Хермес

Не Египет посвети Хермес, а Хермес посвети Египет!

Човекът е бог смъртен, боговете — човеци безсмъртни. С тази теза на Хермес ще се опитаме ние, личностите, които сме богове смъртни, да изведем биографията на онзи, който е човек безсмъртен.

Толкова необхватен е Хермес, толкова живителен е в окултните науки и реален в културната история на човечеството, че без съмнение е едно изключително богатство. Но как да се изведе биография, как да се физиономира някой, който има божествен произход, който е син на олимпийски богове, а и самият той — олимпийски бог?!

В друга светлина Хермес е царствен син, но много оскъдни са историческите данни за неговия живот. А от трудовете, които е оставил, до нас са достигнали само фрагменти, цитирани в някои стари книжнини. Но дали неговата ръка ги е писала, или са словата му съхранени от последователи, е без значение — за нас те са възможните скрижали, от които вземаме частици, за да докажем, че и божествата имат биография. А присъствието на Хермес е запечатано в паметта на планетата; плодовете от неговия мисловен, духовен и божествен дар са останали! Човечеството се е хранило с тях, и то с голяма духовна наслада; изповядвало го е — него, който създаде школа и очерта път. Той начертава не само една митологична система, но и една голяма метафизика — оставя идеи за генезиса на света, легнали в зида на египетската система за Сътворението.

Митологията не е басня, а окултна знайност за посветените и богостраница, с която се учи човешкият род!

Митологичните същества са неоспорима реалност — те са били белязани в историята, както и сега са белязани някои личности. Толкова истинни са словата им, толкова животворен е пътят им и щедра мъдростта им в онова митологично време, че не могат да не бъдат наречени човеци-богове или богове-човеци. Те пренасят културата на отминалата духовна раса, оглавяват битието на човечеството и съвсем естествено са в душите на всички ни. Понякога, когато не можем да разгадаем цялата иносказателност, се чудим на делата им, искаме да смалим тяхното величие — приписваме им страсти човешки. И Хермес не е лишен от страсти, щом е казал, че боговете са човеци безсмъртни. Но в моралната стълбица като добро се оценява еволюционно потребното, а то за идващите по-късно може да е и зло. Така йерархията в нравствените потреби бележи развитието на човека, от което не можем да се откажем.

Хермес ще намерим още в началните страници на човешката история. Името му произлиза от думата „херм“ и обозначава универсалния жизнен принцип, символизиран чрез огъня. А Огънят е целокупен — проявите му са многолики!

В египетските митологии и жреческа наука той се нарича Тот, а Хермес — в гръцката митология, която възниква по-късно и е силно повлияна от египетското културно съзнание. Тези две властни системи синкретизират двете божества към IV в. пр. Хр. (след като Александър Велики завладява Азия и Египет). В римската митология Хермес е известен като Меркурий. (Всъщност римляните нямат своя митология. Те имат идея за държава-империя и за армия, но приемат чужда митология и религия.) За някои от източните народи той е известен под името Фо, за скандинавците е Один, а тевтонците го почитат като Вотан. Пренасянето на Тот от страница на страница в историята е показателно за движението на египетския окултизъм към Европа. Има нещо много особено: източният окултизъм на Индия, където с хилядолетия съществуват школи, не можа да докосне или по-точно повърхностно стигна до европейската култура, докато египетската мистериална наука влезе дълбоко в сърцевината `и. В този преход Елада е мостът, послужил за прехвърлянето на египетските знания чрез науката, школите и мистериите си. (Винаги на известни места ще се роди огън, щом там е имало огнище, а където е имало пепел, могат да се търсят и въглени.) А живата връзка между културите на Египет и Древна Гърция са посветените в мистериите — и Орфей, и Питагор, и Солон, и Платон минават през египетските школи. Следователно преди всяко сакрално знание, преди всяка езотерична школа в Европа е бил Тот-Хермес!

Има различни легенди за неговата смърт. Според една от тях той е пренесен (подобно на Енох) в Божествените селения. В друга — че заедно с много книги е погребан в долината Хевоон. Но ведно с историческите факти ще представим и някои от чисто духовните прозрения — защото съдбата влияе над физиката, но не и над Духа! В пътя на посвещението на Хермес е казано, че истината не се дава, човек я намира в себе си, а той самият изрича: Устните на мъдростта са затворени, освен за уши, които могат да слушат. Мъдрост е имало и има — няма уши за слушане! Сътворителят с всичко ни говори, стига да сме развили сетива да Го чуваме. А мисълта на Хермес може да се съпостави с реченото от Христос: Не хвърляйте бисери в нозете на свинете. (Под „свине“ тогава са разбирали „глупост, невежество“.)

Много трудно е да се направи преценка, да се разграничи действието на едно божество в плътта на планетата. А Хермес е бог на няколко сфери от човешкия живот — бог на магията, на науката, красноречието, търговията и измамата; покровител е на героите. Хермес е вестителят между боговете и е водител на душите на мъртвите в царството подземно. Той, като син на Зевс и Майа, т.е. на Духа и Материята, ще води душите на починалите в Хадес и той ще ги извежда живи оттам. Така фактически Хермес руши идеята за свят на мъртвите. Извеждането на душите от подземния свят показва не само, че те всъщност са живи, но свидетелства и за тяхното прераждане. Именно Хермес съпровожда Орфей в борбата му за освобождаване на неговата любима Евридика от подземното царство. Евридика символизира душата, която слиза надолу и се въззема, и щом Хермес я извежда в слънчевото царство, значи той дава идеята и за рай като теза за безсмъртието. Понеже в египетската митология Мъжкото начало е Земята, то извеждането от подземното в слънчевото царство на Земята за тях е в смисъл на отиване в Рая — това, което Христос по-късно нарече Царство Небесно.

Хермес е господар и над митологичните същества като нимфите и сатирите; той е, който дава на Одисей лечебното биле „моли“, за да го предпази от магиите на вълшебницата Кирка; той е, който по поръка на Зевс поднася красивата Пандора за съпруга на Епиметей, брат на Прометей.

Следователно Хермес боговестителят, Хермес вестоносецът, съчетава всичко, каквото едно божество може, защото вестителят е универсален. Хермес е целостта!

Голямата амплитуда на неговото присъствие демонстрира възможностите на развиващият се човек. Богът-човек ги е носил и следователно всеки от нас може да ги разгърне и осъществи в еволюцията си. В седем лъча се развиваме, но два са генералните от тях — лъчът на религията и лъчът на управлението (в древността говорят за управление, а сега — за администрация). Управленческият дял ръководи съдбата на човечеството — оформя расите, движи цивилизациите, направлява всяка естествена и социална еволюция. Затова го наричам лъч на жизнелюбието.

Историята се движи от предопределеност, която е проекция на Духа като демонстрация на историческа потреба.

Другият дял наричам лъч на молитвеността. В него се раждат и изпращат религиите — това, което въззема човека към Бога. Този дял е наричан още и училищен, Учителюв, тъй като в древността религия и наука са били единство. Значи той е лъч на божествата, които са давали и науки.

В световната история винаги се редуват един социален с един религиозен бит, въпреки че никога не е имало общество без религиозно изповедание, както и религия без социален субстрат. Еволюцията е разделяла управляващите социалността от онези, които ръководят нейната духовна страна. Социалният духовен водител носи обобщаващото име Ману — Бащата на расите, Бащата на народите. Следователно духовната йерархия, която създава човечеството, си има своя Бог-Творител, която ражда историята — своя Родител, а която прави религиите — своя Учител! В тези аспекти можем да разглеждаме и Хермес.

Разбира се, Хермес е едно нарицателно име — личните му белези са избледнели в историческата памет. Губило се е много от социалното съзнание, сравнително късно е дадено право на ръката да изобразява, право на прозрението да измисли йероглифа, за да се роди това, което нарекохме азбука — буква, изразяваща звук. Историята не казва дали Хермес е имал и човешко име, но е живо онова, което прави неговия ореол — посветеността му. А всеки, който се посвещава, се прощава със своето биологично и историческо битие. Какъв е бил, какво е било... — светът има онзи, който нещо е дал!

Затова Хермес е нарицателно име — каквито са Ману, Рама, Кришна, Буда, Христос. Но ако Ману е Родителят на човечеството, т.е. ръководното начало — Юпитер, а Христос е предводителството за духовен преобрат — Сатурн (затова Иисус е роден в Сатурновата гама, където са душите, които носят промени и нови религии), то Хермес е и Ману, и Христос, т.е. и Юпитер, и Сатурн. Той е Духовната сила и Духовната вълна — дава както социална деятелност, така и религия. Следователно Хермес е и Родител, и Учител. Именно той внася в човечеството идеята за Училището, за Учителството. След него идват Бодхисатвите, т.е. великите учители на Изтока; след него са и всички, които познаваме като бащи или родители на религии. В книгите му са сгърнати постулатите, от които се извеждат концепциите на учението, даващо храна на бъдещите религии, както и универсалното познание чрез религия.

И така Хермес е едно събирателно понятие, сборен образ, който едновременно с ореолността на вътрешното си битие, изразен в образ на видимост, е човек, колективна сила, общност и бог. Той е онази поредица от числа, която по-късно Питагор дава — той е Великата Единица, Двойката, Тройката, Свещената четворка, защото Хермес е Бог, Майка, Човек, всичко, което прави една Свещеност. Той е едно първично дадено, съдържащо цялото — и като предназначение за осъществяване на битие, и като молитвен праг, пред който човекът ще трябва да се спира, за да чуе камбаната на съвестта си!

Ето как трябва да се отчита битието на всички личности, чертали пътища за обожествяване — за радост незагубени, макар понякога обраснали. Тревата може да прикрие, но не и да затрие — както у нас тревясалите мисли, блудните желания могат да се опитат да заглушат духовната ни цялост, но не и да унищожат Божието в Божието дете.

В египетската митология Тот е този, който знае тайните. Той открива начин как да спаси Нут — богинята на Небето, от клетвата на съпруга `и Ра — богът на слънцето. Когато Ра вижда, че тя му изневерява със Себ — бога на Земята, я проклина в нито един ден от годината да не може да роди плода си. Така Нут трябва да е вечно бременна. (В митологията на Египет жената изневерява, а не както в гръцката — Зевс. Тук обратно на другите митологии Небето е женският, а Земята — мъжкият принцип.)

Проклятието е една голяма тежест както над Нут, така и над битието на тези, които има да дойдат. Ето как е улавяно същественото, защото клетвата предопределя една много тежка съдба, особено ако е от родителите. (Според българското народно поверие няма по-тежка клетва от майчината или бащината.) Чрез прозрението, което носи, Тот знае, че от Нут и Себ ще се родят пет божества.

И така, Нут носи своя плод, идва времето, но няма кога да роди — няма ден в годишния цикъл за това. Тогава Тот (друг неин любовник) решава да издейства дни, свободни от заклинанието. И тук идва гениалното му хрумване — за да изтръгне нужните дни, той играе на дама с Луната. (Какви странни нюанси на човешката мисъл са дадени.) Надиграва я и спечелва по 1/72 от всеки ден — общо пет допълнителни дни, които са прибавени към 360-те на египетската година. Забележете колко дълбоко знание за слънчевите и лунните цикли е закодирано в тази алегория.

Ето как Тот отваря утробата на Нут — богинята на Небето. Тогава в първия непрокълнат ден се ражда Озирис — върховно божество на Египет; във втория — Хор; в третия — Сет, после Изида, която става и съпруга на Озирис, и най-накрая — Нефтида. Следователно Тот има заслугата за раждането на онези, които са същност на цяла една митология. Той е, който възкресява Озирис. Ако тези знаци, ако тези символи ги преведем в нашата реалност на многопластовост — чувства, ум, воля..., ще разберем и тайните.

В древногръцката митология Хермес е син на Зевс и на нимфата Майа, дъщеря на Атлас (на чийто плещи се крепи небесния свод). Като син на Зевс — Бащата на боговете, той ще наследи белезите на едно голямо божество. Майа е от рода на създанията — нимфи, полубогини, дъщери на царе, в които Зевс се влюбва. И безспорно те носят и предназначението да родят дете от Върховното божество.

Ето какво е съхранено в дълбините на един от най-старите паметници — „Теогонията“ на Хезиод:

Хермес възпявай, о, Музо, на Зевс и на Майа потомък, бог-господар на Килена, царуващ в Аркадия, пълна с вакли стада, благодетел, вестител и пратеник божий. Нимфата Майа роди го от Зевс — той `и беше любовник, Майа — на всички любимка — странеше от роя безсмъртен. Тя в пещера обитаваше, дето сред мрака прохладен идваше нощем Кронидът при своята къдрава нимфа, тайно от всички безсмъртни и смъртни, най-вече когато сън белоръката Хера омайваше силно и сладко.

Известна е богатата епитетност на древногръцката и римската епосни литератури, несравнимите нюанси в тяхното слово. Но ако буквално схващаме митологията, ще се окаже, че тя е изпълнена само със страсти и любовни истории. Всъщност любовта на боговете няма нищо общо със сластолюбието — тя е един израз на целомъдрие. В тази поезия думата „любовник“ не бива да ни звучи съвременно. Дори за великите хетери в Елада не се е говорило само като за любовници, а и като за съветници, дори учители на големите държавници. Нюансирането на термините трябва да е ювелирно и е необходимо много добре да се познава разцветката на словото, та когато се употреби, да не звучи неблагозвучно и унижаващо. В тези стихове прилагателното „къдрава“ не е прецизно използвано — кипра е нимфата Майа, т.е. много хубава.

А наистина ли сън може да омае силно и сладко Хера белоръката, съпругата на Зевс, толкова ли е била тайна тази любов?! Когато образът не може да бъде уловен в неговата алегоричност, той изглежда смешен, дори и добре да е изразен. Може ли безсмъртната Хера — царицата на олимпийските богове, властницата на Небето, да заспи така дълбоко, че да бъде измамена?! Нали безсмъртният може и да не спи: Танатос — Смъртта, е брат на Хипнос — Съня! Но защо безсмъртните трябва да бъдат гледани с очите на смъртните? В тайната, във вътрешната същност трябва да се прониква! Така че и в любовта между Зевс — огънят, светкавицата, и Майа — утробата, материята, посредством азбуката на идиомите и тайната на посвещенията, можем да открием съчетанието на Божествения дух с плътта, която трябва да зачне боговестника, трябва да роди „бързият като мисълта“. Така е наречен Хермес — „бърз като мисълта“, бих казал, дори по-бърз от мисълта! Защото имаме един божествен в себе си, роден от Зевс и от Майа, олицетворяваща всички материални полета, в които Върховното божество се осъществява. Може ли тялото ни да бъде подвластно на мисълта; може ли мисълта ни да бъде осенявана от Духа? Да, за да имаме наука, изкуство, магия мисълта ни трябва да бъде оплодена от Духа. Ето какви познания е имала древността! Ние едва сега откриваме въздействието на мисълта и това, че скоростта `и е по-голяма от максималната за физическия свят (скоростта на светлината), а Хермес е по-бърз дори от мисълта! Значи той е не само ментално тяло, не само висшият ум, той е и причинният свят, великата интуиция! В такъв случай Хермес е проява на Мъдростта!

Защо Майа го ражда в пещера? Защото пещерата в окултните знания е символ и атрибут на посвещението. (Затова анахоретите, като нашия св. Иван Рилски, са се оттегляли в пещери.) От родното му място — планината Килена в Аркадия (област в Гърция, станала нарицателно за щастлива страна), идва прозвището му Килениец.

В пещерата Хермес получава своите големи земни и божествени знания, там е отгледан и посветен. (Не са известни учителите му, както се знаят учителите например на един Питагор, защото Хермес е син на бог.) И за да бъде пратеник, известител, кореспондент от Олимп към света, му израстват криле на сандалите. Други негови атрибути са крилатата шапка-шлем и кадуцеят — вълшебен жезъл, с който Хермес приспива и възкресява. Ето идеята за Възкресението — той я донася! Кадуцеят на Хермес е и власт, но властта на магията над човека, властта да бъде приспан, за да се внесе Божието царство в него. (Един от изворите на религията е магията — божество като Хермес чрез магията дава религия.) Кадуцеят е едновременно с това и царственост, живот! В него се преплитат двете змии, които правят горе своя „възел“ — това са принципите на полярността, които Хермес разработва в правила за живот.

При Хермес ще намерим всичко, което умът като изобретение може да изяви. Дали в оценката на божественото знание хитростта му граничи с измама, или в нашите измерения ще я наречем така, когато в далечината не можем да преценим, това е отделен въпрос, но непосредствено след раждането си Хермес започва да мисли твърде спекулативно — както приложно, така и абстрактно. Изобретателността на ума му още в първия ден от неговото раждане в пещерата крои планове как да открадне крави от стадата на Аполон! Слънчевата градина е символ на плодородието, а кравата — на свещеността. Кравата е символ на свещеност и в индийската митология. Ето как се сплитат идеите! Трябва да имаме вътрешното съзерцание за тайните или да познаваме различните религии, за да видим, че нищо не е чуждо на никого — от пещерния човек до госта на Луната. Индия в следведическата епоха взема голяма част от тайните на Египет; тя приема принципни начала от свещената наука на Тот-Хермес, въпреки че в индийската митология няма бог вестител, там се изповядва идеята за прераждането и външно вмешателство не е нужно. Така е, защото Египет носи чрез скрижалите на атлантите едно скрито, много по-същностно знание от това, което като низпослание идва от индийските богове.

Преди да открадне кравите, Хермес трябва да заблуди майка си. Всички имаме такива първични мисли, които искат да измамят майката и бащата у нас. Това е, когато не сме още властници и мисълта ни може да ни мами — да ни приспи и да се „измъкне“. И Хермес измисля една хитроумна за еднодневната си възраст формула — измъква се тайно от повоите си и за да не се забележи отсъствието му, слага в леглото една коруба от костенурка, която намира пред входа на пещерата. От същата коруба после той ще направи знаменитата си лира. Колко много сказания има скрити в тази уж измама. На един ден само Хермес измисля всичко това с размаха на въображението и дързостта си!

Но защо Хермес замисля да краде от Аполон, от бога на Слънцето и изкуството — защото е търсещ, искащ. Хермес отива да краде от това, което носим всички — Слънцето, поезията, красотата. Има неща, които трябва да се откраднат — златни крави, златно рухо, златни ябълки. Представете си какви превъплъщения можем да правим у себе си със своя Хермес. И нека се научим от образите да извеждаме вложената тайна. Хегел има право, че образното мислене е дало началото на религиите, но той не прозря тайната му. То е съществувало, защото светът не е можело да бъде осъзнаван по друг начин.

Разбира се, Хермес успява да открадне кравите на Аполон. На връщане обаче го среща един пазач на стада и той му дарява крава, като го моли да даде обет да мълчи. Толкова много окултни ребуси има във всеки един от тези образи, толкова много тайни, станали живот в различните школи. Ако проследим начина на обвързването и стълбата на обучението, ще разберем защо първите изисквания към посвещаваните са мълчанието и клетвеният обет. Пазачът (умът) обещава, но Хермес (Духът) все пак решава да провери дали няма да му изневери (през това време Аполон вече търси кравите си). Хермес се преобразява в друг образ и пита пастира виждал ли е да минава едно момченце, което кара крави. И „довереникът“ не опазва тайната. Тогава за първи път Хермес използва силата си и го вкаменява. От това вкаменяване произхожда и смисълът на думата „херма“ като „камък“, т.е. като символ на твърдост, убеждение и власт.

След като открадва златните крави, Хермес ги скрива. Изобретателността на ума, гъвкавостта на неговата божествена даденост се проявява и тук — той вкарва кравите в една пещера с опашките напред, като на някои от тях привързва метли, за да се заличат дирите. Но Аполон — ясновидецът, разбира какво е станало и настоява Хермес да му върне взетото. Брат му отказва и тогава Аполон го води при баща им Зевс — той да отсъди справедливо. Всевиждащият Зевс също знае какво е направил немирният му син. Но Хермес е красноречив: „Може ли дете като мен — на един ден, да краде?“ Силна аргументация — не казва може ли син на бога, който е на един ден, да краде. Едно толкова малко дете не е в състояние да има подобни прояви, но една първична мисъл — може. Разбира се, без повече да го разпитва Зевс му повелява да върне кравите. Това е силата на Духа, методът, с който той работи — пледоариите имат само земен произход. Затова е казано в Евангелието: да, да или не, не — от силата на такава еманация слабото умира, а силното става безсмъртно. Това е урокът, който Зевс дава!

След отсъждането двамата синове на Зевс продължават взаимните си обвинения. Тогава Хермес изважда своето изобретение — лирата, и започва да свири. Толкова омайна, поточна и бистра е песента му, че Аполон е пленен от вълшебната музика. Понеже е бог на изкуството, не може да не усети благодатта `и и покорен от нея (ето Орфеевото начало) решава в душата си да прости. Но Хермес, усещайки промяната, казва, че е готов да му подари лирата си! Тогава дарът на Аполон — кравите, би изглеждал вече неравностоен. Ето как може малката мисъл да изкуши прозрението, да подмами будността на вдъхновението! А то във величието си винаги ще се лиши от материалното благо, за да вземе безценността на изкуството и на нравствеността! Със златните си крави Аполон може да се раздели, но ще запази музиката, хармонията, силата на вълшебството.

След като Хермес дава лирата на Аполон и получава кравите, двамата братя са щастливи и стават приятели. Естествено е и Зевс да е радостен, защото интуиция и мисъл, воля и чувство намират своето оправдано дълго битие на Земята.

Така Хермес започва своето велико служение. Именно той е натоварен в тревожните дни след Великия потоп да участва в борбата за възраждане на човешкия род. Зевс, разгневен, решава да унищожи хората, но след това загрижен, праща вестителя Хермес да пошепне на Девкалион, сина на Прометей, как да спасят със съпругата си Пира човечеството. А Прометей преди потопа още им казва да влязат в един дървен ковчег и в него да се съхранят. Когато след потопа водите се оттеглят, Девкалион и Пира вземат камъни, както ги е научил Хермес, вървят един до друг и ги хвърлят зад себе си, без да се обръщат. Девкалионовите камъни се превръщат в мъже, Пирините — в жени. (Ето пак идеята за камъка, а кристалът е първият съхранител на енергията на Сътворението, която човекът носи още от Сатурновия период.) Така се ражда новото човечество.

Смяна на коренните раси — това са тенденцията и смисълът на потопите!

По този начин Хермес и Прометей участват в борбата за спасяване на човешкия род. А когато Прометей е прикован, Хермес му дава идеята да поиска прошка и да каже тайната кой ще унищожи Зевс и ще управлява вместо него. (От приказа между тях е ясно, че и Хермес също знае тази тайна.) Както всеки властник и Зевс е изправен пред заплахата, че друг ще дойде да го смени. Затова заповядва да изтръгнат тайната от Прометей. За съжаление човечеството изгубва „Освободения Прометей“ — втората част от трагедията на Есхил, и не научава какво е казал Прометей.

Хермес в митологичната история има още едно много странно поведение — той е участник и в големия спор коя от трите богини: Хера, Афродита или Атина Палада, е най-красивата; той ги води за отсъждане пред Парис, т.е. пред човека. Парис трябва да прецени, но Хермес му внушава, той шепне на ухото му коя богиня да получи златната ябълка, станала известна впоследствие като ябълката на раздора. Избрана е Афродита — богинята на любовта. С какво обаче тя спечелва Парис? С най-хубавата жена в света — Елена, съпругата на Менелай.

Можем ли да допуснем, че нещата така биха слезли от величието си — че Хермес би предпочел красотата на Афродита, а не мъдростта на Атина Палада, не царицата на митологичните богове и богини Хера?! Безспорно, тази версия носи разцветката на древногръцкото мислене — че красивото е добро, че външната хубост е същината в света. Това е голямата доктрина на Елада. Разбира се, там е имало и дисциплина, и мъдрост, но все пак, любовта и красотата са древногръцките пътища за развитие. Светът е още плътен в астрала, в желанията си и трябва да се даде ябълката на богинята на любовта, която обещава добър астрален живот. Това подсказва логиката, но проницанието ни трябва да отиде още по-далече. Защото къде щеше да отиде в онова време човечеството с една Атина Палада; къде е била мъдростта, за да бъде на нея отсъдена ябълката; какво щеше тогава тя да даде?! Дори не е започнал още двубоят между двете култури — на Троя и Елада! А хубавата Елена е обект на един революционен момент в историята на човечеството — голямата Троянска война, в която трябва да се покаже умение, доблест и накрая хитрост. Там едно войнство ведно с боговете воюва, за да прави история. Излишно е да се питаме дали не могат все пак да се споразумеят, та десет години (девет години битки и една година преговори и хитрини от страна на Одисей) водят тежката Троянска война. Ако трябва да даваме нравствени оценки, отдавна да сме спрели историята. Двата големи принципа — разрушението и съграждането, движат историята, а Темида отсъжда кое е добро и кое лошо.

Така с намесата в избора на най-хубавата богиня Хермес фактически подпалва Троянската война. Но Хермес е и смърт, и безсмъртие! Той като причинното тяло у нас е там, където не може да има смърт, там, където светът се осъществява чрез Божествеността! Не е странно тогава, че Хермес, който е причинността, има брак с Афродита — богинята на любовта.

Хермес и Афродита имат чудно хубав син, наречен на тях двамата — Хермафродит. Той е двойното начало, двуполовият човек! Това е не само страница на взаимността между двата пола, а период, в който човечеството изживява своето разделяне на полове, диференциацията на душевността.

Хермес има още един син — Пан („пан“ в превод от гръцки значи „всичко“), закачливо и гневливо божество, което се отъждествява с Всемирната природа. Той бил космат, с рога и копита като на козел и понякога придружавал антуража на Дионис. По-късно започват да считат Пан и за представител на преходността между земя и небе.

Какъв е тогава този, който може да бъде родител на такава многопластовост? Това е човекът в Бога и Бог в човека! Хермес е човекът, който минава през страданието, през колебанията на мисълта си, през своите чувства, които го връзват или импулсират, през волята си, която руши или изгражда, но той е и божеството — вестителят между боговете. Хермес е царствен, без да е цар, божествен, без да е върховният Бог, и човечен с всичките му слабости, които един бог проявява в човека. Затова той е непосредствен участник в големите събития в митологията — приковаването на Прометей, подвизите на Херкулес, съда на Парис, убиването на Аргус; той дава меча си на Персей, за да убие Горгоната, защото само неговото оръжие няма да се огъне от люспите `и. Персей успява да я убие и от нейната кръв се ражда крилатия кон Пегас — божеството на поетите.

Няма лъч на Еволюцията, няма пътека, която Хермес да не е избродил — защото е търсил развитието, търсил е осъществяването на целостта. Той не може да бъде ограничен само в потока на съдбата, защото е творец, който не следва покорно хода на еволюцията, а я пулсира! Така той внася в душата на човека идеята за деятелната еволюция. Греши онзи, който мисли, че еволюира само ако го плискат вълните. Не — трябва да плува! (И затова е даден инстинктът на самосъхранението — хиляди километри ще измине змиорката, за да отиде в определен район и там да остави своето семе!) Другото е едно покорно стоене на пристана и чакане. Затова идват и потопите, които късат въжето на нашата лодка и я тласкат в океана, за да се научим да плаваме. Това е деятелната еволюция!

Хермес фактически е в непрестанна борба между Дух и Материя, която изгражда върха — великия Олимп. Той е и долу — с тези, които правят Троянска война, и горе — с онези, които правят съдби. А победата на Духа над Материята е една вложеност да се мине от статичното състояние на божественото у човека в динамично изпълнение. Това са крилата на Хермес!

В субстанциалната борба между материалност и духовност е непрекъснатата победа в принципа на динамичната еволюция на Духа.

Всичко е вложено в тези митологични светове! И в „Метаморфозите“ на Овидий ще видим, че божествата се променят. А ние ги носим в себе си — имаме своя Олимп, своя Зевс, имаме и своя Хермес!

Хермес минава през няколко форми — детето, посвещението в пещерата, царството на боговете. Следователно имаме Хермес-детето, Хермес-човека, Хермес-божеството! Но тайните на човешкия род, на боговете, на Небето и Земята са съчетани в още един негов образ, чието безмълвие заговаря, чийто бунт освобождава — Хермес-сфинкса. Волята в мисъл, тази стихия е укротена в Сфинкса — човешката глава с поривната напрегнатост на лъва, с крилата на орела и с тялото на бика. Носим ли ги — да! И един пророк на старозаветието — Иезекиил, ги е видял*. След това бик, лъв, човек и орел стоят и над нимбите на четиримата евангелисти — Матей, Лука, Марко и Иоан.

Същите тези четири вградени тайни и пътуващи истини, които чакат усвояване, виждаме във философията, а в основата на Сътворението — като елементите, които изграждат света: земя, вода, въздух, огън. Ето как всичко е така добре вписано и толкова безсъмнено дадено, че нито Бог може да се отрече, нито човекът да не се развива! Човекът не е готова даденост. Трагично е за онзи, който не прозре тази истина. Всеки от нас е едно развиващо се същество, един смълчан и бунтуващ се Хермес, който крие енигми и нарушава битиета, който влиза в пирамидите, за да открива тайни. А пирамидата е необуздаността на фантазията — вкаменена, за да свидетелства за постоянство. (Това е Земята с нейната устойчивост, но и с изграждането, с вложените енергии за пробив на света в пътя към Небето.) Затова пред пирамидата стои Сфинксът. В него са вложени всички тайни за развитието на човека, които Небето е открило на Хермес — мощната сила на плътта земна, жизнеността на водната стихия, благословената мъдрост на Небето и крилете на Божествения дух. Това триждивеличавият, несравнимият Хермес влага като пътен знак за смъртния, който влиза в пирамидата, за да се засвидетелства като безсмъртен. Следователно сфинксът в човешкото битие е едно тайнство — човек винаги ще се усеща и като плът, и като чувство, и като мисъл, и като въображение. Затова Хермес е лично тайнство и път за всички! А всеки е едновременно и човек, и общност, и бог — тайна, разкривана от различните учения според потребността за развитието на дадени народи или културни раси. Няма религия на Земята вън от Божествеността. Всички имат едно и също предназначение — да носят духовни ценности, но Божествеността е различно осъществявана според възможностите и йерархията на посвещение. И в този път умората може да надделее и да изтощи тялото, но мисълта ще ни храни. Когато краката са уморени, крила ще ни носят. Ние можем да изнесем плътта си над Земята — да се освободим от земното притегляне!

И така — Хермес-Тот е бог в митологията, но той дава тайни, от които човечеството хилядолетия взема питието на развитието си. Неговите принципи и аксиоми, нравствените правила и енигмите, в които се посвещават само избраници, можем да намерим в „Книга на мъртвите“. В тази книга четем следното:

О, дух велик на Тот, в книгата свещена за тебе се говори,

за тебе, който наблюдаваш в безмълвие божествения си баща,...

Колко дълбока е мъдростта на Египет и колко повърхностна, макар и красива — О, Музо, възпявай на Зевс и на Майа потомъка... — е гръцката поезия, когато хвали боговете. Твърде голяма е разликата в преценката на ценностите. В Древна Гърция любовникът (разглеждан като символ) ще измами някого, а в Египет — Духът божествен съзерцава в безмълвие своя Баща. Това са две коренно различни концепции за святост и за Божественост!

По-нататък в „Книга на мъртвите“ четем:

... ето, станал дух посветен, пред теб пристигам.

Аз, живата душа, със силите магически дарена,

получени на Тот от книгите свещени.

Държа аз тези книги в ръцете си,

между Акер и Сет за да премина.

Безспорно в „Книга на мъртвите“ има принципи, все още неосъществени от човечеството. Нищо от духовните ценности обаче не се губи и с разширяването на вътрешното ни знание, с преминаването от една духовна култура към друга, със смяната на духовните раси и подраси ние увеличаваме сетивата си за възприемане. Така атакуваме с много повече информация онова, което трябва да направи ценностите понятия и живот. Но и органите на възприемане от своя страна стават по-гъвкави, по-усетливи към тънките вибрации на Духа. Следователно духовните идеи в бъдеще ще са по-лесно усвоими, отколкото правилата по градацията на посвещенията, давани в древността. Затова част от формите на иницииране — да се стои в саркофага за възкресение например — ще отпаднат. Всеки вече може в себе си да прави безмълвно съсредоточаване, да „влиза“ за три дни в своя „ковчег“ и по този начин да освобождава духа си. Фигуративно тайната се запазва, но приложната страна постепенно отпада.

Така че Западът ще трябва да се лиши до голяма степен от своята рационална мисловност, ако иска да познае света. Разбира се, не в смисъла да се освободи от мисълта, защото тя не е само продукт на рационалното, което събира зърната на обективността. Мисълта е осенявана и от причинността, за да гради интуицията у нас. В такъв случай ние можем и трябва да надделеем рационалното мислене с интуитивното, което е най-същественото за човека.

Считаният за бог велик посветен Хермес в изкуството е изобразяван различно. А изкуството е израз на една уловена динамика — то е статично, но вътре е вложен символът. Ще го намерим като статуя с младенеца Дионис. И неслучайно тогава Дионис е можел да разрушава и да възкресява — нали кадуцеят на Хермес, щом докоснел мъртвия, го оживявал! Жезълът е кристализиралата в предметност духовна сила. (В това е мощта и на кръста!) Зевс повелява на Хермес именно с жезъла си да убие Аргус, стоокото чудовище, натоварено от Хера да следи Йо — любовница на Зевс. А какво е Йо? Зората! Така висшата енергия убива Аргус — на тази сила на Хермес и стоокият не може да устои! Виждаме двубоя между висшето Духовно и природно даденото. Всичко е у нас! Тогава кого Хермес унищожава? — себе си в низините, т.е. стооките си скитащи мисли, неукротимите си желания. Това трябва да разберем от религиите, които не са само обреди, а велика духовна същност!

Хермес е изобразяван и с трите грации. Виждаме го и с диск, символ на Слънцето, а това е израз, че той е соларно божество. Изобразяван е и с агне на плещите — известният символ в християнството (добрият пастир — Христос, с гегата и с агнеца на рамо). Понякога се водят дискусии дали християнството не е подражавало на митологиите, без да се схваща, че това са вложени идеи, с които се е осъществявала културата и развитието на човечеството!

За Хермес свещена птица е петелът. Какво символизира той? Христос рече: Петре, не се кълни във вярност. Докато петелът пропее, ти три пъти ще се отречеш от Мене! Петелът е вътрешният глас — великата мъдрост; когато петелът пропя вътре у Петър, той заплака. (Както гълъбът е символ на Светия Дух, така петелът е символ на мъдрост.) Мъдрецът Сократ преди да изпие чашата с отровата, поднася на боговете в знак на благодарност петел. Тези аналогии трябва да търсим и когато срещнем тайна, да я извеждаме от себе си, за да потърсим в себе си петела. Осъзнато или не, ние носим всичко, каквото има в света, и в потвърждение на това, всички наши пробудени знания можем да видим в Хермес.

Хермес се счита и за откривател на писмеността, но на писмото образ, а не на буквата и звука; на идеограмата, не на йероглифа. (Йероглифът е разгадан, идеограмите още стоят неразтълмени!) Затова в една скулптура е изобразен държащ мастилница и писец. Това човешката изобретателност вложи, за да се доразвие и да съхрани знанията, които уморената памет вече не е можела да пази — когато паметта е преляла от възможното да приема, зримият знак `и помогна! С писмеността се освобождава частично умът на човека, но уморените ще си починат едва когато постигнат и другото средство — интуицията като сила за познание на света! Тя като приложение в шестата подкоренна раса ще има своята пълна деятелност. И тогава този инструмент, наречен ум, ще може да ни донася много повече идеи, много по-пълни, промити негативи от онова, което се нарича иреално, обявявано сега за „чудо“, за „мистификация“. Началото даде Хермес и ние наистина трябва с признателност да приемем познанията, които Древен Египет ни остави и които можем да приложим.

Хермес-Тот е една светлина в пътя на човечеството. Дори само писмеността — знаците за контакта, да беше дал, то пак можем да определим за този син човешки и митологичен бог фразата: Fiat lux!