Социалното развитие и ритъмът на Духа

Свещен е човекът, не институцията!

Тревожността ни само Един може да я отнеме — Този, Когото наричаме своя Сътворител, предоставил правото ни да градим съдба. А съдбата, или историята, в която е отбелязано, безспорно прави поведението на този, който създава идея за социално развитие. Тази история, от своя страна, не може да бъде само очовечаване, а и ритмизиране, влагане в Пътя на човека като ритъм на това, което наричаме Дух; на това, което наричаме Всемирност, Бог Отец, Син Божествен.

В една от книгите на Лао Дзъ се говори за Пътя и неговата властност и сила — Пътя като благодатност. Може би точно с това вековете са били властни: тези, които са давали Път, са давали и трапезата, която е оставяла богатството на своя плод — плода на Духа. И точно с това Христос започва Своето историческо битие, за да остави религията на християнството, т.е. Учението на Любовта: Аз съм Пътят, Истината и Животът. Една особена йерархия. Не можеш да направиш непосредствено Живот. Наистина ние съществуваме, но само Животът е Божията ни цялост, усвояван в това, което се нарича история — вървейки Пътя, познавайки същността му с Истината. Едва тогава човек може да каже, че живее, защото Животът е овладяна божественост, победа над смъртта.

Смъртта е пораждала вечната тревожност, тя е разлъчвала човека, тя е създавала тенденция, че боговете са безсмъртни, а човекът смъртен, въпреки онази фраза (която безспорно след това ще послужи на човечеството да се потърси в своята безсмъртност), речена от Хермес: „Боговете са безсмъртни човеци“, т.е. той влага една тенденция, която трябва да потърсим и да осъществим; слага и идеята за социалното развитие под ритъма на Духа, за да може да рече още, че „човеците са смъртни богове“. Именно идеята за социалното развитие създава това, което можем да наречем „учебник на човека“.

Социалното развитие под ритъма на Духа е учебникът на човека в приложност на Сътворителя му, в приложност на онези Учители, които са му чертали Път за себеосъществяване във вътрешната си потреба и цялост.

Ние можем с различни диоптри да почнем да анализираме тази тематика: можем да я гледаме като история, можем да я гледаме като нравология, аретология (каквато Аристотел остави на човечеството), можем да я гледаме като религия в провиденцията на Твореца или като наука на земята. Много е трудно да се тръгне само по една пътека. Но ужасно е, разбира се, човек да ходи по улици, защото Пътят е един, улиците са много!

Погледът, през който можем да дадем характеристика на предметността, с която искам да поставим проблема, е наистина много пъстроцвет. И все пак се питам коя е основата? Можем ли да говорим за социално развитие, което неизбежно трябва да сложи така нареченото „социално животно“, както Аристотел наименува човека, или би трябвало преди това да вложим човека в социалната общност, която сама за себе си може да създава история? Защото ние имаме и личност, и институции. Но те трябва да бъдат поставени в една гръд и разгледани в това, което наричаме Пракрити — Природа, Вселена, Всемирност. А тя също има своето развитие. Защото ако няма своя градация и йерархия, с какво би накърмила онова, което след това я осъзнава? В самата нея е вложена една загадъчна клетка, която е чакала своята изява. Ние можем да я наречем клетката, от която се ражда Адамовото начало, по-вярно Пурушевото — на Космичния човек, защото Адам като формула в книга „Битие“ е много близо до нашата история. А това не е цялата история на човечеството.

Така че преди да имаме социално развитие, което безспорно трябва да мине под ритъма на Духа, е била необходима някаква друга формация, която също е одухотворена, макар и не очовечена. Тя, Пракрити, или това, което наричаме Всемир, също има развитие, също има институции — това са ерите, епохите; това са периодите в световната знайност, когато се търси за Земята нейната възраст. Така че има институции, само че трябва сега очите на човека да ги отчетат. Разбира се, преди човека е имало и други „очи“ — най-малко на Оногова, Който дава ритъма на Духа, за да може да изгражда институциите. Когато говорим за епохите, за ерите, за периодите на Земята, те са свързани и с още някои знания. Защото ритъмът на Духа само в социалното развитие ли е белязал себе си? Ами това, което наричаме системи на планетите? Те без история ли са, без развитие ли са?! Знае се дори, че Луната се е откъснала от Земята. И всяка отделна планета има история, а те са милиарди. Ведно с това сложете и звездите, които създават възможност за развитие на тези, които след това ще са очовечени (да вземем дори само Адамовите деца или по-точно Пурушевите).

Създавана ни е възможност, захранван е някакъв орган на знанието, с който тъй или иначе се отработва една култура. Култура, ако щете, след това доведена до една астрология — нещо, което гениално е упражнила Вавилония (тя се счита за родителката на астрологията). Разбира се, ако отидем малко по-назад, това атлантите са го владеели с много повече вещина и с много по-голяма близост, защото те не са били така отдалечени от присъствието в други полета.

Свидетели сме, че този всемирен свят, това, което наричаме Космос, Вселена, също има своето развитие, притежава потенциалност, която динамизира изявяването и изглаждането на образите му. Следователно някой ритмира. Отделен е въпросът, че ние чак сега правим разчитане на тази голяма книга.

Ведно с планетните социални ядра има и надпланетни, надземни — поселници, които са отвъд: ангелски светове, архангелски светове; има и това, което в Откровението се говори — двадесет и четири старци, които стоят около трона на Вечния. И те са имали развитие. Как иначе да погледнем на това войнство от ангели, архангели и т.н.? Те също имат своята социална даденост и този ритмичен пулс на Духа работи и там. Ангелите нямат нашата еволюция, но те съществуват като институция и социална общност, която играе роля на съпомощник. Те са съпомощници, кореспонденти на човека. И още по-властното — една институция, която има реално битие, която носи въздействена енергия, защото при нея Духът наистина дава: Свят, свят... — това, което и в църквата, и в синагогите се пее. Но кой счупи печатите на Книгата на Живота и каква страница се предостави на този еволюиращ или развиващ се социален елемент или на социалната душа? Човек! Да, Христос, но кой беше Той? Иисус — Синът на Мария и на Иосифа. На Мария. Добре, нека да е непорочен зачатък, но Той е жив човек, наречен в църквата ни Син Човечески. А Неговата социална развитост Го изведе и в Син на Бога. Той, Който бе тук — Синът Човечески, Който не бе при тези двадесет и четири стола, този Син Божий сне печатите!

Природата, Всемирността носи ритъма и приютява и разгръща това, което наричаме социални същества. Тя приготвя в себе си гръдта, която ни храни. Защото представете си, че човек няма водата; че той няма това, което се нарича кислород, което се нарича плод! А можете ли да си представите тази обиталница — Световната Душа, с колко много енергии в различните инволюционни слизания (от Твореца) до момента на едно възземане е градила своите стъпала! Най-добрият пример е Орфей, който слиза да изведе своята Евридика, своята душа, както е казано, на Слънчевата земя. Значи има и други общества освен земни и надземни. Да, има и подземни в доктрините на древните религии — преизподни и адеси, в които някои представители слизат. Социална общност, наречена сенки на живота, с възможност да ги изведете оттам без съмнение в убедеността, че има слънчева земя, заради която сте готови на жертва.

Следователно, преди да разгледаме тази голяма форма на социалното развитие и ритъма на Духа, ние ще трябва да видим великата формация, наречена Космична цялост, за която наистина трудно е да се каже колко системи притежава, колко милиони звезди; и всичко това, което я съставлява, наречено с една дума — макрокосмос. И в същата дълбочина на прозрение за човека се каза (и то много логично), че е микрокосмос, т.е. той е една негова излъчка. Само че процесът Всемирността да ви храни в развитие ви е довел в своята еволюционна възможност до това и вие да можете да храните този макрокосмос. Е ли е човекът в състояние да дава? Да, така както митологичните божества обслужват своя баща бог — Зевс, Уран, или който и да е. Именно в този смисъл можем да храним Космичната цялост, макар и неочовечена (не можем да кажем за нея социална общност или социално развитие), неочовечена, въпреки че човекът се опитва да характеризира Божеството си в творчеството; неочовечена, но реална и неизбежно необходима и наложително жизнена.

Това, което се счита само като форма на материята, никой не може да го лиши от правото на духовност — духовност, която астрологията взема предвид, когато говори за звездите. (Защото тайната е да намерите енергията, която ви дава една звезда или планета.) Именно ритъмът на Духа носи енергии, които създават култури, които създават науки. Този Дух, Който може в различни наименования да бъде знаен: ще го нарекат Anima Mundi (Световна Душа); ще бъде Абсолютният Дух според Хегел; Безпричинната Причина, както древната култура казва. Тази Властност сътворява нещо, което в себе си съдържа цялата социална реалност на бъдещите битиета. Тя отработва гръдта, от която човек взима своята битийна храна. Казва се: Да бъде небе, да бъде земя! Да дойдат зверове... Това също е ритмичността на големия и вечен Дух. Ние приемаме да Го наречем Бог Отец, други Го наричат Всемирния, Извора на Несвършека.

За отлика обаче от идеята за Безпричинната Причина, това, което можем да кажем, че йерархира и прави социална общност, е Бог Отец, Неговите Синове и пр. Това са понятия, които имат и социална, и гражданска формула и йерархия. А Безименният не може да има йерархия; Този, Който е Несвършек, не може да има йерархия.

В книга Битие 1:1-2 е казано: „В начало Бог сътвори небето и земята. А земята беше безвидна и пуста; тъмнината се разстилаше над бездната и Дух Божий се носеше над водата.“ Вижте, една много странна формула — Духът Божий се носел над водата, но Той сътворява небето и земята, не сътворява водата. Значи водата е йерархия в развитието и ненапразно казах, че тя е астралният образ на светлината. „Рече Бог: Да бъде светлина! (Fiat lux!) И биде светлина!“ И нещо повече — тази Светлина по волята на Твореца се разделя от тъмнината и след това се дефинират пространство и време. Така чрез Fiat lux се определят ден и нощ, а не с това, което Бог прави в четвъртия Си ден — светилата на небето. Слънцето и Луната само свидетелстват (това е характерното в идеята на Сътворението) за ден и нощ. Не са те обаче, които определят деня и нощта — те само ги отбелязват. Точно тази тайна трябва да се разбере, когато искаме да поставим социалното развитие. Но това е привичката ни — без дълбочина и прозрение да взимаме… (Както църквата изповядва Птоломеевата доктрина за геоцентризма чак до началото на ХVІІ век — една грешна теза, за която се платиха човешки жертви.)

Денят и нощта са създадени в идеята на Светлината, те са дело на Светлината. Може би тук стои голямата битка след това, когато се създава институцията за социална общност, за социални елементи; стои битката тъмно и светло, добро и зло, въпреки че самата тайна за добро и зло е толкова преходна, колкото всяко денонощие, което си отива. В това, че се формулира с конституционна сила идеята за тъмнината и светлината като зло и добро, е жестокостта на човешкото мислене, което е употребило идеята за греха и тя е станала надвластна. А аз говоря за следгробна властност: това, което трябва да разбере бъдещата култура — следгробната властност ще определя битие! Време е да се простят хилядилетията с този навик и тази убийствена традиция за добро и зло.

Тъй или иначе в цялата глъбина идва човекът, който носи за момента, когато го създават, неочовечената ритмичност на Духа. Защото от цялата планета той взима плът. И тогава ще разберем тайната: Словото стана плът; „И Светлината в мрака свети, и мракът я не обзе“. Тази диференциация в момента на Fiat lux, когато Отец казва да се отдели тъмнина от светлина, остава вътре. Тя е ядрената сила, с която това, което вече наричаме човек, може да облагородява онова, което му дава планетата. Тук вече идва нещо, което наистина ще остави другия, неочовечения свят — идва Диханието, което е целостта на ритмичността. Това е Подобието, живият образ на Твореца в човека. А другото е ритъмът на Духа във вселенността като цялост. ζώων πολιτικων не е само съществото, което знае да мисли. Той е отговорното Подобие, което ще трябва да вземе участие и в Сътворението. Ето неизбежната необходимост от социалното развитие и безспорно ритъма на Духа — заради привилегията, че сме деца на Подобието. Нещо, което Христос изрази с пълната Си отговорност да бъде разпнат, че е „богохулник“. Направи го като дете на Подобието — рече: Аз и Отец сме едно!

Когато разглеждаме социалното развитие, ние непременно трябва да го сложим в йерархии, защото от едно дивачество до пълногледността човек да бъде зрим теогон (който ние изнесохме в Духовната вълна на Мъдростта) безспорно има много стъпала, през които той е минал. Този боговидец е и онзи, който е изживявал страха, налаган му от водачите или запретите на религиите, внасяли му ужаса, че няма право да помене името на Бога (не можеш да Го видиш, защото ще изгориш); този боговидец е и онзи дивак, който, излизайки от пещерата, започва да прави молитва — първом вън от себе си (тъй като когато Творителят гони Адам и Ева на Земята, им дава идея — Себе Си и те). Защото първият човек започва да си прави олтар заради Онзи, Който го е родил.

Действително съществува една воля на Твореца, която обаче не може да бъде ограничена в това изповедание, което ние сме си поставили, или което Митологията ни е поднесла. Дори и тогава, когато се опитва да направи единобожие, културата на иудеите пак слага известно ограничение — слага един Бог Саваот, който безспорно във всички свои проявления е теза за расовия бог. Затова както е забранено да му кажете името, така и нямате готовността да го поемете като енергия и да го понесете като градация на морални принципи, каквито са Десетте Божи заповеди (предшествани от Хамурапи).

Едно Учение за Любовта пък можеше да говори за прощение, но не можеше да говори за другата бъднина — бъднината на преходността на злото като нееволюирала битийност, като свобода, защото роденият теогон е онова, което Сътворителят слага в сътворения: образ — добре, но и нещо повече — подобието!

Духовните вълни идват една след друга именно, за да изведат подобието. Но още не можем да кажем, че те са създали олтар, на който човекът да прави опити да стане Подобие, въпреки че олтарът е опит да бъде божествен. Досега йерархира само нравствената потреба да признаеш в другия това, което имаш ти. Тази потреба е част от психологията на социалното развитие и социалната общност; това е, което изгражда социалната характеристика и психология на един народ, характеристиката на един континент. И ние с основание се питаме защо Атлантида си отиде...

Грешки след грешки — уроци на еволюцията, учебник на човека. И победа! Победа на Онзи, Който от олтарната търсена подобност стана Подобен. Победа — възкръсна и слезе в Адеса (преизподнята на еврейското вероизповедание), и изведе душите! Върху една общност, върху една социална реалност в подземното `и царство слизаме, за да извършим извеждане. Това го прави Онзи, Който е подобен на Отца Си.

В Апокалипсиса на Иоан има един великолепен момент: И няма да има нужда нито от слънце, нито от месечина, защото Бог и човеците ще са светило! Значи ще има Светлина! Fiat lux е в този социален бранник на Божеството, Което е вложило Себе Си в Диханието. Това, което много ме е учудвало, когато се тълкува Апокалипсисът, е, че само за злосторствата говорят, а никой не казва за благодатта, че тогава човек (защото няма да погине човечеството, така както си го мислят тълкувателите) сам ще си свети. Само това като прозрение е достатъчно човек да няма друго изповедание освен тази велика тайна — че той е един еволюиращ бог. Всички бързат да кажат как щял да свърши светът, което е абсолютно невярно — още шестнадесет подкоренни раси имаме да изживяваме! Трагично е, когато не се познава същината — същината на религиите, или доктрината за Духовните вълни — йерархията на Духовните вълни (която оставих на света). И когато искаш да лишиш природата от нейното право понякога да страда и да се гърчи, защото еволюцията я тика, това е, най-меко казано, мисловен недоимък. Вие сами ще си светите ведно с Бога — ето голямата тайна! И тази светлина е фактически това, което древните наричат светлината на Кундалини — Змията-Огън, а християнството — Светия Дух.

Загадката човек! За да може тази загадъчна клетка, от която ще излезем, да бъде универсално съзнание на това, което се нарича образ и подобие.

Универсалното съзнание на Подобието е най-върховната идея в социалното развитие, Диханието е ритъмът на Духа.

Това е голямото знание. И затова Творецът приготвя на човека гръдта на физическото поле. А тази гръд какво трябва да носи, за да може да му даде правото на подобие? Защото не е казано за това право на нито една звезда, макар че в еволюцията, за която говоря, и те са наричани богове: Астра, Ра… Те не са това, от което може да се отгледа социалното същество. И тогава безспорно формулата, че човекът е социално животно, не е само констатация. Земята е изградена от енергия с идеята да бъде негова кърмачка. А с какво е захранена клетъчната му система? От цялата планета, от нейната клетъчна материя е изграден човекът. После Бог му дава Своето Дихание, зримостта на концепцията, че човекът е един бог в еволюция. Ето как ние можем да разберем онези тайни, които, вложени в алегории или в реалност, трябва да се осъществят. Една битка на илюзията да бъде по-властна от реалността! Защо — защото реалността познава преходност, а илюзията е недемонстрирана още енергия на Божеството, вложена както в цялата Негова Вселенност, така и в гънките на това, което се нарича човек. От преходността на нашите измерения може да изглежда, че ние сме с най-малкото възможно битие на присъствие. Не! Цялата природа може да е милиардна, но ние сме, които я констатираме, защото признаваме това Родителско начало, тази йерархия на ритъма на Духа. Затова съм си позволил да кажа, че свещен е човекът, не институцията. Не институцията!

Социалното развитие е привилегия само на човека, който пък е единствената привилегия на Подобието.

Той е смутителят, той е, който трябва в подвластието на цялата тази ритмика на Духа, създадена в околосветието, в което той пребивава, да започне своето осъзнаване. А Мировите Учители идват да дадат Своята схема за живот, в която стоят принципите еволюция, инволюция, служение, идея за достойнство, величие и жертва за Възкресение. Идеята за Възкресението не е илюзорност. Щом я манифестира Един, това е достатъчно, за да се знае, че бъдещето може да я осъществява! Така човекът потърси своето право.

Това е пътят към онази Anima Mundi, която е един лик от една не само нехарактеризирана Душа, но и невъзможно уловима в това състояние, в което се намира човечеството. То характеризира Световната Душа като вечна, служейки си с термин, който е толкова преходен! Какво значи вечност?! Социалното развитие може да идва късно, но то е било и в началото, защото родител му е Онзи, Който прави Пракрити, Който прави Пуруша. Щом Той е предшественикът, явно е, че когато си праща детето, то ще Му остане не само най-добрият, но и непреходен свидетел. Духовната субстанция никога не може да бъде отмината. За нея няма време, няма преход. Както за смъртта, която трябва да освидетелства живота, не може да има отпуска. Не може, защото смъртта е свидетелят на Живота! Това не искат да разберат хората, за да бъдат наясно с нея. Тя не може да отива в отпуска, защото е другото лице, освидетелстващо тогава, когато имаме тази програмност, с която планетата се осъществява. А ние само в тази планета ли работим? Та нали говорим за седем планетни вериги и за седем планети, в които минаваме? Но ги йерархираме от своето първично усещане до Божественото живеене и усещане. Та нали точно затова протестирам — че на човека не му се позволи да бъде божествен, а само безгрешен и съвършен!

Когато искаме да видим този път за социалното развитие, който, разбира се, ритъмът на Духа дава, ние ще кажем, че най-късият път е от Бога до човека, а най-дългият — от човека до Бога. И в тази взаимност те нито могат да се отрекат, нито могат да се разминат. Тогава когато развиващият се бог е вече един зрим теогон, пътят се е скъсил. А когато в Духовната вълна на Свободата човекът е единство с Бога, тогава Пътят е извървян. Точно затова Христос казва, че е Пътят, Истината и Животът. Защото в тази Вълна на Свободата Животът и Единството са едно и също. Единството е целостта в раздяла и раздялата в цялост! Ние имаме понятия, които не са много адекватни на духовната реалност, но навикът да се мисли е да сложим едни революции, прераждания, карми, какво ли не — така усложняваме всичко... Но и това е част от социалното развитие, защото то се бележи с онова, което наричам валенции на ума, а не на голямата тайна. Затова когато в големия смисъл трябва да говорим за тези неща, в окултните школи, в дълбоките кладенци, в които малцина са влизали (в цялата световна история единици са влизали в тях), тези термини нямат никакво значение. Там има един термин — „аспекти на Безпричинната Сила“. Това е голямото — аспекти! А ние за улеснение, защото с очи знаем, с ум разсъждаваме, си създаваме еволюции, инволюции…

Безпричинната Сила Сама за Себе Си сътворява всичко, в което безспорно слага бъдещия върховник във взаимност с цялата енергичност, която само осветеният може да понесе. Цялата енергичност само човекът може да понесе в своята йерархия на посвещение, за да преобрази — нещо, което е дадено в Учението на Христос: Преображението. Виждате Раждането, което е тръгнало, което е основа на т.нар. социално развитие. Но за да дойдете до голямата тайна на Възкресението, вие ще трябва да извършите Преображението; Преображението е една от най-великите възможности, с които знакът на Възкресението е белязан. То не е символ. И тогава ще разберем защо нямаме сътворена вода, а свидетелстващ аспект на астрала, който е жизнена съсъставка на човека. Това е великата тайна на идеята на Космогонията и на Сътворението — водата, за която безспорно трябва да знаем едно: че е жилището на живота, но не и раждането на живота. Раждането на живота е Огънят, който се носи от менталния свят. А одухотворяването, за да бъде това, което се казва — непояждащият Огън, идва от Духа. Духът не пояжда, но може да го понесе само онзи, който носи отговорността на Служението, защото даром нищо не се дава.

Може ли отделната личност да стане социална общност, за да видим в нея как бихме прилагали след това ритъма на Духа? Какво прави Творецът? Една от най-великите идеи — освобождава, взема част от суверенитета на Адам (Адам, разбира се, така както го дава писанието, че толкова късно се е появил, е смешно), за да изведе онова, което се нарича Ева. Така създава двойката, която е първичният, основният камък на храма на обществото, на социалната даденост. Защото само индивидът не е още социална даденост — голямото прозрение е в това! И кога тогава ще започне социалното развитие? След като Адам е подложен на това „ограбване“, на „разкъсване“; след като му се взема суверенитетът на индивид, който носи в себе си потенциалната мощ да ражда. Един сътворен Адам ражда; Ева и Адам са вече социална формация. Това е една от най-големите битки в културата на човечеството, за съжаление неразбрана в нашата европейска култура, в нашата европейска цивилизация.

Андрогинът, за да бъде човек роден и оформен, е трябвало да бъде разделен, трябвало е да стане индивид. В андрогина не са били и жената, и мъжът, както сега се разбира това, не. Той е бил Дух и материя. И е трябвало да се отделят, та Духът да почне да овладява материята — да овладява Ева и тя да ражда! Това е, което трябва да се направи. Да се потърси идея за индивида — да се отлъчи, за да можем после да го характеризираме с това, което се нарича психология, душа. Душа, която може да се освидетелства в индивидуалност и след това, като отработва познавателния процес, да направи личност, а личността, от своя страна, да създаде бъдещия Бог, защото Той е вложен там, вътре в човека. Този аспект на Безпричинната Сила, който бихме нарекли „действеност“, трябва да го съпроводят вече законите на развитието. Затова се слага идея в тези социални общности: да се създаде освен религия — и морал; освен морал — да се създаде и наука; освен наука — и битология…

Безспорно, светът не е креационност, както е в доктрините на някои религии. Самата Книга Битие го прави еволюционен, йерархиращ в Сътворението: ето ви един ден — земя и небе; ето ви друг ден — звезди, ето ви големи риби... Но го извеждат само като доктрина на креацията, на Сътворението без изменение, защото не могат да си представят, че Бог трябва да еволюира. Бог, Който е в идеята на Сътворението, еволюира, Безпричинната Причина — не! Това е, което не могат да отведат в познание, за да създадат вярност и истинност по отношение изграждането на Космоса, а след това, разбира се, и по отношение развитието на човека, т.е. на социалното му развитие. И затова социалното развитие ще има своите големи битки; затова то, непознато във великата му тайна, ще си създаде самò за себе си вътрешни конфликти (като идеята за грешника), за да може да се оправдае това, че не се знае тайната, от която да се изгради идеята за човека — бог в развитие. И затова се е поставял най-важният въпрос — Познай себе си! Познай себе си!

Така започва да се изгражда социалната единица. Тя като неосъщественост е подвластна както на законите на природата, така и на законите на човека в идеята на себетърсенето. Но неговият ум трябва да му дава знанията, така както еволюцията му дава очи, за да може да се откъсне от стадото; трябва да му дава прозрение, интуиция, идея за Бога като непреходност. Ето как в еволюцията на Космоса поселникът му започва своето развитие. Откъде идва потребата за родството им? От това, че всичко, каквото е в човека, е и вън от него. Тогава ще видим колко властно Хермес Трисмегист е знаел: „Това, което е горе, е също такова, като това, което е долу…“ Всичко, каквото имаш, е във всекиго. Различието свидетелства за Единството, защото не може еднотипността да бъде приписана на идеята на Сътворението, след като когато Бог казва Да бъде светлина!, казва и: Да се отдели светлината от тъмнината! Значи тази воля на динамичността, или на ритъма на Духа, създава и разнообразието, макар че е част от Единството.

Но коя е тази властна потреба социалната общност да има трайност — трайност на планетата, в която се намира, трайност в защита на живота. Безспорно идеята за безсмъртието. И вижте как йерархират: боговете са безсмъртни, човеците — смъртни. Йерархират, правейки едно от най-големите открития, за да не се загубим — безсмъртието е най-великата тайна да не се загуби човекът. Той може да се бори в идея за възкресение като свидетелство на това, което и науката ни казва — че и материята, и Духът са движение (те са слети, както твърди и Айнщайн). Ето какво иска знаменитият Ескулап — иска лекарите не само да лекуват, но дори да възкресяват! Виждате ли какво знаят посветените? Да възкресяват! Този човек, който лекува тялото, добре е знаел как се лекува и душата; че може да се извежда в живот възкресението. Защо? Защото стои една знайност — идеята за манвантарите. Това е най-доброто доказателство в търсенето на безсмъртието. Ето как са дали безсмъртието тези, които оставиха с боговдъхновението си епос и школи — чрез Нощта и Деня на Брама. Оставиха идея, че нищо не умира. На милиарди години може би се сменя и привършва една манвантара, но привършва в смисъл, че нейният еволюционен аспект, или аспектът на дейността `и, ще трябва да изведе в друга потреба човека — бог в развитие. Така че ние, когато говорим за социалното развитие, трябва да имаме предвид, че вън от социалното — а то не може да бъде вън, защото и социалното е вътре в Мировото и Мировото е вътре в социалното — стои идеята за глед на преходността, който свидетелства за вечното.

Човечеството, разбира се, в първите си милиони години организира една социална общност, която може да облагородява и да се облагородява от природата. Една социална общност, един човешки живот трябва да се осмисли в това съприкосновение, но винаги с една отговорност. Затова милиардите човешки същества идват от пещерното търсене до олтарното моление в големите храмове. За нещастие в някои от тях, както в хилядите джамии, се оверижват и с хилядилетия стоят без импулса на Безпричинната аспектност. Но това е бил пътят. Било е какво ли не: и неудобството хората да си свалят косматата дреха, както сега — неудобството да се почувстват като богове в еволюция (ако, разбира се, нещо друго не ги спира).

Социалната общност минава през различни духовни виделини. Тя е ползвала за богове стихиите — всяка от тях е една енергия. Човекът им е правил олтарно признание и е приемал техните енергии. Виждате колко много служение в една зрялост се е вършило, за да се стигне до това, което нашето съвремие може да ни поднесе. Правят се и констатации, че има отрицателни сили, че има Луцифер, сатани... Какви ли не явления, с които човекът навремето в своята първична усетност е трябвало да се бори, сега си ги измъква от съзнанието и те му се явяват като образи на реалности. Ужасно, защото страхът официално е бил внасян от ръководещите. А идеята за водачеството е идея за грижа. Грижа да съхраниш една раса, да създадеш родова кръв (която става мит). Всичко това в просторност не може да бъде уловено и във времената не може да бъде отчетено. Какво е било; колко милиони години е работено за мозък, за да възприема енергиите…

Светът почва да йерархира съзнанието за усвояване на все по-дълбоките тайни. А безспорно будността идва от камбаната на смъртта. Тази камбана кара човека все повече да овладява това, за което се е уловил и което нарича живот. Така умът се насища с потреби, които в по-предишно царство не е могъл да допипа. Волята му започва изпитанието си в идея на устойчивост. Бедата му става като казън, а би трябвало да бъде като монокъл, с който в театъра на света гледаш красотата. Йерархира едно мирово съзнание и виждаме как в цялата тази природа съществото, което прави социалната общност, си изработва божественността, интуицията, причинното знание, умуванията, радостите на астрала и земните вериги, за които понякога се илюзира, че са тежки, а друг път — леки. Така се изгражда бъдността. И ние ще видим как отделната личност, поставена в изпитание, дава образци. Един Дедал ще даде крила, един Пигмалион ще даде идея за сътворение в една Галатея, която трябва да видите, че е вашата мисъл и трябва да се влюбите в нея, и вие, женомразецът, ще трябва да искате от богинята на любовта признание за взаимност. Образци…

Така човекът се доизгражда в това движение Дух и материя. С този двубой ние ще видим създадени Дървото на Знанието и Дървото на Живота. И именно в тази голяма битка между знанието, с което човекът е оверижен след това в първороден грях, и Живота, останал копнеж на човека, за който той жертва всичко, ние трябва да сложим едно ново дърво — Дървото на Мъдростта, което сваля дрехата на миналото и казва: човекът е един зрим теогон! За да има дързост в последната Духовна вълна той да направи своето Единство.

Дървото на Мъдростта — то е, което няма да ви учи на стихийността, няма да ви учи на правда, няма да ви учи на прощение (те минаха), а на знанието. Знанието, което Дървото първично ви дава, е само за да разграничите моралните ценности добро и зло, а сега именно трябва да ги уловите в тяхната еволюция. Така вече създадените духовни или културни, или ако щете морални ценности влизат в онова, което човек почва да изгражда чрез потребата — семейство, род, племе, раса, нация, история. Това създава. И именно в този градеж той ще трябва да слага нови начала, или както простичко го казва Христос: Ново вино — в нови мехове! Това не са банални приказки. След като покани елита и те не дойдоха, Той покани улицата и на тях каза в притчи и в алегории. (Така както в много древни книги се говори в алегории и притчи, защото знанието трябва да бъде скрито от злоупотреба.) Затова рече: Ново вино — в нови мехове; Не може ново вино в стари мехове или не може на стара дреха нова кръпка.

Така човекът тръгна в своята пътека на усвояване на себе си; тръгна за свобода от расовия принцип, от кръвния белег, защото Христос по безспорен начин каза кои са ни роднини: Майка Ти, братята, сестрите Те чакат! Не! Този, който слуша гласа от устата Божии, той е Моята майка, Моите братя и сестри... В световната история за първи път се постави не на изпитание, а на нихилиране идеята за кръвта като белег на принадлежност в идея за съвършенство, което бе предоставено от Христос на човека. А представете си какво ни чака, когато на човек е предоставено не съвършенството само, а божествеността! И точно тук християнството е подложено на едно велико мъченичество. Именно ритмите на Духа, когато осветяват човека, когато един от тези седем лъча, които определят културата на човешкото битие, които създават историята — било цезаровият, жреческият, философският или някой друг, поиска да се отвори път, тогава институцията налага една от най-тежките казни, каквито светът познава — инквизицията. Битка — битка срещу това, което наричат вещици, магьосници. Тази жестокост не е предмет само на късогледие, а на овластен ум. Защото само умът работи със съображения — ритмите на Духа нямат съображения, те носят колосалния еволюционен тласък и нямат жестокост. Природата е безжалостна, защото нейното търсене е богослиянието, а човекът е жесток, защото още е в дрехата на ума, т.е. съображението.

Инквизицията е инструмент на съображението. Будността не може да бъде наречена магия, будността не може да бъде проява на вещерство! Цели трудове написаха: „Пира на вещиците“, „Чук за вещиците“... Още през 1476 г. излиза закон за кладите. Австро-унгарската императрица Мария-Тереза едва през 1768 г. отменя кладите, но не се отменят жестокостите. (В Англия Законът за кладите е отменен чак през 1951 г.)

Ето как се „освети“ социалната общност — чрез инквизиция да се брани духовно изстъпление! Натрапена божественост срещу събудена възможност. Това са цели институции, цяла църква. И всеки инакомислещ веднага се обявява за еретик. Това ли е социално развитие?! Да се спре духът на една будност... Да, можеш да направиш насилие, но не можеш да махнеш феномена на духовността! А това, че не искаш да го наречеш дух пробуден и му даваш какви ли не наименования, това е вече ужасът. Но не можеш да отречеш феномена, Духът е в наличност.

Приложната воля, употребена като молитвено приношение, утвърждава действия, които са под всякакво ниво. Можете ли да си представите месианството на Иисус, Когото светът чакаше?! Тези, които Го прокламираха, те Го разпнаха! Заради какво? Заради това, че „има бяс“, заради това, че „е луд“, заради това, че казва: Аз и Отец сме едно! Дори световната религия, която приема превъплъщението и чака да се превъплъти Вишну в Кришна, и тя не можа да приеме тази велика тайна — предоставяйки своята еволюционна материя и своята правост на превъплъщението на Духа си, да кажеш „Аз и Отец сме едно!“ Можеха да дават пето или шесто, седмо или осмо превъплъщение на Брама или на Вишну, но не и да кажат, че този, който е в едно осмо превъплъщение, а именно Кришна, е един и същи с Бога — както Христос го направи... Световната история не познава тази голяма тайна. И точно тук е битката на Дух и материя. Не стига ограничението, че нямате право да се прераждате, но когато Го белязаха със знака, че Го чакат, съображението на ума наложи Разпятие, което след това виждаме в инообразие — инквизицията, да не говорим за евтиното изкупление!

Аз питам: Ритъмът на Духа защо позволява това, когато изгражда държава, която трябва да кове отговорност в закони за развитие и благополучие; когато изгражда църква, която създава олтар и събужда идея за Бога у нас... Понеже не Го търсят вътре, вън Го намират. Институции, международни парламенти, международни харти... — пак тази външност! Институтът — „олтар“?! Най-напред домашният праг в Рим, наречен „праг на боговете“. Какво ще кажем и за цирка, където с хляб и зрелища се насищат — институция ли е? Да, и то социална! Кой го мотивира и кого удовлетворява? Нисшите страсти. Защото циркът не създава културата на Рим, а я създават, примерно казано, един Овидий или един Цицерон и други големи творци. Това е, което сътрудничи, и това е, което се храни от динамиката или ритмиката на Духа!

Всичката ширност, с която се демонстрира ритмиката на Духа, е в изграждането както на социалните институции, така и на религиозните. Но тя е и в битката. Човек винаги ще бъде срещу войната, но как да се разшири кръгозорът на онзи, който не иска да мине домашния си праг? Затова е казано, че този, който види, че къщата на съседа му гори, ако не отиде да гаси, жертва своята. Изгражда се социална институция на жертва! И тогава Христос е прав да ви каже: Обичайте врага си! (Това е много повече от идеята, когато съседът ти е враг и му гори къщата, да гасиш, защото и твоята ще отиде.) Така се градират добродетелите.

В тези институции, които са създавани с такава една дълбочина, с такава една голяма идея, там ще намерим (още в най-древните писмена) идеята за Мировия, Космичния човек, този Пуруша, който безспорно не е нашият Адам (Адам е много близо до нас); при нас е по-скоро Христос (Пуруша е реално Божество, както Христос е реално Божество).

Проблемът с Космичния човек, с Пуруша, трябва да го познаем с вътрешното си вживяване — Той е невероятен като мислене; Той е недоказуем, защото съображенията на ума първом не могат да Го признаят. А този, който има радостта да Го изживее, това е нещо съвършено друго. Това, че не го е изживял някой, не му позволява да отрича. Хората си позволяват да отричат Твореца, но няма начин да отрекат творението Му! Отричат, защото творението със своите невъзможности не може да защити Твореца си.

В Ригведа има един химн на Пуруша, на Мировия човек. Така пише за него: Щом разкъсали Пуруша... Защо ще го разкъсват? Защото това е динамиката на развитието. Вижте само каква провиденция на идеята на боговдъхновението, което създава културата на митологиите. (Затова е боговдъхновение, защото това са теогонии, богораждания, които са нещо колосално като мислене, колкото и да ги наричат детски приказки.) Как от този Миров Пуруша начева това, което наричаме социална общност, за да имаме и социално развитие. Пуруша се раздава на света. Всичко в света може да се разпилее като съзнание на усвоено, онова обаче, което осветените и посветените знаят, няма да отмине. Пуруша е една реалност. И тъй като е Космичен човек, Той трябва да се раздаде.

Щом разкъсали Пуруша, части негови делили –

как устата, ръцете, бедрата и краката да наричат?

Брахмани били са устата, двете му ръце — раджанйа,

вайшии били бедрата, шудрите били краката.

От ума била луната, слънцето били очите,

от устата Индра с Агни, а от праната бил Вайо.

Пъпа негов антарикша, от главата му — небето,

от краката му — земята, от уши посоки десет.

Тъй светът е бил устроен, седем — за дърва оградни,

три седмици за горене, Жертва вързана — Пуруша.

Ето как са направили социалния рояк, челядта от Единицата. Създават една от най-странните доктрини — доктрината на кастите. От устата е направен брахманът — най-висшата каста, която е в потвърждение на тезата, че боговете нямат друго оръжие, освен Словото. Брахманът — великият посветен, който като наследие в кастовостта остава неизместен досега от никоя доктрина. Брахманът — жрецът, духовното начало! (А история не се прави без цезар, но и без жрец.) Това е кастовият характер на една доктрина, която никой не е победил досега, дори и Буда, който я атакува фронтално. Защото и Буда не можа да разбере — кастите са духовна йерархия, макар и в човешки образ, макар и в социална познаваемост. Те не са класа и не може да се създава от тях класова ненавист, а идея за развитие. Ако сега си брахман, трябва да свършиш делото на брахмана, на великия жрец, на посветения, на богоголямото същество. Ти трябва да раждаш култура на света, а културата е Дух в приложност!

Когато се говори пък за антарикша, т.е. за пъпа, това безспорно и буквално значи етерно тяло, но значи и Дух. Ето защо Буда има един сън, в който от пъпа му излиза голямо дърво, което се разпростира. Това са тайните и алегориите. (Разбира се, тогава когато те са работили, етерното тяло не е било това, сега което имаме.) Страшни са тези неща! И тогава ще разберем, че този Пуруша, този Миров човек, създава една нова социална реалност.

Двете ръце на Пуруша са това, което в йерархията те наричат кшатрите, т. е. военните. Но под военни не се разбира само пагони, а пълководци; разбира се светските владетели — когато фараонът е само фараон, но не е и жрец, т.е. цезарово начало. Кастата на военните е белегът на държавника.

След това са така наречените вайши. Вайшите са бедрата. Тези, които се занимават с това, което на модерен език се нарича бизнес. Нека не се обиждат, че на трето място са сложени; в тази кастова таблица те са там. Всеки от тях знае, че може да мине прага в по-горната каста. И тогава когато върши своето дело, трябва да го върши с това светителство, което не обижда Божеството и моралното правило на взаимността. (Тогава няма защо политиците да се питат как да създадат добродетелни бизнесмени, след като са ги направили недобродетелни класови врагове...)

И четвъртата каста — шудрите, са краката. Това са работниците, слугите — не в обидния смисъл. Не се е създавала социална общност за обида. Никоя енергия на ръководство или на ритъм на Духа не създава общности за обида! Създава йерархия на възможно еволюиралата и понасяща духовното прозрение материя. Така че шудрите са били обикновените работници, слугите, които вършат услугите без да се обиждат и без да играят роля на отречени от света — както обикновено сега обичаме да казваме: работник... Не, при тях нравствената оценка е друга. Никой от тях не е оскърбен, че е шудра, т. е. обикновен човек; в него не се събужда ненавист срещу това, че другият е богат или умен, защото познава един от най-великите закони — закона за прераждането. Там, в кастите, не можеш да събудиш ненавист към по-висшата каста, щом си се родил в тази. Не е проблем на помирение — в никакъв случай; проблемът е еволюиране, проблемът е йерархиране и чувство на отговорност. Този, който не може да изпълни повелята на предназначеното си, защото не може да надкрачи предопределението си, той не е в това, което се нарича „Пътя и неговата сила“. Предоставената възможност брахман да те учи е несвършената възможност в развитието ти следващия път да се преродиш в брахман. Това е голямото, ако ти наистина като добър слуга свършиш делото си. Нямаме ли нещо подобно и в нашето християнство? Никой слуга не може да бъде по-голям от своя господар! Христос да не е кастов или да е за класите?! Нищо подобно. Той йерархира човека, когато казва, че никой слуга не е по-горен от господаря си и никой ученик — по-горен от Учителя си (въпреки че всичките Му ученици се чудят как да се тупат, че са много знайни — болест, която за съжаление и сега наблюдавам).

Къде се крие непреходността на кастите за разлика от преходността на класите, на които бяхме свидетели как си отживяха златния период на болшевишката революция и на Марксовата доктрина за класите и които си отидоха! Класите са по-скоро категории на ума, но не и познание на Духа. Те си отидоха, но кастите не могат да си отидат, защото съществува един непреодолим закон — законът за прераждането, който безспорно в социалното развитие и манвантарното съществуване на Пракрити е валиден, докато се осъществи и свърши Денят на Брама и настъпи Пралаята („свършекът“), за да се влезе в Нощта и да се търси нов Ден.

При кастите шудрата е наясно, че му е предоставена идеята за прераждането. (В християнството тя липсва. Разбира се, учениците на Христос знаеха, че всеки се преражда, но в Учението Му, голямото, Го окрадоха в тази идея.) Затова шудрата не се тревожи, нито вайшите, защото всяка професия създава на човека възможност да йерархира. Непреходното е това, че брахманът, жреческото начало, носи великата отговорност да създаде благодатта на Духа като трапеза на бъдещето на човека. И тогава когато вашата възможност да се прераждате и вашата харизма на дарението ви набогатят, станете брахмани — никой не ви пречи. Идеята е всички да станат брахмани. Тук е непобедимостта. И това не може да събуди негодувание, както в класовата ненавист стана принцип „класов враг“. Аз протестирам срещу думата „враг“ и срещу „анатемата“, като историческо прозвище обидни. Както навремето цар Симеон създава доктрината Pax Simeonica точно срещу обидата „варвари“, срещу византийщината, която ни обижда, че сме варвари. Социалният конфликт в своите остроти е поглъщан от цялата природа. Това също не може да се разбере — колко от остротите на енергиите, излъчени в битки, трябва природата да поглъща! Оттук е съвместимостта, оттук е целостта на съпровода човек и околният му свят — животински, растителен и минерален.

Законът за прераждането освобождава от едноличната възможност за историческо присъствие. Следователно онова, което ви създава стъпалата по стълбицата на Иаков, е вашата духовност и вашето служение. Разпределението, което се получава, за да се изгради социалната общност в тази голяма идея на Сътворението и социалното развитие, прави йерархия на Културите и йерархия на Духовните вълни. С оглед на това разпределение към всяка една от създаващите се общности се отпраща особена формула по един канал на социалната потреба — ето го ритъма на Духа. Така Адам, разлъчен от Ева, ще почне челядта. Челяд, която трябва да се разгърне в служение и да си направи олтар. И първичният човек започва да се търси вън от себе си: „Адаме, где си?“ Адам отговаря, че е гол. Това търсене започва именно вън от човека. В следващите негови Духовни вълни той трябва да се потърси вътре в себе си. Затова в идеята на книга „Битие“ и на иудейството ще стои проблемът за осенението отвън навътре — това, което е пророческата институция. Докато другата институция — боговдъхновението, създава нещо съвършено различно. И третата институция (която ще бъде съпровождана с Новата духовна вълна), това е вече Богооткровението, оставено засега само в два паметника — Откровението на Иисус чрез устата на Иоан Богослов и Откровението на Хермес. Това са големите неща, с които човечеството се съхранява.

Когато говорим за социални общества, много лесно една социология ще каже: Ражда се човек, той прави семейство, след това то става племе, племето прераства в държава, държавата влиза в европейска общност... Във всеки учебник по социология може да видите домочадието, племето, народа, който почва да кристализира в национално мислене, който може да изгради исторически път и който в същото време се подкрепя в утвърденост чрез институции, създаващи култура. Защото няма нито социална единица, нито социална общност с битие без култура. Първична — добре, но и тя йерархира. Култура, която започва да си изгражда институти. И нещо друго — илюзорността на един морал, който хората си изработват; и за да имат властност, му дават характер на божественост: „Така рече Саваот!“ И Саваот „написва“ заповедите. Моисей отива да търси евреите, а те играят около златния Телец. Така той счупва плочите на морала, а казано е в окултните учения: втори път тайна не се дава. Но Моисей отива и ги преписва...

Моисей намира една от най-гениалните форми на социален управител, създаващ религия. Грешникът пред религията може да бъде простен само от Бога или от неговия пълномощник, както после и папите го правят — създават индулгенция. Моисей прави грешника почти три хиляди години преди тях. Трябвало е да се създаде една социална общност, която да поеме енергията на петата подкоренна раса — създава се една нова, еднолична религия. Тогава влиза тази велика тайна — човекът да бъде грешник, за да може да се мотивира поведението да се направи държавна власт, която е упълномощена от Бога; да се сложи дрехата на теократа — боговластника. За мен Моисей е царствен в идеята на изграждането на социална общност. Чрез идеята за първороден грях той прави това, което се нарича теокрация. (Разбира се, Маркс е малко по-съвременен — той пък създаде класова борба чрез диктатурата на пролетариата.)

Ако на човека му бе отгърнат лист от тази голяма Книга, която Христос йерархира във великата тайна — Книгата на Живота, там той щеше да види знания, които са изключителни. Да разбере и подмамката, която безспорно като еволюционна потреба винаги намираме начин да я оправдаем — подмамката на еволюцията. Но не влязохме да търсим себе си, а търсихме вън от себе си. И тогава ще си създадем родови начала — ето, само от рода на левитите (на Левий) ще направим свещенослужители в религията на иудаизма; само от това племе може да има първосвещеник. Без да искат и те са правили касти, само че трябва да имат дванадесет сина като Иаков, за да имат за всичко. (Наистина понякога си служа с ирония, за да предам характера на това, което като социална история е вярно.) Дванадесет сина. Единия ще го продадат братята му, ще отиде в Египет и там ще решава съдбини — Иосиф. (Като го потърсите и в това, че са го продали — за двадесет сребърника, а след това, че Иисус също е предаден за тридесет сребърника, ще разберете, че Иосиф е един образ предшественик на Иисус.)

Така народите още в древността имат жреческото съсловие. После ще дойдат т. нар. цезари. Онова фараонско начало, което е еднакво отговорно и за роба си. Защото, когато гледаме йерархията като класово разслоение, ние имаме и класово мислене, но когато я гледаме като всемирна еволюция, ние имаме отговорност пред това с какво един човек обслужва бъдещето на света. Поклонението пред пирамидите не се състои в това, че се покланяме на труда на роба (сега имаме машината, тя ще гради), а че се покланяме на фараона, който е имал идеята къде да сложи една душа!

И какво става след това? Човечество, синове божии, но и дъщери човешки — йерархии. Дъщери човечески, които са белязани с повече отрицателна енергия, понеже били принизили синовете божии. Защото расовият принцип стои в иудаизма. А защитата на расата е в лицето на мъжа. Каква измислена идея — синовете божии били подмамени и спели с жените човешки?! (Че нали точно Бог отдели жената от мъжа, какво е тогава това чудо?!) И щом тези жени човешки въвеждат синовете божии в грехове — хайде потоп... Понеже знанието не достига, прозрението е спряно!

Една от най-големите социални битки е битката за сигурността в тревогата за присъственост. Тогава когато синовете божии почват да се женят за дъщерите човешки, настъпва цялата тази болезненост на „измамения“ човек-бог. Аз казвам, че когато боговете станаха лоши човеци, трябваше да ги сменят човеците — добри богове. Защото цялата тенденция на сътворения човек е наистина да стане това, което Христос поставя в цялост в битието на човека — Аз и Отец сме едно; това, което Хермес казва: „Човеците са смъртни богове, боговете — безсмъртни човеци.“ Хермес не отрича потенциалната възможност, а напротив — само поставя полярност в идеята на търсеното съвършенство; поставя битка за безсмъртие. Човекът трябваше да се губи в своята цялост, че е дете на Бога, за да еволюира в осъществяването на цялата тази Пракрити, на цялата тази Вселенност; за да може след това да осъществи това, което като вътрешен копнеж му остана — власт. Но за да властваш, е сложен един древен принцип — победи себе си! „Познай себе си и ще познаеш боговете!“ Тогава няма да има увлечението около институцията на оракулите, където отиваш да намериш утешност в половин истина и половин лъжа.

Пророчества, боговдъхновение... Пророчеството е имало грижа да създава устойчивост на расата и властност на кръвта, а боговдъхновението създава теогония и школи с оглед на поносимостта. Но и поносимостта в школите се загубва, властна остава теогоничната формула, колесницата, осемте ръце, мантрата... Може би точно тук Европа спечели, че когато Питагор остави една от големите школи (която влезе в основата след това на неоплатонизма), тя след седемвековно съществуване се разсипа, отиде си. Христос сложи край на школите, на елевзийските тържества и церемонии; Той направи публично достояние енигмачните знания на школите, само че ги облече в една по-друга форма — алегория и сказание.

Човечеството живее в социалната си реалност между ума, който му създава полуистини, и откровенията, които, разбира се, в хилядилетията му само те дават Път. И онзи, който може да се докосне до тази йерархия на откровението, той е, който може да надмогне и кладите. Ето защо Учителите създават тревоги; ето защо религиите са най-голямата тревога на човечеството! Нищо друго не може да създаде цялостен мироглед, който да извърши големия земетръс в цялата човешка корпусност, душевност, духовност! Друга доктрина не може. Защо? Защото една наука може да усъвършенства ума и експериментът да го потвърди; една философия може да даде съблазън, че е възможно да манифестирате част от своя Абсолютен Дух, както ще ви го каже един Хегел. И безспорно ще каже, че върхът на управлението на една държава ще бъде философът. Това е също игра на ума, защото има един конфликт: човекът — държавата, държавата — човекът? Но кой изнесе човека над държава, над раса; кой изведе идеи, за които сега с такова умиление говорим и създаваме закони, като закона за правата на човека?! А ние пледираме и за правата на душата. Христос още преди две хиляди години каза: Не се страхувайте от този, който убива тялото ви, а от тези, които опакостяват душата ви!

Срещу колективното съзнание трябваше да влезе идеята човек. Тогава чак ще разберем колко потребна е била идеята на властника да роди това, което се нарича първороден грях, да създаде постулата „добро и зло“, за да може в тази клетъчна загадка, от която дойде човекът, да започне първом модулацията на ума, вместо на божественото. Това е развитието...

И какво направиха общностите, всяка от които има религия със светилище? Вземете теогонистите — те дадоха безсмъртност на боговете и друго всичко да мре, вземете иудаистите — имат си племе за първосвещеници, имат си жертвени олтари с по сто агнета там или едри добичета... Какво направиха и християните, в тази идея на социалното развитие как „осветиха“ будността? С инквизиция! Щом си буден, ти си магьосник, тя е вещица — хайде на кладата... Много е трагичен погледът, когато характеризирате историята на социалното развитие. Защото стара, вечна идея е: непризнаващият боговете е богохулник, дайте да го изгорим; искаш да пазиш една чистота: даваш един принцип каквото е весталското целомъдрие, нарушиш го — в земята.

Същността на социалното развитие квалифицирахме в битката за човека, която хилядилетия трае между Ето Човека и Това е Моят възлюбен Син. Тази битка завърши с една победа на Човека, Който стана Син Божий. Започна битката за извеждане на Бога от човека. Следователно и ритмиката на Духа по отношение даренията, с които Той си служи (както ги наричаме харизми), е вече нещо съвършено друго. Не е пророчеството (което Христос също тъй отметна); не е и боговдъхновението, с което се създадоха теогониите от миров мащаб (индийската, гръцката, западноевропейската в лицето на скандинавските митологични същества и пр.). Онова, което остава и прави траен знак, онази гръд, от която тепърва ще почне да се храни битието на зримия теогон, това е вече Богооткровението. И то носи в себе си идеята да бъдеш, а не да имаш!

До каква степен може една такава социална идея на развитието да погълне и осезаемо да приложи ритмите на Всемирния Дух? Най-доброто свидетелство за това е йерархията на вложените възможности в човека да се осъществи като бог, т.е. това, което Пуруша раздаде, за да направи тялото си хармонично отново. И тези уста му послужиха, за да каже словото на бъдещото развитие; и тази войнственост, която има в ръцете — да усмири гнева му, когато се е напътил да властва... По този начин ние изграждаме един Пуруша, който в социалната си жертва, носейки изцяло ритъма, става съсътрудник на Твореца на света.

Така се създават общества, които са аспект от Безпричинната Сила, за да изграждат това, което може да се нарече социална, мирова и вътрешна потреба. Размирността е част от пулсите на Духа в идея за еволюция на плътта. Когато дойде вътрешната умиреност, тогава безспорно идва една нова Духовна вълна. И Христос я предложи в идеята на Любовта чрез прощението срещу идеята на Правдата като форма на отмъщението. (Идеята на отмъщението е остатък от кръвната дан.)

С какво ние помагаме на това, което се нарича социално развитие и с какво свидетелстваме, че то е пулсирано от ритъма на Духа? Така както ги разделя Ригведа и както Лао Дзъ говори за тези неща, ние ще видим в хилядилетията много повече приложност на ритъма на Духа в социалните общества, отколкото в това, което наблюдаваме сега. Защо? Защото доктрините, с които се сменя притокът на тази ритмичност, се изживяват. И тогава, когато остане само ехото на традицията, се връщат остатъците на една неовладяна биология и в тази междина ние наблюдаваме това, което няма нищо общо с моралните постулати, които дават Големите — онова, което остава вечно. Никой не може да отмести тайните, които древността е оставила. Никой не може да замести благородството или констатациите, които тогава прозрението на Духа е давало, въпреки че социалността не е имала нужда да го прилага. Народът ни си го казва: „Ради нужда закон се изменя!“ Поради нуждата! А когато не сте имали разширеното съзнание, вие не можете да извършите и друга мащабност в поведение добро или лошо, освен от това, което носите. Затова в Ригведа ще намерите нещо много странно.

Боговете не убиват само с глад,

защото и много болести водят до смъртта...

Богатството на принасящия жертва никога не свършва,

а скъперника никой не посреща със съчувствие.

Най-добрият свидетел на живота ще си остане смъртта. И аз винаги казвам, че Животът е овладяна смърт. А онези, които познават причинността на заболяванията, знаят, че освен своето чисто биологично начало всяко заболяване е резултат и на смутена йерархия в нарушени принципи и морални постулати. И затова казват, че когато се опитвате да лекувате някого, трябва да видите законът за причинността какво му е отсъдил, не законът за отмъщението, както изключително невярно се твърди.

„Богатството на принасящия жертва никога не свършва“ — това не е поощрение, за да се вземат блага. Това е добродетел, която захранва щедростта, а щедростта не бива да бъде милостиня. Защото по-голямата част от хората правят милостини, а искат да минат за щедри дарители. (Това е формулата и сега когато става въпрос за спонсорствата — не може, когато правиш дар, това да ти намалява данъчната тежест!)

„...скъперника никой не посреща със съчувствие.“ Характеристики, които времето налага, но по-важното е, че някои от тях си остават властни в хилядилетията. Да принасяш жертви — това е било богатството; освен добродетел, то дава безспорно и подбуда в скритата жажда за богатство. Но неоткритата страница на скъперника кой ще я каже — само характеристиката ли, че не го посрещат със съчувствие? А това, че може да дадете една награда, равна на милостиня?! Щедрост и милостиня са различни неща. Неслучайно преди десетки години казах: този прояви щедрост, която е равна на милостиня. Христос го беше рекъл: Богатият даде от излишъка си, а вдовицата даде всичко, каквото имаше. Затова когато става въпрос, че богатството на принасящия жертва никога не свършва, това е само ако жертвата е като на онази женица.

В идеята за скъперничеството аз имам малко по-различно мнение. Дали този, който проси, е изказал доволство за това, което му даваш, или неговото недоволство е повече от това, което заслужава да получи като щедрост. Това е един вътрешен подкуп на непристойността. Винаги този, на когото даваш, може да изкаже недоволство от недостиг. Така не се правят добродетели!

„Бедният, когато е жаден и гладен,

се посреща коравосърдечно от имащия храна.“

Това именно върши оня, когото не посрещат със съчувствие — скъперникът. И народът ни има една приказка, когато двама се женят — да се разбере дали женихът (или невестата) е скъперник. Ако брои залъка на своя партньор, той не може да бъде щедър.

Двете ръце са еднакви, но не служат еднакво.

Две от една майка не се доят еднакво.

Близнаците не са еднакво силни.

Двама души не дават с еднаква щедрост.

Естествено че двете ръце никога еднакво не служат. Ръката на тревогата, ръката на еволюцията, непременно причинява болезненост и ако се подадете само на това, тогава не сте усетили, че и ръката на съвестта, на отговорността, е при вас. И много добре Христос казва пак за тези две ръце: Когато лявата дава, дясната да не знае. Защо? Защото ще иска да преброи щедростта ви.

Ето и някои морални постулати, които Лао Дзъ оставя:

„Да раждаш и да отхранваш,

да носиш, ала да не притежаваш,

да работиш, без да получаваш похвали,

да водиш, но без да господарстваш –

ето това е Изначалната Добродетел.“

Можеш да намериш уреда да ръководиш неочовеченото, но не можеш да господстваш, така както илюзорно се каза: „Ние ще станем господари на природата!“ Още по-илюзорно приеха господството тези, които нямаха лична съвест, а имаха само принадлежност към убеждения. Ужасът при човека е, че много бавно се освобождават убеждения, когато няма лична съвест. Социалната съвест е беда, защото тя е стадното, което може да разруши индивидуалната красота, дадена от боговете — наличност, която поема еманацията на ритъма на Духа. Тогава ще видите колко основателно е да има касти, но не и класи.

Идеята за господството създава тенденцията на властника, чиято власт е упражнена в идеята за себето, още непознало това, което другата мъдрост оставя: „Познай себе си и ще познаеш боговете.“ Тогава имаме усвояване на човека като господстващ, но не и като бог, който овластява в него духовност и тя го прави Син Божий. А Синовете Божии имат една особена характеристика. Те нямат биографии и не бива да Ги търсим като рождения, макар че Ги осветяват Рождествата им, за разлика от ражданията. За тях някакъв хор небесен ще пее; за тях мъдрец ще отиде да даде почитание... Но онова, което Ги прави Синове Божии, това не е Рождеството само, това е следгробната властност. Аз искам този термин да стане „плът от плътта“, така както започва Иоан своето Евангелие. Надгробната властност остава белегът, с който Синът Божий при нас е Господарят, Който не господарства; Властникът, Който щедро дарява, без да се ползва от властта. Тази следгробна властност има едно наименование в Светото ни Евангелие и в изповеданието ни и то се нарича Възкресение. Следователно — Възкресението е белег за надгробна властност! Това е Път.

„Придобивай и преодолявай,

навеждай се и стой изправен,

изправяй се и бъди пълен,

износвай се и бъди нов,

имай малко и печели,

имай много и бъди объркан.

Ето защо древните казват:

„Придобивай и преодолявай.“

Празни думи ли са това?

Бъди наистина цялостен

и всичко ще дойде при тебе.

Можете ли да си представите преди две и половина хилядолетия човечеството какво е могло да чуе? Защо е оглушало, когато посветените са барабанили и защо за нерадост, са останали само в школите тези големи изначални добродетели? Все пак когато тези знания като енергии са сложени в Книгата на Живота на единици, и са послужили за тяхната бъднина, жертвата е била заслужена и оправдана. Кога ще намери влага и слънце едно зърно?... По-важно е да го има зърното, след това ще дойде и влагата.

„съветвай го да не използва сила

за покоряване на вселената.“

Никога не се възползувай от силата — има се предвид, разбира се, висшата сила, не юмрука, нито властта, нито пък облечения в закон.

„Постигай резултати,

но не чрез насилие.“

Затова Христос рече: Царството Божие се взема със сила! — не каза с насилие.

И в края на краищата има една великолепна формула:

„Да познаеш другите е мъдрост.

Да познаеш себе си е просветление.

Да управляваш другите изисква сила.

Да управляваш себе си — нужна е мощ.

Онзи, който знае, че има достатъчно, е богат.

Устойчивостта е знак за сила на волята.

Онзи, който остава там, където е — устоява.

Да умреш, но не и да загинеш –

това значи да присъстваш вечно.“

„Да умреш, но не и да загинеш.“ Тогава какво е следгробната властност? Точно тя не е загиване, а това, което Христос направи: след гроба Си възкръсна. Това е голямото!

Древността не е пренебрегната, тя не е позната. Съображението, чиято храна е умът, не я позна. Може би точно това е целяла ритмиката на Духа, за да създаде и изгради възможност да се понесат енергии, които осветяват, та когато дойде голямото Служение в йерархията на Духовните вълни, да има кой да си послужи и да има кой да приеме. Тогава ще разберем, че нищо не е било вън от потребата да се направят нови мехове, както казва Христос, щом трябва да сложим едно ново вино.

Така мъдрецът знае без да пътува;

той вижда без да гледа;

той работи без да прави.




Колкото повече закони и забрани има,

толкова по-бедни стават хората.

Знаете ли защо? Защото спекулацията на ума си ражда измишльотини как да набогати жертвите на закона.

Колкото по-остри са хорските оръжия,

толкова по-неспокойна е страната.

Колкото по-умни и изобретателни са хората,

толкова по-странни неща стават.

Колкото повече закони и забрани,

толкова повече крадци и разбойници.

Ето с какво безспорно се изграждат социалните общности. Но тъй или иначе, този, който ще ражда и ще създава правила за едно ръководене, той ще трябва да има предвид нивото на онова, което може да го възприеме. Защото иначе ще стане обратното на не хвърляйте бисерите в нозете на свинете. Не можеш да дадеш повече от това, което могат да възприемат.

Виждаме в каква мрежа се разгръща социалното развитие. А то не е само в добродетели; то има биологични закони. Социалното развитие е целокупно независимо от йерархическата познаваемост, с която човек се легитимира в даден исторически момент в една нация или в един народ. Тази тайна на раздвоението, което за щастие българският народ не го носи нито като религиозност, когато идва тук, нито пък си накичва храмовете с ангели и сатани. Това е голямата добродетел, вътрешната стойност; това е великата тайна на ритъма на Танг Ра или на Духа Божествен в социалната йерархия на нашия народ. Той не се разкъса между ангели и сатани.

Една от великите големи идеи в социалните общества — борбата против робството. Тази идея е най-добре носена пак от българите; те никога — нито в предишните си скитания, нито в основана България нямат статут за роби. Нито религията ни, нито законодателството ни имат робски статут. И далновидността на учредителите на конституцията ни през 1879 г. — именно в идеята на социалното развитие, осенявано от това, което наричам ритъм на Духа, е, че поставят един член, който го няма в никоя друга конституция. В Търновската конституция има член, според който всеки роб, влязъл в България, става свободен. Това е формула!

Така върви социалното развитие. То не е проблем само на психология, проблем е на целостта на човека. Защото една Ригведа разкъсва своя космичен бог-човек...; и ще го намерите в съня на Наовуходоносор: Златни глава, сребърни ръце, желязна гръд, глинени крака*.

Когато погледнем на социалното развитие откъм неговата цел за еволюция или на идеята за развитието на човека, на това, което наричаме общество, трябва да знаем една от големите тайни на закона. Законът може да бъде пожертван в името на човека! Тъжно е когато един закон жертва човека. Ето защо казвам, че свещен е човекът, а не институцията! Когато една институция не се научи в тенденциите на този ритъм (който в човека ще се осъществява) да отваря простори, тя го погребва предварително, така както много народи погребаха възможността на духовните дарове. Не е проблемът дали е изживяна, защото ние, българите, живеем почти три хиляди години и носим белезите на нещо, което другите нямат. Така че някои култури си отидоха, когато се пoзчерпиаха, а други не можаха да се родят. И ако Шпенглер говори за изгрева на културите, които си имат и пладне, и заник, тази исторически вярна невярност не може да бъде валидна за одухотворените народи. Такъв е нашият, чийто белег е ясен: създавай на света изключения! Защото тук съществуваха три или четири века славянски племена, които едва можаха да направят някакво княжество без идея за държава, без идея за религия и без идея за територия. Те владееха земя, но нямаха територия. Дойдоха българите с идея за държава и с идея за земя, която направиха територия. Защо? Защото те приемаха в главата на хана да стои великата именно ритмика на Духа, наречена оренда. Оренда! Висшата духовна сила, която християните наричат Светий Дух.

Тази тайна трябва да се разбере — тайната за нашия ритмичен духовен път! Разбира се, винаги ще има известни падове; винаги ще има онова, което се нарича спиралата на змията. Но това е умението — да намерите хармония в една достойна битка между Дух и материя. Точно това показва ритъмът на Духа към жизнената социална даденост, наречена човешко общество. И битката между Дух и материя Христос я демонстрира на Кръста. Кръстът е завършекът на битката на правдата, битката на възмездието, с победата на прощението и обичта към врага. Именно това е, което ще даде посоката на тези вървящи в пътя на развитието социални формации: семейство, племе, народ, нация, човечество — Богоосезаеми необходимости, за да кажем, че човекът е един бъдещ Бог.

Едно признание на официалната власт в лицето на Пилат надкрачи знанията на древна Гърция. Диоген търсеше човека с фенер, защото — има една особеност: не го потърси в себе си. Пилат създаде най-голямото величие на Христос, ако трябва да говорим — като социология, като развитие, като философия, като религия дори: Ето Човека! Това е най-голямото откритие за епохите. Той назова Ecce Homo Този, Който след това, разбира се, официално бе сложен за Син Човечески и Син Божий. Пилат оприличи една личност в световната история като Човек, а не като ζώων πολιτικων. Човек на Когото можеш да предоставиш бъдеща стъпка да стане Бог. Страшно виждане! Отделен е въпросът, че стадното стои, че тези, които чакаха този Месия, Го разпнаха. Ние можем да кажем, че тяхното дело е човешко, ако изходим от това, което изповядват — една религия на расата, която е безспорно и един мит на кръвта. (Нещо, което и сега стои в заповеди дванадесет на Корана.) Но това никак не значи, че човечеството е очовечено.

Опитът да се направи все по-човешко едно социално общество, става сега вече много по-малко с религиите, отколкото със социалната страница или с този, когото наричаме цезар. Но сме свидетели на такива изстъпления... Очовечаването от религията на Христос идва не от това да се отиде да се чуе една проповед или една песен. Не, не! Идва от приложната религия на Христос! Тя е, която прави възможно онзи, който може да Го живее, да каже: „Да, човечеството върви към едно очовечаване.“ Обаче се забравя нещо много естествено. Еволюцията е като река. Има два бряга. А щом има два бряга, безспорно ще има и две различни преценки, но същественото в реката е течението. Защото човеците не са станали толкова човечни, че да няма нужда повече от развитие. Нека така да погледнем на атмосферата и обстоятелствения свят, които съпровождат развитието. Но не трябва да храним тенденцията само за очовечаване. Обожествяване — да!

Еволюцията има повече дълбочини в идеята на Сътворителя към Всемирността, тази идея трябва да изгражда огнището или постелята на социалното развитие. Но в това социално развитие само един е съществен — човекът! Само човекът може да създава социална общност и тя е осветена тогава, когато Духът я пулсира. Човекът обаче в Духовната вълна на Мъдростта е наречен еволюиращ бог; той е потребата на онова, което бъдещето чака. Следователно Духът като ритъм, като битие, което е изначално, никога не може да бъде сложен в измеренията на свършека. Така бихме разбрали тогава защо големите школи са говорили за аспектите на Безпричинната Сила — дейността. Ето къде е отговорността за институциите, които се учредяват, а ги пълнят със съдържание, създаващо умора на паметта! В Мъдростта една институция, която изгражда социалното развитие, това е институцията на зримия теогон, който позволява да се прочете свещеният закон в Книгата на Живота.

Нищо не е вън от Божията благодат! И нищо не може да бъде отминато в това, което наричаме социално развитие под пулсацията, под ритъма на Духа.

Остана една основна ритмична група — с коя нота, с коя гласна ще започнем песента си (така както Хермес нарече „Песен на гласните“)? Ще започнем така, че да можем да отворим страница от своята Книга на Живота, защото изначало бе казано: „Познай себе си и ще познаеш боговете.“ А това, което върши социалното развитие или ритъмът на Духа, е еволюиращото божество да търси олтара на своя Сътворител!