Кабала (раждане)

В библейските разкази и повествования се крият висши световни тайни!

Границите на познатото винаги ще се разширяват, но въпросът е дали границите на непознатото за човека ще се събират и ще му дават все повече дълбина, за да може да стигне до вечния кладенец на своята душевност, която като дете на Всевечния ще трябва да стане единство с Него.

Това е идеята на езотеричните школи и мистичните учения — да ни дават зрение за света отвъд, да сгръщаме в пазвите си знание, което ни прави богове.

Тайната наука на иудаизма, наречена кабала, е частица от световната окултна наука. А човечеството мистични страници ще има, докато наистина стане „Синове Божии“, защото йерархията на посветеността и йерархията на личните възможности винаги ще предоставят на будността знание повече от онова, което има всекидневието.

Проблемът и при кабалата е, че възникването `и е твърде неопределено. Тя е учение на евреите — един вътрешен окултен тълмеж върху иудаизма, но не се знае от коя утроба, на коя планина и в кой ден тя се ражда. Така е с окултните знания, с пазените тайни. Официалните учения имат за изповедници мнозинството, а окултните се дават (до средата на миналия век дори) с много особена церемониалност и с клетвено обещание за несподеляне с непосветените. Разбира се, за официалното изповедание тези знания са еретизъм. Там е отработена формулата — щом човек има друг поглед, щом не е достатъчно послушен, той е смутител и е обявяван за еретик. (Това е една натрапвана философия, която „правоверните“ прилагат като безсилие на собствения си дух, но тя няма трайност в душите на хората.) Тези гонения са една от причините мистичните учения да се предават устно във вид на предания. Затова и под „кабала“ се разбира „устно предаване на тайни“, предание, съдържащо в себе си ключа за онези знания, за които има табу да бъдат писмено откривани.

Кабалата съпровожда библейските книги, и то най-вече Петокнижието (Тората), което определя иудаизма, защото в книга Битие ще намерим цялата метафизика — космогонията, човекораждането...; в книга Второзаконие — нравствените правила; в книга Числа — как е изведено служението, т.е. левитското коляно като изходно начало на първосвещеника и служителите; в книга Изход — пилигримството на еврейското племе в пътя му към Обетованата земя. Учудващо е, че Ханаан е толкова близо до Египет, а четиридесет години евреите скитат из пустинята и го търсят!

Това скитничество имаме ли го в себе си; носим ли онази жажда, която еврейският народ проявява? И трябва ли тогава един Моисей да изяви Божествения дух у нас — да вземе жезъла, да удари канарата и да каже: Дай вода! Имаме ли тази жива вода и силата да утолим своята жажда? Да! Ние имаме и нуждата да разделим голямото море на страстите у нас, както Моисей казва на Червеното море: Раздели се, за да мине народ, който е богобелязан!

Ето как преданието носи вътрешната същност, висшето знание. Разбира се, трябва да разграничим създаденото от личното почитание предание от плода на посветения, който е имал очи за надземното. Именно с преданието се превеждат на човечеството истини, до които то още не се е докоснало. То е онова було, което крие голямата звезда. Витлеемската звезда от кого се вижда — от тримата влъхви! Овчарите отиват при младенеца, защото са предизвестени от хора на ангелите, но само влъхвите виждат звездата! Царят (Ирод) нито хора чу, нито звездата съзря! Предание ли е и това? Безспорно! И то е скрепено в Евангелието.

Преданието (ведно с каноничните книги) влиза в духовното лоно на Източната и Западната църкви. Протестантството не го приема, защото рационалното начало надделява в него — науката на окото, след като не си обясни нещата, отрече преданието. Но животът на Иисус Христос може ли да се вгърне в четири евангелия?! Затова и преданията, които са много по-богати от тях, влизат в душевността на християнина. А от какво се е пазил Мартин Лутер, трудно е да се разбере. Той се освобождава от преданията, но премахна ли легендата?! Легендата съдържа благотворителна енергия да създава подбуда на въображението, а въображението е възможността на непосветения да контактува с тайните знания. Само с въображение се минават пропасти!

Естествено е еврейският народ, белязан с благоволението на Планетния Логос като богоизбран, да има своите йерархии, за да приема и тайни. Това, което Моисей поднася като масово приложно-ритуално служение, като официално религиозно изповедание, е за обикновеното око. Но освен знанието на окото, има знание и на сърцето, и на божествеността ни. И затова три разчитания има всяка писменост — официално написаното е наука на окото; това, което сърцето ще разчете, е алегорията; но онова, което Божественият дух ще даде, е йероглифността! (Египетския йероглиф не всеки може да го чете — той е за жреци, за богове.)

Ето защо в свещените книги на иудаизма ще срещнем текстове, които, разчетени само със знанието на окото, са много смутителни и някак си ни далечеят от вътрешната истина. Но когато ги разтълмим чрез кабалата, чрез тази наука на посветените, неудобството, което дава знанието на окото, ще бъде осветено от знанието на сърцето. А ако трябва да се даде и вътрешната посветеност, прозрението отбулва мистичното, зрелостта когато е налице. И затова апостол Павел казва в посланията си: „С мляко ви нахраних, а не с твърда храна, защото не бяхте в сила да я приемете.“ Под твърда храна той има предвид тайните знания, в които наистина е достатъчно посветен. Апостол Павел (голям сторонник на окултните учения и в предишни въплъщения) е един от най-посветените в иудаизма. Там е наречен Ахер и е считан от кабалистите за един от четиримата посветени танаими, т.е. влезли в райската градина.

Така хилядолетия е правена тази велика плетеница — давано е на човека и официално, и тайно знание, за да върви и се осъществява. В това деление — не, а просто йерархия никой не е лишен от божественост и всеки в развитието си ще върви до съвършенството, т.е. ще осъществи Бога в себе си чрез себе си.

Всяко учение, което става достояние на човечеството, има едно вътрешно сияние — от тези, които го донасят, и от онези, които го дават. После това сияние е в основата и на тълкуванията. Ето защо Петокнижието, основната трапеза на иудаизма, е съпроводено с Талмуда — тълкувание, което е допълване, разкриващо вложените в Петокнижието вътрешни сили. Така например за талмудистите Адам и Ева са мъжкото и женското начала в плът; Моисей е Божественият дух, а фараонът — физическият образ на насилието. И какво е етимологичното разчленяване на „Моисей“: „мо“ — „вода“, и „усе“ — „спасен“, т.е. „спасен от водата“. (Нищо в света не е започнало своето биологично, своето еволюционно начало без водата!) А Моисей — изваденият, спасеният, кого трябваше да изведе? Авраам, бащата на народите, и Сарра — родителката, като принципи! Когато се знаят символните образци, тогава знанието е просветление, което не ражда вече съмнението защо се пишат такива невнятни неща, като това, че Авраам е живял сто седемдесет и пет години, а безплодната Сарра е родила на деветдесет години.

Кабалата в различните енциклопедии и речници има различни етимологични характеристики. Генералното значение, което `и се дава е „тайнствено тълкувание на Библията“. По-правилно обаче е да се каже, че кабалата е едно извеждане на библейските разкази в тяхната действителност, в тяхната дълбока истинност, защото така както енциклопедиите пишат — „тайнствено тълкувание“, може да се разбере, че се прибавя нещо. Не! Кабалистите извеждат от езика на разказа (предимно от Петокнижието) иносказанието или пък, съчетавайки буквите и числата, които им съответстват, разкриват тайните. Във всички древни писмености буквата е и число, съдържащо в себе си енергии, които определят космогонията на човека и на света. Затова кабалистите казват за еврейската азбука, че е съставена по образец на Космоса. За тях буквата е космична сила в реален образ! Когато се тълкува дадено понятие, в него трябва да се видят и буквите, и съответстващите им числа. (В старобългарските азбуки — глаголицата и кирилицата, на определена буква съответства и число. В църковнославянската книжнина страниците са пагинирани с букви.) В питагоризма най-съществената знайност е числото, но това не значи, че тълкуванието чрез числата кабалистите са присвоили оттам. Питагор го научава, когато е на посвещение в Египет, а според някои изследователи и кабалата има своя прилив на знания от Вавилон, Халдея и Египет. Така че тези преплитания на кабалата с питагоризма нека не ни учудват, просто нещата имат своята непрекъсваемост, което подсказва, че всички тайни имат един извор и в края на краищата — всички отиват в един океан. Нишката на езотеричните школи никога не е късана, а мънистата, нанизвани на нея, безспорно имат различна каратна стойност.

За кабалата в речниците ще намерим още следните значения: предаване на тайно учение между посветени лица; химерично общуване с духове; сбор от привърженици на някоя котерия. Странна е последната обидна характеристика — за духовните общества може да се каже ерес, секта, но не и котерия!

Друго значение, което се дава на кабалата, това е „интрига“. Често определенията на научните властители са много неточни, защото, когато не се схване ядката на едно учение, съхранило толкова формули за въздействие и преобръщане на света, в бъдещето то може така да се изопачи, че наистина да се нарече интрига, или както е в други речници и енциклопедии — „пълно със суеверия“. Ако вникнем обаче в разказа на Библията за Сътворението чрез знаците на кабалата и го видим в неговата действителност, ще се окаже, че суеверният е този, който е написал „пълно със суеверия“. Кабалата и въобще всички езотерични школи от такъв характер не издигат свои отделни храмове и никога не вършат ритуали, внасящи в душите суеверия, а поднасят знания, които само малцина могат да усвоят!

Друга характеристика за кабалата е, че тя е нещо неразбираемо и загадъчно. За обикновения читател кабалата наистина може да изглежда такава, но всъщност тя представя на човека метафизични знания.

Кабалата има значението и на едно законодателство, в което липсва принуда. Тя като мистичност има гнездо там, където доброволността е белег на жертва, докато в иудаизма покръстеният носи принудата на изповеданието.

Кабалата като тайно знание и тълкувание е един властник над душевния свят, който дава мироглед.

И когато човек има нейния поглед на знание, безспорно ще се освободи от интригата на знанието на окото.

Християнството също има своя „кабала“, т.е. свои мистични тайни, защото трябва и посветените да взимат залък от неговата трапеза. Апостол Павел прозря пътя на новото Учение, което не можеше да има пристан само в Израилиевата държава. То имаше предназначение да смени мирогледа на милиони. А иудаизмът остана религия, заключена в размерите само на една народност, докато стотици народности бяха учени от Христос!

В основата на кабалата лежат тълкувания, които, както споменахме, са формулирани посредством съчетанията на буквите и числата. Тя извежда енигмата от думите и изразите, защото в тях, както и в самия човек, има три основни аспекта: физически, мисловен и духовен. Така чрез кабалата може да се разтълмят вложените в едно име енергии — от съчетанията на буквите и числата може да се изведе заключеното в него бъдещо обещание, т.е. предопределението и предназначението. Разбира се, трябва да се пазим от профаниране (каквото ще намерим дори при един Толстой във „Война и мир“ — Пиер Безухов се занимава с числото 666 и изчислява дали Наполеон ще бъде победен). Когато не владеем нещо, има вероятност да си донесем беда. И тогава, ако можем да я понесем, длъжни сме, поне като нравствена отговорност, да не я изсипваме върху други.

Главното в кабалата е, че всяка буква е известна идея. Светът продължава да спори дали идеята като буква в името на даден предмет (или понятие) влиза в състава му или този предмет е само отражение на определена идея. Но това са проблеми на метафизиката. За кабалата буквата е и йероглиф, и число, и идея. Еврейската азбука, състояща се от двадесет и две букви, се разпределя на три основни, наречени „трите майки“, седем двойни и дванадесет прости букви. Със седемте двойни букви кабалистите означават седемте планети, а с дванадесетте прости скриптират дванадесетте зодиака. Съчетавайки седемте двойни и дванадесетте прости с трите основни букви, те могат да правят едно богато хороскопно тълкувание чрез името — както на дадена страна, така и на отделния човек.

Самото име на кабалата също е една тайна. Тъй като евреите дълго време нямат писмена гласова система (азбуката им е консонантна), те пишат думата „кабала“ с трите йероглифа — „каф“, на който в еврейската азбука съответства числовото значение 20, „бет“, на който съответства числовото значение 2 (така се образува 22 — това магично и най-свещено за евреите число), и „ламед“, който се дава като идея за разпространение и могъщество. По предание някои от окултистите считат, че тази символика е изведена още от Моисей. Други автори констатират, че щом Талмуда е дело на пророк Самуил, може да се приеме, че Петокнижието на Моисей (което също е и загадъчно, и йероглифно написано) е в основата му.

По отношение изписването и разчитането думата „кабала“ на различни езици трябва да направим известни уточнения. На еврейски тя се пише с две букви „b“ — „kabbalah“, и в буквален превод значи „предание“. Това е много важно, защото на арабски например тази дума се изписва с едно „b“ — „kabala“, и има смисъл на задължение. А в древноруското право това понятие има характер на договор, който установява взаимоотношения между две лица, от които едното е подчинено. И ето защо в Московска Рус под „кабала“ се разбирало и „пожизнено робство“. В древността тази дума също има смисъл на робство, и то в аспект на духовно робство, на един вид пълна зависимост. Забележете диапазона на различията в смисъла — от тайно учение до духовно робство.

Разбира се, кабалистиката като наука, като система се отърсва от всички чужди за нея придатки и си е едно тайно учение. От миналия век с публичността, която направи теософското общество на езотеричните науки, голяма част от скритите знания на окултните учения, пазени хилядолетия, е разкрита. Това обаче в никакъв случай не означава, че няма вече енигми. Когато Христос казва на учениците Си: Аз ще ви разтълмя притчата, им дава само част от тайната. Наистина в часа на изпровождането Му Той им рече: Има неща, които не мога да ви кажа, защото още не сте готови.

Но защо голяма част от езотеричността се разкрива едва сега? Трябваше да се работи за пробуждане и на други центрове на възприемане на знанието. Разбира се, не е така лесно да се усвои Любовта — не е лесно човек да прости на врага си, ако не е обработвал непрекъснато в себе си знанието. Трудно е да осъзнаем, че „врагът“ е наш брат и че той и ние сме едно и също.

За кабалата като изявена доктрина има информация, че се появява около II век с една отсянка на зороастризъм. Някои от изследователите считат, че в себе си тя вгръща скрижали от древния иудаизъм, от питагоризма, от неоплатонизма (поради което някои автори я наричат „вавилонска теософия“), от Александрийската школа (която е предимно йероглифна, метафизична по същност).

Блестящото си достижение, своя апогей, кабалата има в Средновековието. Тогава я виждаме участница и в алхимията. С кабалата работят посветени като Авицена, Алберт Велики, Бейкън, Парацелз, Нострадамус... Всички те знаят страници от тази голяма наука и я прилагат, но към дълбоките `и знания някои, като един Нострадамус например, слагат и свои „тайнствени знаци“. Когато към окултната, към кабалистичната тайна, прибавите и свои знания, става нещо, което наистина и самите радетели на тази наука не биха разгадали! Това и в настоящето много често срещаме — с полупроникването в отвъдните полета ни се поднасят полузнания. А когато и ние ги облечем със своя окраска... Вътрешната будност е нещо велико, а полузнаещият е като лунатик — той може да ходи по ръба на покрива, но когато го събудите, пада! (Лунатизмът не е форма на тайно знание, а кореспонденция с Луната на астралността на лунни типове, които присъстват тук, на Земята.)

Кабалата оказва в началните векове въздействие и върху християнството, в което тепърва започват да се уточняват основните проблеми от метафизично, обредно и етично естество. Както в кабалата буквата е енергия, а числото — живот, така създаващите се тайнства са вгърнали в себе си енергия и жизненост. В това е смисълът едно тайнство да се прилага! Вложената обаче в тайнството сила не освобождава човека от пътя на развитието и съвършенството — когато той е кръстен и помазан с мирото на Светия Дух, не значи че веднага става богоизбран, а че вече е в пътя на богоразвиващите се! Защото смисълът на кръщението според официалното християнство е да бъдем освободени от т. нар. първороден грях и след това, помазани от Светия Дух, да влезем в Христовата тайна. Но тази свобода (от „прегрешението първородно“), която получаваме, е всъщност стимулация за развитие! Нашата воля, нашата същност по законите на еволюцията, прераждането и кармата, ще ни отредят съответното място; ние сме, които трябва да работим за своето съвършенство.

Така че кабалата е стъпало в развитието, защото откривайки същността на кръщението, миропомазването и т.н., ни дава основание да упражним волята си, а не да чакаме само благоволението!

Една от най-сакралните думи, които кабалата се опитва да доведе до усвояване от човека (чрез тълкуване на буквеното `и изписване и съответното числово вграждане), е думата „Бог“. В иудаизма е имало строга запрета да се произнася същностното `и значение. Вярващият може да го замести с „Адонай“, „Елохим“ — имена, чрез които се изразява Божествеността, на които могат да се дават атрибути: Адонай е добър, благ, всемогъщ... Това обаче може ли да се каже за Бога; на Него могат ли да Му се дават каквито и да било атрибути?! Теологията (още от времето на Дионисий Ареопагит, ученик на апостол Павел) прилага два различни подхода да доказва същината на Бога. Единият, апофатическият, Го освобождава от отрицанието — Той не е несправедлив, не е безразсъден..., а другият, катафатическият, използва позитивността — Той е справедлив, мъдър... В кабалата атрибути се дават само на имената на Бога, но не и на самия Него!

Известно е колко властна е думата „Бог“, и то за личности, гениални в областта на науката. Така например, когато Нютон я чуел, коленичел дори и на улицата. Такъв е бил респектът му, защото е знаел какви енергии крие тази дума. Ще каже някой: „Тя постоянно се произнася и никой не е умрял.“ Да, произнася се, но без ударението, без да се използва ключът. Когато Христос призовава: Стани, момиче!, то става. Защо? Защото Той знае ключа, ударението; знае буквената същност.

В кабалата думата „Бог“ или „Йеве“ е заменена от свещената тетраграма, която не се произнася от израилтяните, а само се пише. Ако някой верующ реши да я изрече, то трябва да извърши това само мълком. (Исихазмът също на това е учил — чрез безмълвната молитва исихастите пазят енергията, която крие думата, да не се разпилее.) Свещеното име за кабалистите съхранява в себе си четири букви и се чете „йод-хе-вау-хе“. За тях Йод е началото на нещата, основата на цялата еврейска азбука — всички останали букви се явяват комбинации, произтичащи от различни нейни съединения. Така тази основна буква е частичка във всяка друга. Йод означава и числото 10, т.е. Единица-Начало, съединена с Нула — числото на Небитието. Оттук Йод е всичко и нищо, т.е. израз на Бога.

Първото действие на Силата, за да съзнае Себе Си (това, което впоследствие светът отчита като израз на развитие и живот), е да се себепротивопостави, като се раздели. Така десет се разделя на две и се получава петицата, която съответства на буквата „хе“. Това е раждането на света, втората същност. Събрани десетицата — „йод“, и петицата — „хе“, дават числото петнадесет — опорността. Една от формулите на работа в кабалата е цифрите в числата да се събират. Така от петнадесет, т.е. Йод в двубой и съчетание с Хе, се получава шестицата или Вау — плодът синтез, андрогина. Ето как мъжкият (активният) принцип Йод, женският (пасивният) принцип Хе и плодът Вау създават света на непроявеното. Те изразяват Троичния закон на Абсолютното.

От тяхната връзка и Вау се поражда едно ново цяло — второто Хе, което е вече прехода в проявения свят с идеята за самостоятелно битие на сътвореното — рожбата от трите непроявени.

Тук, в земното битие, зародишът на всяко дете има майчин и бащин представител и представител на астралната му материя. Те образуват тялото на детето, но същественото е, че след това му се предоставя лично битие. Така че даже когато има известни прилики — защото мъжът, жената и тяхната връзка са едно завършено цяло — спиралата на развитието е, която ще даде самостоятелност на новото. Това второ Хе означава един нов цикъл, т.е. всеки в себе си има едно второ Хе — свой личен цикъл. Оттук е идеята за приспособяването, т.е. инволюцията, а после търсим изявата, за да може будността да направи своето възземане. И тогава в триъгълника Йод-Хе-Вау ще влезе окото на Бога.

В християнството Йод съответства на Бог Отец, Хе — на Бог Син и Вау — на Бог Светий Дух. Второто Хе е у нас — всеки носи в себе си и Бог Отец, и Бог Син, и Бог Светий Дух.

Следователно второто Хе е човечеството. Така чрез кабалата може да се намери бъдещото ни развитие в търсенето на големите принципи: Бог, Син, Дух, Човечество. А щом те са синтезирани във второто Хе, то Човечеството е част от Божествеността и Синовността е и човек, и Бог!

Тук е основанието на Христос да каже, че е Син Божий и Син Човечески. (Много по-благозвучно и по-ритмично е старобългарското Син Человеческий. Има не само мекота, но и друго числово значение на думата. Опростяването и лекотата в произнасянето на думите не винаги е най-доброто. Страшното не е, че когато спестихме „пълното ъ“, стана „а“ и когато спестихме „двойното е“, „я-каме“ и „е-каме“, а че прахосваме енергии, които дават на думата сила и тържественост.) Синът е колкото Човечески, толкова и Божий, и затова Иисус Христос ни вспомня: Не е ли писано, че всички сте синове Божии? Тогава с думите Аз и Отец едно сме, Той не е имал предвид Себе Си само, а цялото човечество. Разбира се, Христос много отговорно е бранил личността, но винаги е говорил за Всемирността — Обичай другия, защото си ти самият! Така в сливането на човечеството с Божеството чрез Любовта, която Христос проповядва, се търси хармония, но трябва според кабалата човекът да понесе развитието си, т.е. второто Хе. А това какво предполага? Страдание! Да възстанови човек в себе си божественото, означава да направи Великата четворка — Кръста, на който Христос показа, че страданието може да се надмогне. (Това именно кабалата е схващала като един жребий за човека.) А този, който може да схване страданието като развитие, умножава благодатта на Четворката!

Името на Иисус — Йешуа на староеврейски, се пише със същите четири букви, които има тетраграмата „йод-хе-вау-хе“, като се прибавя още една буква в средата — „шин“. Тя за кабалистите е израз на физическия свят. Следователно Йешуа е Божествената Синовност, присъстваща във физическото поле. При това името Му е вече не тетраграма, а пентаграма. А петицата в този стадий на развитие изразява материята. Шин точно това свидетелства — материалност, която Йешуа ще трябва с Разпятието Си да одухотвори. Материята не може да бъде отречена, а трябва да бъде одухотворена, защото е изливност на Бога към последната Негова вибрация, наречена физическа. Йешуа — Материя и Дух, приема страданието, и това е най-великият момент в битието на човечеството, защото Разпятието е космична драма и вселенско живеене! В този двубой става една метаморфоза на материята — тя се преобразява.

Голгота е черепът на Адам и кръстът на Христос. Оттогава роденият Христос работи в сътворения Адам.

Така петицата, вече освободена от материята, става символ на религията и число на приятелството. Следователно Иисус е бил определен с това „страдание“ да бъде Баща на едно ново учение в Лъча на религията. Ето защо, когато говорим за учители в религията, в администрацията, в изкуството, във философията, трябва да потърсим нотацията в имената им, т.е. буквеното нареждане и цифреността, за да открием предназначението на дадена личност. Случайно не се дават имена, така е само в нашето видимо възприемане на света. Много закономерно е отработена една материя, за да понесе енергията, която ще даде съответното име. Името на детето по същина не е избор само на родителите, а и съчетание на знания и сили вън от нас. Но традицията умъртвява чрез преповтарянето на имената. Затова е необходимо понякога да се променят имената — така се сменя вибрацията в личния бит и в родовата цялост. Има родова карма, но идва време и тази верига се разкъсва. Когато една личност за пръв път дойде в даден род, тя носи нов морал, мислене и възможности и поема да го изведе от коловоза на старото или понася нещо, с което в бъдеще ще го освободи. Дързостта в първия случай е, че се предизвиква реакция на нихилация на родовата карма, а във втория, че със смирение се поема бедата — както Христос пое световната беда. И затова Иоан Кръстител казва: Ето Агнеца Божий, Който идва, за да поеме греха на света. Иудаизмът оставя на света тежкото бреме на първородния грях. Доколко е вярно, че го има, е отделен въпрос, но все пак е трябвало да се разруши тази идея. И с какво? С даването на ново духовно учение; с прилива на нова духовна вълна, която, влизайки като битие във всеки човек, го освобождава от веригите на остарялото знание.

И така, Шин прави Иисус материален израз на духовните дадености и затова Той отива на Кръста да постави на двубой Дух и Материя. В този двубой, освобождавайки материята от нейните ниски вибрации, Христос прави триъгълника — горната част на Кръста, символ на победата на Духа! С тази победа Той освобождава и Себе Си, и вибрацията на буквата „шин“, която е живителна сила за физическия свят и става вече символен знак на астралното поле. И тогава е ясно защо йероглифът на буквата „шин“ в кабалистичните изображения се вижда на главата на Луцифер, който за мен е Светлината, себежертвала се в материята, за да се осъществи планетната еволюция.

Кога Луцифер — светлината, става „дявол“? Когато Духът се помрачава. И обратно: когато човечеството духовно се въззема чрез победата на Духа, „дяволът“ става Луцифер — светлина. Ето откъде може да се изведе полярността добро-зло и защо Шин ще прерасне. И направим ли в душата си Разпятието, всеки йероглиф — както в собственото ни име, така и в социалното битие и историческото ни предназначение, ще ни води към съвършенството.

Възхитително е духовното прозрение, вътрешната посветеност на Пенчо Славейков, който можа да каже: Бог и България — единство в двойна плът! Каква тайна е уловил духът на този човек! Това, което в Йешуа намираме — Бог и материя, Пенчо Славейков го вижда в плътта на собствената си държава. Това е нейното предназначение — единство в двойна плът! Тогава можем да разберем и какво тази страна ще даде на света! (Имената на прабългарите показват, че българският народ е белязан, богоизбран.)

Кабалата в различните си етапи е отбелязала свои посветени личности, които правят процепи за разгръщането на нейните знания. Разбира се, не всичко, което те като знание дават, е пълнота за нашата съвременност или за просветлението ни. Но независимо от това, неотминати в историята ще останат Барух Спиноза, Раймонд Люли, Готфрид Лайбниц, Пико дела Мирандола (опитал да докаже на Европа Христовата истина в „Зохар“).

Друг от наистина големите кабалисти, когото може и в един по-рационален план да намерим, е равин Мозис бен Маймонид. Той е роден през 1139 година в Кордова и е починал през 1209 година в Тивериада. Негов учител е бележитият Авероес (1126-1198), който оставя прочутите „Коментарии“ върху Аристотел. Може би от този изходен момент в Православната и най-вече в Католическата църкви става и известно изместване на Платоновото начало от Аристотеловото. Мозис бен Маймонид в книгата си „Сефер Амада“ — „Книга на познанието“, прави много интересни философски изводи върху догматиката на иудаизма, които внасят смут и негодувание сред правоизповедниците. Това негодувание особено се засилва с излизането на другата му книга „Море Небоким“ — „Пътеводител на блуждаещите“, в която той решително въстава против персонифицирането на Божеството, като счита, че всички уподобявания в свещените книги трябва да се тълкуват като поетични образи. Маймонид извежда следните тринадесет основни догмата на иудаизма, които всеки евреин трябва да знае и спазва:

1. Съществува един Бог — Творец на мира и негов Вседържател;

2. Бог е абсолютен и единен;

3. Бог е безтелесен;

4. Бог е вечен;

5. Непристойно е да се молиш другиму, освен Богу;

6. Всички пророчески слова са верни;

7. Превъзходството на Моисея над другите пророци;

8. Тората е дадена от Бога;

9. Неотменяемост и неизменяемост на Тората;

10. Бог е всевиждащ;

11. Справедливостта на Божието възмездие;

12. Идването на Месия;

13. Възкресение на мъртвите.

Когато прави достояние на света своите догмати, Мозис бен Маймонид не поема риска да защити тезата, че Месията е дошъл, оставайки верен на иудаизма, а това е едно оправдание на извършеното разпятие на Иисус Христос. Така Мозис бен Маймонид (независимо от това, че е бил, както се счита, светилникът на Израил, най-голямото светило на Запад и Изток) си остава един иудаист, не взел дори тайните, разкрити от Плотин девет века преди него.

През ХIII век кабалата е оформена вече със своя книжнина, в основата на която безспорно стои Талмудът. Талмудът съдържа два главни сборника — „Мишна“ и „Гемара“. Той е предшественик и най-добрият извор на еврейския окултизъм. Тази своеобразна енциклопедия на иудаизма съдържа онова, което времето е трябвало да уточни по отношение официалното религиозно изповедание на евреите. Талмудът има два периода на съставяне или две редакции — иерусалимска (от средата на IV век) и вавилонска (около V век). Иерусалимският талмуд е по-скоро със законодателен характер и по времето на робството той е духовна подкрепа и защита на еврейския народ. Но Вавилонският се счита за по-авторитетен от иерусалимския. Талмудът се дели на трактати, всеки от които се състои от две части: алаха — религиозно-законодателната традиция, и агада — свободни тълкувания и интерпретации. Освен двата сборника „Мишна“ и „Гемара“, някои от авторите по-късно включват в Талмуда и т. нар. „Медрашим“ (тълкувания) и „Тосефта“ (допълнения).

Двете основни книги на кабалата са „Зохар“ и „Сефер Йецира“. „Зохар“ — „Сияние“, е една обширна компилация, включваща идеите на автори от различни периоди пр. Хр., макар да е датирана към края на XIII век. Самата дума се среща в три различни транскрипции — основната е „зохар“, а другите са „зоар“ и „зо’хар“. В литературата „Зохар“ е позната и като „Маасе Меркава“, което на еврейски значи „Небесна колесница“.

Съставянето на този сборник, представляващ основно кабалистичното тълкуване на Петокнижието, се приписва на Моисей де Леон, който според някои автори, когато го прави достояние на човечеството, скрива своето авторство с твърдението, че това са преписи от някакъв стар ръкопис от I — II век сл. Хр., написан от талмудския мъдрец Шимон бен Йохай. След смъртта обаче на Моисей де Леон неговата съпруга свидетелства, че той не е преписвал, а както тя се изразява — пишел всичко от ума си. Други автори не приемат това, защото в „Зохар“ има и отпечатъци на халдейската мисъл и култура, с която еврейският народ се сблъсква, когато е под вавилонски плен.

С появата на „Зохар“ е налице вече един сборник от писмени знания върху тайните за Сътворението; за Бога, природата и човека; за доброто и злото. Ето защо този изключителен труд се счита за метафизиката на кабалата и е наречен „библията на кабалистите“. Приема се, че името „зохар“ — „сияние“, е изведено от израза: „И разумните ще сияят като светилата на твърдта.“ Тази книга (енциклопедия на кабалата и еврейската теософия) според различни автори се състои от различен брой основни части и приложения.

Най-старата част на „Зохар“, златното ключе на тайните знания, е „Сифра де Зениута“ — „Книга на тайните“. Тази книга се състои само от три-четири страници, но там се намират правилата за разгадаването. Някои автори считат, че „Сифра де Зениута“ е чужда на иудейското учение, но независимо от това тя си остава тайнствена система, която намира свои приложения и в другата основна книга на кабалата — „Сефер Йецира“.

Един от първите стихове в „Сифра де Зениута“ разгадава равновесието на капоните (везните). Безспорно, светът започва след своето сътворение в измерност, т.е. в равновесие. Това се нарича магия на Космоса, но не може със законите на физиката, с които се обяснява светът, да се види и неговото равновесие. Двете блюда са идея за двата свята — духовен и материален! В „Сифра де Зениута“ е казано, че тези капони са закачени на някакво незнайно място, а езичето сочи неколебание за хармония. Понеже Земята затъмнявала Духа, тя се нарича в тази книга „проклета“ — Съществуват два горни отвора, отдето Духът слиза върху всички. От седморката на черепа произтича благословията на благословиите. А от Земята излиза проклятието. Това проклятие на Земята е едно голямо недоразумение — каква е нуждата Бог да я създава, пък после да я прокълва?! Тези мотиви намираме и в „Прикованият Прометей“ на Есхил — Зевс иска да унищожи Земята, защото Този род човешки стана като говеда. Това ще срещнем и в Библията преди потопа: Бог не намери вяра на Земята. После какво става? Ной събира в ковчега, т.е. в душата си, всичко, преражда се и... пак същото. Тези формули на проклятия (има ги и в мохамеданската религия, защото тя е своего рода повторение на старозаветието) са просто едно насилие, и то упражнено за социални тенденции. За съжаление и големите кабалисти, колкото и окултно да е знанието им, не могат да се откъснат от иудаизма и затова по отношение идеологията не променят нито света, нито себе си.

Безспорно Духът, когато слиза, ще се обвива в една, две..., седем обвивки, а когато се възземе в човека, ще излиза от хилядолистника. Но слизането на Земята да се счита за падение и тя да бъде прокълната, наистина е недомислие! Земята съществува, и то от милиони години, а характеристиката, която `и даваме, е градация и на нашето посвещение. Какво сме могли от нейната енергия да вземем като идея на Сътворителя, е проблем на еволюция, защото Земята крие всичко в себе си.

Но какво значи като принцип езикът на везната да бъде запазен равновесно? Да се постигне съпружеското единство между Духа (Мъжа) и Материята (Жената). Докато не се получи това уравновесяване, няма да има хармония. Именно тук езичето трябва да покаже равновесието, съхранявано от Майката, която го е произвела от Материя и Дух. Духът пребивава като начало, Материята като край, а Майката е по средата, защото от материя и Дух се твори светът. И така, когато Мъжкият принцип, т.е. Духът, влезнал в материята, проявява активност и започва своите проявления нагоре, тогава Жената се помрачава. В обратния процес, когато Духът слиза, той се помрачава. Еволюция и Инволюция! Когато Майката е оплождана, тя се просветлява. Това е великият принцип!

В третия стих на „Сифра де Зениута“ е казано: И първоначалните царе са умрели, не намирайки храна, и самата земя е била запустяла. Тогава Главата, желаема от всички желания, подготвила и дала почетните облекла. Не само като митология, но и като реалност на осъществените възможности имаме едно царство на Израиля, което е Духът, и едно царство на Едом, което е Материята. И когато имаме победата на Едом, т.е. лишим ли Земята от духовност, тогава безспорно припасите ще привършат, Земята ще опустее и това ще трае дотогава, докато „Главата“, която е волята на Бога, възжелае от всемирното желание. Тогава вече може да се внесе мир в тялото човешко или космично.

Друг загадъчен стих в „Сифра де Зениута“ разглежда принципа на сътворението на Адам и Ева. За кабалистите сътворението на човека не е както в книга Битие. За тях Адам и Ева са сътворени заедно, съединени гръб с гръб и след това Бог Отец ги разделя. И затова е казано в „Сифра де Зениута“, че лицето не е гледало лицето. При приемането на такъв генезис има един хермафродит, наречен Адам. И в книга Битие това е подсказано с думите на Адам: Тя е кост от костта ми, плът от плътта ми. Ето единство в двойствеността!

Основната мисъл на „Зохар“ е, че в библейските заповеди и разкази се крият висши световни тайни. Ето защо не бива буквално да се гледа на тях — библейските разкази и повествования са само външната форма на божествените тайни, казва Шимон бен Йохай. Това са светове на Бога, разкрити, за да могат да бъдат разбрани от смъртните.

В „Зохар“ се говори и за месианските времена, които ще настъпят тогава, когато шестдесет и шестата година мине прага на шестото хилядолетие от сътворението на света. Според нея преди появата на Месия (прилива на нови духовни енергии) ще трябва да се извърши един велик акт на изкупление от страна на най-добрите синове на народа, способни да достигнат глъбините на тайната мъдрост.

На друго място в „Зохар“ се говори за т. нар. бели коси като чиста вълна, които висят равновесно — белег, че от тях се излъчва магнетичната сила на висшето към по-нисшето. Знае се за странния обет или по-скоро посветеността, която имат назореите — да носят дълги коси. (Назореите са духовна общност в еврейството. И когато четем, че понякога Иисус е наричан „Назарянинът“, се има предвид точно това, а не че Той е родом от Назарет!) И Самсон носи този обет, но когато се отклонява от закона Божий и отива в скутите на Далида, го приспиват и му отрязват косите. Така му вземат силата и той е прикован. А тук белотата на косите е в смисъл, че влиянието на Божествените магнетични сили, когато се изливат отгоре, е само доброта, всепрощение и хармония.

Другата основна книга на кабалата (доработвана и доусъвършенствана през вековете) е „Сефер Йецира“ — „Книга на Творението“. Тя се приписва на равин Акиба (I век сл. Хр.), но някои автори считат, че е написана много преди редактирането на Талмуда. В „Сефер Йецира“ символично е дадено сътворението на света и сътворението на човека — тайни, които са изведени от вложените секретни знания в Тората. Моисей има такива сакрални знания, защото минава посвещения в египетската школа. А дали е осиновено дете от дъщерята на фараона, или е нейно, е спорен въпрос. Самият Фройд, който е евреин, счита, че Моисей е египтянин (въпреки описаното в Библията). Светите Отци в лицето на св. Климент Александрийски и Ориген са с безспорното убеждение, че той е жрец на Озирис. И явно е, че този пророк, този баща на еврейската държава носи едно голямо посвещение и тогава, когато дава Тората, станала основа на иудаизма, включва и това, което кабалата впоследствие дешифрира.

Друга книга, включена в еврейската кабала, е „Сефер от Енох“ — „Книга на Енох“. Енох е белязана личност в Библията — той пръв е взет направо от Земята жив в небесата. Разбира се, говорим за първия възнесен от човечеството, произлязло от Адама. Защото доста смешно е да се мисли, че светът започва битието си пет хиляди петстотин и осем години пр. Хр. (както го изчислява Светата църква), че човекът е сътворен готов да мисли. Просто тогава се заражда една коренна раса. Потопът също е преход за формиране на нова коренна раса.

„Книга на Енох“ дълго време се е считала за загубена. Някои изследователи мислят, че по времето на Ирод Велики вече е била в наличност, но достатъчно данни за нейното съществуване не е имало. Едва в края на ХVIII век тази книга се открива в Абисиния. (Нашите богомилски апокрифи също говорят за нея. Това показва, че книжнината на богомилите, адамитите, варлаамитите, а по-късно и на исихастите в принудата от робството съхранява тайните науки.)

В „Книга на Енох“ се намират сакрални знания за седемте ангели. В учението на кабалата ангелите и архангелите са реални и действащи сили не само като поселници на друг свят, но и като бранители, представляващи различни отрасли в битието на човека. Всеки един от седемте ангели има определена сфера на влияние и оттам изявява своя живот.

Първият ангел — Уриел, началства над света и над ужасите. Значи ангелският свят има и ужаси! Следователно и те живеят в една форма на биология и социология в еволюцията. (Разбира се, за обикновеното религиозно мислене подобна квалификация за отвъдното царство ще изглежда нереална.)

Вторият ангел — Рафаел, началства над умовете на хората, т.е. той е ангелът на ума. И затова може би народът ни, когато с някого нещо не е наред, казва: „Ангелите му не са наред.“ А запознатите с окултните науки знаят, че освен наличието на мозък, у човека има и умствено поле със свои обитатели, със свои безброй бродещи мисли. Голяма част от мисловния потенциал на човека идва от това поле — било донасяйки от плодовете на отработеното там, било като обслужва някаква идея или мисъл, на която трябва да даде живот. Така че никоя негова мисъл не се губи и когато си я търси, може да я вземе оттам.

Третият ангел — Рагуел, наказва света и светилата. Значи Рагуел е везната за проявите!

Четвъртият ангел — Михаел, началства над добрите хора и пази народите. В християнството е Михаил — архангелът, който взема душите. А тук е казано: началства над добрите хора. Това не е в противоречие с християнската теза, защото според кабалата законът за промяната на нашата битийност — смъртта, не е закон на трагичното, а на еволюцията, включваща закона за прераждането. Някога някъде на Земята да не е имало смърт?! Наистина за Енох се казва, че е взет жив в небесата, но това е една подсказка, че и преди хиляди години тук са гостували космични кораби.

Петият ангел — Царакиел, началства над духовете на децата и на ония хора, които грешат чрез духовете. Значи неговата йерархия е и над Михаел. Затова Христос казва: Пуснете децата да дойдат при Мене, защото техните ангели гледат Отца Ми! А какво значи да се греши чрез духовете? Това, което в иудаизма е най-строго забранено — медиумството.

Шестият ангел — Габриел, началства над Икизат, над рая и над херувимите. Значи Габриел има надхерувимска възможност, а това е вече един висш свят. В мохамеданството именно Габриел, или Гавриил, е този, който е над херувимите, над Рая (над нашия мисловен свят) и има власт да изведе Мохамед до полето, от което трябва той да влезе при Аллах. Но при Аллах и Гавриил не може да влезе. В „Божествена комедия“ Вергилий (този изумителен ум, който написа „Енеида“) съпровожда Данте до Чистилището, но когато Данте трябва да отиде в Рая може да го води само Беатриче, свещената любов, която е и над ангелите даже!

Седмият ангел — Ремейел, Бог е поставил да закриля възкръсналите. Ето защо далечината на духовното ни зрение е лишила християнската иконография от някои ангелски образи — те се намират вън от сферата на възможната дори душевна зримост. Трябва да сме във висшето поле на Духа, за да имаме контакт и с тях! Затова няма да намерим Царакиел и Ремейел в иконописта. Защо обаче трябва да бъдат пазени, закриляни възкръсналите? Нима е нужно възкръсналият Христос да бъде закрилян от ангел?! Явно е, че тук се касае за възкресение като възможност за връщане — както един Лазар възкръсва от гроба.

Така ангелите в схемата на тяхното битие имат свои задачи, свое участие в живота! Не е казано как еволюират, но е известно какво работят. Следователно и те имат някаква еволюция и степени на посвещение. В псалмите е казано: Господи, човек си го създал малко нещо спроти ангелите, но това не значи да живеем със заблудата, че те са всичко и че човекът няма да бъде ангел в една друга културна раса или в един друг духовен еволюционен етап. Всичко, що е поднебесно, небесно и наднебесно, е у човека! Щом в жизнеността на едно историческо битие можем да видим човека и Син Божий, значи е постижимо!

Кабалата е битие! Тя няма постоянен храм; няма нито поданство, нито жителство, защото е всемирна, както всички мистични учения. Кабалата е стълба на човешкия род в неговото историческо пътуване!