснено. Щастие търси онзи, който не разбира от щастие!

§15. Империл се нарича отровата, която се явява като резултат на раздразнението и която е много опасна. Това е истинска отрова, която се отлага по стените на нервните канали и по тоя начин се разпространява из целия организъм. Ако съвременната наука се постараеше да изследва безпристрастно нервните канали, вземайки предвид астралните токове, тя би открила особено разложение на астралната материя при движението по нервните канали — в това се състои и действието на империла. Само спокойствието можа да помогне на нервната система да се справи с опасния неприятел, който може да предизвика най-различни раздразнения и мъчителни състояния на организма. Страдащият от империл трябва да си повтаря: как всичко е прекрасно! И той ще бъде прав, защото еволюцията се развива законно или, с други думи, прекрасно. Колкото по-усъвършенствана е нервната система, толкова по-мъчителни са отлаганията на империла. Същата тази отрова, макар само като съставна част в други вещества, може да действа за разлагане на материята.

Това е един може би от най-тежките проблеми за личността, която трябва да брани както духовната си чистота, така и цялата своя система (от физиологичната до духовната). Империл има и в социалния организъм, империл има и в народната психология, империл има и в националната история на народите. Не напразно за петвековното ни робство казвам: не казън, не престъпление е имал българският народ, за да може да бъде така жестоко уж наказан — не! Той е имал голямата задача, голямата стратегия — да погълне отрицанието на азиатщината, за да даде духовна възможност за цивилизация на Европа. Това, което съм говорил и за Питагор, и за Орфей, които като предназначение да съчетаят Дионисий и Аполон в едно божество слънчево, погълнаха отрицанието на Азия, за да дадат (това са векове преди Християнството) духовни канали и сили за Европа. Така че империл има и в социалния, и в националния, и във всемирния организъм на Вселената. Особено сега, когато различни контактьори такива неща пък дават. Това не се дооценява. Защо? Защото нито зрение, нито прозрение имат.

Колко много отрицателни сили се внасят! И с това върху нервния организъм на една държава, на един континент се препречват бентовете за Духовната вълна.

„Ако съвременната наука се постараеше да изследва...“ Вижте, съвременната наука вече много направи. Тя наистина стигна до големи дълбочини. Ние не бива с оглед на своето духовно пътуване да отричаме това, което умът, експериментът или прозрението ни дават. Защото с хилядолетия атомната енергия беше отричана, но сега не можем да кажем, че я няма. Не бива да създаваме догми и само да обвиняваме — съвременната наука е сляпа. Да, аз казвам, че науката е бедната сестра на Истината, но е сестра! Бедна — да, но сестра! Това е важно. И когато стане оплождането на религия и наука (нещо, което в дълбока древност го имаме като излив), ние пак ще видим тяхното сестринство.

Наистина голяма е бедата на разложението, което идва от империла, тази капчица отрова. И на друго място в Агни Йога пише за скитниците — малките, непотребни уж мисли, които бременеят и които трябва да чистим. Как? Като пуснем изобилна нова мисъл и прочистим всички наши канали — това, което прави именно събуденият Кундалини. Тези, които са имали усета на радост да мине тази сила през тях, знаят какво значи — всичко как изгаря. И това е предназначението в школовката — да се доведе до запалването на огъня, за да се почистят плаките в каналите на астралното ни, на менталното ни, на причинното ни осеняване.

„Страдащият от империл трябва да си повтаря: как всичко е прекрасно!“ Тези формули са ги давали във всички векове. Това са воденичките на Бодисатвите — въртите си ги и си пеете молитвичките; това е онази вързеница „Господи, прости; Господи, прости...“ — и става баналност. Вижте, да се повтаря, има една опасност, автогенното внушение трябва много размерно да се прави. Да не стане така, че вашата външна мисъл, която повтаря една формула, да затъпи пробудността на Духа, да си остане човек цял живот само с фразата „всичко е прекрасно“ и да се лиши от зрението за непрекрасното. Това е ужасът — определената фраза да не стане по-силна от вътрешната мотивировка за промяна и да чакате с една автогенна формула да си направите света прекрасен... Не, светът не може да стане прекрасен, като му казваме, че е такъв, а трябва да го направим прекрасен. Затова е Еволюцията, затова е Карма Йога — деятелността. Затова на едно място в Агни Йога пък друго е казано: Не отивайте в монашество, където не правите деятелност и броите само мънистата. Когато се говори върху тези неща, трябва да се прави пълната преценка. Много от йогическите школи упражняват повторението, но само с повтарянето, че светът е прекрасен... Българската поговорка казва много просто (без да отрича църквата): „Лозето иска мотика, а не само молитва.“ Този, който отива да си копае лозето ще си направи молитвата, но молитвата няма да му задвижи мотиката! Ще я хване с двете си ръце и ще изкопае лозето, ако иска да бере грозде. Още по-хубава е българската приказка — бащата учи синовете си: „Когато сте отишли в гората и ако ви се счупи колата, почнете да викате: „Невольо, ела! Помогни ни!“ Викали те до вечерта и като се стъмнило, се запретнали, та си я направили. Когато се връщат, баща им казва: „Ами така е — вие сте я викали и тя късно е дошла. Ако знаехте веднага да хванете работата, щяхте да се приберете по-рано.“

Ето това не мога понякога да приема. Да се втълпи една формула и хората, които не могат да я нарушат, да седнат и да си казват: „Светът е прекрасен!“, а нищо да не правят. Вие не можете да кажете на детето си: „Светът е прекрасен, сега ще дойде хлябът“ и това да стане, ако не отидете да го купите или пък ако не отидете да го изработите. Вярно е, че с пет хляба и две риби се хранят пет хиляди души, но хранят се, когато има кой да ги даде — когато знаете как да умножите хляба. Иначе едва ще нахраните пет души. Искам да се пазите от формули, които са вериги. Това не значи, че няма да приемем същината на този параграф, че империлът е наистина една тежка отрова; че една отрицателна мисъл образува мисъл — форма, която десетилетия и столетия съществува. Но да седнете да пеете една формула и да чакате тя да ви очисти — не може да стане!

§16. Не струват много хората, които не могат да отличат лястовичката от ястреба. Но какво заслужават тия, които, оскубвайки орела мислят да направят от него тромава гъска? Пазете се от лицемерите, особено от користолюбивите хитреци, които ви предлагат духовен буламач. Като блестящ меч са непреклонни и ненарушими всемирните закони, затова лицемерът няма где да се укрие от тях. И учител, който не е доизчел заветите на учението, е подобен на осел, натоварен със зърна. И рибарят, приготвил кошница за неуловена риба, прилича на лисица около курника.

В човека е вложена възможността да нарушава домашното огнище, т.е. да мине небето, изграждащо това, което е наречено личност, защото в него има възможностите да надделее пространството на височината от обикновеното си знание за себе си. Това е вложено и подготовката ще даде осъществимото, а благодатта може да ви изведе още по-нагоре. Разбира се, че благодатта е подготвена, но човек не всякога я осъзнава, за да я използва. Ето защо не бива предварително да оскубваме крилата на орела — да си кажем: „До тука можем.“ И по този начин вместо полет, да имаме само, както е казано, едно тромаво ходене на гъската. Това е, когато човек от страх, че мисълта му, минавайки във фантазия нарушава неговото реално присъствие и осъзнаване на света, почне да не различава една творческа фантазия от фантазьорство. Защото има хора, които правят фантазьорство и не си копаят лозето — това е неуспешен път. Но онзи, който се лиши от фантазията като творчески полет, за да донесе от едно друго небе хляб на света?! Така големите творци, така големите мислители са донасяли това, което наричаме културна или духовна ценност. Те нарушават всекидневието си. Но защитата ни от това да не преценим този, който ни донася с една фантазия творческо благо, да бъдем измамени и да минем под рубриката на любители на хитреци, е един много изтънчен усет в човека. Но аз мисля, че всеки хитрец (макар че тук обратно го казват) прилича точно на лисицата от приказките в нашата страна — няма приказка за лисицата, в която, в края на краищата, тя да не влезе в капана.

Ние винаги можем да преценим стойността на лицемера и хитреца, които с фантазьорство се опитват да ни заблудят. Има израз в Светото Евангелие: По плодовете ще ги познаете. По плодовете! Не може от трънка да ядете смокиня. Ако ние не сме си намерили знание да преценим, че това е трънка, а не смокиня — да, ще ни мамят. Но все пак, когато хапнете от това, което ви казват, че е смокиня, а то е трънка, тогава вече опитът ще ви даде урок. Така трябва — когато нямате личното знание, опитът ще ви го даде. Страдание под форма на знание не е страдание — просто сте будни. Може да пострадате малко, но това е дребна работа. Трънката е стипчива, ще я усетите, а смокинята е сладка. Ето, това е да се опазите от духовния буламач. И трябва да се опазите! Но от страх да не попаднете на духовен буламач, да си спънете краката да отидете за едно духовно знание, то е още по-страшно. Защото грешката на опита ще ви върне, но този, който си е вързал краката, няма да проходи. Единият ще има опита, за да не сгреши, а другият ще има неподвижността да не научи. Така че когато се разглеждат тези неща, трябва да ги виждаме в тяхната полярност.

„Като блестящ меч са непреклонни и ненарушими всемирните закони, затова лицемерът няма где да се укрие от тях.“ Вярно е, но докато се стигне до всемирните закони, човек да измерва своето знание с тях, е толкова дълъг път, че той най-напред има свои закони — закони на обществото; закони, които са ги дали Учителите с оглед на Еволюцията. Затова на човека се дават именно тези схеми на нравствените повеления в религията или на публичното право, което ги нарича закон; затова се дава догмата в религиите, като метафизична невъзможност как да се каже на човека. Така че всемирните закони, разбира се, са ненарушими, но обикновеният човек ще каже, че и те са нарушени.

„И учител, който не е доизчел заветите на учението, е подобен на осел, натоварен със зърна.“ Не зная дали оселът трябва да изяде зърната, за да познае, че е осел. Това е твърде неудобна формула. Учителите се делят на Всемирни, на Велики посветени, делят се на школски учители и на обикновени учители. Според тази необходимост те носят съответното знание или товар от зърна и според това ще дават.

„И рибарят, приготвил кошница за неуловена риба, прилича на лисица около курника.“ Това е, както казва, нашата поговорка: „Гладна кокошка просо сънува“, т.е. той открива, но няма нищо вътре. Но онзи, който има съзнанието да даде път или да научи децата на азбуката, много рядко може да бъде сбъркан. Защо? Защото учениците разбират какво получават и ще дадат преценка дали учителят знае азбуката. Ако не я знае, тогава те няма да се учат при него. Който не знае цялата азбука, няма да напише и дума, няма да може и правилно да я прочете. Като предупреждение да се съхраним в известна измама, да. Човек трябва да се съхрани, да не бъде поставен в измама, но ако неговото лично съзнание не е в състояние да прецени кога имаме измама и кога недостатъчна будност, за да улови тайните — тогава кой ще прави преценките? Кой? Ето защо Христос каза: Който има очи, ще види, който има уши, ще чуе!

§17. Противопоставянето срещу Учението има обратен удар и действа върху противопоставящия се. Но въздуха е пълен със стрели. Избършете потта от неприятелските нападения. В часа на нападението желая да побеседвам за вечните предмети. Ще се радваме, защото възможностите се увеличават. Изчислявам, как всяко неприятелско сърце увеличава зърното на придобивката.

Винаги сме говорили, че чистият, посветеният по силата на своята лична аура, влиза в една ризница на защита. Към това винаги ще прибавим невидимите помагачи или аурната сила на Логосовата вълна, която го охранява от злосторството, от лошите мисли, от отрицанието, което не може да не съпровожда нашия живот. Полярността, с която ние осъществяваме динамиката си на земното, на астралното и на менталното полета — тази полярност без да приемем „зло и добро“ в оня смисъл на грехопадението, ще съществуваща до момента, докато встъпим в шестата коренна раса. Тогава с пробудността на третото око и виждането ни, освобождаваме мисълта от тази полярност и спираме това, което те наричат „обратния удар“ — противопоставянето. Заради тази полярност противопоставяне ще има, защото още външни фактори определят нашето развитие. Но предупреждението тук има друга стойност — противопоставянето срещу Учението има обратен удар. Това, което и в социалното мислене и в социалната всекидневност, която осъществява политика и политикани; религия и религиозност, има своя обратен удар, своят бумеранг, както го казват на модерен език. Да се осъзнае тази тайна за противодействието и обратния удар е една от степените на посвещението.

Когато човек получи едно посвещение, той е охранèн вече от неговата енергия, от присъствието в друга гама на излъчване, които го пазят. И онова, което на неговото непосветено още съзнание може да въздейства, да прави психически и физически удар, не може при посвещението вече да има своя приложност. Тогава идва обратния удар, т.е. връщането. Но Великите посветени даже не връщат, а акумулират отрицателната енергия и стрелите, с които са обстреляни. Не защото искат да поставят другия в безизходност (този, който се противопоставя на Учението), а защото имат възможност тази енергия да я нихилират. По този начин безрезултатността, без да се върне като наказание върху отрицателя го лишава от енергетична сила и му дава да разбере безмислието на малкия да се бори срещу големия. Това е другата страна на въпроса и затова чистотата на човека е първата гаранция или първата сигурност срещу каквото и да е нечисто посегателство, било пращано като мисъл-действие; било пращано, както казват и понякога като магии; било в реалната пратена стрела. Това е потребата на човека към светийство и това е ролята на невидимите помагачи, които са извървели този път — чувствителност, която може да преобратява; чувствителност, която може да долови това, че „въздухът е пълен със стрели“.

Какво значат стрелите? — нашите мисли, нашите желания. И ако желанията са от такова естество, че вредят на другия, но той не може да бъде досегнат, тогава е обратното действие — те му се връщат и така той увеличава собственото си не само зломислие, а собствената си възмездност за зломислието. Същото е и с мисъл-формите, а те имат още по-голяма дължина на пътуване и по-силна отрова. Затова на друго място в Агни Йога беше казано, че една капчица империл е в състояние да омърси цялата мисловна атмосфера, цялото мисловно поле на Космоса. Ето от къде е отговорността за мислите ни; ето от къде идва йерархията на отговорностите ни. Необходимата преценка, не само лично ни съхранява, но сътрудничи на Всемирната еволюция, за която мнозинството още няма своята пробудност. Тук е задачата, с която Христос натовари своите избраници — тук е и тяхната отговорност. Това е което, като благодат им даде на Петдесятницата, за да го извършат като отговорност и това е, с което Той ги съхрани и ги опази.

„Избършете потта от неприятелските нападения.“ Това е един много странен израз. В състояние ли е една лоша мисъл да събуди физическо страдание? Да, така е. Мисълта е в състояние да събуди физическо страдание; мисълта е в състояние да породи болест на тялото ни; мисълта е в състояние да ускори един процес на отрицание у нас, който е можело да заглъхне. Но чуждата мисъл може да играе ролята на кибритена клечка и тогава да станем подвластни на чуждо внушение; тогава да станем подвластни на злосторството.

Идеята да се избърше потта от неприятелските нападения, това е, че във Всемирността има една кърпа на изцелението, която поема пратеното отрицание. Ако човек има възможности да погледне колко отрицателни мисли сноват, както тук е казано: „Въздухът е пълен със стрели.“ И ако нямаше тези невидими помагачи, ако нямаше тези Всемирни Учители, можете да си представите къде щеше да бъде още човечеството в своята беззащитност, в липсата на тази Всемирна кърпа, която избърсва потта на отрицанието, на нападението. И тогава имаме един символ — символа на Вероника, която избърса потта на Христос и създаде убрусният образ. Всичкото страдание, което Той можеше да погълне, което се струпа върху човечеството, отричайки го, тя го събра в тази кърпа и така Той го нихилира и остана оня свят образ на неръкотворността. Ето тази кърпа, която поглъща отрицанието, трябва да я изработим в себе си и по този начин бихме облекчили ония, които се противопоставят, да съзнаят безполезността на собственото си отрицание, на лошите си мисли и на непристойните си желания.

В този смисъл, трябва в часа на нападението да се говори за Вечното. Защо? Защото Вечното е, което може да даде безмислието на отделния акт на злосторството. То лишава злосторството от трайност, когато го съпоставите с Вечното. Вечното не може да ви остави. Вие може да страдате в един път, но Бог не ви е оставил. Той ви показа как се върви към Голготския път, Той ви показа тази Всемирна кърпа, в която взе отрицанието. Ето в този момент може да се говори за вечните предмети.

„В часа на нападението желая да побеседвам за вечните предмети.“ Кога? Именно когато е дошъл гърчът на страданието — страдание лично, страдание социално, страдание всесветско, страдание всемирно. Защото един Учител с всемирното си предназначение взема всемирното страдание и освобождава личната ви беда.

„Ще се радваме, защото възможностите се увеличават.“ Радостта идва от пробуденото знание! Когато сте казали разликата между преходното и непреходното, когато сте сложили в сърцата предмета на Вечността, който ще обезмисли старанието на тези, които искат да ви мъчат, тогава вие сте увеличили възможността. Вие сте дали на страдащият в ръката правото му да се качи на другото стъпало в Живота. И тогава идва: „Изчислявам, как всяко неприятелско сърце увеличава зърното на придобивката.“ Вижте, как се казва: „Неприятелското сърце увеличава зърното...“ Защо? Защото с това, което вие сте дали вече — обяснението за страданието, за причинителите, за злосторниците, внесли сте яснота в тази преходност и те фактически са „увеличили зърното на придобивката“. Така, когато освобождавате едно дърво от плодовете на злосторството му, вие можете да извършите неговото облагородяване. И логично е чаканият плод да бъде в изобилие и да се „увеличи зърното на придобивката“. Колкото повече се осъзнае преходността и колкото по-добре пробуждащото се знае, че противоречието е едно друго възмездие, което ще му се върне, толкоз повече освободеният от тази зла мисъл увеличава зърното на доброто.

§18. Астрохимията ни позволява да определим най-добрите въздействия върху определени организми. Астрологията е само формула на астрохимията. Човек, влязъл в дом, изпълнен с никотин, ще отнесе със себе си отровните отлагания. Също така човек, изпитал за пръв път непосредствено астрохимическите лъчи, ще звучи винаги в едно съчетание. Може да се установи кога трябва да се приближим към желаното лице.

Прочутите слънчеви петна също усилват химическите въздействия. Хората говорят за пертурбации в света в периодите на слънчевите петна. Даже слабите представи за това ни подтикват към верни съображения. Но ако вземем предвид какви могъщи химически реакции съществуват, то не ще е трудно да разберем наситеността на пространството с най-реални окиси на металоидите. Възможно ли е да се отрича лекомислено еволюционната мощ на материята, когато из Безпределния резервоар се изливат над главите ни лъчите с неизмеримо напрежение! Особено чувствителните организми могат да свидетелстват, че в кулминационния период на слънчевите петна лъчите стават непоносими за тях. Също по време на падането на големи метеори може да се почувства сътресение на нервната система. До днес хората не са успели да осъзнаят своето положение в гигантската световна лаборатория. А това съзнание би въоръжило човешкия организъм и вместо тревожни наблюдения над сеизмографа, би отправило изследванията към Безпределните Висини, тъй материални, както хляба на вчерашния ден, тъй величествени, както безкрайността на небесните светила.

Астрохимията и астрологията като формули, приложими в живота или като определящи правила, които животът ни налага (въпреки че той се определя не само вън от нас), играят доминираща роля в битието ни, но онова, което е съзнателно отговорно за всичко, е човекът. Неслучайно се казва, че след като беше сътворено всичко, трябваше да се създаде венецът на света — Човекът! Астрохимичните условия могат и играят, както казвам, решающа, но не и съдбовна роля. Вярно е, че много тревожности е изживяла нашата Земя с всичките тези явления, които познаваме като дело на астрохимията, защото и сега живеем ужаса от еманацията на радиоактивните руди и другите изкопаеми, които влияят върху общата аура на нашата планета, но ведно с това се върши и едно освобождаване на по-нисши духове и стихийни сили, които са включени там. Наистина имаме бедата понякога на неконтролираното астрохимическо действие върху нас, но в същото време освобождаваме сили, които след това ни дават енергии, необходими за човешкото ни развитие.

Човекът не може без вътрешната си топлина, но човекът не може и без Слънцето, което е външна топлина. Той не може без оная енергия, която ни дава астрологичната планета, случила се над него в момента на раждането му. Но тя също взима от него! Този контакт не бива да се забравя. Тук е дадено повече въздействието как те ни влияят. Но трябва да ви кажа, че човекът е по-определящ в действията отколкото самата Природа. Ако ние в своето още немощие се покоряваме на известни божества, то не значи, че не носим властност, защото е казано, че човекът е бог и син на Бога. Наистина, какво каза Христос? Спри! — и морето спря своето вълнение. А това същото море поглъща хиляди жертви.

Астрохимията играе определяща роля, но ако отгърнем страниците на историята, ще видим, че тази същата астрохимия се опитаха алхимиците да я уловят в своята колба. И неслучайно извършиха големи дела. Но дали човечеството е било готово да си послужи със законите, които алхимията овладяваше?! Тя не се спря пред присмеха, но беше спряна по други съображения. Защото трябваше и разумът да улови и да подчини онова, което наричаме Природа, която и след това у нас като макрокосмос пак господства над онова, което наричаме микрокосмос. Бог е господар на Природата, но и ние ще и бъдем господари, защото тя е у нас, и когато подчиним в себе си това, което е променящо се, и остане Бог у нас, тогава ние не можем да бъдем подвластни на стихии. Безспорно, че човекът все още е подвластен.

„Възможно ли е да се отрича лекомислено еволюционната мощ на материята, когато из Безпределния резервоар се изливат над главите ни лъчите с неизмеримо напрежение!“ Безпределността ние я носим. Когато един човек може да се улови вън от себе си, той ще види тази безпределносг, но когато не може още да я понесе, той ще си стои в клетката, наречена тяло. което му позволява обаче да излиза. И тогава е дошла идеята за промяната, която наричаме смърт и раждане. Но смъртта е велик закон и аз съм говорил за нея като потреба.

„А това съзнание би въоръжило човешкия организъм и вместо тревожни наблюдения над сеизмографа, би отправило изследванията към Безпределните Висини, тъй материални, както хляба на вчерашния ден, тъй величествени, както безкрайността на небесните светила.“ Ето това е тайната на нашето вложено.

Вярно е, че ние наблюдаваме тревожно сеизмографите, но вярно е и друго, че някой, още преди сеизмографът да съобщи, знае. Животните дори преди сеизмографа реагират — ще има земетръс, ще има буря... Ето как не сме и няма да бъдем лишени от всичкото това.

Аз се страхувам понякога от дадените неща, които водят до покорство, като ни лишават от онова, което у нас е господстващо. Покорността ни трябва да бъде метод на усъвършенстване, но не и на подчинение! Човекът е Божествен син и той може да бъде покорен, но не бива да бъде подчинен. С това, което усвоява, той ще преобразява. Затова е казано в книга Битие: Да сътворим човека! Това са Неговите помощници — ония, които са били преди нас и са сътрудничили на Еволюцията, на Божествеността.

Така че ние можем да приемем действието на една астрология, можем да приемем действието на една алхимия, защото тя е създала планетата с всичките необходими за нас сили. Ако нямаше в нея тази енергетичност, ако нямаше в нея тези астрохимически елементи, които са потребни за изграждането, растежа и плоденето на едно дърво, на едно зърно, какво бихме правили? Как бихме съществували? А сега имаме и опитите, когато човек с ума си може да накара едно растение да расте, да плоди... В такъв случай имаме ли в себе си астрохимия? Имаме. Имаме ли ги тези елементи в мисълта си? Имаме ги. Целият този свят до Божествеността носи всичко, каквото е необходимо за Еволюцията. Нашата мисъл е толкоз астрохимична, колкото е цялата ни планета; нашият живот е толкоз астрологично свързан, колкото цялата планета в нейната Всемирна еволюция.

Даже и катастрофите са катастрофи на нашата преходност в знанието, но не и във Всемирността. Защото, ако едно дърво е плодило и след това му паднат плодовете, ще кажем — катастрофа, а те са наплодили земята. Така че когато дойде гостенката смърт — ние не сме в катастрофа за Всемирния разум, а сме в преходността на развитието!

§19. От всички творчески енергии най-висша си остава мисълта. В какво ще се изрази кристализацията на тази енергия? Някои мислят, че венецът на мисълта е точното знание, но по-вярно би било да се каже, че мисълта се увенчава с легендата. В легендата се влага смисълът на творческата енергия и в сбита формула се изразяват надеждите и постиженията. Не е вярно, че легендата принадлежи на призрачната древност. Непредубеденият ум може да схване как животът всеки ден твори легендата. Всяко народно постижение, всеки вожд, всяко откритие, всяко бедствие, всеки подвиг се обличат в крилатата легенда. Затова не трябва да презираме истините на легендата, но да наблюдаваме внимателно и да се погрижим за словото на действителността. В легендата се изразява волята на народа и няма нито една лъжлива легенда. Духовният устрем на мощния колектив се изразява в образ, който се явява като световен символ, тъй необходим, както е необходим световният език.

Прави са работниците за общ език. Прави са създателите на легендата за света. Три пъти по прави са носителите на подвига.

Преди десетки години казах, че фактите са гробари на истината и че легендата, митът и приказката са съхранили по-чисто истината за Духа. Легендата е кристализация на Духа в своето осъществяване, а историческият факт е събитие, преценено чрез разума като необходима регистрация. Легендата остава и ще остане като необходимост, която човечеството трябва да осъществява. Представете си в хилядолетията т.нар. вълшебни килимчета; представете си в митологичния свят Икар, който си направи криле — този български Манол; представете си Фаетон в гръцката митология — този син на Хелиос, този син на Слънцето, който с колесницата броди по Небесния свод и в края на краищата светкавиците го изпращат в реката. Ето легендите. Дойдоха ли като истини?! Реализирани ли са вече част от тях?! Когато човечеството дорасне до възможността да направи своя полет до Слънцето, разбира се, няма да залепи крилете си с восък, та Слънцето да ги стопи. И наистина, когато фантазията е скрепена не с конците на мисълта (макар че тук за мисъл се говори още), а с енергията на Духа, тогава няма да ви се стопят крилата и да паднете. И добре е казано в легендата, че докато човек крилата си още с восък ги залива, голямата, слънчевата сила ще ги разтопява. Значи човекът има да мине още един етап в своята легендност.

Тайната на легендата е именно кристализацията на енергията. И в различните степени енергията е рожба на мисълта (тук добре е казано, че в мисълта е сложена творческата енергия), но мисълта е само част от стъпалата на голямата стълбица. Енергиите, които ще бъдат от Духа, ще променят и името на демиурга на легендата, ще ни дават действия, които ще бъдат и колективна сила.

В митологиите имаме действието на отделната личност, на Великите посветени, които отварят хоризонтите в едно бъдещо, възможно техническо осъществяване, на което сме свидетели. Защото едно гостуване до Луната от легенда вече стана действителност. Ако Жул Верн даде идеята, че там има живот, то много преди това окултните знания казваха за тази тайна. Жул Верн беше светски писател и с фантазията си разкри онова, което окултистите бяха вече казали. Него го приеха и сега всички констатират: „Той каза истината!“ Разбира се, онези големи Учители, които са давали тези тайни, нямат нужда от потвърждение, нямат нужда от похвали. Те имат една задача — да дадат лъч на пробуда в душата на човечеството!

И ето сега колективната сила, ето мощта на колектива, изразен в образ — това, което нашето съвремие го донесе. Десетки умове можаха да надделеят земното притегляне и да пратят гостенин човека в планетния свят. Беше ли пращан с легендите там — беше.

Това е, за което ние можем да благодарим, което ни дава основание да свалим булото на Изида — от символа да направим реалност; това е, което ни дава знание, че всеки символ, на който още не сме свалили булото, е една казана истина, но не още делотворна. Така ние имаме основанието да казваме, че сме богове! Това е, бих казал, оная борба на човека пред Вавилонската кула. Защо бяха размесени езиците им, за да не се разберат? Защото не бяха готови, но легендата стоеше — че трябва да изградят кула, чрез която да гостуват на своя Бог! Легенда! Когато узря човечеството — ето ви Вавилонската кула, ето ви изстрелващите площадки и човечеството има една реалност. Човекът е вече гостенин на своите братя и сестри отвъд земната планета. Можеше ли да го прави без цивилизацията на осъществения ум? Можеше — с мисълта си. И точно защото мисълта му е била гостенка, той потърси нейната приложност, за да осъществи това, което в далечното си развитие още не бе стигнал до убеденост с мисълта си и убедеността на очите. Доказаното и видяното с очите потвърждава дълбочината на прозрението на онези големи пратеници.

Няма малко служение в името на голямата цел! Няма малко служение! Никой не може да каже: „Аз съм ненужен, защото другият е гений.“ Не. Всеки е потребен да извърши своето. В тази голяма колесница за всекиго има място и всеки може в нея да сложи своя винт.

„В легендата се изразява волята на народа и няма нито една лъжлива легенда.“ Под народ тук трябва да разбираме националното ядро на съответните човешки общества.

Ние, българите, дадохме една песен, която лети в Космоса — това не беше малко... Така ние сътрудничихме на една легенда. Легенда, придружена с една реалност на българската песен. Ето една нота от космичната цялост за легендите, която там дава нашият напев. И тогава този напев е живият символ за присъствие на българската нация във Всемирното служение.

Това е голямото, което трябва да знаем. Това е легендата на Вавилонската кула. Не беше време още. Безсилие — не, а достатъчно подготовка липсваше. Ето защо трябваше да размесят своите езици, ето защо идва тук похвалата на идеята за „всемирния език“. Тогава, когато имаме постигната легенда, тогава ще имаме и един език. Когато не можеха да изградят Вавилонската кула, трябваше да дойде многоезичието, за да се пръснат, за да се осъществяват.

§20. Трябва да схващаме новото като нещо полезно в настоящия момент. Всичко, което е неприложимо и отвлечено, е излишно. Наситени сме на въздушни кули. Дори далечните светове трябва да станат нещо конкретно. Строежът на парче лед или химическата дейност на слънцето трябва да бъдат приети в съзнанието, както и значението на най-малките продукти на материята.

Заглъхването на дейността на духа се обяснява с притъпяването на вниманието към природните явления. Отучвайки се да наблюдава, човек губи способността да синтезира.

Разрушението на паричните знаци ще освободи човечеството от клещите, стесняващи зрението. Има моменти, когато стените, поставени да пазят условните знаци, се явяват като пречка за еволюцията. Дошло е време да се освободи науката от отговорността за частната полза. Свободният ум има право да търси нови съчетания от неочаквани положения. Тези неочаквани нишки ще го доведат до висшите сфери.

Гледайки на страхливо ограничената игра, бихме съветвали да съставите по-добри съчетания.

Любувайте се на великата игра на Световната Майка!

В този параграф доста неща според мен си противоречат. Противоречиво е, че „всичко, което е неприложимо и отвлечено, е излишно“. Както казахме, ако вземем тази идея, тази легенда за вълшебното килимче и неприложимостта `и — ето, хилядолетия минаха и тя се осъществи. Ние не можем да твърдим, че тя е излишна и неприложима. Идеята може да предшества приложението си с хилядолетия, както с хилядолетия предшестват духовните вълни оная бъдност, която е определена за човека като Божий син. От тогава, когато е казано на човека с раждането му: „Ти си Божий син!“, до момента, докато извърви всичките си културни и духовни развития, вярно ли е твърдението, че това е една неприложимост, че е едно отвлечено и излишно понятие? Не! Може да се прави разлика между творческата фантазия и фантазьорството, но не трябва да се отрече, че това, което е неприложимо днес, не е истинско утре!

Най-куриозният случай, който мога да ви кажа, е за „гениалността“ на Наполеон. Когато му поднасят идеята за парахода, той пише: „Глупост!“ Това е Наполеон — гений във военното дело и достатъчно недалновиден в прозрението си за парахода. Този, който не може да усвои „утре“, не бива да отрича „вдругиден“! Така не се работи. Ако прозрението ви стига до плета на вашата къща, то не значи, че нямате съсед! Не може така да се мисли! Настоящият момент не трябва да се измерва само с полезността, не трябва да се измерва само с неговата приложимост. Какво да кажем за гениалните хора? Те могат да рефлектират света и да го направят далечен. Какво е откривателството — точно тази подбуда, която един е усетил, сложил я на едно ниво, друг — на друго и някой я обхване в ръцете си. Това, което съм казвал за Нютон — хиляди хора ги е удряла ябълка, но никой не реши закона. „Всичко, което е неприложимо и отвлечено, е излишно.“ Не!

„Строежът на парче лед или химическата дейност на Слънцето трябва да бъдат приети в съзнанието както и значението на най-малките продукти на материята.“ Казал съм и за материята — не да се отрича, а да се обожествява! Тя е последната стъпка на божествеността, дадена за човека — не трябва да се отрича. Продукти на материята могат да горят, но материята като вибрация на Божествеността не може да бъде отречена.

„Отучвайки се да наблюдава, човек губи способността да синтезира.“ Идеята, че отчуждавайки се от наблюденията човек губи способността да синтезира, е частица от приложната наука, но не и от творческата. Синтезата е работа на ума, но не и на творческия ви дух. Добре са казали, че наблюдението не е откривателство. То може да ви послужи именно да отидете в необятността. Трудно е да синтезирате от него изхода, но може да предвидите бъдещето и да дадете доктрина, която е „утре“.

„Дошло е време да се освободи науката от отговорността за частната полза.“ Мисля, че няма наука, която до такава степен да се е обвързала с частната полза. Може един закон да бъде употребен за частна полза, но откривателят на закона не затова е работил и самият закон не е частна полза. Законът идва да даде инициативност на човека и той да придвижи приложимостта. Ние не можем да отречем правото му да се осъществява дори и да се нарече частна полза. Частната полза не е обогатяване, а осъществяването на една идея, на един закон в рамките на приложимото поле.

Не можем да лишим човека от инициативност. А как ще направи колелото, дали ще го преоткрие... Въпросът е, че той е родил ум за приложност. Ползата не е била мярка за величие, а за удовлетворяване. Някой е по-алчен и има си квалификации, но не можем да го отречем, ако е подтикнал света на приложимото за доброто на човека. И австралийският закон за пенсиите е еднакъв към всички — частник или обществен служител (с изключение само 50 долара повече на министрите). Мотивът бил следният: всеки е допринесъл за благото и икономиката на държавата! Ето национално мислене, ето историческо поведение.

„Свободният ум има право да търси нови съчетания от неочаквани положения.“ Свободният ум е, който може наистина да съчетава, свободният ум е, който може да къса нишките и който може да ги връзва. (Това, което съм казвал на лекарите: „Вие можете да продължите живота, ако на кросното на болния има нишки на живота. Ако те са скъсани, вие ще ги вържете, но ако на кросното е свършила нишката, и да опъвате — както при Прокрустовото легло, нищо не можете да направите.“ Тук има велики закони; тук има висши сфери.) Това е, което трябва да знаем. Всичко има една тайна — тайната на Свободата, която ни прави родствени с Бога! Колко път ще извървите до нея... (Не говоря за социалната свобода. Достоевски в „Братя Карамазови“ казва: Иисусе Христе, иди Си, те не са готови..., аз им давам по лъжичка от свободата.) Но без идеята за Свободата като обожествяване не може да има осъществяване.

„Любувайте се на великата игра на Световната Майка!“ Ето това е тайната! Тази световна утроба носи и божествеността, и гениалността, и посредствеността. Това е игра (в добрия смисъл на думата), наречена Еволюция. И ние не можем да отречем развиващия се заради този, който ще дойде готов вече да сътрудничи на развитието. Признанието трябва да бъде на Великия закон: вие сте пратеници, за да се обожествите у Мен и Аз чрез вас да видя Себе Си! Това е Божията воля, другото са човешки правила.

§21. Разсъжденията за историческата клевета са правилни. Клеветата прибавя горителен материал в огъня на подвига. Клеветата е неудобна само в обикновения живот на съвременността, но в перспективата на историята пламъкът на клеветата е най-разноцветен и без нея благодарното човечество би погребало дори най-забележителните прояви.

Тактиката на Врага предвижда щото човешките уста да не замлъкват. Музиката на сферите се нуждае от акомпанимент, но безумните завистници предполагат, че техният вой ще сгъсти достатъчно атмосферата, за да не може симфонията на вечността да достигне до земята. Но добрият стопанин ще намери за какво да употреби всички изхвърлени остатъци. И тъй, нека факлите на клеветата да осветляват пътя на непреклонния подвиг!

Наричайки Нашите посланици шарлатани, хората с това им дават свидетелство за необикновеност. Ласките на нисшите животни са много груби. А грубостта на потомците на отиващата си раса е надминала дори средновековието! Не толкова подлостта, колкото грубостта на възприятията превръща човешката маса в негоден материал. Именно грубостта създава лекомислието, а след него идва предателството. Затова ще определим клеветата като факел на диваците, но в тъмата на нощта всеки огън е полезен.

„Тактиката на Врага предвижда щото човешките уста да не замлъкват.“ (Но и трябва напразно да не бърборят.)

„И тъй, нека факлите на клеветата да осветляват пътя на непреклонния подвиг.“ Ето тайната. Трябва да имате устрем за подвиг, за да кажете, че клеветата за вас е огън. Това трябва да се разбере, а не общото махаленско клеветене да се мисли, че е достойнство. Трябва да различаваме клеветата, която разнася, която допринася полза, като възпява, като осветява.

Добре е казано, че Нашите посланици ги наричат шарлатани, следователно им дават едно звание. Но нека не забравяме мисълта на Христос: Тези шарлатани трябва да бъдат познати по плода им! А ако този плод е, както казва пак Той, вместо смокиня — трънка (а ние сме свидетели наистина и на шарлатанство), тогава какво липсва? Липсва чувството на отговорност в името на истината! Налице е облагодетелстването, а Той е рекъл: Даром взехте, даром давайте! Затова е вярно: По плодовете ще ги познаете! Така че ние трябва да разграничим огъня на клеветата, който дава сила на подвига, това, което казаха срещу Него — Той е винопиец, Той е незаконнороден, Той с блудниците яде и пие, Той е луд... Всичко това го има в Евангелията за Него. Но Той беше Син Божий и Човеческий. И всяка клевета Му осветяваше пътя. Ето такава разлика трябва да правим между онова махаленско хлевоустие и клеветата за подвига. И тогава вече да разграничим, че шарлатани е имало и има — те на улицата се подвизават. Посветеният прави подвизите в своя Светая Светих и в душите на следовниците си. Тогава клеветата е пламък. А без преценка на подвига (не на приноса на ползата) е вече лошата клевета. Тя не е пламъкът, който го храни, не е онова, което прави името; тя е съпроводена с грубостта, която е по-жестока, както тук казват, и от подлостта дори. Това е, когато ограбите другия заради собствената си облага. Всяка награда е грубост в душата на отсрещния, когато я искате, когато употребите измамата за личната облага, когато лекомислието е дало подтик на вашия подвиг (а лекомислието е грубост и вредителство).

„Но добрият стопанин ще намери за какво да употреби всички изхвърлени остатъци.“ Ако някой не сътрудничи на Еволюцията, той може да бъде изхвърлен в остатъците; и там е неговото място. Той не е добър стопанин — добрият стопанин съхранява и брани своето лозе. Затова Христос казва: Аз съм лозата, вие сте пръчките и всяка пръчка, която не дава плод, се реже.

Кладата и клеветата са двете тайни в пътя на посветените. Или на кладата ще бъдат изгорени, на кръста разпнати, или клеветата ще говори за тях — тя умора няма, наградата `и никога не е стигала, затова се самовдъхновява в търсенето. Но по този начин тя носи поклонниците — така е с „винопиеца“, „незаконния син“, „сина на дърводелеца“. Като че ли ако си син на дърводелец, не можеш да бъдеш гений, не можеш да бъдеш дарен. Никоя служба не е обидна, а изпълнена с недостойнство говори не за службата, а за човека, че е недостоен. Достойният всичко върши с величие! Това е, което Той можеше да направи.

Краят има едно уточнение съвършено вярно: „Затова ще определим клеветата като факел на диваците...“ — това, което може да стимулира промяната; това, което може да ви предизвика за подвиг там, където прозрението няма още своето величие. Трябва да постигне, трябва някой да бъде разбуден с отрицанието, за да иска да докаже. И тогава именно този огън, клеветата като огън, го прави жертвен и по този начин той не само я опровергава, а постига служение за човечеството. Ето и по това ние ще познаем дали дадено човечество е още в степента на дивачеството, щом има нужда от клевета. Защото в Учението на Мъдростта ние трябва да се простим с клеветата като стимул и пламък. Обидно е вече да има клевета. Защо? Защото Мъдростта дава прозрение и виждане. Пред клеветата трябва да се сложи праг, стена, тъй като в моментите, когато има своята приплодност за развитие, тя става и отрицателна сила, която може на малодушието да попречи. А малодушието е частица от съмнението и съмнението е вече не ходене, а човекът в стоялка. Той не може да излезе за път, а стои в стоялката на съмнението. Това значи, че не може да простре ръка за далечното си пътуване, не може да отиде до Храма. Ако човек не се надвие, ако човек не се победи, ако човек не трансформира клеветата, която му пращат, за да освободи клеветника, той не помага на Еволюцията. Клеветеният трябва да има една задача — да нихилира клеветата, като освободи и клеветника. Така се сътрудничи на Всемирната еволюция. Той не бива да се връща — за да изпълни словото на Христа: Когато сте сложили ръката на ралото, за да правите браздата на едно ново живеене, не се обръщайте назад! Какво е било, какви школи сте минали, какви учения сте изповядали, на кои църкви сте правили своето палене на кандила — няма значение. Човек е сложил ръка на ралото за нова бразда, за нов живот! Това ни предстои.

§22. Няма по-несправедливо съждение от това, основано на очевидно действие. Откривайки едно предполагаемо следствие, хората губят нишката на действителността. Учението, което води към източника на действителността, хората обикновено наричат мечти. Животът крие признаците на зараждането, а изявява разложението на старото. Така човек може да потъне в разложението и незабелязано да пропусне ценностите на зараждащото се. Процесът на зараждането е скрит съзнателно, иначе стихиите биха унищожили зърното на възможността. Инертността е основното качество на стихиите и за да им се придаде еволюционна енергия, е нужен ударът на духа, намиращ се в състояние да мисли. Така мисълта се явява като двигател на стихиите.

Когато говорим за необходимостта от усилване на мислителния апарат, с това вече се подразбира съществуването на необуздания натиск на стихиите. Определени периоди от живота на планетите са подложени на натиска на стихиите. Може да им се противопоставя само упоритият стремеж на народите към обнова на живота; концентрираната мисъл в това направление представлява ядката на Учението и като поразяващ меч ще разсече тъмите на хаоса. Мисълта трябва да се противопостави на стихиите, иначе равновесието дотолкова се нарушава, че може да се очакват космични пертурбации. Годините на глад, суша и болести не са ли следствие от падението на мисълта? Мисълта на един само човек не може да се противопостави на стихиите. Преломът в съзнанието не е достатъчен, за да оформи съзнателната мисъл. Само осъзнаването и чувство на отговорност могат да дадат подтик на мисълта. Иначе платната във вихъра на бурята ще бъдат надувани от безсъзнателното.

Наблюдаваме голямото напрежение както на магнитните вълни, така и на химическите лъчи. Човешката мисъл се е огънала като незакален гвоздей и в глъбината на съзнанието дебне хаосът. Може ли да се живее? Идеята на Нашия маяк започва постепенно да си пробива път, тъй като с течение на времето няма какво друго да остане из сред облаците на хаоса. Как тежко е на чувствителния дух! Следим непрестанно вълните на нечуваната тъмнина!

Сърцето може да понесе само определено количество от отровата на стихиите.

Доста мъгляво е като концепция (затова и толкова много е казано).

„Няма по-несправедливо съждение от това, основано на очевидно действие.“ Вярно е, когато се касае за различните ценности. Действителността, в която пребиваваме, може да бъде възприета в няколко плана. Единият е наличието на сетива, които са ни дадени, за да се ориентираме. Ние не можем да ги отхвърлим — очите ни са толкова необходими, колкото ни е необходима и мисълта, колкото ни е необходима и интуицията, колкото ни е необходим и Духът. Иначе бихме казали на Сътворителя: „Защо ни създаде излишества?“ Така не може да се мисли. Може да се градира познанието, но не и да му се отрече правото на усвояване в съответните тела, в съответните духовности, които притежаваме. Вярно е, че едно знание, което ни дават очите, не предполага самата действителност, но зависи в кой план я виждаме. Не можем да кажем, че не съществува предметността, която е необходима за нашето физическо присъствие и за нашето прислужване.

Едно предполагаемо следствие не е възможно да губи нишката на действителността, както е казано тук, защото ние в себе си притежаваме и други органи на познаваемост. Много голяма част от знанията, които ни дават очите, са илюзия, но за да го констатираме, ние имаме друг орган, който казва: „Това е илюзия.“ Какво показва това? Право на отричане? Не! Право на проницание? Да! Така че когато от една реалност можем предполагаемо да кажем дали е истинската реалност, тя е вложената възможност в нас за преценки. Не може на човека да му се отрече правото на върховна преценка с пробуден дух. Безспорно е, че едно пещерно съзнание трудно би родило абстрактна мисъл и трудно би извело от действителността абстрактността, която всъщност е по-реална от реалностите! Още преди години съм писал: има една реалност, по-реална от реалностите — това е реалността на Духа! Това значи ли, че нямаме физическа плът, значи ли, че нямаме астрално тяло, че нямаме мисловно тяло? Не! Но значи ли градация на реалностите; имаме ли реално присъствие на всички реалности, потребни за съответните полета, потребни за нашата еволюция? Да! За мен водата е астралният образ на светлината. Но можете ли тук да си служите с астрална светлина? Не! Тогава?! Така че известни неща най-малкото трябва да бъдат определени конкретно ясно без толкова много навеи.

„Учението, което води към източника на действителността, хората обикновено наричат мечти“. Да, така е, защото реалността на мечтата се схваща с друго знание. Но никой не е казал, че реалността нихилира мечтата — тогава трябва да отречем всичко, каквото са творили големите. Мечтата е една реалност, а с онова зрение и с онзи орган, в който можем да я уловим, ще я видим. Естествено онези, които не притежават будността, могат да наричат действителността не само мечта, могат да я наричат и блуждение. За някои е нереален и ангелският свят, за други е нереално схващането, че има прераждане. Това значи ли, че трябва да се отрече и будността. Тогава трябва да отречем всички тези практични науки, които окултните дисциплини създадоха: астрология, френология, даже една митология, която е сгърнала, запечатала, глиптирала символи и образци (и този, който може да ги разчита, вижда една реалност).

Буквалността не трябва да води в съмнение. Една действителност, която могат да ви дадат вашите очи, след това степенувана с вашия ум, после осветена с вашата интуиция е една жива реалност, както ние сме жива реалност на Бога в Неговото земно царство. И казвал съм: Величието на човека е в това, че неговата плът на непреходност е ваяна от ръцете на Бога. Ние сме Негова реалност в земното поле. Не трябва именно в този смисъл да се стига до блуждение, че всичко, което е реално, е нереалност, едно следствие, което не говори за действителност. Не е така. Материята е една действителност на Бога в Неговата последна вибрация. Отделен е въпросът до каква степен са развити качествата на тази материя — това, което наричаме нейна динамика; нещо, което и Айнщайн казва: материята е енергия в движение.

„Инертността е основното качество на стихиите...“ Hека да приемем, че различните наши органи на възприемане създават една стихийност. Тогава в моята теза, че всички митологични божества са били стихии, кое от тях е инертността? Инертността не е в самите тях, а в по-бавното ни развитие за възприемане на стихиите и тяхното подчинение. Така че инертността да се предпише като качество на стихиите, докато събудят в човека промяната, е под съмнение. Не те са инертни — инертността е до каква степен нашата одухотвореност възприема света. Така че целият хилядолетен митологичен свят със своите стихийни божества не е статичен, но е развиващ се бавно, за да пробуди у нас промяната към едноличността. И сега има суеверия, които също могат да се нарекат една инертност на поведението на човека към стихиите. Трябва да ги надмогнем и ще го направим. Именно това е била ролята на големите духовни вълни както и на школските учения — да събуждат, да дават азбуката на промяната. Суеверието е една приета инертност, срещу която трябва да се борим, разбира се, със съответната мекота, защото бруталността може да наруши, а смутена и брутално наранена духовност трябва да се лекува, вместо да работи в нас.

„Животът крие признаци на зараждането, а изявява разложението на старото“. Казвал съм, че животът е непрeривен. Той търпи това, което овехтява, и вътре в себе си носи и зародиша на новото. В митологиите е изрично казано: бог на разрушенията и на възстановяванията — Шива, Дионисий... Така че тези неща са ясни в съзнанието на човечеството и ние не бива да живеем със страх, че стихиите ще унищожат зърното на възможностите. Защото тогава трябва да кажем, че Животът е победим. Може да има бавни етапи на развитие, може да има суеверие, но Животът е непобедим! Един Христос го демонстрира след Възкресението Си — Дерзайте! Аз победих! Ако има нещо, което е непобедимо в света на сътвореното и на несътвореното — това е Животът! Защо? Защото е казано: „В Него имаше живот, и животът беше светлината на човеците“ Другото е победимо. И раждането, и смъртта са врати и ако ние им даваме известна стойност, това е само преценка на относителното ни божествено състояние. Така че идеята за унищожаване зърното на възможностите при една бавна, инертна стихийност е много малка възможност в еволюцията. Отпада онова, което се нарича плява в живота, отвява го вятърът, но животът непрекъснато върви.

„Така мисълта се явява като двигател на стихиите“. Безспорно, защото мисълта е онова, което определи в човешкия род човека. Адам първо е мисъл и после става земен човек. Какви са тласъците, които могат тези стихии да дават? Те имат, както е казано в „Агни Йога“, необузданата, неовладяната сила да тласкат. Така е и в световната история на религиозното и духовното ни съзнание. От един тотем до многобожието, до политеизма — това са пулсации именно на тези сили, на тези стихии. Необузданият натиск на стихиите! Да се прерасне от едно дърво, от едно животно до човека! Ето, това са били тласъци, това са били бури, които са извеждали съзнанието ни към Бога. И ние не можем да кажем, че те са носили някакво зло. Не, те са усъвършенствали човека. Така той е схващал и това негово схващане не може да бъде упреквано. То е ядката, от която идват енергиите — ядката, създаваща великата тревога, която винаги ще храни потребата за развитие, винаги ще се бори срещу старото, разбира се с онази ритмика, с която еволюцията за даден момент според коренните раси има своя ключ. Когато сме влезли в шестата подкоренна раса, естествено, развитието на този тласък, на тези стихийни сили ще бъде много по-бързо, много по-ползотворно и хилядолетия няма да са нужни. Защо? Защото ще работите с още едно сетиво и ще можете много по-пряко да приемате и по-изчистено да освобождавате енергии в сътрудничество с общата еволюция. Със знанията, които имате, със самосъзнанието за божественост, което носите, вие служите една божествена литургия в целия този цикъл от една коренна раса към друга.

А мисълта започва да се противопоставя на стихиите тогава, когато едно вътрешно прозрение е довело до идеята за единия Бог. И Христос много красиво рече: В стари мехове ново вино не се слага. Можем ли да отречем предишната мисъл? Не можем и не бива — толкоз е била потребна, колкото сега новата мисъл. Но това, че имаме чувство на благодарност, не бива да ни прави роби на едно старо, отминало, стихийно време, достатъчно дало на човечеството. Признателността не бива да се обърне в робство!

„Преломът в съзнанието не е достатъчен, за да оформи съзнателната мисъл“. Ето това е синорът, който трябва да минем — преломът, той не е достатъчен за една нова мисъл на служението. И тогава именно Христос казва на Своите апостоли: Идете и научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светаго Духа! Значи не е достатъчен само преломът на съзнанието, нужно е и уплътняване на тази нова мисъл, която трябва да измести трапезата на довчерашния начин на хранене и служение. Ако това не се извърши, има напластяване на стихийните сили и те правят една бронирана стена. Тогава планетата в своя защита упражнява бурята и безсъзнателното, неовладяното започва да прави своето развитие.

„Само осъзнаването и чувство на отговорност могат да дадат подтик на мисълта. Иначе платната във вихъра на бурята ще бъдат надувани от безсъзнателното.“ Едно старо схващане, безсъзнателно движи платноходката на едно минало необслужващо. И има религиозни доктрини, които не дадоха нищо ново, просто обслужиха. Например един Ислямизъм може да бъде модернизиран, но нищо ново не даде. Той не промени вълната на развитието, защото е форма на Иудаизъм в по-модерна дреха (с полусърп, полулуна). Нищо ново не даде на човечеството, но е също така властно изповедание за едно реално съзнание на хората, които го изповядват. Потребно, но за световната култура, за световната еволюция това е един изолиран остров, където нищо ново не се научи. Ето защо, когато дойде осъзнаването, идва чувството на отговорност, нуждата от окопаване, от поливане и оплождане на смоковницата, та след едно трилетие да има плод.

Това е, което трябва да се осъзнае и което не бива да забравяме. Ние не можем да отречем реалностите в техните градации. Мечтата е толкова необходима за духовно зрящите и толкова реална за духовидците, колкото непристойно отричана от ония, които имат само земни очи. Да отричате това, което не виждате, е гробарство. Не погребвайте онова, което не знаете дали гробът ще го съхрани, дали гробът ще го задържи. Това направи Иудейството — погреба Месията си, а Той им показа, че не може да стои в гроб.

„Идеята на Нашия маяк започва постепенно да си пробива път, тъй като с течение на времето няма какво друго да остане из сред облаците на хаоса“. Светлината, която дава Агни Йога чрез Теософското общество, наистина служи за пътевод, но тайната я носи корабът, тайната я носи Новото духовно учение; тайната я носи новият Всемирен учител, Новата духовна вълна. Маяци всякъде ще намерите, но ако няма един кораб, ако няма една платноходка, която да акостира на брега на човечеството, какво като си свети. Трябва да го има Hего, трябва да я има нея — духовната вълна, за да послужи маякът къде да акостира новият духовен път.

„Сърцето може да понесе само определени количества от отровата на стихиите.“ Когато се е изживяла една стихия, когато се изживява едно старо учение, неговото разложение носи отрови. Ето защо предупреждение от този род играе наистина съдбовна роля. Ние можем донякъде да понесем остатъка или отровата от едно минало, но това е за будното съзнание. Онзи, който не може да схване еволюцията на промените, той няма да бъде отровен — за него разложение няма в едно учение. И винаги съм правил разлика между учение и религия. Религията е система за обслужване на душевността на човека, изведена от Учението. Религиите като системи много са напрашени. Суеверието, ненужните обреди са откраднали част от нейната мистична тайна. Така наистина сърцето може да понесе само определено количество от отрови. Но в такъв случай би ли трябвало всички новатори да бъдат изтровени, ако не са достатъчно посветени? Не! Едно ново учение носи точно този катализатор, носи точно този бомбардировач, който разбива всичко старо и нихилира отрицанието. Това направи Христос със Своето Възкресение и затова им рече: Дерзайте! Аз победих! Ето това беше, което нихилира, което изгони всяка отрова от едно старо мислене, от едно старо учение. А Той из пътя на Своето служение едно по едно разбиваше въоръжените отряди на старото учение: Казано ви е — око за око, зъб за зъб, а Аз ви казвам: Обичайте врага си!; Казано е — убийте я, а Аз ви казвам: Простете! Ето вижте как Христос води непрекъснато към освобождаване на човека от отровите на миналото. Така че тази теза има известна размерност във верността, че сърцето понася. Но всяка духовна вълна носи достатъчно огнена стихийност, за да унищожи стихиите на миналото!

§23. Що е това, което отпраща отровите към земната твърд? Разбунтуваните стихии пораждат силно отровен газ. Обикновено този газ лесно се всмуква в пространството, но химическите лъчи на Слънцето прогонват газовите вълни към близките до планетата атмосферни слоеве — в резултат имаме опасно явление, но предупредените могат да победят отровата. Раздразнението и неговото дете — империла, лесно се съединяват с отровата на пространството, наречена аероперил. Навсякъде законите са едни и същи.

Учителят понякога носи маска против газа. Разбира се, действието на отровата е неравномерно, но чувствителните апарати звучат. Студеното време значително намалява действието на газовете.

Тук има една яснота относно отровите — това гниене на старото, което е вече ненужно. Но то е било толкова необходимо, колкото сега тялото ни, което след това ще видим да гние в гроба. Отровите винаги се отпращат към земната твърд. Една планета, за да получи пълното си развитие, трябва да мине всички процеси, като явленията на четирите царства, които я поселяват, трябва да се осъществят върху нейната гръд. Казвал съм, че човек когато е много уморен, много тревожен, когато просто е отровен — да отиде да копае. Няма по-голям трансформатор на отрицателните сили от земята. Ето защо и битките, които стават в по-висшите полета (това, което наричаме поднебесни или небесни царства), също изпращат своите отрови в земната твърд. А след това вече и на тази планетна плът ще дойде големият прощален момент — както на Атлантида. Но в Атлантида не само отровите, но и всичката дейност беше в астралното поле, и тя трябваше да се умие във водата, там да потъне. Бъдещето е в огъня, защото Огънят е утроба на мисълта!

Голямата алхимия има една обща стъкленица — нашата планета. В нея се върши всичко, което алхимиците правеха в своите лаборатории — там е направено златото, там отровите се трансформират. И придружаващото ни царство на растенията се храни с нашите отрицания, а ние — с техните.

Знае се каква е потребата от газовете, които отиват горе и постепенно слизат. Слънчевите лъчи бият върху известни пластове в атмосферата, разлагат и всичко това минава или като росен дъжд, или като буря. Една част от отровите отива в земята, друга — там където по-лесно може да бъде освободена. Така Слънцето играе ролята и на акумулатор, и на бомбардировач, на радикален чистител, който променя всичко. Когато се говори за черни дупки, за Бермудски триъгълник, знайте, че природата си има свои отверстия. Ако на един човек са нужни девет отверстия, за да функционира неговата анатомия, природата в своята цялост също си има отвори, чрез които поглъща и трансформира, храни се и се освобождава.

„Раздразнението и неговото дете — империла, лесно се съединяват с отровата на пространството, наречена аероперил.“ Империлът има различен произход, но най-страшен е мисловният, защото в по-висшите полета отрови няма. Една интуиция не може да даде отрови, но една мисъл — да; едно откровение — не, но едно медиумно явление, което е в астралните полета — може. Империлът основно е отрова на мисълта и именно тя е големият дразнител. Затова и човечеството в Новата духовна вълна трябва да постигне контрол над мисълта и нейната чистота.

„Учителят понякога носи маска против газа.“ Безспорно, необходимо е да правим своята защита. Социалната действителност показа, че употребата на отровни газове извика на живот в реалността съответните маски за защита — в Първата световна война например, в която наистина бяха отровени хиляди хора. Но защитата е отколешно явление — Учители и посветени са правили своите предпазни маски. Разбира се, не става дума за апарати, а да се обгърнете в своя защитна дреха — съсредоточавате се, правите моление, искате да бъдете облечени в дрехата на защитата, намятате тоя защитен плащ и тръгвате. Това е маската на Учителите! Тъй като империлът е рожба на мисълта, а много често ви изпращат мисли, то ето го този газ. И когато сте си наметнали защитна ризница, стрелите на мисълта се отразяват или „падат“ около вас.

„Действието на отровата е неравномерно, но чувствителните апарати звучат“. Колкото един организъм е по-чувствителен, колкото една нервна система е по-изтънчена, по-фина, толкова по-добре се улавя и най-малкото отрицание на мисълта. И тогава — неприятни нервни заболявания, душевни смущения... Човек може да е в благоразположение, но ако мине една мисъл, докосне го и ритмиката му намалее, изведнъж той изпада в униние. Това не значи, че трябва да се предостави на тази вълна. Именно тогава човек трябва да извика своите резерви — дух, воля и мисъл, и с една формула да прогони всяко нечисто гостуване.

Колкото е по-фин човекът, толкова повече апаратът долавя. Христос има една много интересна притча — когато в една къща прогонили нечистия дух и я помели, тогава седем други се настанили вътре (разбира се — по-чисто по-фино е било вече там). Но логично е и те да бъдат изгонени, защото човек има своята мисловна защита, има своята духовна преграда.

§ 24. Някой ще каже: „Всичко мога да приема, но не и пророчеството.“ Отговорете: „Да забравим тази дума.“ За вас ще имат значение указите на Международното Правителство. Вашето съвременно сърце предпочита съвременно название. Ний не държим на названието, същественото за нас е да опитате на себе си последствията на указа, та в паметта ви да се запечата фактът, че съществува Международно Правителство. Твърде ненаучно звучи думата пророчество във вашите речници, но привичката на роба ще ви помогне да приемете понятието за указа, а пътят на конспиратора ви учи да приемете факта за Международното Правителство. При това съпоставянето на факта с последствието ще ви научи на уважение. За Нас буквата не е важна, но ний довеждаме до край полезната дейност. Време е да се заменят библейските термини с ясни понятия. За Правителството нямат значение вашите муски. Нужна е преданост, изпитана чрез съзнателно действие. Вий мислехте да Ни провалите чрез терминологията, но предизвикахте указ, последствията на който ще трябва да обмислите. Бъдете внимателни в думи и в мисли. Ний ценим устрема на смелия, но примката на нищожеството ще бъде пометена.

Не е много вярно, че хората всичко могат да приемат, но не и пророчествата. Но истина е, че системите на посвещения и изворите, с които са хранени религиите, а оттам и грамотността на човечеството в приложение на самите религии, постепенно са минали в забрава. Трудно е в настоящето да се приемат посвещенията в Египет и Индия, трудно е да се намерят Елевзийските полета и церемонии, трудно е да се каже за римските сибили — ето ги отново. Те като понятия са имали своето съдържание и никой не може да го отрече. Неудобството сега не е в понятието, а в процеса на възприемането на тайната, която са давали.

Когато човечеството се е освестявало в своята разумност, идвала е препречката на ума, тъй като е трябвало в цивилизацията да се сложи повече мисловна енергия, за да се обслужи еволюцията във възприемането. Духовната същност не може бързо да се възприеме. Ето защо се е наложило, без да се повтаря понятието „пророчество“, да се въведе съвсем ново понятие — „укази на Международното Правителство“. Безспорно тезата на Агни Йога е да се освободим от старите формули. Виждаме обаче силата на земното, на мисловното притегляне — понятията лежат в съзнанието на хората, макар че не по-малко от столетие се работи за тяхното променяне. Малцина казват, че са приели укази на Международното Правителство, а почти всички твърдят, че имат пророчество или ясновидство, че контактуват с божествени представители...

Когато се говори обаче за екстрасенсни или медиумни контакти, те не могат да бъдат нито равноправни, нито равностойностни с пророчеството по отношение посветеността. Даже и пророците на Старозаветието се делят на големи и малки. Колкото и властни да са били питиите, сибилите или авгурите, техните гадания не минават в разряда на пророчеството — това са контакти в различни по-нисши нива. Разбира се, подобни явления не могат да бъдат отречени, защото човечеството е пълно с изяви на пробудени психически сили.

Налагането на ново понятие е доста трудно, но и едва ли в цялост онова, което старите религии са предоставяли на едно небесно царство (където властва един Бог, а ангелските йерархии надолу са взимали само помощно участие), може да бъде така плътно заменено с Международно Правителство. А указите на това правителство имат междинен характер, една по-скоро социална грижа, отколкото чисто духовна. Понятието „пророчество“ или пророкуването не задължава в приложността. То може да се ползва и за някои социални тенденции, но като провиденция не е равно на указа, който има предимно административен и социален характер. Дори като духовна будност указът в същината си не крие провиденцията, а само ръководното начало. Следователно това понятие не би могло да попълни и да замени напълно не само етимологичното, но и социалното и откровенско значение на пророчеството. Учителите, дали всемирни учения, както и четирите големи пророци имат преки контакти с провиденциален характер — не нареждания, не укази!

„За Нас буквата не е важна, но ний довеждаме докрай полезната дейност.“ Добре казано, но в провиденцията полезността е често едно много по-късно извлечение. Едно пророчество, след хилядолетия може да се сбъдне, какъвто е случаят с Апокалипсиса. Тази грешка за непосредствена реализация на казаното е стояла още, когато се е дало Откровението — считало се е, че след няколко месеца ще настъпи Второто пришествие, ще дойде Страшният съд. Ако обаче Откровението на Иоан се прочете внимателно, ще се види, че моментът не е посочен така. Следователно и от гледна точка на приложната полезност, трудно е да се съпостави понятието „пророчество“ с понятието „указ“ и да се замени старото с новото.

„Време е да се заменят библейските термини с ясни понятия.“ Да, но част от библейските термини имат и известна мистичност, която прикрива прякото им предназначение, и не е вярно, че те всички имат отвлечен характер, а не приложен. Казаното от пророците, както и от питиите, сибилите и т. н., крие определеност, не мъглявости. А степента на посветения (с кое поле и с кого контактува) дава размера на истинността.

„За Правителството нямат значение вашите муски.“ Разбира се, има голяма разлика между чистото пророчество и онова, което се извършва посредством известни напоени с енергии предмети, каквито са муските и амулетите. Енергия наистина е възможно да се предава чрез осветени предмети, но тя може да бъде нихилирана много лесно и тогава се носи една муска, която фактически няма никаква енергетичност. А пророчеството или откровението имат излива на висша духовна сила, която не може да бъде нихилирана, не може, както се казва, да се отиде при ходжа и той да развали магията — не.

Има и нещо друго — има предмети, като скъпоценните камъни, които са в хармонична връзка с нас. Но трябва да се знае по предназначение, по зодиакалност, по раждане какви камъни да слагаме, какви цветове да носим. Всичко това трябва да бъде съчетано с една математическа точност, за да ни носи положителна енергия и да ни защитава. Това е една приложна дисциплина, която може да обслужи всеки. Важно е определянето на дрехите, с които се обличаме — те трябва да съответстват на нашите мисловни и духовни ритми. Понякога казваме: „Тази дреха не ми е удобна.“ Може дрехата да е удобна, но цветът `и да е неподходящ. Затова подборът на цвета на стените, цвета на машините, цвета на облеклото, което трябва да носят работниците, в някои страни е вече в приложност. Но това няма нищо общо с пророчеството, а с реалната физика на човека, с реалните еманации на цветовете.

§ 25. При всеки химически опит имаме успешна реакция, след която се започва разложението на веществото — това е един момент от съзиждащия успех. От падането на Рим не бива да се изважда заключение за неуспеха на Нума Помпилия. Веществото просто изразходва своите електрони. Същото нещо ще бъде винаги с всички еволюционни действия. Хората обикновено не разбират момента на успеха. Тям се струва, че строежът трябва да върви без край, въпреки всички закони на творчеството. Не трябва да се мисли, че миналият опит на Моя Другар е бил неуспешен. Степента на новото съзнание се затвърди. Също и пътят, който сега проправяме, отива добре. Приближете се с внимание там, гдето тълпата вижда шарлатани.

Именно разложението като химически процес освобождава и отрицателна, и позитивна енергия; и отровни, и неотровни газове. Еволюционно и с двете начала на Божеството — разрушение и изграждане, се извършва един цялостен процес. Има реакция, която освобождава, а след това — процес на съзиждане. Това е един от големите проблеми, който човечеството поради несъсредоточаване изпуска предвид в своето развитие. Всеки съзнава еволюцията си — тя денонощно се осъществява, но не всеки допринася за нейното целенасочено ръководене. Разбира се, колкото повече зрялост настъпва в човека, толкова повече еволюцията се ускорява. Една вълна, каквато е Учението на Любовта, ни тласка и извежда и колкото по-съзнателно сме усвоили вятъра и личните си весла, толкова по-скоро ще изведем и своята лодка на бряг. Hо когато това не се съзнава, тогава и успехът се отдалечава.

„От падането на Рим не бива да се изважда заключение за неуспеха на Нума Помпилия.“ Не може за разложението или падането на Рим да е виновен Нума Помпилий, този голям законодател, който модернизира (чрез откровение — нимфата Егерия му нашепва тайните) едно религиозно битие. Погрешно е, когато е настъпило разложение, то да се вмени във вина на бащата на една идея — „веществото просто изразходва своите електрони“.

„Приближете се с внимание там, гдето тълпата вижда шарлатани.“ Не само шарлатаните събират публика. Тълпата може да няма обяснение за нещо и да обвинява, но не тя има вина. Наименованието шарлатания не е дадено от тълпата, тя сама не си е извела това понятие, а бе въведена в заблуждение. Онези, които имаха съзнание, но нямаха проницание; онези, които имаха пробудата и не искаха да я приложат, а се противопоставяха, наричаха духовната будност шарлатанство. Така голяма част от учените обявяваха психичните явления за измамничество. (И Английското кралско дружество на психиатрите също ги обяви за такива.)

Необяснимите явления за експерименталността или за философската (а не откровенска) метафизична мисъл на науката се обявяват за шарлатанство. Това не означава, че хора, които, малко или много, са си служили с известна илюзорност и измама, за да опорочат явлението, не са съществували. Напротив, именно те са създавали предметността за обвинение. Често се използват силите на светлината и знанието с лоши намерения и с приложност за лично обогатяване, което е послужило да се каже: „Това са шарлатани“. (И Симон е искал да купи Светия Дух, за да върши шарлатании — оттам е „симония“) Така че вината трябва да се подели. Разбира се, тя е по-тежка за онези, които злоупотребяват с висшите сили за нисши намерения и лични облагодетелствания, отколкото на експерименталните или философски мислители.

Така че когато отправяме даден упрек, трябва да преценяваме — не бива да виним тълпата за несторен грях дори като мисъл, защото тя има много по-малко вина от безотговорния лъжеучен и лъжедарен. Как да виним невинността, която има съзнание за забавление или някаква потреба?!

Ето какво трябва да научим в приложение висшата даденост на посланията на Международното правителство (според мен по-удобно би било да се пращат послания, вместо укази). А онези, които имат своите стари съзнания — да ползват пророчеството си за доброто на еволюцията! Ако това направим, ще освободим нашите братя и сестри, наречени според мен доста неудачно „тълпа“.

§26. Често вий задавате въпроса: как да съчетаем препоръчаната радост с нерадостното приближаване към хората? Всеки Учител се радва на безграничната красота на далечните светове и се измъчва от сгърченото тъпоумие на въплътените двуноги. Нима на тях може да се дадат ключовете на далечните светове? След каменната тежест на тъпоумието те ще преживяват още отровната слуз на съмнението и ужаса на самомнението. Тогава ще дойде ударът по тила и, падайки от стълбата, по която са пропълзели, охлювите ще мечтаят да се залепят поне на най-ниското стъпало. Би могло да се състави поучителна детска игра от тези колебания на човешкия дух. Наистина, охлювите се държат здраво за своите стъпала. При това те не водят безмислени войни.

В този полярен наш свят винаги ще се задава въпросът: радост и нерадост — как да ги съчетаем? До края на еволюционното ни развитие течението на живота ще има два бряга, защото двата закона — за прераждането и за кармата (да припомним, че не са вечни), съпровождат нашия еволюционен етап. И ако в този аспект схванем своето развитие, няма да изказваме съмнение в Божествеността на плана, а можем да поставим въпроса „как да съчетаем препоръчаната радост с нерадостното приближаване към хората?“

Христос каза: Съвършен е само Моят Отец и в същото време: Обичайте враговете си! Той даде характеристика на поведение към този, когото виждаме отсреща, и дори когато ни е сторил нещо лошо, дори когато сме го нарекли враг — Обичайте врага си! Следователно, много спокойно можем да дебушираме нерадостта, с която пристъпваме към другия, защото той е утрешният ни приятел и ние — неговият. Радостта, която се препоръчва, не може и не трябва да бъде спряна от това, че от отсрещния, че от света няма да я получим. Затова след Възкресението Си Христос рече: Радвайте се! Аз победих света.

„Всеки Учител се радва на безграничната красота на далечните светове и се измъчва от сгърченото тъпоумие на въплътените двуноги.“ Вярно е, че степените на посвещение позволяват на Учителя да има безгранични светове, да носи в себе си целия Космос, но ако не е съзрял, че връзката му с всекиго е нескъсана, няма да върши мисия и да е частица от общата еволюция. Възможността за неговото далечно виждане е, за да даде неказани знания на тези, от които не бива да се обижда. Иначе той не служи на еволюцията и не може да бъде потачен в душите на хората. Учителите имат едно предназначение — да се жертват, да се жертват заради божественото в така нареченото тук двуного!

Твърде непристоен е изразът „тъпоумие на въплътените двуноги.“ Това е човешка констатация, но не и Божия промисъл. Бог не е създал тъпоумие. Проявите ни в дадени моменти могат да изглеждат недостойни, недостатъчно съвършени, но в основата на човека лежи божествената даденост Вие сте синове Божии; не всякога достатъчно мъдри, но синове Божии. Това е същественото! Ако искаме да подтикнем човека в развитие, не трябва да му показваме само отрицанието. То е временна подбуда, но ако надделее, може за дълго да сложи покривало над светлината му да се развива.

„Нима на тях може да се дадат ключовете на далечните светове?“ Наистина не може без необходимата подготовка да се даде на човека ключа на голямата тайна, независимо дали излиза из пещерата или се намира на върха на известна цивилизация. Затова има йерархия на посветеността, на изградения, а не на осъществена социална градация — кой е от пещерния свят, кой е от цивилизования; затова има и езотерични школи, и окултно знание. Знание трябва да се дава на човека, а не запрета за „ключовете на далечните светове“!

„...те ще преживяват още отровната слуз на съмнението и ужаса на самомнението“. Големите болести на човека, които той трябва да лекува, за да се освободи, това са съмнението и самомнението. Няма друг по-лечебен серум срещу самомнението от духовните вълни, които разширяват съзнанието до достигане единството в целостта, за да се забрави и самомнителност, и себеличностност. В първичното си предназначение самомнението е било потребно, за да се изведе личностното, егоцентричното за физиономирането — от „тъпото двуного“ до гениалния човек. В кой момент егоистичното, изграденото „аз“ става пречка на алтер-егото, това е вече въпрос на преценка на духовното ни посвещение. Hо първият пулс на самомнението е необходимостта да се изведем. Бремето на егото, в което човечеството се развива, е до момента на осъзнаване на алтер-егото, от което излиза тезата за алтруизма — противовеса на егоизма. Когато в някого видим самомнение, ние трябва само да му посочим огледалото — дали това самомнение не е едно възстановяване на самочувствието му, че е личност, която иска своето, или е станало болестно състояние. Ако го видим в тези „тъпи двуноги“, да го поощрим — човек трябва да се освободи от своето стадно съзнание. Но когато самомнението стане пречка, трябва да го коренува и да го направлява в услуга на човечеството. Тогава с Учението за Любовта ще надмогне себе си да обича другия, а не само да прилага закона за възмездието и правдата. След това влиза в сила вече светлината на Мъдростта, която осенява и дава знания за другия като единство с всички.

Другата беда, другата болест, това е съмнението. Съмнение — обаче към какво? Да уточним. Декарт каза: Съмнявам се в самото съмнение, но много неправилно го употребяват някои като искат да кажат „недей се съмнява“. Можем да се съмняваме в своята култура и това би било един плюс. Можем да се съмняваме в своето съвършенство и това ще ни тласка напред. Можем да се съмняваме в изпълнения дълг на цялото си предназначение, докато изградим безсъмнената жертва, каквато Христос направи — когато всяка наша вибрация ни казва, че няма нищо по-ценно от това, да се разпнем в двубоя между Дух и материя в служба на Божието дело, на Божието пратеничество. Но когато се съмняваме в смисъла на своето служение, в пътя на ученичеството си, в коленопреклонението пред олтара на Учителя — тогава вече хабим своята чистота. Съмнението се изпречва и не позволява (както една пусната завеса) да се получи повече светлина. И затова е казано, че когато всеотдайно се отдадете, тогава идва изобилието. Когато прецизирате и искате в пламъка на една свещ да няма дим, няма да получите и светлина — не може да няма дим, щом има такова горене. Това е съмнението — да не знаете стойността на даденото. Но когато съвършенството на вашето знание стигне дотам, че една енергия можете да я сложите в електрическа крушка — дим няма да има, защото има друг вид горене, друга гама на вибрации, която дава светлина. Пепелта на Феникса беше толкова чиста и достойна, че той можа да възкръсне. Но от какво беше тази пепел? От жертвената готовност на безсъмненото горене. Това е важното! Имайте самомнение, но в подтика на развитието си! Отстранете го от себе си, за да послужите на човечеството! Личността е нужна, за да бъдете образ Божий, но когато започне да ви пречи да станете пълно подобие на образа — махнете я! Няма океан без капки, всяка е необходима, за да има океан!

„Тогава ще дойде ударът по тила и, падайки от стълбата, по която са пропълзели, охлювите ще мечтаят да се залепят поне на най-ниското стъпало.“ Както охлювът отделя слуз, с която се закрепва, така всеки човек има едно лепило в себе си — желанието за жизненост, която трябва да го задържи на известно място. Нашата вътрешна същност е потребно да остане тук, на физическото поле. Това е земното притегляне на душата, за да бъде в своето тяло, да слезе и да се закрепи. В такъв случай ние трябва да благодарим и на най-малкото желание на човека да се установи на първото стъпало, в стремежа му после към второто, третото... И не е никак осъдително, че се бори, за да се закрепи. Това показва, че има подтик за по-високо стъпало. И така, падане, т.е. инволюиране, и момент на развитие — еволюиране към Бога, за да се търсим като подобие!

„Наистина, охлювите се държат здраво на своите стъпала. При това те не водят безмислени войни.“ Какво значи да водим безсмислена война? Да не сме преценили света, в който се намираме, да не сме преценили отсрещната сила, с която трябва да се борим. Можем ли да се борим с Бога като Иаков в това стъпало, в което сме се закрепили? Но трябва да се преборим със земния си бог, със себевеличието, със себичността си. Себичността е нужна да ни изгради в образ, но ще трябва след това да я надделеем, за да се обожествяваме!

§27. Бездомието е необходимо за Учителя. Той има местопребиваване, но не и местожителство. Учителят влиза в живота, но е вън от числото на жителите. Учителят украсява спора, но не го удължава. Съжалява, но не оплаква. Учителят защитава, но не ръкомаха. Той утвърждава, но не смущава. Предупреждава, но не отлага. В случай на необходимост поразява, но не наранява. Благодари, но не забравя. Оценява подбудите, но не проявява слабост. Внимателно се грижи, но не затруднява. Не се страхува, но не безумства. И тъй, пазете Учителя, който повдига духа. Духът трябва да расте съзнателно.

Един параграф, бих казал, избистрен като планински поток, изворно чист, кристален, необраснал от никакви съмнения. Трудно може да се намери другаде такава характеристика на Учителювото дело, на престоя Му в земното царство и принципите, с които Той Си служи. (Говоря за всемирния Учител, който носи една духовна вълна.)

Какво значи „бездомие“? То е „необходимо за Учителя.“ Нека не се схване в аспекта, че няма нужда от подслон. Христос рече: Птиците Божии имат гнезда, лисиците — леговища, а Син Человеческий няма къде глава да подслони, но казва на Своите ученици: Елате да видите къде живея. Следователно бездомието има един друг разцвет — Учителят никога не остава в една и съща хижа на Учението. Където двама души са в Мое име и Аз съм там...; искам вашият дом да направя храм — това е домът на богослужението Му. Учителят винаги има отговорността да бъде бездомен. Бездомен в смисъла, че този храм, който е сграден не само от това, което Той е дарил, но и от онова, което е вършило молителното човечество, трябва да се подменя. Трябва да се дават нови духовни вълни, да се дават нови религии, да се строят нови храмове. И затова е казано, че този, който в своите прераждания се ограничава в една и съща молитвена хижа, той не върши развитие. Ако човек в един живот не внесе промяна в своето физическо тяло — обиталището на неговия Дух, ако не изповяда една нова мисъл, ако с един друг нравствен закон не мери живота и стъпка по стъпка не изгражда нова физиономия,нищо не е направил. Трябва да се набогатява нашата същност, да се гради нов дом — чрез ново чувство, чрез нова мисъл, чрез интуиция, чрез себежертва.

Така бездомието на Учителя е в идеята, че Той винаги ще идва да прави нови пътища, да изгражда нови домове, за да може човечеството да променя своето мислене, своя дух. В този смисъл „Той има местопребиваване (там където ще гради), но не и местожителство“ — т.е. не е свързан само с една народност, не принадлежи само на един порядък, който законът повелява. Христос е роден в Иудея, но Неговата трапезна храна не остана само на иудеите. Тя стана хляб на човечеството. Учителят има свободата да слиза и да пребивава и да не се приковава в една народност, в един само исторически момент или в една идеология. Ако Той бе подчинен на закона за местожителството в буквалния смисъл на думата, нямаше да внася мая, която да променя човешкото битие.

„Учителят влиза в живота, но е вън от числото на жителите“, вън е от задължението на това земно притегляне. В този смисъл е казано за Иисус Христос, че е Син Човечески, а делото и пътят Го правят Син Божий. И когато се опитват да Го изкусят: Да даваме ли лепта на кесаря или не?, Той отговаря: Дайте Божието Богу и кесаревото кесарю. Не отрече правото Си да влезе в живота, но защити и правото Си да не му бъде подчинен. Защото кесаревото е закон, а Божието — духовна принадлежност. Искаме или не искаме, нашият Дух ни води в храма, който, граден или неграден, е винаги в душата ни.

„Учителят украсява спора, но не го удължава.“ Словото на Учителя може да се нарече корона на спорещите. Човешката история и философия, а и социологията и логиката казват: „Истината в спора се открива“. Това е нужно за човешкото мислене, но не е вярно по същина. И как украсява Той спора — просто казва! Знанието Му идва от интуицията, от божествените глъбини — едно откровение, което дава самата истина като израз на Неговата божественост! А ние с умуването понякога правим ума си доста гъвкав (потребно е), но той може да бъде изкушен. Умът като възможност за спекулация е доста богат и следователно не може да бъде украса на спора. Той не може да приеме всичко, каквото дава интуицията и затова спори. Учителят не удължава спора. Той има метод на работа: Който има очи да види, ще види; който има уши да чуе, ще чуе. Той не доказва! Доказването е право на спорещите, които търсят истина чрез спора. А тя е толкова релативна, толкова относителна по отношение умствените способности. Не може да се докаже, че Бог е Дух! Бог може само да се живее!

„Съжалява, но не оплаква.“ Когато един ученик поиска да Го следва, но помоли първо да отиде да погребе близките си, Христос каза : Оставете мъртвите да погребат своите мъртъвци. Щом си мъртъв в себе си, не можеш да правиш живот за другите! Дори т.нар. платени оплаквачки са работа на един ум, който иска да се удовлетвори, че е дал съответната дан на умрелия (старата римска поговорка — „За умрелия или нищо, или хубаво“). Учителят може да изкаже съжаление, но не може да оплаква. Оплакването е храна на ума, а съжалението е констатация. Учителят изживява неудобство дори да изказва съболезнования, защото това е непознаване на живота. Ударил ли е камбанният звън, човек ще си отива.

„Учителят защитава, но не ръкомаха.“ Какво значи „защитава“? Да има прозрение за една тайна, даваща истината. Като познава истината, Той защитава, но не се противопоставя, не се брани, не изважда меч.

„Той утвърждава, но не смущава.“ Когато на някого кажете нещо, не трябва да го обвините, че не е знаел. Това е много особена нужда на човешкия дух — да го поощрите, без да го смутите; да го признаете, без да го унижите. Човек израства и няма нужда да му се напомня, че не е знаел.

„Предупреждава, но не отлага.“ Предупреждението е най-финият жест, който може да продължи в напомняне, ако не се коригират нещата. Иисус три пъти казва на апостол Петър (който в добрата си грижа иска да се бие за Него): Ти разбираш само от човешки неща, но не и от Божии.

„В случай на необходимост поразява, но не наранява.“ Да поразите, това значи в някого да снемете убеждението, което е било негова същност, което като личност защитава, когато не може да прозре новото. Така Учителят не наранява, а освобождава. Голяма болка е някой да се прости със себе си. И тук е умението — ударът да го порази без да го рани и да му даде свобода за себеосъществяване. А това предполага вече и една особена финост в душата на отсрещния — да усети вибрациите на Учителювото освобождаване.

„Благодари, но не забравя.“ Учителят носи благодарност и не забравя да `и даде видимия израз на отплатата, Той обаче я праща в момента, когато е нужна — това е да не забравя! Учителят знае, че ще дойде момент на крайна необходимост човек да има тази плата за борбата, жертвата, милосърдието си и тогава я дава.

„Оценява подбудите, но не проявява слабост.“ Учителят не може да бъде обиден от това, че подбудите не всякога са достатъчно високи, но не проявява слабост да го каже. Това са принципи, с които Той работи. Понякога може да поощри една беда, в която носещият не съзира своето развитие. Понякога може да я пресече, да я спре, защото човек не винаги е в състояние да я понесе и започва да потъва.

„Внимателно се грижи, но не затруднява.“ Това е може би най-чувствителният момент в живота — грижа, без да е натрапена. Ужасно е, когато някой в грижата си започва да ограничава! И тук е величието на Учителя — да прояви грижа, за която другият дори белег няма да съзре.

„Не се страхува, но не безумства.“ Има хора, които с непресметната смелост искат да минат за герои и още в първия ров падат и не могат да излязат. Не е нужно да показвате излишно геройство, когато не можете да проявите устойчивост или сте проявили безумие. Учителят не се страхува, защото който притежава светове, не може да прояви страх. Какво е една преходност на физическото поле?!

Образът на Учителя в човешкото съзнание, в ученическото служение е подбудител за изграждане. Това ако можем да внесем в душите си, значи сме разбрали, че „духът трябва да расте съзнателно.“ Духът се развива по силата на своята първична пулсация и даденост, но онова, което ни е направило човеци, синове Божии ни дава възможността съзнателно да приложим тази будност, за да улесним пътя на духа. Ето как може да се изгради един образ и във всеки отделен човек да бъде изработен (не е важно дали е Учител), а това е нашето бъдещо живеене. Тук е даден образецът, който е осъществим в душата на всеки!

§28. Хатха-йога не трябва да се разглежда като самостоятелна. Растежът на духа я превръща в раджа-йога. Няма нито един, който да е постигнал чрез хатха-йога. При това в света на нисшите преживявания достиженията на хатха-йога могат да донесат дори вреда, засилвайки своеобразно астралното тяло. Факирите могат да се приспособят към света на нисшето и с това незабелязано да омаломощят възходящата мисъл. Дори неподвижният съзерцател може да достигне повече, защото мисълта е повелител на съществованието. Красотата се ражда от мълнията на мисълта. Така пламенният бхакти ще породи с мисълта си нови светове, и степента жнана ще бъде само резултат на раджа-бхакти. Затова хатха и жнана са несамостоятелни.

Кой мъдрец в знанието не ще бъде господар на любовта?

Всеки може да прави своята йога според потребата си. Не може да се каже осъдителна, но не и всякога поощрителна дума за упражненията на хатха йога, защото тя не е оная самостоятелна сила, която ще изведе в едно ученичество. Възможно е чрез нея да овладеем до съвършенство своята анатомия, но тя не дава растеж, ако не преминем през моста на раджа йога, основата на която е вече мисълта. Човек винаги може да си определи едно-две упражнения, които ще му дадат власт над физическото тяло да премахне дори и известни болезнености в него, но кумир не бива да си прави от хатха йога. Не бива енергията да бъде отправена в това направление. Разбира се, и раджа йога, и жнана, както и бхакти също имат своите предимства и недостатъци, които човек не трябва да отрича. Всяка от тези йоги има определено място в градацията на човешката будност, за да стигне човекът до огнената йога. Но тогава, когато едно Учение е дошло да даде душевна цялост в прозрението за богослужение, да се спре човек в овладяването само на анатомията, е нещо, което го оставя назад в еволюцията.

Не бива да осъждаме онзи, който е седнал в своите моления с хатха йога, но трябва да предупреждаваме, защото кое е страшното? Страшното е, че някои достижения „могат да ви донесат дори вреда, засилвайки своеобразно астралното тяло“ — ако липсва висотата на една мисъл или изповедта на едно верую. А един астрал, неконтролиран от мисловния свят, нехранен от интуицията, не проявяващ будността на атмичността може така да овладее човека, че той да остане в него удовлетворен и да учи най-елементарното, което неговите дух и душа отколе са знаели. Това никак не значи, че някой не може да прави например своите съсредоточавания като елемент на подготовка, на събуждане, на излизане от латентното състояние. Защото, когато мине в горните полета, без да е покорил астрала, не знае дали той няма да се активизира. Затова овладяването на всички наши тела и полета е една отговорна задача и потребна пътека. Колкото мисловността и духовността са по-овладяни, толкова по-лесно и по-властно тези висши сили могат за изгорят вибрациите на една по-низша степен.

С мисълта трябва както е казано, да се породят нови светове, нови степени и в края на краищата — да имаме в своето живеене този огън, който ни дава агни. Ако признаем огъня като една родена необходимост в степените на човешкото развитие, тогава вече с отговорност трябва да го прилагаме.

„Кой мъдрец в знанието не ще бъде господар на любовта?“ Мъдростта е, която може да бъде господар на Любовта. Именно осветеното знание е новото битие, защото Мъдростта е новата духовна вълна!

§29. Утвърждавайте, като свое дело, нашето Учение. Нека устремът на преобразуванието изпълни цялото ви същество. Смисълът на общината е в единната мисъл за достигането на мира. Разпределението на нисшите материални блага ще дойде като следствие от разбирането на висшата воля. Не са важни мислите за материални прояви. Нужно е също да се откажете от количеството и да се стремите само към качеството. За ползата от качеството и за вредата от съмнението трябва винаги да се повтаря.

„Утвърждавайте, като свое дело, нашето Учение.“ Естествено е, че ако искаме не само да направим диря, а и да дадем хляб, надежда и път на човечеството, ще трябва да утвърждаваме идеите на Учението, да го направим дело, да стане то живот. Ако това не се схване като потреба или приложност на волята, тогава не сме в устрема, който едно учение дава. Разбира се, става въпрос за учение, което има за задача да преобразява, което променя човека в свръхчовек. Ако този устрем се изгуби, няма да изпълним мисията си, оставайки пленници на социално приложимата правда, на онова, което дава само препитание. Приложената правда или справедливост в търсенето на собственото социално изграждане не може да бъде вън и не може да предшества висшата идея на Учението за промяната. Мисълта е в ядката на всичко и колкото тя е повече осветена и омъдрена, толкова и социалната правда, и наличните физически нужди ще бъдат по-справедливо решени. Тогава и свободата ни от количествеността ще бъде по-голяма, за да изградим едно признание на качеството, на фиността, на чистотата — както на служението, така и на битието ни. Понякога без да е дадена дан на служението, човек иска да удовлетвори потребите си, но трябва да се улови в тази тайна, да се освести в искането си да нахрани устрема, за да стане по-съвършена неговата възможност да приеме идеите на учението и да ги приложи.

„Смисълът на общината е в единната мисъл за достигането на мира.“ Когато тази обща идея за цялостната светлина ни е обхванала, отделният човек колкото и да иска своето отлъчване, не може да върви навън с личното си светило, запалило своята огненост от общата идея. И когато единство в мир стане мярка за справедливост и нужда да удовлетворим своите потреби, тогава можем да кажем, че една висша воля разпределя и социалното благо, и духовната ни йерархия. Христос каза: Този, който дава, двойно получава. Тогава щедростта на висшите мирове няма измеримост. Защо? Защото приливът на нашата енергия е направил възможно идването на една висша воля, която е неизчерпаема, а на някого в даден момент потребата е много по-малка, на друг — много по-необходима. Ето така трябва да схванем света, да преценяваме стойността на своето мислене, нашия вклад във всемирната съкровищница. Всеки от нас носи отговорност за всяка, излъчена от него мисъл, малка или голяма, и тази отговорност ще определи приноса. Тогава вече ще знаем вредата от съмнението и потребата да носим висшия закон. Той е всичко. Той е венецът на осветените!

§30. Когато Нашият сътрудник завършвал дълъг и важен химически опит, едно дете извиква: „Как хубаво си играе той със стъклениците!“ Когато виждаме човек, отиващ в планината, нима ще разберем, че той бърза към Учителя? Когато виждаме дървар в гората, нима знаем за коя къща той сече дърва? Когато срещнем жена, носеща вода, нима ще разберем кого ще напои тя? Когато видим затворена врата, нима знаем кой пръв ще излезе през нея? Когато дочуем неочаквано гръм нима ще разберем къде е паднал?

Но хората „знаят“, че този, който се навежда, взема камък за убийство. Знаят, че качващият се на коня бърза с донос. Знаят, че призоваващият лъже. Знаят че подаващият ръка е пълен с предателство. Знаят че всяко движение става според тяхната мисъл.

Бедни хора! Кой ви заклейми с проклятието на отделността? Где намерихте предразсъдъка на решението? На кой кръстопът чухте глашатаите на клеветата? Дори самият поздрав ви се струва осъждане. Надявате се, че планините ще издържат заплахите на клеветниците и океаните не ще пресъхнат от предателството.

Сводът на познанието още не е завършен.

В последното изречение е сумирана енергията и смисълът на този параграф: „Сводът на познанието още не е завършен.“

Явно е, че от престола на знанието се казва: Хората „знаят“, защото на съответното стъпало на развитие е и съответното знание. Тогава безспорно, че това познание на човека не е истината в цялост. Ето защо въпросителната винаги стои: Нима като виждаме дърваря, знаем за кого сече? Нима когато виждаме някой на път, знаем, че бърза към Учителя? Тази условност ни дава основание да намерим градуирането, през което се гледа на света. Разбира се, тези съмнения ги има като следствие от дадената възможност, но ще дойде и вътрешното прозрение, което също е формула на знанието. А човекът ще е в състояние да улавя вибрацията на минаващия — дали той бърза да търси Учителя или отива да Го предаде; в усърдието и грижата на дърваря ще може да познае на кого ще поднесе дървата.

Този, който работи само за един дом, който е ограничен в себе си, не може да познае, че служи на Всемирността. Ако се служи на Всемирното, то няма да се ражда в мисълта съмнението на кого ще бъдат занесени дървата, а когато се служи на отделния дом, е възможно да се греши в преценката. Затова се казва, че сводът на познанието е недовършен; затова лежат у нас въпросителните, и то понякога с условно наклонение.

И така, не може да се приеме, че човекът не притежава проницание да знае. А това, че все още знае и то частично само един отрасъл, показва, че не е довършил себе си в познанието, че е в еволюция, защото не е роден бог, който всичко знае. Тогава, преценявайки движението според своята мисъл можем да нанесем отрицателно въздействие на доброто намерение, на подадената ръка, като приемаме, че тя е съпроводена с предателство. А ако някой счете протегнатата ни ръка за предателство?

Страхът от предателството е силно натрапен. Счита се, за едно много низостно дело, но според мен няма предателство, защото това, което твърдим скришом, трябва да можем да го кажем наяве без чувство на страх за отговорност. И тогава този, който иска да ни предаде, няма какво да стори, защото нищо непочтено не сме замислили. Трябва да се освобождава човекът от вериги, трябва да се бори със съмнението, че подадената ръка е пълна с предателство. Ако това виждане остане несменено в душата му, той няма да изходи нито една миля. А Христос каза: Ако някой ви покани да ходите една миля, вие вървете с него две. Това е израз на доверие и динамичност, с която човек трябва да се развива. Защо една подадена ръка да не иска да ви качи по-нагоре? Защо наведеният да взема камък за убийство? Това не се случи дори с грешницата Който е безгрешен, да вземе камък и да хвърли — и никой не хвърли. Защо тогава един вестител, една мисъл да не идва с блага вест, а непременно с донос? От друга страна, може да трябва един донос да се освободи от енергия или предаден на един човек да събуди в него чистота. Не бива да абсолютизираме нито злото, нито доброто.

В такъв смисъл няма доноси, няма предателство, когато светлината озарява пътя и чистотата не позволява дори на най-малката тъмна мисъл да ни докосне. В окултното знание има един закон: „Светлината не може да бъде уязвена от никакво злосторство, замислено от човека“. Отделен е въпросът, когато някой кармично има да понася страдание. Но страданието не е злосторство. Страданието е урок, за да се научи човекът и да се изгражда.

При важен химичен опит едно дете извикало: „Как хубаво си играе той със стъклениците!“ Подбудата се ражда чрез окото на любознанието или любопитството. Но дали ръстът на знанието дава вярна преценка? Детето вижда игра, а този, който прави своите алхимични опити в стъклениците, дава нови закони. И тук добре е направена диаграмата — детето и тайната на знанието. За дадени моменти, за дадени проблеми ние трябва да знаем своя духовен ръст и да нямаме съмнение в онова, което ни е извикало да се учим.

§31. Необходимо е да се различава възмущението на духа от раздразнението. Огънят на раздразнението трябва да се дели на два вида. Когато има безличен космичен характер, тогава неговата отрова може да бъде отнесена от потока на праната. Но ако самомнението или самосъжалението задълбочат раздразнението, отлаганията на отровата ще се натрупат в центровете. Където няма възможност да се премахне, то би могло да се изживее с космичната мисъл.

Трябва да познаете свойството на възвишената мисъл да лекува. Чувството на признателност също така отлично пречиства организма. Който намери зърно и схване плана на Този, който го е поставил, може да отправи признателността си в пространството. Огромна е лечебната сила на еманацията, произтичаща от благодарността.

„Необходимо е да се различава възмущението от духа на раздразнението.“ Наистина човек трябва да разграничава едно възмущение от раздразнение. Христос много точно казва: Който безпричинно се гневи, прави грях. А причинността е именно възможното да не се направи грях, а да се възмутим и със съответна позиция да освободим лошата енергия или да помогнем на човека да се разгърне.

Раздразнението действително е една отрицателна енергия — мотивирана или немотивирана. Когато в раздразнението отнесем проблема на нивото на космичното или на безличното, ние се гневим не на човека, а на мотива; отнасяме се гневно не към определена личност, а към ситуацията. Тогава в безличния, или както се казва в трето лице, изсипваме енергията на раздразнението. Тогава тя може да влезе във вихъра на космичната хигиена. Космосът има свои вихри, които действат лечебно — изземват отрицанието, за да не влезе в душата, сърцето и пътя на отделния човек.

Това е вече служене на принципа на Еволюцията, с отговорност за Всемирност. Затова казвам: По-добре капка в океана, отколкото бисерна капка върху отделното цвете. Така енергията на раздразнението, която винаги е с отрицателен знак, се поглъща от космичната мисъл, от космичната прана. Праната е жизнената енергия, силата (виталиса, както казват в официалната наука), която е най-прекият и най-чистият хранител на астралното тяло и неотменна наша необходимост. Когато човек залинее или губи енергии именно затова е необходимостта да отиде сред природата. Оттук е и препоръката сутрин рано, при изгрев да направи контакт със слънцето чрез плексус солариса, където се събира и разпределя тази енергия. Такъв контакт може да отнесе отрицателната енергия на раздразнението.

Лошо е обаче, когато раздразнението се изсипе като гневен гръм върху определена местност, личност или доктрина. Затова Христос казва: Не проклинайте! Онзи, който рече на брата си „безумецо“, той е направил грях за наказание. Много уточнено са казани нещата, но очите не са били достатъчно диоптърни, ако можем така да се изразим, за да ги видят. Една такава раздразнителност към определено лице, към определена структура в обществото, към определена доктрина на изповеданието върши именно тази беда. А когато личността е ударена с такъв гръм, се наслояват отрови в астралните центрове (чакрите). Тогава дълго ще се чака да заработи чакрата, за да позволи на пробудения Кундалини да мине и да освободи човека, като изгори тези отрови.

Много важно изискване за всеки окултен ученик е да разбере това и внесе необходимите елементи на възпитанието по отношение своето поведение, а именно — безпричинно да не словослови, да се въздържа. И в „Агни Йога“ е казано, че и най-малката капка империл — отровата на раздразнението, е достатъчна да замърси небето както на личния свят, така и на дома, и държавата. Много прецизно трябва да се отронва всяка дума; много прецизно трябва да се отпрати някъде далече разгневеността, раздразнението — събудените отрицателни енергии от низшия наш свят.

Безспорно светият, чистият човек не го досягат низшите енергии. Иначе колкото гняв се е изсипвало срещу светците и срещу тези, които нарушават ритъма на традиционното, нямаше да остане нито един Аватар или учител, нито един Адепт или апостол.

И така, трябва да изградим умението, когато приижда една отрицателна енергия, да я изнесем в едно висше поле, в което може да се бомбардира по-низшата единица и да се разбие. И тук добре е казано — „да се изживее с космичната мисъл“, да се нихилира в по-висшия мисловен свят, защото вълната на гнева е от астралния свят, от астралното тяло. Именно когато волю или неволю човек се улови, че се е разгневил, или пък е казал нещо, което е бреме за мисълта, трябва веднага да бомбардира ядрото на раздразнението с една позитивна мисъл или с молитва, трябва да го нихилира или да го изнесе във висшия свят, където то ще изгори. Неслучайно преди причастие винаги се прави молитва — да бъде опростен един грях, който тъй или иначе е направен.

Човек, когато иска да се освободи от нещо, дори то да не е грях, а съмнение, което в пътя може да принесе колебание или е привързаност към нещо, което от липсата на друга по-висша идея му става център, трябва да изживее поне половината от него в своя мисловен свят. Ако това човек е в състояние да прави, то значи, че той се владее вече. И това е една от най-добрите хигиени, а в същото време и култивиране на низшето към по-висшето. А опитът вече улеснява човека.

Една нобелова награда може да се даде за нещо, което може би тежи един грам, но е търсено цял живот. А представете си колко трябва на човека в нравствено отношение да открие един антиотровен елемент, който е ново лекарство за свобода на човека. Това са правили езотеричните школи и посветените за своите събратя на земята. С хилядолетия са работили да намерят онази биологична, онази астрална или ментална лечебност. Една дума може да излекува и тук точно така е казано.

„Който намери зърно и схване плана на Този, който го е поставил, може да отправи признателността си в пространството.“ Едно зърно, което някъде сме намерили, щом влиза в плана на еволюцията, трябва да благодарим на онзи, който го е поставил. Той няма нужда от това, но нашата благодарност умножава благодатта във всемирното поле. Тогава онзи, който в неустойчивост може да се поколебае, благодатната мисъл ще го съхрани. И затова във всички религии се казва: благодарете — защото еманацията на благодарността е най-лечебна. Благодарете за хляба и водата; благодарете за въздуха, за който не полагаме никакви усилия, но без който не можем. Благодарете на своята душевност, че ви е отвела някъде на храмово моление; на своята мисъл, че ви е дала спасение. Чувството за благодарност е лечебна сила и градивен елемент на всичките ни полета — от най-нисшето до най-висшето. Оттук се е родила необходимостта от молитва, когато ядем хляба и пием водата. Колко гениален е бил този, който е измислил водата! Можем ли да си представим света без вода?! А можем въобще да не благодарим. Но ако няма благодатта на небето в дъжда?! И виждаме, че земеделецът най-непринудено благодари — дори при суша прави молитва за дъжд. Някой ще каже: „Това е суеверие.“ Не, щом мисълта може да лекува, защо тогава тя в едно моление на 50 или 500 души да не направи магнитна сила и да извика дъжда? Стига хората да са дали сърцето си за молитва, а не чрез молитвата да искат да събудят сърцето си.

§32. Международното правителство никога не е отричало своето съществуване. То не се открива с манифести, а с действия, които не са пропуснати дори от официалната история. Може да се посочат факти от Френската и Руската революция, а също и от англо-руските и англо-индийските отношения, когато една самостоятелна ръка отвън е изменяла хода на събитията. Правителството не скрива съществуването на свои посланици в различните държави. Тези хора никога не са се крили. Те са посещавали правителствата и са били забелязвани от много хора. Литературата пази техните имена, украсени от фантазията на съвременниците. Международното правителство изпраща не тайни общества, от които тъй много се боят правителствата, а явни лица. Всяка фалшива дейност е противна на международните задачи. Обединението на народите, справедливото възнаграждение на творческия труд, а също израстването на съзнанието се поощряват от Международното правителство с най-сериозни мерки. И ако можехме да проследим мероприятията на Правителството, то никой не би го обвинил в бездействие. Фактът за съществуването му нееднократно е достигал до съзнанието на човечеството под различни наименования.

Всеки народ бива избран само един път. Пратеник идва само веднъж в столетието — това е законът на Архатите. Проявите на Международното правителство вървят паралелно с хода на световната еволюция, защото в основата им стоят точни математически закони. Това не е лично желание, а неизбежност на законите, които управляват материалния свят. Не „искам“, а „знам“. И затова решението не може да бъде променено от нищо.

Планината може да се изкачи и от север, и от юг, но самото изкачване не може да се отмени.

В този параграф виждаме няколко пласта, свързани помежду си, защото всичко извира от едно място. Има един висш орган от Посветени, които ръководят еволюцията на планетата ни, т. нар. Международно правителство. Терминът Международно правителство се употребява най-вече от Теософското общество, но и други тайни общества приемат съществуването му. И в Откровението на Иоан е казано, че двадесет и четири старци стоят край трона на Бога и несъмнено не само пеят възхвали, а и ръководят еволюцията на човечеството. Знае се в една планетна верига какво трябва да се осъществи и затова съществуват закони на необходимостта, математически уточнени до непроменяемост. Именно те дават основание вложеният план да бъде осъществяван.

Ясно е, че промени настъпват. Една основна промяна се налага, когато даден план трябва да достигне известни ценности — било в социалната сфера, било в нравственото поле, било в чисто духовното като религиозна потреба, но закъснява с реализацията си. Тогава се осъществява интервенция, която най-добре проличава в социалния живот, в т. нар. революции.

Революциите са един некласически път за промени. Там, където еволюцията започва да се консервира в някои ядра на социалното развитие или се калцира идеята за промяна, (което прави развитието много бавно), а не се вижда идеята за реформация като един междинен и по-приемлив път, се упражнява волята на революцията. Тя не винаги е потребна, но факт е, че се употребява и тогава най-вече проличава загрижеността на Правителството.

В мирната или реформаторската пътека пратеникът на Международното правителство може незабелязано да работи. Но ако ексцесията носи опасност да се мине позволеното, е наложително пратеникът да канализира революцията, за да не се потвърждава това, което социологията отбелязва — че гениите раждат революциите, а простолюдието ги осъществява. За да се изведе след това голямата мисъл, която немският драматург Георг Бюхнер каза: „Революцията е като Сатурн — изяжда децата си.“ Доброто намерение промяната да не се извършва в определени рамки може да изпусне юздата и да надделее инстинктът. Тогава революцията преминава в ексцесия, в жестокост. Затова е наложително Всемирното правителство да праща свои отговорни братя за обуздаване, за потушаване на обратния знак — жестокостта да не вземе връх над необходимостта от промяна. Така Сен Жермен съпътства Френската революция, Ракоци — Унгарската ...

Революцията носи и една пробуда за чувство на отговорност в по-нисшата прослойка, която винаги негодува срещу властващите. На преден план в управлението излизат онези, които недоволстват, за да израсне в тях дървото на отговорността, та да знаят, когато говорят за властта.

Ето как трябва да се разбира ръководството на Международното правителство в еволюцията и планетните ексцесии.

„Правителството не скрива съществуването на свои посланици...“ Разбира се, дори да натрапим на някого в очите логиката на едно историческо събитие, той пак няма да я усвои, ако му липсва усет. А онзи, който го има, и сляп да бъде, като Омир ще напише песен за олимпийските богове. Тези пратеници, очертали имената си в историята, биват облечени в митичност. А и без да е пратеник онзи, който трудно се вмества в размера на общото мислене, се счита за луд, фантазьор или герой. Какво остава пък за голямата личност, която в една революция прокарва канали, за да извърши своето предназначение!

„Всеки народ бива избран само един път.“ Смисълът е, че всеки народ като манифестация на историческия дух носи в духовното си ядро нещо, с което общият еволюционен поток трябва да бъде обогатен. Един народ може да даде принос в чистото изкуство, друг — в лъча на философията, трети — в административния лъч, четвърти — в религиозния. Там пратеникът, понякога с отклонение от религиозното битие на народа, може да внесе една възбуда (макар в начало като оценка да се каже, че е отрицание на официалното мислене), да коригира било метафизичния, било моралния или приложно-ритуалния статут. (Например Патриарх Евтимий като изповедник на исихазма забранява курбаните в България.)

„Пратеник идва само веднъж в столетието — това е законът на Архатите“. Разбира се, не всичко има трайност сто години, защото законите са от различно естество. Едно етично правило е морален закон и има една трайност, за разлика от един публичен закон, който е материален.

„Това не е лично желание, а неизбежност на законите, които управляват материалния свят.“ Христос рече: Дойдох да изпълня закона и пророците, но ги отрече. И каза още: Оставете мъртвите да погребват своите мъртъвци. Има закони, които са мъртви вече, и няма нужда човек да ги потвърждава, нито пък да ги храни с енергия, защото те са в стабилност. А стабилността не е най-добрият начин за еволюция. Законът може да ограничи, а необходимостта е, която направлява промяната. Българите имат точния израз, че промяна става „ради закона“, поради нужда. Законът се е родил от една нужда, но след това се изменя, поради друга, нова потреба. Иначе не би било живот, а мъртвило.

Не „искам“, а „знам“. Едно от основните правила в Агни Йога е развиващият се никога да не казва „реших“, защото е възможно да не може да изпълни решението. Винаги трябва да се сложи възможността. Не „реших“ — а „предполагам“; не „искам“ — а „зная“. Никога „реших“, защото това, което решите, е вече клетвена обвързаност в тенденцията за изпълнение. И тогава, когато не може да бъде изпълнено, фактически сте клетвонарушители. И Христос каза: Не се кълнете! Човек без да познава целостта не може да се обвърже клетвено и да понесе отговорност.

„Планината може да се изкачи и от север, и от юг, но самото изкачване не може да се отмени.“ Сизиф ще изкачва планината — независимо дали от северната `и страна, или от южната, но самото възлизане не може да се отмени. Еволюцията, законите, които ни управляват, ни тикат. Ще се изкачва планината! Трудът на Сизиф не е в безсмислието, а в липсата на отчаяние!

§33. Явленията, в които взехте участие, изискваха спокойствие, но освен спокойствие беше нужно и известно напрежение. Това условие представлява напрягане на енергията по закона на помпата. Затова по-правилно е да се каже, че при тия феномени е нужно съсредоточено спокойствие.

Елена Блаватска казва, че трябва да сме победили безпокойството си, да сме се овладели, когато искаме да се съсредоточим и да получим нещо. И добавя, че на това са учили старите Учители.

Самото желание да бъдем съсредоточени е вече една форма на нарушаване на спокойствието. Никога не могат да бъдат така равностойни ляво и дясно, желание и мисъл, тенденция и минало, за да се осъществи спокойствието. А като потребност трябва да имаме и известно напрежение.

„Това условие представлява напрягане на енергията по закона на помпата.“ Една река може да напои до равнището си, но ако над него искаме да полеем друга местност, трябва да сложим помпа, т.е. да нагнетим с друга тяга. Така благодатността може да напои по-горните пластове на нашия живот. Но, за да се роди напрежение, трябва да се вложи енергия. Това значи, че дори да сме успели да овладеем своите желания, със същата сила не можем да внесем спокойствие и в мисълта си. Ще трябва едно ново напрежение, една нова тяга да вложим, за да изнесем благодатните води на спокойствието да поливат по-висшите ни светове.

Ето защо се казва, че „е нужно съсредоточено спокойствие“. Спокойствието се извежда от царството на желанията — съсредоточено отправено в мисловния свят. Не може с едно и също поведение на овладяване от най-нисшето да се изкачим до най-висшето — трябва да сменяме пулсацията на енергията!

§34. Устремът при разширяването на съзнанието се подтиква от центъра на слънчевия възел. Ако ли тоя устрем премине отделните граници, тогава е неизбежна т. нар. огнена смърт. Неизостреното съзнание понася силата на устрема, но по-нататъшното издигане изисква да се постави временно съкровището в съхраняващия ковчег. Всяка мисъл причинява отлагания по стените на нервните канали. Колкото по-съвършен е устремът, толкова по-фосфорични са отлаганията. Тогава единственото достатъчно запазено място за горителния материал ще бъде слънчевият възел, който постепенно всмуква отлаганията на нервните канали. Понякога това всмукване е толкова енергично, че предизвиква усещане на звездообразни болки. Тогава Ръководителят прилага охлаждащия лъч, който спомага за изтеглянето на отлаганията от краищата към центъра. Всичко това е свързано с процеса на разширение на съзнанието. Всеки три години може да се отбележи нова степен в изостряне на възприятията. Достигането на всяка нова степен изисква отново затваряне на съкровищницата до идването на следващата степен.

Нека пазим закона на живота, който води по стълбата на красотата и щастието.

„Устремът при разширяването на съзнанието се подтиква от центъра на слънчевия възел.“ Първо трябва да се определи откъде идва устремът, кой го ражда — дали умът, сърцето, копнежът, или вложеното начало у нас. Всяка струя от огнената змия Кундалини е един устрем, който дава пробуда. Схемата за движението на Кундалини е известна от най-древни времена, и то добре позната, защото много осезаемо е било тогава човешкото присъствие в астралното тяло и се е виждал нейния път. Човекът виждал центровете си, виждал техните цветове. Но постепенно, когато слиза все по-надолу в плътната материя, в сомата си, прозорието му за астрално присъствие се замъглява, понеже мисълта става господар.

Поради известна потреба, ако голяма мисъл ни осени или жертвен жест в душата ни се роди, или озарение ни обземе в царството на мечтанието — изведнъж се откъсва някакъв лъч от тази завита змия, чакаща топлината, чакаща мисловната и душевна зрялост да я задвижи. Този лъч е устремът и той има първото си съхранително ковчеже в третия център — плексус солариса, т.е. в слънчевия възел.

Безспорно вярно е обстоятелството, че ако устремът мине определена граница, човек може да изгори, но Сътворителят ни е предвидил това — имаме три канала: централен и два странични, които изземват тази енергия, за да не ни разруши огънят. Човек трябва да носи убеждението, че което Бог е сътворил в него (а той в еволюцията го усвоява за приложимост), е съвършено — Бог не се самоунищожава в творението Си! Кундалини, божествената светлина у нас, се събира в третия център, за да не изгорим, поставя се „временно съкровището в съхраняващия ковчег“. Оттам е и разпределението на енергията за нашата живителност. Ето защо слънчевият възел е и поемащ, и разпределящ, и съхраняващ.

Слънцепоклонението не е само почит към Бога, то е и приемане на енергия — именно чрез плексус солариса. В пряко съприкосновение с първите лъчи на Слънцето се приема чиста енергия, прана. И когато човек е много уморен, може да се съсредоточи в този център и събудената енергия да му прелее своите сили.

„Всяка мисъл причинява отлагания по стените на нервните канали.“ Когато е обременена човешката мисъл или когато излъчва отрицателни енергии, каквито са зломислията, тогава по стените на нервните канали се отлага отровата империл. Това отлагане постепенно затваря улея, по който текат енергиите, и така човекът се втвърдява, съсухря се. Започва да го вълнува само мисълта да удовлетвори в себе си животинското. Затворени са вратите и е спрян приливът на всемирната енергия, с която той се доближава до Божествеността. А пробудата на тази енергия е първата свидетелка, че човек вън от своето усещане за физическо присъствие има някаква друга сила. И когато я усети, трябва да приеме благослова `и, защото взаимността му с нея е живот. Ако я отрече, каква е ползата му; ако тя го отрече, защото той не иска да я приеме, каква е ползата, че е придошла?! Този, който се оплаква от придошлата река, че може да опустоши плодното му поле, е неблагодарен, че полето се наторява. Неслучайно големите реки са наричани свещени. Нил уж беди носи, а е свещена река. Всъщност бедата е в голямата доза. Така е и с Кундалини, свещения огън. Приливът му — било на устремни пулси, било на пълна пробуда — е именно благословът на Вечния у нас. И когато човек го усети, трябва да знае, че Някой му напомня, че Някой вика Себе Си в него. И това е, което Христос три пъти рече пред мъртвия Лазар: Лазаре, излез из гроба!

Бог е жив у нас чрез Кундалини. И ние трябва да положим всичко, да пазим този огън като закон на живота, който ни води по стълбата на съвършенството.

„...единственото достатъчно запазено място за горителния материал ще бъде слънчевият възел, който постепенно всмуква отлаганията на нервните канали.“ Наистина плексус соларисът е огнището и понякога всмукването е много болезнено. Това са моментите, когато се чувства работата на вътрешното, на астралното тяло, която причинява една звездообразна, но поносима болка. Затова не трябва да се плашим. А когато вече е свободен пътят, тогава енергията минава през центровете — трети, четвърти и т.н., докъдето може да стигне.

Нека се радваме, когато се събуди плексус соларисът, нека намерим ключа за този ковчег, за да изведем съхранения в него Кундалини, както когато се е събудил, инициираният излиза от саркофага. Със свещ ли ще осветяваме пътя си, с факла ли или със събудено слънце, но трябва да знаем, че ще го ходим!

§35. Когато се говори за полезността на някого, не бива да се мисли, че той представлява от себе си стълб на Учението. Нещата трябва да се вземат в тяхната действителност, защото преувеличаването е еднакво по природа с умаляването. Не бива да теглим никого насила към небето, в определения му час слепецът ще прогледа. Добре е да се посочи истинският порядък на живота, за да могат по-нискостоящите да видят целесъобразността му, избягвайки излишното, но не е нужно насилствено да се подтикват. Проучете способността на всекиго и не поставяйте товара на камилата на гърба на осела.

Правилно е да се говори за полезността, но тя не бива да се смесва с теорията на утилитаризма (лат. utilitas — полза), получила широко разпространение във Великобритания през XIX век.

„Нещата трябва да се вземат в тяхната действителност.“ Там, където има преувеличение, съществува опасност да се събуди гордост не, а горделивост. Гордостта е достойнство, а горделивостта — проява на слабост. Горделивият се търси такъв, какъвто не е, а гордият се отстоява такъв, какъвто е — дори да е грешник!

Събуденият лъч е възможност да се видим в пулсацията на устрема. Но преценката по стълбата на приноса на добро не бива да се предоставя нито само на нас, нито само на благослова. В това отношение Христос е изключително смирен: Отец Ми работи и Аз работя. Каквото Той работи, това работя и Аз. И затова, когато някой каже, че работи без Бога, явно преувеличава, което фактически значи, че умалява.

В българския език има достатъчно окончания за всяко лице — за да не употребяваме както англичаните „аз, аз, аз“. Разбира се, и обезличаване не бива човек да търси, защото безличният не е ипостасност в Божеството. Но йерархията на ипостасността е много строга. Христос затова казва: Не се наричайте учители. Има йерархия в ипостасността, но не се наричайте учители, защото тежко е бремето на Учителя.

Хубаво е очите да са отправени към небето, но нашият народ знае поговорката: „Който не вижда долния праг, се удря в горния.“ Това е духовната реалност. Христос изрича: Как може да обичаш Бог, след като не обичаш брат си, а почти всеки за брат си казва толкова лоши неща — вижда сламката в очите му, а не вижда гредата в собствените си очи. Ето антитезите, ето преувеличението и умалението. Христос ги показва — това е всемирно знание.

Всяка духовна вълна е една богата трапеза от Всемирното дърво на живота, а след това съответният учител, пророк или назидател взема по един плод. Виждаме обаче как в Христовото бдение, в Христовата даденост всичко го има. Така че този, който живее със самообладанието „аз“, че дава нещо ново, не вижда какво има вътре в Ученията.

„Добре е да се посочи истинският порядък на живота, за да могат по-нискостоящите да видят целесъобразността му, избягвайки излишното.“ Това е, когато с будните очи се дава преценка — нито с преувеличение, нито с умаление. Будният е прецизен в знанието, но едновременно с това и трапеза за тези, които го заобикалят. И ако на един от хилядите се помогне, той става мая за собствения си живот, за собствения си дом, за собствения си род — защото е образец, подражание, събудено в душата на другите. Ето това е да се направи порядъкът на живота достояние за обикновените.

„...но не е нужно насилствено да се подтикват.“ Те може да нямат още валенцията, която да се свърже и да даде новото съединение, но вече са тръгнали.

Сенека казва, че тези, които са готови, съдбата ги възвисява; онези, които не са готови, тя влачи. Трябва да дадем, като прецизно премерим, за да можем и отговорно да искаме! И да не поставяме товара на камилата на гърба на осела, защото няма да може да тръгне. Когато прецизно сме премерили, можем да поискаме: „защо направихте две крачки, а не три“ или „защо направихте две, когато трябваше да направите една“. Тогава да дадем и възхвала, че някой има дързостта да върви! А отговорността е: Не съдете, за да не бъдете съдени!

§36. Всяко движение на съзнанието трябва да се отправи в хармония с потока на еволюцията. Всяка стъпка в живота да се счита като необходима за усъвършенстването. Кристализираната форма е удобна за копиране, но потокът на живота не повтаря вълните си. Сън или бдение, работа или почивка, движение или покой, еднакво ни водят към реализиране плана на живота. Като откъснати листа — ще кажат страхливите. Като зърната на посева — ще кажат разумните. Като стрелите на светлината — ще кажат смелите. Този, който се плаши от шума на потока, не се е още родил от Духа.

Който лети с вълната, той може да мисли за далечните светове.

Мисълта трябва да привържем към идеята за развитието, без да я приковем (Прометей е бил прикован, а не привързан). Така при степенуване, в нашето всекидневие няма да бъдем смутени от проявите на промяната, няма да имаме страх, че утрето ни поднася изненади, защото еволюцията е точно това. Ако днес един лъч се е събудил и на един пристан сме намерили своето място, това не значи, че утре на друг няма да има и по-голямо сияние, и много повече промени.

„Всяка стъпка в живота да се счита като необходима за усъвършенстването.“ Ако един храст с тръни ни докосне, ние се оплакваме, ако един стрък коприва ни парне, лоша дума изричаме. А този, който познава тайната на сока на копривата, нарочно се жилва, за да се излекува от известна атрофия. А има ли атрофии и в душевния ни свят?! Имаме ли нужда от жилване чрез това, което наричаме страдание — било душевно или мисловно?! Копираме кристализиралата форма, но не сме навикнали още да виждаме кристализиралата Божественост в живота!

„Сън или бдение, работа или почивка, движение или покой, еднакво ни водят към реализиране плана на живота.“ Ако сме приели непреривността на еволюцията, то много спокойно ще гледаме на идеята за смъртта, на промяната на обстоятелствения свят и на нашия храм, който обитаваме. В такъв смисъл няма да изживяваме тревога, когато сме в сън или бдение, защото ние сме винаги с вълната. А вълната няма покой — може да се разбие, но не може да има покой, докато стихне енергията, която тя е събрала. И така от бдение ще преминаваме в сън и от сън — в бдение. Това е естественият ход на нашия път — ако сме в сън в отвъдността, утре ще сме на бдение в земното поле и обратно.

Ние даваме разцветки на живота — лош, добър, недостоен, достоен, а всъщност животът е един и същ, нашето съзнание го усвоява в светлини, на които даваме наименования. Бог цветове няма!

„Като откъснати листа — ще кажат страхливите. Като зърната на посева — ще кажат разумните. Като стрелите на светлината — ще кажат смелите.“ Когато сме стрела от светлината и стигнем извечна далнина, осветили сме път, за да не бъде смутен бъдният, който ще дойде. Светлината, която открадва Прометей, служи на бъдното човечество. Вярно е, че първородникът винаги е жертва, но жертвата, която осветява път, е благодат в еволюцията.

Доброволно слизат съвършените души, великите посветени в служение, за да изпълняват закона на непреривността. В еволюцията няма място, за блажен покой, няма място за наслади в мохамедански рай. Паница с пилаф и шербет не е учение за развитие!

Стрелата на светлината пътува, за да осветява. Само Одисей можа да пусне стрела от своя лък, за да има вечната Пенелопа. Всички други женихи бяха слаби. Защо? Защото нямаха любов, имаха само желание. А желанието е размерно, любовта — всемирна!

§37. Отговаряйте тогава, когато виждате, че отговорът ви ще бъде разбран. Често пъти въпросът не предполага вашия отговор, тогава е нужно да се намери съзвучие, преди мисълта да се отправи по новия път. Не е право да се мисли, че токът, пресичащ мисълта, е по-малко опасен от ножа за артерията. Ние не трябва да прекъсваме чуждата мисъл, а да вливаме нова кръв в живота чрез подхранване на нервната система. Всяко отговорно слово трябва да бъде не надгробен камък, а лекарствен лъч. Отложеният отговор ще бъде приет като съвет.

„Отговаряйте тогава, когато виждате, че отговорът ви ще бъде разбран.“ Това е много важно. Хубаво е да оставите някого да блуждае, но достойно е, когато му кажете нещо, когато му дадете да яде плод.

„Не е право да се мисли, че токът, пресичащ мисълта, е по-малко опасен от ножа за артерията.“ Токът на нашата мисъл или нашият отговор може да прекъсне един свят, който човекът още цени. Не е узрял да се разлъчи, а ние му даваме съвет — това, което всички обичат да правят. „Откажи се от цигарите!“ — добре е да се откаже, но не може, а му даваме една остра мисъл, изпращаме му една стрела. Затова когато ни попита някой: „Да се откажа ли?“, може би трябва да премълчим. Това понякога е по-нужно. Или трябва да кажем: „Не се опитвай с воля.“ Някой рече ли: „Аз скъсах цигарите“, няма да ги откаже. Няма да ги откаже, защото това е волев акт. Не е нужно да ги къса, ако го е решил като мисъл, ако е узряло като поведение. Къса ги, защото го е страх да не го изкушат. Тогава или премълчаваме, или казваме, че волята не е най-добрият метод на работа. (Както чудото не е най-добрият израз на Учението.)

Така понякога се спестяват отговори, понякога се дава балсам, за да може неутешната душа да бъде удовлетворена, докато се пробуди. Защото едно искане не значи още будност. Може да е издиктувано като потреба, но не още като провиденция. Затова, когато се чука, не значи още, че вратата е отворена или че ще бъде отворена. Но дързостта да се чука е стъпка напред! И затова е казано: Търсете и ще намерите, не: „Търсеното е намерено“; Искайте и ще ви се даде, не: „Исканото е дадено“... Винаги се дава това, което искаме, когато сме узрели за него! Има го, но е скрито, защото зрелостта не е налице.

„Ние не трябва да прекъсваме чуждата мисъл, а да вливаме нова кръв в живота чрез подхранване на нервната система.“ Има нещо много достойно в това да признаем на другия размера на неговото искане, светлината на неговата мисъл и волята на неговото приложение. И трябва да прелеем своето, без да му напомняме, че сме го хранили, защото човек е много обидчив. Той не иска да се лишава от физиономия, макар вътрешната потреба да му налага да приеме отнякъде нещо. Но когато преливаме своя благодатна мисъл, когато даваме причастие на всемирност, ние укрепваме нервните му съдове, за да може приливът на енергиите да бъде понесен в тяхната широта.

Всемирната енергия, както и личният принос дават разширение на съзнанието. Затова често се чува: „Докоснах се до някого и ме заболя главата.“ Това е, когато са малки каналите. Когато в някакъв апарат, без да има възможност да улавя, се пускат ултракъси вълни, той шуми. Не бива да прекъсваме това, което човек има, но нека направим и прилив. Ако видим, че един поток пресъхва и му прелеем своите сили, колкото и малка да е струйката му, тя ведно с нашата, може да стигне океана. Така че и малката мисъл на човека заедно с прилива на всемирната енергия или на Учителювата сила ще присъства във Всемирното съзнание. А то има обратната сила да прави човешкото съзнание голямо. И с едно око да гледа човек в океана е много повече от това с двете очи да се гледа, но в съхнещия поток. Това трябва да правим: да преливаме, да даваме — на свои, на чужди, на всички!

„Отложеният отговор ще бъде приет като съвет.“ Не всякога ще се улови като съвет, може някой да го приеме като обида. Не се разбира, че се отлага заради това, че още малко път трябва да изходи, за да се изпълни законът на окултистите „Когато сте готови, ние сме при вас“; да се сбъдне оная потреба Когато някой каже: „Върви с мен една миля“, вървете две. Във втората миля ще се получи отговорът! А този, който не го е получил, веднага се спира и играе ролята на огорчен.

В нашата митология има поверие: щом напролет за пръв път видим щъркел, да свалим мартеницата от ръката си и да я сложим под камък, за да чакаме дар. Чакаме — това е важното! Може би любопитството всеки ден ще ни кара да отмятаме камъка, но има нещо, което предшества любопитството — чакането. В такъв смисъл трябва отложеният отговор да се приеме като съвет.

Това, което векове човечеството очаква, са духовните вълни. Ако предназначението на нашето битие е да сложим този чакан дар, трябва да го направим. Не е страшно, че една лястовица пролет не прави (както казва френската поговорка) — важното е да е дошла лястовицата. Това сме ние — лястовиците на нова пролет!

И така, тези, които не получат отговор, трябва да знаят, че това е най-добрият съвет. Знаейки тайната, че нищо не е останало без отговор — ще го дочакат!

§38. На желаещия да се приближи към сътрудничество дайте възможност да схване нужното. Кажете на лекаря — можете да се усъвършенствате в употребата на мускуса, валериана и кедровата смола. Можете да проявите устойчивост в стремежа към Учителя без съмнения и предразсъдъци. Само в живота може да се оцени качеството на достиженията. Ние ценим всяка стъпка напред.

Всеки час може да донесе нова ценна възможност. Явното превъзходство може да се достигне чрез явна проява — успехите се постигат по закон.

Посочените пътища и стъпалата, чрез които можем да стигнем и влезем в храма, са ни нужни, защото те са енергии да проходим. Затова на този, който желае да се приближи, трябва да се даде възможност да схване нужното — за да узрее за сътрудничество. Човек под пулсацията на всемирната еволюция се осъществява чрез законите на кармата и прераждането, но осъзнатата нужда за развитие, предреченото обещание във воля на изпълнение — това е вече в храм да се влезе.

Понякога, изхождайки от преднамерени свои схващания, поставяме изисквания, които не дават възможност на някого да се осъществи: „Не, този е еди-какъв си, онзи идва от еди-къде си...“ А не сме прозрели зад вратата какво се крие! Затова вярно е, че трябва да се предоставя възможност — възможност, която носи и съвети, и корекции, която може да оправдае даденото доверие. Ако не дадем доверие, как да искаме една възможност неизпробвана да очисти и отвори път! В този смисъл ние облекчаваме всяка съдба. Оттук е и идеята да се посочи на лекаря път към съвършенство: Лекарю, можете да се усъвършенствате в употребата на мускуса, валериана и кедровата смола. Значи има лечебни качества, които се откриват със силата на опита и с по-голямо от наличното знание, за да се получат и резултати, защото и най-просветеният не всичко знае. Лекарят трябва да се усъвършенства — зад всяка пречка има незнайност, която може да е наше благо. Затова Христос казва: Чукайте и ще ви се отвори, искайте и ще ви се даде, търсете и ще намерите. Но трябва да сме предоставили възможност. И тогава, когато дадем съвет, фактически подкрепяме идеята за търсенето на Учителя. В това търсене човек прави по-устойчив хода си, а опитът ще му дава знание, с което той ще оправдае грешките си по пътя. Опитът е най-доброто вътрешно огледало за поправка, той дава най-добрата възможност за себеосъзнаване. Внушението може да предизвика динамика на промяната, но опитът като вътрешно съзерцание освобождава от мисловно съмнение, защото е личен вкус, лична скала.

Когато се слиза надолу в Земята, градусът на топлината се увеличава. Следователно когато човек навлиза в своята духовност, градусът на знанието расте. Така ние ще укрепим устойчивостта.

„Можете да проявите устойчивост в стремежа към Учителя без съмнения и предразсъдъци.“ Съмнението е игра на нашата мисловност, а външните ветрове, наречени желания, разлюляват клона на убедеността ни. Но след като ядем от плода на Дървото на знанието, се освобождаваме от съмнението, защото личният опит е прозрение. Дори когато една светулка ни свети, няма да сгрешим пътя, а камо ли да изгрее една звезда, камо ли да изгрее слънцето на Учителя. Несъмненото дава устойчивост. Затова е необходимо да се позволи приближаване с идея за сътрудничество, а не с потребата да се краде.

„Всеки час може да донесе нова ценна възможност.“ Всяка стъпка напред, която правим по стъпалата на храма, е вече една ценна възможност да имаме знание и прозрение. Свобода обикновено липсва на човека — поради задържането на зрението му за доказателство. Трябва да се освободим от закотвеното мисловно доказателство, за да позволим на прозрението си да ни дава знания. Понякога и един малък успех е достатъчен да ни освободи от веригата на кармата, а тази верига трошат именно знанието и прозрението. Когато осъзнаем, че нищо вън от нас не ни приковава, че ние сме се закотвили към нашия праг, тогава идва свободата — като наше дело. Дотогава знанието и прозрението получаваме като даденост от Учението, от ръката на Учителя, простряна за еволюция. Но когато човек сам управлява своята лодка по течението към океана на всемирното и сам се преборва с вълните на вседневието, няма нужда неговата виртуозност да бъде защитавана от някого. Защото нито един косъм няма да падне от главата ви без знанието на вашия Отец. Следователно какво се иска? Не само смелост, но и дързост. Куражът дори не може да се сравнява с дързостта!

„...успехите се постигат по закон“. Да, така е в обикновеното време на развитие, което следва пулсацията на еволюцията. Но има моменти в живота на човека, когато той стои над законите, когато променя законите. Ако само се е търсил пулсът на закона, щяхме да си останем в недрата на най-далечното минало. Смисълът на това, което нарушава закона, е великата тревога, създавана от Белязаните синове, Божиите чеда.

Казано ви е..., Аз ви казвам.... Може ли, когато едно дете поиска от родителите си хляб, да му дадат камък? Когато зрелостта на човека е налице и поиска, трябва да му се даде Учение; трябва следваният закон или старото вретище, с което си покрива главата за разкаяние, да бъде хвърлено. Не може хилядолетия да се покриваме под вретището, а да прибавим нова формула, която да нихилира отрицанието на развитието. Няма друг път! Индийците и досега се къпят в Ганг, но изцеление и път не са намерили. Това трябва да преодолява законът на дързостта!

Всеки успех се постига по определен закон само когато сме в условията на една еволюция. А еволюцията се пулсира с вливането на нови духовни вълни. Новата духовна вълна прави взрив в еволюционното развитие, но не като призив за бунт, а като поведение за борба. Ако човек не се пребори, то по силата на закона ще продължава да влиза в един храм и да си пуска лептата на своето старо кредо. Но Христос показа, че е повече от закона, и милионите Му последователи потвърдиха, че могат и без старото вероизповедание, защото имат благодатта. Моисей донесе закона, а Христос — благодатта, е казано в Новия Завет.

§39. Не бива да се мисли, че тук лесно може да се изгуби нещо; много по-трудно е да се намери. В понятието за загубата се подразбира нещо придобито. Всичко придобито е свързано с този, който го е придобил и върви с него. Понякога е невъзможно да се освободим от веществената и отвлечена собственост. Собствеността може да се приеме заедно с пълната отговорност за нея. Оттук произхожда високото качество на нещата и мислите. Тежко е да влачиш след себе си дрипите на миналите преживявания.

Как да унищожим язвите на страхливите и предателски мисли? Аурата не може да се лекува с кедрова смола. Язвите трябва да се обгарят с пламъка на потресението и да намерим в себе си мъжество да понесем болката. Но как ще се прояви мъжеството в малодушния? Ужасът е потресението на малодушния, но за нас ужасът е неудобен.

Ти, който вървиш по пътя на достиженията, мисли за качеството!

Има един закон на самосъхранението — самосъхранение в световете на вещите, на биологията, на чувствата, на мисловността. Всеки, когато роди едно дете на своя труд или мисъл: картина, поезия, музика и пр., получава една собственост и изживява стрес, когато тя изчезне, когато я загуби. Изживява един ужас и напряга сили да я намери, да я върне.

Наистина в понятието за загуба се подразбира нещо придобито — значи имал си нещо и то е избягало от тебе като притежател. Вярно е, че съществува вещомания, която е довела човечеството до нетърпимост, родила е завист, но и мисленето е една вещомания — само че в друга категория. Всичко това е тежък товар върху душевната същност на човека — една планина, трудно преодолима за духовността. Като необходимост вещоманията е трябвало да изведе енергетичната потреба на човека за самозащита. Това са елементи, с които той е бил задържан да присъства на Земята — особено в четвъртата коренна раса, за да може сведеното му до Физическото поле земно тяло да заживее с оглед на работата тук, а след това и с идеята за съвършенство.

Трябва да се схванат тези полярности — Бог и плът, за да се разбере потребата от притеглянето, от обвързаността. Разбира се, след това са нужни много повече усилия за обратния процес — освобождаване на душевността от земното притегляне. Така че когато се говори за загуба, винаги ще се има предвид нещо, което сме имали, което сме придобили, като ценността на загубеното се определя от това какво е било усилието ни за придобитото. Тук е нашата болезненост. Колко много сили трябва човек да прояви, когато идва смъртта, за да разбере преходността на придобитото земно присъствие! Защото когато духът не е искал да слиза, много усилие е трябвало да се упражни, за да бъде присъствен той тук. А човечеството трябва да извърши подвиг на еволюционно възземане — това е големият ни кръст: борбата между дух и материя, свободата от веществена и отвлечена собственост. Ние ще трябва да приемем еволюцията, за да се освободим от закона за земното притегляне!

С придобиването разгръщаме мисъл и плачем над собственост, но с освобождаването от нея ще се радваме, че започваме нов живот. Ако така схванем нещата за присъствие и за борба между загубено и придобито, тогава ще разберем, че нямаме друга собственост освен отговорността да ставаме богове! Но не можем да съдим оня, който още плаче за собственост, още плаче за тяло, за чувство, за мисъл, защото Бог е непроявен още в тях.

„Как да унищожим язвите на страхливите и предателските мисли...“ Тези мисли не са нито страхливи, нито предателски. Не е предателска мисълта, която ни връща в това, че сме и материална същност; не е страх трепетът, че детето ни е болно. То е проницание за взаимността от дух до осезаема материя, защото материята е толкова дух, колкото и духът е материя. И тогава е логично в душата на една майка да се роди сълза.

Така че не са нито предателски, нито страхливи такива мисли. Разбира се, в човешки план всяко нещо, което ни далечее от храма, веднага се обявява за предателско или за страх да се жертваме. Та нали именно тези неща са неплодими и нали изрично е казано в Старозаветието: Страхувай се от Господа! Защо тогава ще се наричат предателски?! С хилядолетия човек е обучаван да се страхува от Бога, а след това се нарича този страх язва — не!

„Аурата не може да се лекува с кедрова смола.“ Това е много важно. Възможностите ни по скалата на знанието са човешки. Когато се усъвършенстват, няма да грешим да прилагаме онова, което не е потребно. Това напомня и съвремието: всеки контактьор, всеки екстрасенс, без да знае дали това се лекува с кедрова смола, маха с ръце. Резултатите — пакост. Ето какво трябва да знаят техните общества — та когато видят аурата на човека, да знаят дали да прилагат кедрова смола, мускус или валериан.

Липсата на знание внася смут и в човешкото мислене, и в човешката физика. Това, което правим с тялото си, се отразява във висшите ни полета, както онова, което правим с мисълта, се отразява и върху тялото ни. Поставете си само за един ден една голяма въодушевяваща мисъл и я съзерцавайте. Внесете я в собствения си свят и се наблюдавайте в огледало — ще видите, че се променяте с часове. Обратно, поемете една ужасяваща храна, внесете в тялото си една смола, която не е в хармония с вашата аура, и ще видите обезобразяване на мислите си. Ето тази хармония трябва да се разбере — вътрешна същност и външен израз. И тогава ще се познае мъжеството и то ще се отдели, ще се раздалечи от малодушието. Когато човек се види ужасяващ, тогава трябва да прояви мъжество, за да надмогне онова, което чертае лоши бразди и в мисълта му, и в тялото му, и в живота му и когато го сполети беда за изкупление, не трябва да се смущава, а да поеме пътя на освобождаването.

Показателен е случаят с Леонардо да Винчи: след като нарисувал почти съвършения образ на Исус Христос, започнал да търси образ за Иуда Искариот (отделен въпрос е кой и какъв е Иуда). Търсейки прототип на Иуда, Леонардо скита из кръчмите, намира един човек и си казва: „Да, това е той.“ Хваща го, гледа го, гледа — и изведнъж познава в образа му нарисувания вече от него Исус. Не се знае достоверността на тази история, но като теза е вярна и може да се случи. Някои от картините на Леонардо да Винчи свидетелстват, че той е познавал тайните науки, защото е изобразил знаци, които са присъщи на знанията на окултистите.

Не внасяйте в себе си малодушието, защото Иуда е онзи кръчмарски несретник, който върши отрицания на собствената си духовност, който прогонва от себе си Исус. Това е метаморфозата — малодушие и мъжество. Ако „ужасът е потресението на малодушния“, то този ужас може да доведе и до обратен ефект. Ето защо е неудобен. Защо потресът да не дойде, когато някой се огледа в своята отрицаваща и отблъскваща го физиономия — и той да се върне към Бога, Когото съзнателно е прогонил? А Бог никога не бяга от човека и го очаква.

„Ти, който вървиш по пътя на достиженията, мисли за качеството.“ Безспорно, когато човек върви по пътя на развитието, трябва да мисли за качеството — човек се себеоценява като вътрешна потреба, а не като показно огледало!

§40. За награда мечтае слепецът, проглеждайки, той би се поразил от самонаграждаването. Разширявайки съзнанието си, човек върви напред, изпълнен с радост. Мисълта за награда би го върнала в робство. Въпросът е там, че робите са много и те се стараят да скрият робството на духа под ледената непроницаемост и лицемерното отричане на това, което не притежават. Всеки, който получава награда, е роб. Еволюцията се изгражда само от свободното съзнание без самомнение и самоунижение.

Млатът на духа е най-доброто оръдие за постижения.

Вярно е, че човек с престижно йерархическо място в еволюцията не бива да търси награда за своето дело. Пътят на поощрението има своето значение, но само за недостатъчно зрелия човек — като подбуда за действие, като потреба за самозащита и личностно престижно искане.

Искането на награда може да бъде осъдено в една будна вече човешка душа, която между колебанието и преценката не е още наясно, но онова, което ще извиква у човека служение като себичност, е потреба тогава, когато той няма зрялост. Затова случаят трябва да се прецизира.

Ако ние кажем, че за награда мечтае слепецът, бихме сгрешили, защото слепецът като прозрение не може да не мечтае за слънце. Но ако този, който е видял слънцето, иска да го сложи само в своята пазва — да, тогава трябва да го осъдим. Другото е логика, защото будността ни тласка към прозрение, а развитието — към себеизява.

Себеизявата ще осъдим тогава, когато душата ни стане съдница, когато дойде разширеното знание, когато вече сме в божия път. А идеята за егоцентризма е един потребен акт, за да се оформи човек вън от стадото. Но след като той е вече едно обществено същество („ζώων πολιτικων“ — както казва Аристотел), тогава проявата на егоцентризъм е порочна.

Така че ако слепецът е съблазнен в необходимостта от слънце, не може да бъде упрекнат, че е търсил себенаграждение. Но ако знаещият, човекът в йерархията за божествено служение търси самонаграждаване, той проявява индивидуална потреба за показ и тогава става роб на наградата.

Идеята да се себесъзнаем е борба за развитие, а когато притежаваме вече съответната вещина, идеята да се самонаградим е пакостна и отрицателна. Това трябва да се знае, за да не виним всяка потреба от награда и да считаме, че непременно е оробяване. Има награда-поощрение и тя е нужна на колебанието. Защото колебанието има два полюса. И ако дадете ръка на поощрението, извеждате на бряг, а ако се въздържите или върнете пътника, той може да умре по пътя неудовлетворен. А неудовлетворението го връща с недовършената задача в живота.

Толстой казва: Всяка проява на злото е едно отрицание, но трябва да се прави разлика между двете различни схващания — Толстоевото непротивене на злото и мирната съпротива на Ганди. Идеята за мирна съпротива лежи и в учението на Христос. Когато Го съдят и един войник Го удря, Той казва: Защо ме биеш, ако съм виновен — докажи. Това е мирна съпротива, не е око за око, зъб за зъб. Така че трябва да преценим дали човекът е един съработник на еволюцията или е личен борец за освобождаване.

Ние не можем да кажем за поведението на Прометей, който отива да краде огън за спасение на човечеството, че търси признанието на човечеството, без да го съпоставим с мисълта на Зевс, че този род заслужава да бъде унищожен. Трябва да се попитаме кое у нас е належащо да бъде унищожено и тогава да решим дали чакаме награда от тази победа. Няма по-голяма награда от тази да свалим една верига от своята мисъл, от своето тяло, от своите желания.

„Еволюцията се изгражда само от свободното съзнание без самомнение и самоунижение.“ Ето полюсите. Нито непрекъснатото оплакване ще ни помогне, нито непрекъснатите венцехвалия ще ни направят царе. И може на хората да кажете, че им давате короната си, но без да я свалят, а само да ползват вашия трон. Корона носят великите; пътят на развитието не е още път на коронованите — той е на еволюцията.

„Млатът на духа е най-доброто оръдие за постижения.“ Безспорно в Духа няма полюси, въпреки че работи в поле с два полюса — той самият и онова, което трябва да се обработи. Дух над материя!

§41. Мостовете, които съединяват различните степени на съзнанието, съществуват вън от текущите събития. Погрешно е да се очакват някакви външни съзвездия; работата на змията на слънчевия възел се развива самостоятелно. Вътрешната работа се съпровожда само от особена чувствителност към атмосферните явления. Сгъстяването на заобикалящата атмосфера усложнява работата на нервната система, затова спокойствието е необходимо медицинско условие.

За да има мостове, трябва да има непременно и брегове, т.е. две противоположни, но не отричащи се форми на усещане и на приемане, когато се касае както за духовните степени на съзнанието, така и за физическия свят. Два бряга са необходими, за да има течение. Така че когато ще говорим за различни степени на съзнанието, трябва да знаем, че те не се отричат, а се съпровождат независимо от тяхната йерархия. Степените в чисто астралното и чисто менталното поле се градират с по седем свои формации — седем подполета има всяко едно от тях. При това може между първото и третото да бъде хвърлен мост, както и между седмото от астралното и първото от менталното поле. Едно е съществено в тези процеси — това, че трябва да се получи съединение, и то ако във външния свят съществуват условия. Но не условията са най-същественото, а мисълта на гения, който може да съединява. Той на мястото на неустойчивия бряг ще сложи подпори и ще направи мост. Затова добре е казано: „Мостовете, които съединяват различните степени на съзнанието, съществуват вън от текущите събития.“ Значи какво е основното — прозрението как да се направи съединението, как да направим сбратимяване между нисшето желание и висшата мисъл.

Обстоятелствения свят също можем да надвием. Необразованият, но гениален майстор Колю Фичето сътворява през миналия век изумителен мост. Не обстоятелствата побеждават — ние сме, които можем да им дадем разцветка; ние сме, които можем да им отнемем отрицанието, често родено от наши минали животи. Безспорно, не винаги е възможно да намерим съчетанието, но нали всяка карма се надвива, нали всяка еволюция ни праща с милиметър напред, нали всяка причина става следствие! Така че трябва да се научим да се освобождаваме от обстоятелствеността!

„Погрешно е да се очакват някакви външни съзвездия...“ Ако добре разберем собствената си присъщност в космична цялост — че нищо вън от нас не е далече от това, което е вътре у нас и че сме сбор от цялата космичност, ще кажем, че не сме подвластни на съзвездията, с които ни плашат. Да останем под влиянието на съзвездията, на обстоятелствения свят — значи още не сме фактор в развитието на Космоса. А човекът е част от голямата същност и тя също е негова част.

„...работата на змията на слънчевия възел се развива самостоятелно.“ Това е, което определя битието ни — Кундалини у нас, Божествеността! Тя ще ни даде тайния закон за присъствие, за да не бъдем под влиянието на каквато и да е обстоятелственост. Всъщност всички религии искат да освободят човека от обстоятелствеността. Оттам е и йерархията на молитвите, на тайнствата — да водят към свобода.

Работата на Змията е работа за вътрешното ни съзерцание, за да отработим една фина интуиция, една свръхчувствителност. Така ще можем да прогледнем във външния свят, ще видим атмосферните явления като проява на висши същества. Те отнемат чрез гръмотевицата натрупаното електричество, за да предотвратят бедата, която може да причини, и в същото време дават пробуда някъде, защото ехото и светлината са призив. Тази именно чувствителност трябва да отработим.

„Сгъстяването на заобикалящата атмосфера усложнява работата на нервната система.“ Вярно е, че докато човек не е още властен над всичко, заобикалящият го свят му нанася известни беди. И затова са необходими медицински условия да браним нервната си система, да браним нашите апарати, които събират духовната, висшата енергия.

Разбира се, всеки носи достатъчно разумност да не се изложи безогледно на ударите на обстоятелствата. Не е ли това също знак, че ние решаваме, щом преценим, че едно външно действие може да ни погуби?! Наистина всеки ден светът погубва нещо, но той трябва да бъде подпомогнат в еволюцията. От стихиите постепенно изземваме това, което наричаме отрицание — както сме взели от бурята мощта, за да направим вятърната мелница, както сме взели от водата силата, заради електричеството, както сме извели от атома енергията. И при това трябва да браним своята нервна система, за да ни дава все повече усетност и знание. Затова получихме разумност — за да се съхраняваме и побеждаваме!

§42. Трябва да различаваме три групи лекарства: животодаващи, пазители и възстановители. Ще оставим четвъртата група — разрушители — на нашите врагове. Първо трябва да обърнем внимание на животодаващите, защото те работят преди всичко чрез нервната система. Нервните центрове и отделянията от жлезите ще определят бъдещото направление на медицината. Чрез тези области човечеството ще се приближи до откриването на по-тънката енергия, която, за избягване на неясността, ще наречем засега дух. Откриването еманацията на тази енергия ще бъде първата крачка към новата култура. Метализацията на растителните култури дава полезни отделяния от корените. Нужно е да се обръща повече внимание на растителния свят. Например наблюдавайте хранителността на овощията и зеленчуците — ще откриете неочаквани неща. Безразборността на човешкото хранене е поразителна, говоря за качеството.

Формулата ни за съхранение и развитие трябва да бъде опазена от света, който ни заобикаля. Под лекарство не бива да се разбира само медикаментът, а храната, словесността, секрецията на жлезите. Всичко това са лекарства, т.е. предпазват и съхраняват. И в такъв смисъл „различаваме три групи лекарства: животодаващи, пазители и възстановители“.

Животодаващите хранят нервната ни система и събуждат центровете. Без тях нашият биологически организъм не може да съществува. Когато една жлеза с вътрешна секреция не функционира — или ръстът, или нещо друго в организма е нарушено. Разбира се, това не зависи само от живототворящите лекарства. Там, където природата е уязвена от наше действие, тя дава своя назидателен урок чрез т. нар. карма. Така че целебните качества на всеки един от тези медикаменти не можем и не бива да отделяме от тезата на еволюцията, която се съпровожда от двата висши закона — на кармата и прераждането. А животодаващите лекарства осигуряват устойчивостта.

Другата група медикаменти са пазителите. В науката за храненето се казва: „Дайте витамини, за да ви охранят — те са като войници.“ Да, но най-добрият пазител си остава чистотата на мисълта! Вие може да употребите и най-хубавата храна — има деца, които са гледани разкошно, по всичките изисквания, но някаква „коварна“ болест гостува. Сама за себе си космичността няма нужда от болни, но някой някога в своята пътека си е направил нещо, което си носи. Разбира се, това не бива като тежък самар на грях да лежи в пътя на човека и той да каже: „Аз съм вечен грешник.“ Не! Човек трябва да има самочувствие дори когато страда; трябва да има и достатъчно прозрение дори когато греши. Било е. Именно това вътрешно самоусещане може да го пробуди и той да понесе страданието без унижение, за да бъде горд, че знае как да страда. Тогава може да каже: „Да, сгреших и в грешката познах светостта.“ Другото е хленчене, бягане. Историята, биологията, духовното невежество са ви тласнали към някакво прегрешение, но дошла е будността — бъдете достатъчно горди да понесете това, което сте правили!

И така, пазител пред храма на нашата цялост е мисълта! Безспорно чувствата, интуицията, духовността играят голяма роля, но онова, което в един стадий на посветеност или на обща духовност в човечеството е пред нас, е мисълта. Тя е, която ни брани; тя е нашата пития!

Пазителят може да пусне възстановителите. Кои са те? Новите идеи — един нов път, едно ново рухо, свалено от златния овен на посвещението. Какво трябва да възстановяваме? Първичната чистота, онази безпогрешност, която всяко учение, всяка религия проповядва. Те дават път за съвършенство, за да бъдем в лоното на Отца си. Ядем тотема, за да бъдем божествени, пием причастието, за да бъдем Христос — това са възстановители! Разбира се, щом трябва ще ни сложат и предпазна инжекция, серум срещу шарка, туберкулоза и пр. Така че има ваксини и за анатомията, и за духовността!

„Ще оставим четвъртата група — разрушители — на нашите врагове.“ Не, не може така! Ние трябва да се преборим да нямаме врагове — нито вън, нито вътре у нас. Когато мисълта ни е страж и е достатъчно чиста, няма защо да обявяваме врагове. А вън от нас трябва да им помогнем! Точно това казва Христос: Обичайте враговете си. Така че трябва да си сложим ваксина не срещу враговете, а срещу себе си, когато сме с малка мисъл и ниски желания.

„Нервните центрове и отделянията от жлезите ще определят бъдещото направление на медицината.“ Това е съвършено вярно. Жлезите са, чиито хормони, чиито секреции тепърва ще започнем да откриваме и ще ни дават вътрешна пробуда. Те са свързани както с цялостната ни анатомия, така и с изтънчената психична енергия. Трябва именно в този аспект да работим!

„Нужно е да се обръща повече внимание на растителния свят.“ Човешкото царство се съпровожда с още три други царства — на минералите, растенията и животните. От минералите сме взели, както се казва, градеж. Те поглъщат енергии, но още не ни връщат достатъчно. Ще трябва да работим по-добре и с растителното царство, за да усвоим неговата обмяна, която ще ни създаде индивидуализация за върховното битие. Те самите живеят, защото трансформират енергии. Трансформират и въглероден двуокис в кислород, с което са наши спасители. И ние трябва да усвоим този процес — носим го като даденост, през която сме минали, и сега трябва да си го върнем в процеса на обновяването. Точно тук трябва да се работи; и чрез изтънчването на жлезите ще си възстановим тези качества.

„Безразборността на човешкото хранене е поразителна...“ Наистина безотговорно понякога ядем. Едни ядат, други се хранят, трети се хармонизират. Ядат и животните, и хората; хранят се обаче малцина, а само единици знаят как да се хармонизират. Страхът, който внуши медицината, че ако не поемаме месна храна, ще се разболеем, не се оправда — милиони не консумират месо, а са здрави.

Вегетарианството, минаващо под рубриките за защита на животните и неубиването, има повече етичен характер, отколкото вътрешна ценност. Същността е да не се внесе в организма отрицателна вибрация и най-вече вибрацията на страх! Астралната вибрация, която остава в плътта на животното, нито се вари, нито се пече, защото тя не е елемент на разложение във физиката. Следователно когато поемате месо, вибрацията нарушава хармонията ви.

Човек трябва да разбере хармонията на храненето. Безспорно ще дойде и до положението, когато директно ще си взема енергията, която сега извлича от продуктите. Апостол Павел го казва преди две хиляди години: Ще дойде време, когато храната няма да бъде нужна за стомаха и стомахът за храната. Това не е блян, но не е и сега време за опити. Никой не бива да мисли: „Минаха две хиляди години и стомахът вече не ми е нужен.“ Не още!

§43. Ученикът не е длъжен да се лиши от собствената воля, нито пък Учителят бива да заробва. При това необходимо е осъзнаване на връзката с Йерархията и съгласуваност в действията, хармонизиране на свободната воля с признанието на Учителя. Обикновено само слабите умове се смущават. Разбира се, условията и ограниченията пречат на свободата в нейния вулгарен смисъл. Но съзнанието за целесъобразността и културата подчертава огромното значение на Учителя. Приемането на Учителя ни отваря първата врата на еволюцията. Не трябва да внасяме надземни предпоставки в понятието на Учителя. Той е този, който ще даде най-добрия съвет за живота. Тази близост към живота обхваща и знанието, и творчеството, и Безпределността.

Ученичеството е един от най-важните етапи в еволюцията на човека. В момента, когато човек се улови като същност, като капка в океана на еволюцията, той вече има друга будност и е свободен от социалната, културната и духовната стадност на времето си. От този момент той е изявена воля, която трябва да бъде много свято пазена. И ето къде е необходимостта от Учителя, от неговото умение — да поощри волята за свобода, а не да я зароби, както в този параграф подчертават. Учителите на Светлината не заробват! Когато натрапите на другия чужда воля или когато го освободите от неговата, не се проявявате в светлина. А една воля, която е напътена в грешна посока, може да бъде спряна от Учителювото напътствие, иначе навикът и удовлетвореността ще са по-властни от нея. Затова най-деликатното съприкосновение е срещата ученик — Учител. Тя е вътрешна будност на ученика, на изявена свободна воля в съхранението на Учителювия завет.

„Обикновено само слабите умове се смущават.“ Самомнението на ученика — че някой му краде свободата, може да бъде повече от възможностите му за светлина и път. Мери се ниският! Когато някой във величието си не иска да признае нищо, защото будността в еволюцията го е повлякла в потока, тогава той може да направи най-голямата грешка, като не спре на пристана, където Учителят ще му даде заветно слово. Учителят няма нужда нито от ласкателства и похвали, нито от коленопреклонение и подаръци. Той иска будно прилежание, което се изявява в една хармония на служение.

„Приемането на Учителя ни отваря първата врата на еволюцията.“ Ученикът е извикан, но има много лъчи, много врати. Както казва Христос на учениците Си: Отивам горе да ви приготвя място, защото при Моя Отец има много жилища.

„Не трябва да внасяме надземни предпоставки в понятието на Учителя.“ Учителят трябва да се приеме в една реалност. Няма нужда от надземни предпоставки, нито пък от други някакви украси. Украсата може да скрие, а Учителят няма нужда да бъде забулван. Той няма от какво да бъде и смутен. Единственият смут това е отговорността пред еволюцията!

„Тази близост към живота обхваща и знанието, и творчеството и Безпределността.“ По един от тези лъчи ще тръгне ученикът и тогава ще разбере огромното значение на това, което върши. Разбира се, всяка пробуда има и кризисен момент — болката на раздялата. Еволюцията е вътрешен тласък — тя ви изнася някъде, но след това вие сте тези, които трябва да решите дали ще тръгнете. И тогава идва моментът на раздялата, тежкият кризисен момент за тръгващия — гърч на борба между минало и обещаващо бъдеще!

§44. Не говори — не зная, но кажи — не успях да науча. Нито възрастта, нито състоянието на здравето, нито условията на живота не оправдават гробното — не зная. Потокът на живота изпълва признанието с готовност да се узнае. Не казвай — аз реших, но кажи — считам, че е целесъобразно. Целесъобразността лесно може да се вдълбочи, но да се променя решението, е недостойно.

И преди всичко, не призовавай нещастието тъй настойчиво, както обикновено правят хората.

Какво първом трябва да знае един ученик? Той е влязъл в еволюцията и трябва да знае, че още не знае. Това Сократ открито дава на света: „Аз зная, че не зная, но това, което зная, вие не знаете.“

„Не говори — не зная, но кажи — не успях да на уча.“ Ето пулса на еволюцията. На този бряг това сте могли да научите, но развитието ще ви изнесе на нов пристан, където друг храм ще ви отвори други скрижали, други завети; където други светци ще има. „Не успях да науча“ — хем сте спасени от унижението, хем излизате от статичността. Така лодката ви по реката на еволюцията ще ви доведе до брега на знанието.

„Нито възрастта, нито състоянието на здравето, нито условията на живота не оправдават гробното — не зная.“ Няма възраст за знание, не е до това дали един човек е здрав, или болен. Обикновено психолозите казват — болният е немощен, опирайки се на старата древна римска поговорка „здраво тяло — здрав дух“. Но както знаем, има нездрави тела с мощен дух. Един Хайне например дълги години лежи болен, а твори. Наистина добре е казано, че условията на живота не бива да оправдават едно загробване. Ние трябва да си решим проблема! Не бива на потока да слагаме бент, защото потокът има устрем, а устремът е стихийност. И няма океан без потоци!

„Не казвай — аз реших, но кажи — считам, че е целесъобразно.“ Това е друга тънкост в съзнанието на човека, когато ще предприеме или ще отстоява нещо — дали да го устои с повелителността на времето и на собствената си личност, или да прояви гъвкавостта на змията, както Христос съветва човечеството.

Защото какво значи „аз реших“? Ами ако този „аз“ е още в своята първичност, делото му безспорно ще бъде първично! Целесъобразността може да ни оправдае да не надкрачим прага на позволеното, докато „аз реших“ е трудно отменимо. Когато си го казал, дори и грешка да извършиш, не смееш да се отречеш, особено когато себичността е повече от достойнството. Точно себичността изхабява най-много личността заради това, че тя решава, а не постъпва целесъобразно. Безспорно значение имат не само решението и целесъобразността, а и другите обстоятелства — еволюция, карма, прераждане. Но когато човек ще отстоява една частица от себе си, трябва да прецени дали повелителността ще го води, или целесъобразността, за да не изживява недостойно поведение.

Пилат на три езика пише: „Иисус Назорей — цар иудейски“, и казва: Писах, каквото писах — и днес ние се уповаваме на това. Ето как една карма, как един всемирен дух на решимост дава историчност. Но когато ще правите своето битие, трябва да го съобразите с еволюцията и тогава повелението да смените с гъвкавостта, с целесъобразността.

И другото, което се изисква, когато човек градира своята психология, това е да не призовава нещастието било над друг, било над себе си. Да не се оплаква от нещастието, когато то е сполетяло личност, род или родина, а да извика на живот пазителя на всеки храм — свещената мисъл. Така ще се съхрани. Когато с отрицание се мисли за личната или за общата съдба, фактически се призовават отрицателни сили, както добре е казано: „Където е трупът, там са и лешоядите.“ Човек трябва да се опази в своя свят на градирането да не се оплаква. И нашият народ има една много странна поговорка: „Когато червата ви се влачат, кажете че поясът ви се влачи.“ Виждате ли каква психологическа устойчивост и какъв зид са си издигнали петстотин години робуващите! Така са устояли и личностно, и социално, и национално. И малко ревливци ще намерим в нашия фолклор. Затова имаме и изключителното въображение да направим от един Крали Марко чудесния и невероятен образ: с единия крак на Хемус, с другия — на Пирин (въпреки че Крали Марко се бори на страната на турците — това е историческата истина!). Ето въображението на един народ, който се отстоява, който не се оплаква от нещастието и не го вика.

§45. Нужно е да се каже решително на хората, че Новият свят вече е почнал живота си. Хората не са готови да вземат участие в делото на изграждането. Погрешно е да се мисли, че завоеванието отговаря на задачите на Новия свят. Дали ще бъдат завладени земи, или класа хора, това принадлежи към проявите на миналото. В процеса на еволюцията може да се мисли само за издигане на съзнанието въз основа на свободните възможности. Има епохи в развитието на човечеството, когато съзнанието се обогатява. Не ще скрием, че именно сега пред човечеството са отворени книгата на откритията и светът на смелите набези. Тези зрели плодове на дървото на колектива са готови да открият своите зърна. Можем ли да разсечем тия плодове с оръжие, да ги добием със заплаха, със страхливо малодушие или с предателско лукавство? Не! Само единението на съзнанието и изграждането на знанието ще дадат на човечеството дара на новата раса. При това не космичните явления, но токът на мисълта ще даде първия тласък. Да не пропускаме уречения срок, когато мълнията на мисълта може да реши съдбата на света. Не предлагаме на човечеството просто да мисли, но да осъзнае астрохимичния момент на нашата планета, когато мисълта напряга атмосферата като химически състав. Впрочем, докато не е добре разбрано значението на мисловната еманация, дотогава мисълта само ще се плъзга по главите на скептиците, а моментът не търпи отлагане.

„Нужно е да се каже решително на хората, че Новият свят вече е почнал живота си.“ Този тревожен гонг на представителите на висшите светове към своите братя и сестри на Земята е много важен. Защото е вярно, че мисълта като духовна същност, хранена вече от интуицията, е навлязла в битието. И нейната същност ще се усети само като духовно учение, имащо за предназначение обхватност, която бавно, но сигурно ръти семето на Мъдростта. Нищо не може чрез външно насилие да стане, но сятото семе само чрез насилие си пробива път. То трябва първом да бъде вложено в душите на хората и тогава ще кълни. Не може в света на Мъдростта външното насилие да бъде път за осъществяване, защото тя като вибрация разграничава чистотата на Любовта и усвоената Правда — събуденото око не може да бъде измамено. Така тезата за полярността започва да губи своята стойност — окото на знанието не позволява на отсрещния да поднася лъжа.

„...мълнията на мисълта може да реши съдбата на света. Не предлагаме на човечеството просто да мисли, но да осъзнае астрохимичния момент на нашата планета...“ Бъдещето е в освобождаването от веригата на малката мисъл, на дребната проява, на насилието, на страхливото малодушие, на лукавството. Те не могат да правят вече свое гнездо. Разбира се, това няма да стане още утре, макар че новата мисъл като пробудност е влязла в света. Този тревожен гонг обаче зове.

„...докато не е добре разбрано значението на мисловната еманация, дотогава мисълта само ще се плъзга по главите на скептиците...“ Да, можем да кажем, че скептиците трудно ще прогледнат, но неправилно е да отречем, че това, което те са живели, е било потреба на времето. А как ще разтопим леда на нашето предишно мислене? Именно с Мъдростта! Бавно тя като даденост вече и като пришествие в душите на хората ще започне да разтапя обвързаните със скептицизъм ледени висулки, защото Духовната вълна на Мъдростта ще отвори страница и от науката. Братството не, единството между наука и религия ще бъде и първата основна цел на това живеене.

Науката е бедната сестра на Истината, но не може да бъде отречена. Чрез ума и прозрението се стигна и до Луната, стигна се до телевизора; медицината прави това, което, разбира се, в една карма е позволено, но е манифестация на възможности. Какво значи да отречем в себе си ума? Значи да се отречем като градация, върху която милиони години е работило човечеството. Ето затова е казано, че мисълта осезаемо въздейства върху астрохимическата същност на планетата, защото чрез нея вземаме енергии — енергии, които ни дават будност. Вместо употребата на опиати за изпадане в транс и после в заблудите на ниските полета, в които те изпращат душевността на човека, нека да подготвим същността си. Тогава астрохимията ще ни храни за будност като астрално присъствие и виждане в света; тогава интуицията, озаряваща съзнанието ни, ще ползва всички сили, които носим. Затова тази тревога, че моментът не търпи отлагане, е съвършено оправдана. Но колкото и да отричаме обстоятелствения свят, ще трябва да отмерим крачката дали пред нас не е пропаст. И ако сме чакали десетки години, не може сега да не сме радостни, че правим смели крачки в името на Мъдростта, в името на новата мисъл.

§46. Има признаци, по които може да се направи разлика между възходящите и низходящите народи. Народ, на който предстои възход, мечтае за герой, но за упадащия народ понятието за героя ще бъде отегчително и ненужно. Тоя народ може да бъде потънал в злато, може самомнението да гори в него, но той е неспособен за подвиг. Смелостта, нужна за подвига, бяга от прекаленото разсъждение. Всеки знае за децата, които са напуснали дома си да търсят щастие. И приказките от всички времена отдават щастие на тези деца.

Човечеството говори за залез на боговете, за залез на културите. Освалд Шпенглер казва, че културите имат своите изгрев, пладне и заник; аранжира ги в някакви хилядолетия, по 1000 години. Истина е, че има изгреви, пладнета и залези, но колко ще трае една народна воля за възход е проблем не на това обстоятелство, с което Шпенглер им определя годините, а на духовна даденост и национално предназначение.

Има народи, които могат да се губят в далнините, но ще ги видим върнали се, отстоели всичко, за да дадат един духовен тласък на човечеството. Такъв е българският народ! Има народи, чиято легалност е налице, живеят 1000 години, 2000 години — изчерпват се. Дават известен героизъм, отбелязват известни знаци... Това може да се каже и за Европа като цялост — има много учени, но нито един мъдрец, много знания, но нито един Учител. Ето това е, което трябва да се знае, когато се мерят народите в техния възход или в техния заник.

„Народ, на който предстои възход, мечтае за герой, но за упадащия народ понятието за героя ще бъде отегчително и ненужно.“ Добър е белегът, с който се определя възходът. Това е тенденцията — идеята за подвига, идеята за героизма. И един народ може в дадено социално време да е натрапчив и жесток, но да не е угаснал огънят за подвиг, подухван от духалото на Вулкан, т.е. от тенденцията за божественост. Защото ръцете на Вулкан извеждат Пандора, всенадарената. Народ, който има такъв огън, той е във възход!

Идея героизъм! Хероичното начало го има и в литературата, и в историческия подвиг, и в личния свят. Винаги ще се намерят хора (чиято амбициозност, нека не обвиняваме), които са немирни и готови за подвизи. И има хора млади, но преждевременно остарели — без тенденции, без пробудност, без път — просто вегетиращи. Това е и когато един народ остава само в своята биология, а не в предназначението си като родова карма, като национален дух, като историческо битие. Такава беда не е сполетяла нашия народ. Ние сме давали много и ще даваме!

„Смелостта, нужна за подвига, бяга от прекаленото разсъждение.“ Доколко подвигът бяга от разсъждения е проблем, който като преценка може на пръв поглед да се приеме. Подвигът трябва да се разграничава: с пресметната смелост и с непресметната смелост. Когато сте тласнати само от амбициозност, това не е подвиг, а непресметната смелост. Защото хероизмът не е в това да се умре, а да се даде плод. И тук може да се направи едно сравнение между атинянките и спартанките. Атинянките казват на мъжете си: „Умрете, но победете!“, а спартанките: „Върнете се победители!“ (Макар че Спарта е суровата страна.) Няма защо да се пожелава смърт. Така че прекаленото разсъждение може да убие ентусиазма, но непресметнатата смелост може да ви направи смешни. Дори подвигът на Дон Кихот не е непресметната смелост, а въображение, което минава реалностите, и той винаги побеждава. Побеждава, защото има голямо въображение. Затова трябва да се прецизира кога смелостта бяга от прекаленото разсъждение. Съветите, които Кришна дава на Арджуна, като му прави анализ на събитията, не лишават ученика му от смелост.

Разбира се, съпоставката с децата е съвършено вярна. Деца на непокорството — тези, които са наричани авантюристите (в добрия смисъл на думата), тези, които не могат да бъдат удовлетворени, но не са фантазьори. Защото трябва да се прави разлика между една творческа фантазия и едно фантазьорство. „И приказките от всички времена отдават щастие на тези деца.“

§47. Често хората не са далеч от мисълта за промяна на основните функции на организма. Принципът на зараждането или разлагането на материята, или невесомостта на телата, или Непроизволната материализация, също както и други нововъведения във физиката, се обсъждат дори и в клерикалните изложения. На пръв поглед изглежда, че кръгозорът на възможностите трябва да расте след малолетството и идвайки до лабораторията на точните проучвания, трябва да закрепне, но именно тук несъвършенството на расата поставя прегради. Смелият изследовател, предаден на точната наука, се превръща в обикновен човек и почва да подражава на старите обичаи. Виждали сме как червеният пламък на бунта се превръща в дима на огнището. Виждали сме знамената на истината, пришити към стълбата на предразсъдъците. Знаем как чистите постройки се подхвърлят на пазарна оценка. Страхливото невежество плете мрежи и най-много се бои да напусне тихия бряг на разлагащите се кости. Учението за еволюцията показва, че човешкият страх се увеличава пред смяната на расата. Но крайният срок идва и не научилите се да плуват ще трябва да се нагълтат със солена вода. Да се обърнем към устрема на смелите.

,,...несъвършенството на расата поставя прегради.“ Стадното присъствие чрез мисъл, дух и тяло е логично да се смущава. Защото традицията е убийца — идва време, когато веригата `и тежи и не позволява свободната крачка. В такъв случай тя е наистина една убийца. Но има нещо, което ще трябва да се събуди у човека, за да се извърши функционална промяна в организма; да се направи нещо, което надмогва двата основни принципа — принципа на зараждането и принципа на разлагането.

Как трябва да се преобразим? Възможно е да си върнем едно старо битие, да изведем жизнеността си от растителното царство, за да станем преобрaтатели и да избегнем чуждата воля в личното битие. Да можем (а това е идея, която ще бъде) сами да зараждаме и тогава, когато искаме — да пръскаме, да разлагаме. Винаги ще има конфликт между материята и невесомостта на телата, между липсата на вещество и материализацията. А материализацията трябва да бъде овладяна. Безспорно това ще постигнем в далечното бъдеще, но ние ще трябва да правим в себе си промяна на функциите на своето естество — и физическо, и мисловно, за да бъдем сигурни, че в един такъв кръгозор ще можем да се владеем, да се зараждаме и да се пръскаме. Човечеството мина своето малолетие и стъпва в една друга коренна раса. Влезли сме в една подкоренна раса, която ще е утробна. Това е най-тежкият ни период — преходът от подкоренна раса, която ще стане майка на цяла коренна раса. Ще трябва да акумулираме всички енергии на едно предвидено бъдеще, в което ще има овладяното зараждане и възможността за пръскане. И тук вече можем да събудим в себе си растителния свят, т.е. онова, което сме били — да се научим да трансформираме. Трансформацията от нисше към висше ще е бъдната наша даденост.

Това трябва да направи подкоренната раса сега — да акумулира енергии, да ги вложи в своя „хромозом“, за да може детето на бъдещето да носи силата да гради нова култура. Трябва да изживеем с по-малко тревожност свободата си от старата коренна раса, расата на обикновеното още мислене; да се освободим от тлението на миналото. Не събирайте трохите на миналото — напуснете тихия бряг на разлагащите се кости.

Идва нова раса и нейният безспорен ден ще бъде приближен, ако ние съзнателно присъстваме в тласъците на еволюцията, ако я подпомогнем, ако участваме в прииждането на Новата духовна вълна. И призивът е наистина навременен: „Да се обърнем към устрема на смелите.“ Ако човек се схване като преходност в еволюцията, тогава заблудата за вечността на света, в който само съществува, ще го напусне. Но ако той се мисли вечен само в настоящето, никога няма да отиде на друг пристан, за да бъде бъдещ. Това е голямата тревога. И с основание казват, че често червеният пламък на бунта се превръща в дим — бунтовността загасва, когато смелостта свърши. Пред съдиите един Галилей се отрича от тезата си, макар че наум си казва: „Все пак тя се върти.“ (И сега му се извиниха институциите.) Но един Джордано Бруно изгоря и идеята му за всемирността остана! Разбира се, не всеки може да прави подвизи като Джордано Бруно, защото в противен случай вече ще сме отишли в още по-далечна коренна раса. Но да се обърнем към устрема на смелите!